Ричард А. Кнаак
Разцеплението (6)

Пет

Нечии нежни ръце докоснаха лицето на Илидан, докато измиваха изгорената плът около очите му. Долови аромата на лилии и други цветя. Най-накрая започна да се размърдва, излизайки от самоналожената си кома, чрез която се бе спасил от болката. Тя най-накрая се беше уталожила до нещо търпимо, но братът на Малфурион се съмняваше, че някога ще изчезне напълно.

Но когато съзнанието му се възвърна изцяло, светът около него се изпълни с влудяващо ярки цветове и диви енергии. Магьосникът ахна и заслони с ръце мястото, където някога се намираха очите му, защото сега нямаше дори клепачи, които да ги покриват. Дори това обаче не можеше да спре потока от бушуваща енергия и постоянно изменящите се светлини, които го докарваха до ръба на лудостта. Това беше дарът, който Саргерас му даваше — способността да вижда света от демоничен и магически ъгъл.

Тогава Илидан Стормрейдж си спомни думите на Ронин — човека магьосник. „Концентрирай се — често настояваше могъщият заклинател. — Концентрирай се и всичко си идва на мястото. Това е ключът…“

Нощният елф потисна първоначалния си шок и се опита да последва съвета. В началото му бе почти невъзможно, защото хаосът сякаш нямаше край — твърде много, за да може обикновен смъртен като него да контролира цялата информация.

Но със същата решителност, която го бе издигнала толкова бързо в редиците на лунната стража, Илидан се насили да подреди ума си. Цветовете започнаха да се организират, а енергията потече в определен поток и с конкретна цел. Започнаха да се появяват форми, които той разпознаваше като присъщи на всички неща — живи и неживи.

Най-накрая осъзна, че лежи върху пухен диван, чиято тапицерия беше толкова гладка и мека, че навяваше мисли за чувственост. Наоколо имаше три фигури… той внезапно си даде сметка, че всички са женски. Колкото повече се концентрираше близнакът, толкова повече детайли виждаше. И трите бяха от неговата раса, млади, красиви и облечени в богати, но съблазнителни рокли.

Илидан насочи вниманието си към онази, която бе измила лицето му, и започна да вижда още детайли. По-скоро почувства, отколкото видя сребърната й, явно боядисана коса и котешките й очи. В действителност сега сетивата му бяха по-точни от всякога. Магьосникът можеше да различи дори незабележимите с просто око неравности по всеки неин косъм. Усещаше степента на силата, която всяка от тези Аристократки владееше… и разбра, че онази, която го изми, беше най-силната от трите, при това с голяма преднина. Дори и така обаче нейните умения бяха нищо в сравнение с неговите.

Придворната дама с котешките очи се съвзе първа. Тя остави мокрото парче плат и взе в ръце нещо, което енергиите около него показаха на Илидан, че е копринен шал с цвета на кехлибар.

С цвета на изгубените му очи.

— Това е за теб, господарю магьосник…

Той разбираше точно за какво е. Това ново и по-остро „зрение“ за момент го бе накарало да забрави как може би изглежда на околните. Илидан се поклони по начина, по който би го сторил пред лорд Рейвънкрест, и прие шала. После го завърза на мястото, където преди се намираха очите му. Без особена изненада констатира, че платът по никакъв начин не пречи на новите му умения.

— Така е по-добре — промърмори жената. — Трябва да изглеждаш възможно най-добре за кралицата…

— Благодаря ти Важ… — долетя внезапно гласът на Азшара. — Ти и другите можете да се оттеглите.

Важ стисна рязко устни, а после се поклони и заедно с двете си спътнички излезе от залата.

Илидан обърна новите си сетива към кралицата и дъхът му секна. Около Азшара се носеше ярко сияние — сребърен блясък, в който той разпозна ясен признак за силите, които владееше кралицата. Магьосникът щеше да премигне объркано, ако можеше. Макар и Азшара да бе обичана от всички, мнозина, сред които и той самият, смятаха, че уменията й в Изкуството са невзрачни. Винаги бе вярвал, че й е нужна мощта на Аристократите, за да прави своите магии. Илидан се зачуди дали дори лорд Ксавиус или капитан Варо’тен някога бяха разбрали колко могъща е тяхната повелителка.

— Ваше величество. — Магьосникът стана от дивана и падна на едно коляно.

— Моля… стани. Няма нужда от подобни формалности, когато сме насаме. — По някакъв начин тя се придвижи точно до него, без той изобщо да я усети. Кралицата хвана ръката му и го отведе обратно на дивана. — Нека се настаним по-удобно, скъпи ми магьоснико.

Докато сядаха, Азшара се наведе към близнака на Малфурион. Докосването й разпали душата му: Самото й присъствие бе почти хипнотично.

Хипнотично? Илидан я загледа внимателно.

Сиянието около Азшара се бе увеличило в такава степен, че сега обгръщаше и самия него. Фактът, че Илидан беше пропуснал да забележи това веднага, дори с новите си сетива, показваше какъв контрол има кралицата над уменията си.

Дори и въоръжен с това знание обаче, той едва успяваше да не се влюби до полуда в нея.

— Много съм впечатлена от теб, Илидан Стормрейдж! Толкова умен, толкова невероятно силен! Дори нашият повелител лорд Саргерас вижда това, иначе не би ти дал такъв великолепен подарък, нали? — Дългите й тънки пръсти докоснаха шала. — Толкова жалко за прекрасните кехлибарени очи… Знам, че те боли много…

Лицето й бе опияняващо близо до неговото и в този момент му бе невъзможно да не го иска още по-близо.

— Аз… изтърпях болката, ваше величество.

— Моля! За теб аз съм просто Азшара… — Пръстите й пробягаха по лицето му. — Такова красиво лице! — Тя докосна рамото му, отблъсквайки настрани част от дрехите. — Толкова силен… и белязан от Великия!

Илидан се намръщи и се загледа към мястото, където почиваше ръката й.

Рамото му бе обвито от фина и сложно оплетена татуировка. Под нея той почувства добре скрита неземната магия, магията на Саргерас, която изпълваше плътта му. Това, че до момента не бе усетил заклинанието, го вцепени. Един бърз поглед към другото му рамо разкри, че и там също има такъв знак. Повелителят на Легиона наистина беше белязал магьосника за свой.

Братът на Малфурион игнорира кралицата за момент и докосна предпазливо едната татуировка. Незабавно почувства прилив на сила. Тя се носеше през него като буен поток. Тялото му излъчваше първична енергия, която черпеше сили от онова, което подхранваше и Кладенеца. Той осъзна, че белязвайки го така, Саргерас беше увеличил многократно силите му.

— Ти наистина си негов любимец… а съответно и мой — прошепна кралица Азшара и отново се приближи. — А има много дарове, които мога да ти осигуря. Такива, каквито дори и той не може…

— Прости ми ненавременното натрапване, Светлина на Светлините — почти изръмжа глас откъм вратата.

Илидан се напрегна, но Азшара просто се изпъна с хладно изражение, отметна разкошната си коса и погледна новодошлия с подвеждащо притворени очи.

— Какво има, скъпи капитане?

В ярък контраст с изкусителното сияние, което обгръщаше кралицата, капитан Варо’тен излъчваше мрак, който напомни на Илидан за демоните. Гой имаше съвсем нищожни умения в магическите изкуства, но Илидан вече разбираше, че войникът по свой собствен начин е не по-малко смъртоносен от Манорот.

А може би и по-опасен на моменти, поне що се отнася до ревността му към реалните и въображаеми съперници за сърцето на кралицата му. Варо’тен почти кипеше, след като бе видял Азшара и Илидан, облегнали се на дивана. Тя само влоши нещата, като погали магьосника по бузата, докато ставаше.

— Дойдох за него, ваше величество. Той изрече обещания и нашият повелител очаква те да бъдат изпълнени.

— И те ще бъдат — отвърна уверено Илидан, впил поглед в офицера, въпреки шала. Очите на Варо’тен се присвиха опасно, но той само кимна.

— Непременно — прекъсна ги Азшара и застана между двамата, хвърляйки на всеки от тях свенлив поглед. — Убедена съм, че срещу вас двамата никой дракон няма шанс! Изгарям от нетърпение да чуя за геройството ви… — Тя прокара длан по нагръдника на капитана, което накара очите му да блеснат с похот. — Геройството и на двама ви, искам да кажа — добави кралицата и направи същото с разголените гърди на Илидан.

Макар да знаеше, че тя просто си играе игрички и с двама им, магьосникът не можеше да не реагира леко. Той събра волята си, за да противостои на хитрините й, а после отвърна:

— Няма да те разочаровам… Азшара.

Употребата на името й без никаква титла преди или след него — и близостта, за която намекваше подобно нещо — не се хареса на войника. Ръката на Варо’тен се спусна към дръжката на меча, но той мъдро продължи движението покрай нея, без в действителност да хваща оръжието.

— Първо трябва да намерим звяра… което ти твърдиш, че си в състояние да сториш.

Илидан хвана драконовата люспа.

— Нищо не твърдя; говоря само истината.

— Тогава няма нужда да чакаме. Вече е почти нощ.

Магьосникът се обърна към кралицата и се поклони по начина, който бе виждал от слугите в замъка Блек Руук.

— С твое позволение…

Тя му се усмихна царствено.

— Ти също можеш да вървиш, скъпи капитане.

— Благосклонна сте както винаги, Светлина на Светлините, Лунно цвете… — Варо’тен също се поклони, но движенията му бяха стегнати, по военному. После посочи вратата на Илидан: — След теб, господарю магьосник.

Без да продума на бронирания елф, братът на Малфурион излезе. Усещаше, че Варо’тен го следва плътно. Нямаше да се изненада, ако капитанът опиташе да забие кинжал между плешките му, но войникът явно имаше по-добър контрол над емоциите си.

— Къде отиваме? — запита Илидан.

— Можеш да правиш магиите си щом излезем от Зин-Азшари. Нашият повелител Саргерас иска да приключим мисията колкото се може по-бързо. Той копнее да стъпи на почвата на Азерот, за да дари този свят с благословията си.

— Какво щастие за Азерот.

Варо’тен го погледна за момент, опитвайки се да намери нещо нередно в отговора му. Когато не можа, той просто кимна.

— Да, огромно щастие.

Капитанът го поведе през двореца и малко по малко започнаха да се спускат. Когато приближиха конюшните, Илидан запита:

— Значи ти ще бъдеш мой спътник през цялото време?

— Трябва ти някой, който да пази гърба ти.

— Преизпълнен съм с благодарност.

— Нашият велик господар храни големи надежди, че дискът може да отговори на нуждите му. И трябва да го получи на всяка цена.

— Компанията ти е добре дошла — отбеляза магьосникът. В този момент обаче те влязоха в конюшните. И това, което ги чакаше там, го накара да се закове на място. — А това какво е?

Една дузина адски пазачи чакаха близо до два нощни саблезъба, а чудовищните им лица горяха от нетърпението им да проливат кръв. Двойка гибелни стражи стояха от двете им страни, явно за да държат здраво каишката на безкрилите си братя. Още двама адски пазачи държаха здраво юздите на лигавещ се адски звяр.

— Както казах — отвърна Капитан Варо’тен, може би с малко сарказъм, — на теб ти трябва някой, който да те пази. Тези… — той посочи демоничните войни — ще те следят много внимателно. За това имаш думата ми, магьоснико.

Илидан кимна, без да каже нищо.

 

 

— Ще се върнем максимално бързо, обещавам ти, Ронин.

— Нищо не ми обещавай, Крас — отвърна човекът. — Просто внимавайте. И не се бойте за Старей. Аз ще се погрижа за него.

— Той е най-малката от грижите ни. Разчитам на теб и добрия капитан Шадоусонг да държите армията цяла.

— На мен? — Джарод поклати глава. — Господарю Крас, оказваш ми незаслужено голямо доверие! Аз съм само офицер от стражата, нищо повече! Точно както Майев каза, просто имах късмет! Не съм по-голям командир от… от…

— От Старей? — изсмя се подигравателно Ронин.

— Боя се, че трябва да разчитаме на теб, Джарод Шадоусонг. Таурените и останалите виждат уважението, което им оказваш, и ти отвръщат със същото. Може отново да настане време, когато, точно както по-рано, ще ти се наложи да вземеш решение и да действаш незабавно. За спасението на народа си, смея да добавя.

Раменете на нощния елф се изгърбиха и той се призна за сразен.

— Ще сторя всичко по силите си, господарю Крас. Само това мога да кажа.

Магьосникът кимна.

— И аз само това искам от теб, добри ми капитане.

— Така. А сега, след като оправихме този дребен проблем — изкоментира човекът, — ще ми кажеш ли как планираш да достигнеш леговището?

— Грифоните вече не са достъпни. Ще трябва да използваме нощните пантери и да ги напрягаме до предела им.

— Но това ще отнеме много време! И по-лошо, ще ви направи прекалено открити за убийците на Пламтящия легион!

Аркемонд непрестанно пращаше демони по фланговете на армията, които да опитват да се промъкнат сред редиците й, за да убият Крас и другарите му. Малфурион беше специално белязан от архидемона, след като друидът беше обърнал хода на една почти сигурна победа на Легиона, но драконовият магьосник не се съмняваше, че и той е сред челните места в списъка.

— Магията е твърде рисковано средство за придвижване към леговището на Детуинг — отвърна Крас. — Не се съмнявам, че той бди за подобни неща. Трябва да пътуваме с нормални средства.

— Все така продължава да не ми харесва.

— Нито на мен, но няма друг начин. — Той погледна към спътниците си за това пътуване. — Готови ли сте за тръгване?

Малфурион кимна. Брокс отвърна с нетърпеливо сумтене. Макар магьосникът и друидът да разполагаха с невероятни сили, Крас разбираше, че малкият им отряд има нужда от опитен войн като орка. Заклинателите можеха да бъдат спрени по много начини. Освен това Брокс отдавна се бе доказал като верен съюзник.

— Дай ни час, преди да съобщиш на лорд Старей — напомни Крас на човека, докато се качваха по седлата.

— Ще ви дам два.

Като видя, че друидът и оркът вече са се качили на пантерите си, Крас пришпори звяра си напред. Грациозната котка бързо набра скорост, а животните на спътниците му го следваха съвсем наблизо. Не мина много време и армията на нощните елфи се стопи в далечината.

Никой не проговори, докато яздеха, защото и тримата внимаваха не само за пътя напред, но и за знаци за прокрадваща се наоколо заплаха. Нощта обаче премина без да се случи нищо и те напреднаха достатъчно, за да може Крас да обяви почивка, щом слънцето изгря.

— Ще починем тук за известно време — реши той, оглеждайки рехавите дървета, покриващи някои от хълмовете напред. — Бих предпочел да навлезем сред горите, когато сме събрали сили.

— Мислиш, че може да сме в опасност там? — запита Малфурион.

— Възможно е. Макар и дърветата да са нарядко, самите хълмове крият много пролуки и пукнатини, в които може да се устрои засада.

Брокс кимна в съгласие.

— Бих използвал хълма на запад за това. Най-добре се вижда пътеката. Трябва да го избегнем, когато яздим.

— И с това експертно мнение съм съгласен. — Магьосникът се огледа наоколо. — Мисля, че онова място до двата високи камъка е най-подходящо за лагера ни. Оттам ще виждаме околността, а самите ние ще имаме известна защита.

Те завързаха нощните саблезъби за едно изкривено дърво, растящо наблизо. Внимателно развъждани поколения наред, те се подчиняваха на всяка команда незабавно и без противене. Брокс предложи да ги нахрани от провизиите, които носеха с тях. Имаха достатъчно за три дни, но после щеше да се наложи да пускат котките да ловуват. Крас се надяваше дотогава да са достигнали по-добро място, защото тук дивият живот почти липсваше.

Триото яде от собствените си дажби. Яденето на осолено изсушено месо изобщо не можеше да засити дракон като Крас, но той отдавна се беше научил да понася подобни неудобства. Малфурион яде малко плодове, също изсушени, и ядки, а Брокс се нахрани със същото, с което и магьосникът, макар и с повече ентусиазъм. Орките не бяха претенциозни, щом опреше до храна.

Котките вече почиват — обяви Крас след ядене. — Предлагам да последваме примера им.

— Аз поемам първото дежурство — каза оркът.

Малфурион доброволно се предложи за второто и така сигурността им бе гарантирана. Крас и друидът си намериха местенца близо до по-високия от двата камъка. Брокс, който бе много по-пъргав, отколкото тялото му подсказваше на пръв поглед, с лекота се качи на върха на по-стръмната скала и се настани там. Стискайки здраво брадвата с една ръка, той оглеждаше пейзажа като гладна граблива птица.

Макар и да бе решил само да подремне леко, драконовият магьосник заспа дълбоко. Беше се напрягал далеч отвъд пределите на смъртното си тяло. Малката почивка, която бе имал шанса да си открадне по-рано, не можеше да компенсира подобно натоварване.

Драконите също сънуват и Крас не правеше изключение от правилото. Неговото неотменимо желание бе отново да лети свободно, да разпери крилата, които в момента не притежаваше, и да се понесе във въздуха. В съня си той отново бе Кориалстраз. Създание на небесата, той не можеше да понесе да стои окован на земята. Драконът винаги се бе чувствал уютно в смъртната си обвивка, но това беше по времето, когато знаеше, че може да се върне към истинската си форма със скоростта на мисълта. Когато това му бе отнето, той започна все по-често да се изнервя от крехкостта на сегашното си превъплъщение.

И в съня му това проклятие внезапно го обхвана. Слабата смъртна плът се обтегна по тялото му и започна да го притиска в нещо, което ставаше все по-малко. Крилата му бяха смазани и прилепени към гърба, а опашката — откъсната. Дългата му зъбата муцуна беше притисната навътре в черепа му, заменена от незначителното малко носле, което носеше с маскировката си на магьосник. Кориалстраз отново се превърна в Крас, който започна да пада стремително към земята…

И се събуди, облян в пот.

Драконовият магьосник почти очакваше да открие, че групата им е подложена на някаква атака, но денят бе напълно тих, ако се изключи ритмичното дишане на Малфурион. Той се надигна и видя, че Брокс все още бди на стража. Магьосникът се загледа в слънцето, преценявайки часа. Оркът беше пресрочил многократно уговореното време. Наближаваше редът на самия Крас.

Слабият заклинател остави елфа да спи, сграбчи скалата и бързо се покатери по нея като гущер. Когато достигна върха, Брокс скочи на крака и вдигна брадвата с рефлекси, достойни за дракон.

— Ти — изсумтя оркът, а после му подаде ръка. Двамата седнаха отново, наблюдавайки местността наоколо, докато говореха. — Мислех, че спиш, господарю Крас.

— Ти би трябвало да спиш, Брокс. Имаш нужда от почивка не по-малко от всеки от нас.

Зеленокожият войн сви рамене.

— Един оркски войн може да спи и с отворени очи и готово оръжие. Няма нужда да будим нощния елф. Той трябва да почива повече. Срещу дракона ще бъде от много повече полза, отколкото този стар боец.

Крас изгледа орка.

— Стар боец, който е по-ценен от двайсет млади.

Ветеранът изглеждаше доволен от комплимента, но каза:

— Дните на слава са отминали за мен. За Броксигар Червената брадва няма да има повече легенди.

— Живял съм много по-дълго от теб, Брокс. Знам много добре за какво говоря. В теб още има потенциал за много слава. Предстоят ти много героични битки. Ще има нови истории за Броксигар Червената брадва, дори и ако трябва аз да ги разказвам.

Бузите на орка потъмняха и той сведе ниско глава.

— Думите ти са чест за мен, древни.

Също като Малфурион, и Брокс вече знаеше какво представлява в действителност Крас. За изненада на дракона, зеленокожият войн отдавна бе разбрал истината. Като орк, научил някои от традициите на шаманите, Брокс веднага бе почувствал огромната сила и невероятната възраст на спътника си, а след като беше видял как Крас общува на равна нога с драконите, бе стигнал до логичното заключение, което убягваше на всички други. Той разбира се нямаше как да разбере, че Крас и червеният дракон Кориалстраз са една и съща личност, но дори и това прие само с леко смръщване на вежди.

— И говорейки си за древност — отвърна Крас, — ще настоя да слезеш долу и да поспиш. Аз ще поема останалата част от стражата на Малфурион, колкото и малко да е, а после и моята собствена.

— Би било по-добре, ако…

Магьосникът впи очи в тези на орка.

— Уверявам те, че резервите ми от издръжливост са многократно по-големи от твоите. Нямам нужда от повече сън.

Виждайки, че ще изгуби по-нататъшния спор, Брокс изсумтя и се надигна. Но в същия миг Крас погледна над рамото на едрия войн и се вцепени.

— Гибелна стража… — прошепна той.

Брокс незабавно падна по очи. Те наблюдаваха трите огненокрили демона, които се носеха бавно към хълмовете. Създанията имаха дълги и зловещи на вид мечове. Гибелната стража наблюдаваше местността със същото внимание, с което го правеха и двамата другари, но явно за момента демоните не ги виждаха.

— Насочили са се по нашия маршрут — осъзна Крас.

— Трябва да ги спрем сега.

Магьосникът кимна в съгласие, а после добави:

— Първо да разберем дали няма и други. Не можем да рискуваме да свалим тези тримата, ако това ще предупреди останалите в областта. Нека се опитам първо да открия колко са в действителност.

Крас затвори очи и пусна сетивата си към демоните. Незабавно почувства мрака, излъчващ се от всеки от тях. Мрак, който бе толкова отвратителен, че дори драконът потрепери. Независимо от това, обаче, той не се поколеба да се разрови по-надълбоко. Трябваше да знае истината.

Във всеки от тях видя дивашкия хаос, който бе усещал и преди. Все още му беше трудно да повярва, че подобно зло може да съществува в което и да е живо същество. Тази лудост си съперничеше с онази, която бе поразила някога благородния Нелтарион и бе създала от него гнусния Детуинг.

Най-накрая откри в чудовищните мисли на създанията онова, което му трябваше. Тримата бяха съгледвачи и се движеха сами, търсейки слаби места, от които да се възползва Легионът. Те възнамеряваха не просто да поддържат фронтовата линия, но и да създадат заплаха зад гърба на защитниците.

Подобна тактика изобщо не изненадваше Крас. Той бе сигурен, че Аркемонд вече е задвижил някакви други планове, което само правеше търсенето на Демоничната душа още по-важно.

Крас отново огледа местността за други демонични войни, но не откри следа. Преустанови търсенето, удовлетворен от резултата.

— Сами са — обяви пред Брокс. — Ще се разправим с тях, но мисля, че този път е най-добре да го сторим с магия.

Оркът изсумтя доволно. Крас се спусна безшумно, за да събуди Малфурион.

— Какво… — започна нощният елф. Крас му направи знак да мълчи.

— Трима гибелни стражи — прошепна възрастният магьосник. — Сами са. Смятам да ги сваля с твоя помощ.

Малфурион кимна. Последва Крас около камъните към място, от което да могат да виждат рогатите демони, изучаващи хълмовете.

— Какво да правим? — запита друидът.

— Най-добре ще бъде, ако аз ударя и тримата едновременно. Постоянното им движение обаче означава, че може и да не уцеля. На теб оставям да се справиш с всеки, който ми избяга.

— Добре.

Малфурион си пое дълбоко въздух и се подготви. Крас наблюдаваше стражите, готов за момента, когато ще се озоват най-близо един до друг.

Два от демоните се приближиха, за да обменят информация, но третият продължи огледа. Магьосникът го прокле мислено, наясно, че може би това ще се окаже най-добрата му възможност да унищожи двата. Третият обаче бе толкова далеч, че Крас се страхуваше, че атаката ще му даде възможност да избяга.

Малфурион явно почувства колебанието му.

— Няма да го оставя да се изплъзне, господарю Крас.

Думите му успокоиха магьосника. Крас кимна и се концентрира.

За разлика от Илидан — а понякога дори и Ронин — той бе живял твърде дълго, за да губи време и усилия в това да създава разнообразен изглед на магиите си. Гибелната стража беше заплаха и трябваше да бъде унищожена. Толкова. Така че първо единият, а после и другият демон просто се взривиха, а останките им полетяха надолу към земята.

Но точно както се боеше, третият избегна капана. Спасението на демона обаче се оказа краткотрайно. Още докато парчетата от другите две изчадия падаха, Малфурион вдигна едно листенце и замърмори на вятъра. Внезапно около друида се надигна вихър, който бързо понесе листото към оцелелия гибелен страж.

То се превърна в много листа, стотици листа. Те се понесоха с вятъра, въртейки се все по-бързо и по-бързо. Накрая достигнаха вече бягащия демон.

Започнаха едно по едно да се залепват за него. Все повече и повече бяха здраво притиснати около чудовището, а носещите се около него не изглеждаха по-малко. Рогатият войн се бореше с вятъра, но непрестанно увеличаващата се тежест правеше усилията му все по-неуспешни.

Само след секунди демонът се превърна в мумия, обвита в зеленина. Крилата му се забавиха, неспособни да се борят с цялата тежест на листата.

Най-накрая последният гибелен страж падна като камък.

Малфурион не се обърна, за да види как демонът ще се разбие в твърдата земя. Той бе сторил необходимото, но никога не си позволяваше да злорадства над враговете си.

— Пътят е чист — обяви Крас. — Но трябва да побързаме, защото ще ни отнеме много време да прекосим тези хълмове…

Брокс внезапно извика от върха на скалата:

— В небето има нещо друго! Над нас!

И само след секунди сянката ги захлупи… Сянка, която покриваше цялата местност. Крилатото създание се движеше толкова бързо, че потъна в облаците преди който и да било от тях да е успял да го идентифицира. Оркът стискаше брадвата си в готовност, а Крас и Малфурион подготвяха магиите си.

После гигантът отново се появи на открито и се гмурна право към триото. Колосалните му кожести криле биеха въздуха с лекота, докато се спускаше.

Крас издиша, а обикновено мрачното му изражение се замени от кратка усмивка.

— Трябваше да се сетя! Трябваше да го почувствам!

Кориалстраз се бе завърнал.

По-младото „аз“ на магьосника се приземи точно пред тримата. Червеният дракон представляваше величествена гледка. Гребенът му стигаше чак до опашката. Беше достатъчно голям, за да погълне триото на една хапка, но въпреки зъбатата му паст, трябваше само да се вгледаш в очите му, за да видиш интелигентността и състраданието, криещи се у него.

Може би беше проява на нарцисизъм от страна на Крас да се възхищава на по-младото си „аз“, но не можеше да се удържи. Кориалстраз се беше доказал като много по-умел, отколкото старата му версия си спомняше да е била някога. Сякаш двамата бяха две отделни същества, макар в действителност да представляваха двете половини на едно цяло.

Когато прахът се уталожи, Кориалстраз поздрави тримата с кимане на огромната си глава. Очите му се насочиха най-вече към Крас.

— Чист късмет беше, че почувствах магията ви, докато минавах наблизо — изтътна той. — Мислите ми бяха насочени към толкова много други неща, че иначе изобщо нямаше да ви усетя. — А после добави конкретно към магьосника: — Дори и теб.

Това не беше хубаво.

— Говориш за търсенето на другите?

— Да… и ги намерих. Те търсят начин, чрез който да се справят с гнусния диск на Земния пазител, но още не са го открили. Дори и моята кралица не смее да се изправи срещу Нелтарион, без да е открила някаква защита. Ти видя какво се случи със сините! Изклани до степен на пълно изтребление!

Крас помисли за спасените яйца, но реши, че сега не е времето да говори за това.

— Тревогата на Алекстраза е оправдана. Няма нито чест, нито смисъл да му се опълчва, само за да бъде унищожена.

— Но ако ние, драконите, не помогнем на смъртните раси, няма да има надежда за никой от нас!

— Може би все още има. Не ме попита какво правим ние тук. — Крас посочи друида. — Младият Малфурион откри скритото леговище на Земния пазител и знае къде се намира Демоничната душа.

Гущеровите очи на аления гигант се разшириха.

— Истина ли е това? Може би ако го нападнем с пълната си мощ, докато спи…

— Не! Това трябва да бъде извършено тайно и с хитрина. Надяваме се да се промъкнем и да откраднем диска. Иначе Нелтарион ще го достигне първи и всички сме мъртви.

Кориалстраз видя мъдростта в тези думи, но и рисковете в подобен план.

— Къде трябва да отидете?

Малфурион описа видяното в Смарагдовия сън. Крас смътно разпозна местността и затова не се изненада, когато и младото му „аз“ разбра за кое място става дума.

— Знам го! Отвратителна област! Там има зло, което е по-старо от драконите, макар и да не мога да кажа какво точно!

— В момента това е без значение. Само Демоничната душа е важна. — Високият блед магьосник огледа хълмовете. — А ако искаме изобщо да имаме шанс да я откраднем, по-добре да започнем пътешествието си. На нощните саблезъби ще им отнеме много време да преминат през тези хълмове.

— Нощните саблезъби? — Кориалстраз изглеждаше озадачен. — За какво са ви, след като имате мен?

Опасността за теб е най-голяма — отбеляза Крас. — Не можеш да сменяш формата си и оставаш ясно различима цел. Освен това си податлив на влиянието на Демоничната душа. Черният може да те превърне в свой роб само със силата на мисълта си.

— Независимо от това ще сторя всичко, което мога. Трябва да достигнете леговището му колкото се може по-скоро. Котките не са достатъчно бързи, а ти явно не смееш да пътуваш с магия.

Крас добре виждаше, че е идиотско да спори сам със себе си. Кориалстраз наистина щеше да им позволи да достигнат целта си много по-бързо. Веднъж стигнали там обаче, Крас щеше да настои по-младата му версия да напусне незабавно.

— Добре. Брокс, подготви нощните саблезъби за обратния път. Аз ще изпратя по моя писмо. Ще достигнат сами до армията. Ако имаме късмет, Ронин ще получи посланието ми. Вземете всичко, което можем да носим. Не повече.

Не им отне много време да преместят багажа си върху гърба на масивния червен дракон. След като магьосникът намести писмото си на сигурно място, те пуснаха животните. Крас и спътниците му се покачиха близо до раменете на дракона. Когато и тримата се бяха настанили, Кориалстраз изви врат, за да е сигурен, че пътниците му са сигурно закрепени, а после разпери криле.

— Ще бързам… но внимателно — обеща им той.

Когато се понесоха към небето, Крас мрачно огледа местността пред тях. Кориалстраз бе истинско съкровище в този момент, но успехът им по никакъв начин не ставаше по-сигурен. Нелтарион-Детуинг щеше да бди за врагове, независимо дали въображаеми или истински. Групата трябваше да внимава за всяка своя стъпка, щом достигнеше владенията му. Имаше обаче поне едно нещо в тяхна полза.

Толкова близо до леговището на великия дракон със сигурност нямаше да се безпокоят повече за демоните.