Ричард А. Кнаак
Разцеплението (15)

Четиринайсет

Бурята бушуваше над Кладенеца на вечността и черните води се пенеха яростно. В брега се разбиваха вълни, по-високи от двореца. Дребните листенца и клонки се превръщаха в смъртоносни снаряди, носени от бесния вятър.

Мълниите осветяваха пътя на групата, приближаваща откъм извисяващия се дворец. Дори самата кралица — следвана разбира се от своите придворни дами — се бе присъединила към процесията, макар и да лежеше на носилка, поддържана от адски пазачи.

Процесията водеше Манорот, следван от Илидан и капитан Варо’тен. Неколцина Аристократи и сатири — двете групи умишлено бяха разделени — вървяха след тях. После следваше отряд войници от дворцовата стража, а накрая — двойна редица демонични войни, общо двеста на брой.

Манорот застана на ръба на Кладенеца и протегна огромните си лапи, попивайки хаоса отвъд. Благодарение на „подаръка“ на Саргерас, Илидан се дивеше на силите, които се вихреха над тях, както и в дълбините на езерото. Нищо, видяно досега, дори и силите на повелителя на Легиона, не можеше да се мери със съдържанието на свещения Кладенец.

— В действителност никога не сме използвали дори и сянка от величието му — промърмори той на капитана.

Варо’тен, сляп за могъщите енергии около него, просто сви рамене.

— Сега ще ни послужи, като доведе лорд Саргерас при нас.

— Но не веднага — напомни му магьосникът. — Не веднага.

— Какво значение има?

Те млъкнаха, защото крилатият демон се обърна. Той протегна ръка към офицера и изтътна:

— Дискът! Време е!

С изражение, което не разкриваше нищо от мислите му, Варо’тен извади Демоничната душа от кесията на колана си и му я даде. Манорот за миг погледна творението на дракона с открита алчност, но после вероятно прецени, че идеята да го запази за себе си не е твърде добра. Той рязко се извърна към Аристократите и сатирите и изрева:

— Заемете местата си!

Магьосниците си проправиха път през останките от домове и счупените кости. Клането и разрухата, помели по-голямата част от Зин-Азшари, бяха стигнали до самите предели на Кладенеца. Илидан наскоро беше научил, че неколцина нощни елфи отказали да се предадат и вместо това решили да застанат на това място, смятайки, че тук ще могат да извличат сила от източника на магия на целия им народ. Тази надежда се оказала безпочвена и демоните с радост ги разкъсали на парчета.

Иронията, поне според близнака на Малфурион, беше, че те всъщност са били прави в предположенията си, макар и планът им да се бе провалил. Оттук можеше да види безбройните начини, по които бе възможно да манипулира колосалния потенциал на Кладенеца, и разбираше по-добре от всякога плана на повелителя на Легиона.

Аристократите и сатирите застанаха по модела, зададен им от Саргерас. Манорот внимателно прегледа позицията на всеки от тях и със зловещи заплахи накара онези, които бяха сбъркали, да коригират местата си. Когато люспестият бегемот най-сетне беше доволен, той пристъпи встрани от групата.

— Да разбирам ли, че все пак няма да видим веднага нашия лорд Саргерас, скъпи капитане? — запита лениво Азшара от носилката си.

— Не сега, Светлина на Светлините… но и не след дълго. Веднъж щом заздравим прохода, той ще пристъпи през него.

Тя кимна, а очите й бяха все така премрежени.

— Тогава разчитам, че ще ми бъде съобщено за пристигането му.

— Ще сторим всичко възможно — обеща Варо’тен.

Илидан се чудеше дали кралицата действително вярва, че ще стане наложница на демоничния властелин. Той самият силно се съмняваше подобна идея да влиза в плановете на Саргерас.

Но мислите за желанията на Азшара веднага се изпариха от ума му, защото заклинателите започнаха работата си. Между тях се образува блестящо кълбо от преплетени сини мълнии. От време на време по някой изблик на енергия се изстрелваше към един или друг магьосник, но макар сатирът или Аристократът леко да се стряскаше, никой не напускаше мястото си.

Въздухът се изпълни с мърморене, всеки глас шептеше различни магически думи. Комбинацията от заклинания започна да призовава енергия от Кладенеца. Илидан гледаше тези сили, също толкова различни една от друга, колкото и заклинателите, докато те се сливаха със сферата. С всяка добавка, мълниите, бликащи от нея, ставаха все по-ярки и силни…

А после в центъра… се появи добре познатата чернота.

Заклинателите бяха отворили наново портала към отвъдното, където живееше господарят на Легиона. Толкова близо до Кладенеца на вечността Саргерас можеше безпроблемно да извлича сили от него. Илидан почувства внезапната близост на демоничния властелин.

„Оставете го да се носи…“ — нареди гласът в главите им.

— Изпълнявайте! — изрева Манорот и се приближи към нощните елфи и сатирите.

Като един, всички заклинатели, оформящи портала, прекратиха мърморенето си и стиснаха юмруци.

Сферата — и порталът в нея — полетя над вдигнатите от бурята вълни и бързо изчезна от поглед.

„А сега… дискът…“

Сърцето на Илидан подскочи. Той искаше да сграбчи творението на дракона от Манорот, но здравият му разум задържа лицето му безизразно, а ръката му — прибрана до тялото. Нямаше да може да вземе Драконовата душа — или Демоничната душа, както бе чул да я нарича брат му — засега.

Но при друга възможност…

Също както преди, Илидан незабавно прикри тези мисли. За щастие дори Саргерас беше твърде зает с начинанието си, за да обръща внимание на предателските мисли на магьосника, дори и умът му да не бе защитен.

Той напрегнато проследи действията на Манорот, докато гигантът вдигаше диска високо. Крилатият демон промълви думи, които се загубиха във вятъра.

Зелен огън обгърна златния къс. Демоничната душа — да, това име бе много по-подходящо, реши братът на Малфурион — се издигна от дланта на Манорот… а после, също като сферата, задържаща портала, полетя над бушуващите води на Кладенеца.

— Това ли е всичко? — запита Азшара с ясно различимо разочарование.

Преди капитан Варо’тен да успее да я успокои, вятърът рязко секна. Бурята също сякаш спря, макар че тъмните заплашителни облаци продължаваха да се въртят необуздано като хиляда змии, увили се една около друга.

Илидан първи почувства какво предстои.

— Ваше величество, бих ви препоръчал да накарате носачите си да ви преместят на върха на хребета, по който слязохме дотук.

За да докаже, че говори сериозно, магьосникът се обърна и потегли назад. Капитанът го изгледа злобно, сякаш подозираше някаква измама, но после заповяда на войниците си да тръгнат след него.

С елегантен жест на дясната си ръка кралицата накара адските пазачи да ги последват.

Нейде от центъра на Кладенеца проехтя свиреп звук, сякаш хиляда нощни пантери изреваха едновременно. Илидан погледна през рамо към тъмните води и ускори крачка.

Аристократите и сатирите най-накрая започнаха също да отстъпват, тъй като задачата им вече не изискваше от тях да се намират близо до брега. Единствен Манорот остана — демонът отново протегна напред ръце, сякаш да прегърне любима.

— Започва се! — изрева той почти весело. — Започва се!

И в същия миг една вълна, по-висока от дракон, се разби в мястото, където се намираше четирикракият гигант.

Целият бряг изчезна под неумолимия буен прилив, който се разля по брега. Разрушените сгради бяха пометени, сякаш не съществуваха. Ужасяващите вълни се разбиваха в земята отново и отново, оголвайки я все повече. Каменни обелиски се срутваха, а павираните пътеки изчезваха без следа, изтръгнати от местата си. Мъртвите, останали непогребани, потънаха с отлива в място дълбоко под Зин-Азшари, където, Илидан бе сигурен, нямаше да намерят повече покой от тук.

Когато нощният елф се качи на върха на хребета, той се обърна и най-сетне видя какво в действителност се случва с Кладенеца. Дори той се впечатли от магиите, които Саргерас бе овладял толкова лесно, въпреки отдалечеността на демоничния господар.

Езерото се бе превърнало в един огромен водовъртеж.

Илидан, разбира се, не можеше да го види цялото, но самият факт, че се простираше от брега на столицата докъдето му стигаха очите във всички посоки, беше достатъчно свидетелство за гигантските му размери. Заклинателят видя, че като никога всички енергии на Кладенеца се движеха с единна цел… и всичките се носеха към центъра му.

В подножието, окъпан от силите по ръба на Кладенеца, Манорот се смееше. Страховитите вълни, които продължаваха да изтръгват от брега парчета скала и земя, по-големи от демона, сякаш изобщо не го безпокояха. Той пиеше от величието на силата на своя господар и насърчаваше Саргерас с радостни викове.

Застанал на сигурно разстояние навътре в брега, Илидан рискува да проучи по-дълбоко магията. Свръхестествените му сетива го понесоха над водата с такава скорост, че скоро умът му не различаваше земята отзад. В същото време виждаше всичко, което Саргерас вършеше.

Оказа се прав в предположението си, че водовъртежът обгръща целия Кладенец на вечността. Макар и все още да виждаше само парче от цялата картина, Илидан вече разбираше, че нито една част от езерото не е останала недокосната.

След това някаква проблясваща светлина в далечината привлече вниманието му. Магьосникът протегна сетивата си до крайния им предел и видя, че това е самата Демонична душа, носеща се високо над повърхността. Простоватият на вид диск излъчваше златно сияние, което се концентрираше най-вече върху водата под него. Илидан вече знаеше достатъчно за Демоничната душа, за да разбира, че Саргерас борави с нея по-добре от всеки друг, освен черния дракон, а може би дори и от него. Даже от далечното измерение, където чакаше, демоничният повелител боравеше с невероятната сила на диска в съвършен синхрон с първичните енергии на Кладенеца.

Но къде беше порталът? Колкото и да се опитваше, Илидан не можеше да го открие около Демоничната душа. Къде тогава би могъл Саргерас да…

Проклинайки глупостта си, магьосникът погледна надолу към центъра на водовъртежа.

Погледна надолу… и видя пътя отвъд реалността, видя прохода към царството на Пламтящия легион.

Илидан си мислеше, че повечето демони вече са преминали през портала, но сега разбра, че натрапниците са били само частица от цялото. Безкрайни редици свирепи рогати войни с най-разнообразен вид чакаха своя ред, жадни за разруха. Те се простираха безкрайно, доколкото той можеше да прецени, и сред тях имаше чудовища, каквито още не се бяха появявали в Калимдор. Някой бяха крилати, други пълзяха, но всички бяха изпълнени с еднакво силен копнеж за кръв, като онези, срещу които се бе изправял.

И тогава… Илидан почувства самия демоничен повелител. Знаеше, че това е нищожна прашинка от излъчването на Саргерас, но пак бе повече от достатъчно за нощния елф, за да избяга от образа на отвъдното. Сега магьосникът осъзна, че онова, което е видял от волята на титана в миналото, е само прашинка от истината. В това място, където властелинът на Легиона съществуваше физически, нямаше преграда, която да го спре да научи за частица от секундата всички тайни, които братът на Малфурион криеше.

А ако Саргерас знаеше какво планира Илидан, съдбата на младия елф щеше да накара тази на жителите на Зин-Азшари да изглежда като мирен и приятен начин да умреш…

— Какво ти е, магьоснико? — достигна до него гласът на Варо’тен.

Илидан се насили да не потрепери, когато умът му се върна в тялото.

— Това е… всепомитащо… — отвърна той искрено. — Просто всепомитащо.

Дори капитанът не можеше да оспори това.

Манорот обикаляше по брега, а подобните му на дънери крака дълбаеха кратери в и без това разбитата земя. Чудовищните му очи блестяха с фанатизъм, какъвто Илидан никога не бе виждал у демона. Макар стихията на Кладенеца буквално да бе минала през него, страховитият генерал беше напълно сух. Това разкриваше добре известна истина за източника на магическите сили на елфите — макар и да приличаше на вода, той представляваше нещо много повече.

— Скоро… — почти изгука Манорот. — Скоро нашият господар ще влезе в Калимдор! Скоро ще дойде…

— И тогава той ще претвори този свят в истински рай! — промълви Азшара от носилката си. — Рай!

Очите на демоничния командир запламтяха с очакване… и нещо друго, което привлече вниманието на Илидан.

— Да… Калимдор ще бъде претворен.

— Колко скоро? — настоя кралицата, а устните й се разделиха и дъхът зад тях се ускори. — Много скоро?

— Да… много скоро… — отвърна Манорот. Той я подмина и тръгна обратно към двореца. — Много скоро…

— Колко прекрасно! — Азшара плесна с ръце. Лейди Важ и другите придворни дами повториха жеста й.

— Значи сме готови — изръмжа капитан Варо’тен, който изглежда се разкъсваше между желанието си Саргерас да пристигне колкото се може по-бързо и ревността към всяко живо същество, което би му откраднало чувствата на неговата кралица. — Обратно към двореца! — нареди офицерът на войниците и демоничните войни. — Обратно към двореца!

Аристократите и сатирите нямаха нужда от подобни команди. Повечето от тях вече следваха Манорот. Само Илидан изостана, защото мислите му бяха разкъсани между онова, което си мислеше, че е разчел в очите и изражението на демоничния генерал, и мярнатото от кралството на Саргерас.

Братът на Малфурион погледна назад към ревящия водовъртеж, който представляваше Кладенецът на вечността… и за първи път почувства, че огромната му самоувереност се е разклатила…

 

 

Тиранде разбираше, че се случва нещо от огромна важност, но от килията си със сигурност не можеше да разбере какво точно. Елун все още я защитаваше от похитителите й, но не й даваше нищо повече. Жрицата беше напълно сляпа за ставащото в света навън. Възможно бе дори народът й да е бил смазан от Легиона и демоните сега да се движат из Калимдор, унищожавайки останките от някога красивата земя.

Стражата пред вратата й беше премахната, защото зловещият капитан Варо’тен бе решил, че е напълно излишно да охранява затворник, който явно няма да ходи никъде.

Внезапно прозвучаха стъпки, които привлякоха вниманието й. Не беше дошло време да й носят храна и вода. Освен това откакто бе позволила на Дат’Ремар да я нахрани и напои, Тиранде не беше пипнала нищо повече от дажбите, които й оставяха. При двете си последвали визити Аристократът я увещаваше да не се ограничава, но тя искаше да взима само онова, което й е жизнено необходимо, за да не става зависима от онези, които я държаха затворена.

Вратата се отвори с кратко скърцане. За нейна изненада, новодошлите бяха Дат’Ремар и един друг Аристократ. Непознатият погледна вътре само веднъж, прецени затворничката с поглед, а после се върна обратно в коридора.

— Дат’Ремар! Какво ви води…

— Тихо, господарке!

Той огледа килията, сякаш очакваше да я намери пълна с адски пазачи. Щом се увери, че са сами, благородникът приближи към сферата.

Дат’Ремар извади от робата си зловещия артефакт, използван по-рано от лейди Важ, за да я освободи за кратко. Тиранде едва сдържа възклицанието си, защото в началото си помисли, че магьосникът й готви същата съдба, каквато желаеше придворната дама на Азшара.

— Подготви се — прошепна Дат’Ремар.

Той повтори същите действия, извършени по-рано от Важ. Сферата се снижи и невидимите окови изчезнаха.

Тиранде беше твърде скована и едва не падна. Аристократът я хвана с едната си ръка, а артефактът се озова близо до гърлото й.

— Смъртта ми няма да ви помогне с нищо — каза му тя.

Заклинателят изглеждаше стреснат, но после погледна към нещото в ръката си. Веднага го захвърли с явно отвращение.

— Не съм дошъл тук, за да извършвам такова гнусно деяние, господарке! А сега говори тихо, ако се надяваш да избягаш от това място!

— Да избягам? — пулсът на Тиранде се ускори. Това някаква нова жестока шега ли беше?

Дат’Ремар разчете правилно погледа й.

— Няма измама! Обсъждахме това дълго и внимателно! Не можем да търпим тази гнусотия повече! Кралицата… — Той едва не се задави, явно разкъсван между предаността си към Азшара и отвращението си от всичко, случило се досега. — Кралицата… е луда. Няма друго обяснение. Тя обърна гръб на народа си в името на създание, отдадено на покварата и смъртта! Този Саргерас обещава съвършен свят, където ние, Аристократите, ще управляваме, но някои от нас не виждат нищо повече от разрухата на всичко! Какъв рай може да бъде изграден от напоен с кръв камък и изпепелена земя? Никакъв, така мислим ние!

Тя не бе напълно изненадана от признанието му. В предишните им разговори се бяха появявали намеци за тревогата му. Първоначално се изненада, че в двореца изобщо е останала някаква независима мисъл, след като демоничният повелител явно очакваше пълна отдаденост, но може би Саргерас най-сетне бе разхвърлял волята си на твърде много места едновременно.

Независимо от причините, върховната жрица беше благодарна на Майката Луна за тази възможност. Чувстваше, че със сигурност може да се довери на Дат’Ремар.

— Това е единственият ни шанс — наблегна магьосникът. — Слугите на демоничния повелител са навън при Кладенеца и правят някаква магия. Ще отсъстват достатъчно дълго. Останалите чакат долу, в конюшните.

— Останалите?

— Не можем да останем тук, особено ако открият, че си изчезнала. Вече решихме. Аз направих така, че повечето, които искат да напуснат, да не участват в днешната мисия, възложена ни от демоните… а онези, на които им се наложи, са готови да се пожертват заради другите.

— Дано Майката Луна бди над тях — прошепна Тиранде. Съдбите на изостаналите нямаше да бъдат приятни, когато Манорот и господарят му откриеха предателството на нощните елфи — Ами стражите?

— Сред нас има неколцина от тях, но повечето са кучета на капитан Варо’тен! Ще трябва да сме бдителни около тях! Сега ела! Стига въпроси!

Той я изведе в коридора, където ги чакаше вторият Аристократ. В началото Тиранде се поколеба, внезапно шокирана от това, че най-накрая се намира извън килията. Дат’Ремар с трескав поглед я поведе напред.

Те почти се затичаха по дългото стълбище, водещо към горните нива на двореца, а непознатият Аристократ водеше. Нямаше и следа от стражи, което жрицата прие за знак, че магьосниците са се погрижили предварително да разчистят пътя.

Стълбището свърши при желязна врата, в чийто център бе гравирано прекрасното лице на Азшара. Тиранде несъзнателно потрепери, когато я видя, и двамата Аристократи се усмихнаха разбиращо.

— От тук ще влезем в коридор, водещ директно до конюшните. Останалите трябва да са подготвили пантерите. Когато портите се отворят, ще полетим като вятъра.

— Ами… ами демоните?

Той се изпъна гордо.

— Все пак ние сме Аристократите! Най-великите магьосници в кралството! Те ще паднат пред нашата мощ! — След това Дат’Ремар добави с по-малко надменност: — Както вероятно и мнозина от нас…

— Чувствам, че пътят е чист — прекъсна ги вторият заклинател с арогантна усмивка. — Разсейващата магия все още държи палетата на Варо’тен.

— Но не за дълго, подозирам.

Дат’Ремар внимателно отвори вратата. И наистина, в коридора напред нямаше нито един от мрачните войници.

— Почти стигнахме конюшните — отбеляза другият Аристократ, а самоувереността му растеше. — Виждаш ли, Дат’Ремар! Толкова много тревога заради онази безполезна сбирщина от…

Думите му секнаха, заменени от клокочене, когато една стрела прониза гърлото му и излезе от другата страна. Кръвта опръска другия магьосник и Тиранде.

Докато мъртвият заклинател падаше на земята, в коридора се появиха неколцина стражи.

— Спрете на място! — нареди подофицер, от чийто шлем се спускаше дълга грива.

В отговор Дат’Ремар ядосано махна с ръка.

Невидима сила удари стражите и ги запрати срещу стените като листа на вятъра. Дрънченето на броните им в камъка проехтя из коридора.

— Това ще ги научи друг път да не нападат Аристократ от елитния кръг! — изсумтя той.

— Някой ще дойде да провери шума — предупреди го жрицата.

За негова чест, Дат’Ремар изглежда осъзна прекалено яростната си атака. Той я хвана за ръката и с мрачно изражение я поведе напред.

Съвсем скоро стигнаха до конюшните, където Тиранде се изправи пред невероятна гледка. От думите на спътника й бе предположила, че ще има доста Аристократи, но не можеше дори да си представи, че ще са толкова много. Почти една трета от кастата ги чакаше заедно със семействата си.

— Къде е…? — започна една жена, но погледът на Дат’Ремар веднага я накара да замълчи и да не разпитва за мъртвия магьосник.

— Чухме битката горе и усетихме раздвижването на магически сили — добави друг мъж. — Демоните със сигурност също са го усетили.

— Беше необходимо. — Дат’Ремар поведе Тиранде след себе си. — Намери ли бърза пантера за жрицата, Куин’датано?

— Най-бързата.

— Добре. — Магьосникът се обърна към нея. — Господарке Тиранде, ще те помоля да говориш от наше име, когато стигнеш армията. Добре съзнаваме лошите чувства, които останалите ще изпитват към нас…

— Ще ги накараме да ни чуят! — настоя жената, заговорила по-рано. — Имаме силата да го сторим…

— И вероятно ще се окажем избити до крак! — изръмжа Дат’Ремар. После отново се обърна към Тиранде и добави: — Ще го сториш ли за нас?

— Как може да ми задавате такъв въпрос! Разбира се, че ще го направя! Кълна се в името на Майката Луна!

Това изглежда му беше достатъчно, дори и да не задоволи напълно приятелите му. Но изглежда всички тук изпитваха уважение към Дат’Ремар Сънстрайдър и приемаха решенията му.

— Добре тогава! Думата на върховната жрица трябва да бъде достатъчна за всички! — Той посочи нощните саблезъби. — По седлата! Не можем да губим и миг!

Аристократите-бегълци носеха малко със себе си — сигурен знак за бързината, с която бяха организирали всичко. Те бяха свикнали на лукс и Тиранде очакваше едва ли не да влачат целите си домове със себе си.

Друг магьосник подаде на жрицата юздите на слаба, но мускулеста женска пантера. От едната страна на седлото й висеше меч, откраднат от войниците на капитан Варо’тен. Тя кимна с благодарност за този подарък, а после се качи на седлото и зачака.

Дат’Ремар се огледа, за да е сигурен, че всички са готови, а после посочи към двете големи дървени врати, водещи навън.

— Ще яздим заедно! Никакво отцепване! Онези, които го сторят, ще се оправят сами с последиците от безразсъдството си. Демоните са навсякъде. Трябва да се бием и да яздим в същото време, може би дни наред. — Той се изпъна. — Но ние сме Аристократите, най-големите майстори сред онези, които боравят с Кладенеца! С негова помощ ще отворим пътя напред и ще оставим след себе си телата на всички, които се опитат да ни попречат!

Тиранде запази изражението си безизразно. Дори и тези благородници трябваше да осъзнават, че мнозина от тях ще умрат, при това брутално. Тя мълчаливо се помоли на Елун да напътства новите й спътници. Те искаха да изкупят вината си за докарването на Легиона в Калимдор и тя щеше да стори всичко необходимо, за да им бъде даден шансът да получат тази прошка.

Дат’Ремар посочи отново входа.

— Нека пътят се отвори!

Големите врати се разтвориха навън с такава сила, че след трясъка останаха само трески.

— Напред!

Тиранде пришпори пантерата си след неговата.

Първите Аристократи преминаха през разбитите врати, а нощните им пантери прескачаха останките безпроблемно. Труповете на няколко демона лежаха в непосредствена близост до изхода, явно хванати от магията на Аристократа.

— Манорот и останалите би трябвало още да се намират при Кладенеца! — извика Дат’Ремар. — И това е единствената ни надежда за успех!

Споменаването на Кладенеца накара Тиранде да се сети за Илидан. Така й се искаше той да е сред онези, които се опитваха да избягат от злото на демоничния повелител, вместо доброволно да го приветства.

Зловещата мъгла, покриваща Зин-Азшари, не забави ездачите, защото Аристократите вече бяха добре запознати със свойствата й. Жрицата просто следваше спасителите си и чакаше.

Чакаше първата заплаха за бягството им.

И когато тя най-сетне се появи, беше под формата на адски зверове, които скочиха върху ездачите в центъра на групата, свалиха двама от тях, като почти изкормиха единия. Пипалата на демоните се вкопчиха в жертвите им и изсмукаха жизнените им сили.

Една жена, яздеща близо до Тиранде, хвърли нещо, подобно на малка пръчка. Докато достигне целта си обаче, тя се превърна в огромно копие, което прониза единия звяр през гърдите.

Другите демонични хрътки умряха по подобен начин, но няколко се втурнаха да бягат с ужасен вой. Дат’Ремар запрати мълния към оцелелите, унищожавайки две. Парчетата от тях заваляха върху Аристократите. Третият и последен адски звяр избяга.

— Сега със сигурност знаят за нас! — изръмжа магьосникът. — По-бързо!

Проехтя дълбок и тъжен вой на боен рог. Миг по-късно му отговориха няколко други, някъде далеч напред. Тиранде се замоли горещо за помощ от Елун, съзнавайки, че нощните елфи скоро ще се бият за собствения си живот.

— Сарат’Наджак! Йол’Титиан! При мен!

Двамата Аристократи бързо изравниха животните си с Дат’Ремар. Тримата заедно вдигнаха по един юмрук, насочиха го към пътя напред и започнаха да напяват заклинание.

Пред първите ездачи проблесна алена енергия, а после се задържа във въздуха. Дори Тиранде усещаше огромната сила, призована от Кладенеца.

И тогава… от мъглата изплува стена от огромни рогати войни, заобиколени от зеленикави пламъци. Адските пазачи се затичаха към ренегатите, размахвайки оръжия, почти толкова големи, колкото Тиранде беше висока.

Но първите, които се сблъскаха с алената бариера, се запалиха. Пламъците, извиращи от собствените им тела, добиха цвета на творението на Аристократите, а после погълнаха демоните. Чудовищните войни закрещяха и започнаха да падат един по един. Няколко мига по-късно от всички поразени бяха останали само късчета овъглена броня.

Но демоните не спираха да напират и скоро бяха наобиколили бегълците. Заклинателите не можеха да се концентрират върху всеки отделен демон и онези, които успяваха да се промъкнат през защитата, нанасяха ужасни поражения на нощните елфи. Една пантера падна с прерязано гърло и ездачката й се озова на земята. Преди да успее да се изправи, адските пазачи, нападнали котката й, я обезглавиха. Друг Аристократ бе смъкнат от седлото си, пронизан откъм гърба, а след това хвърлен под краката на нощните пантери.

Един едър войн успя да се промъкне зад Дат’Ремар. Тиранде рязко си пое дъх и извади меча си, молейки се на Елун да направлява ръката й.

Острието заблестя с бледата сребриста аура на нейната богиня. Металът премина през бронята на демона без каквато и да е съпротива.

Адският пазач изсумтя и започна да се обръща към жрицата… но после горната половина на тялото му се отдели. Демонът се свлече — благословеният от Майката Луна удар на жрицата се бе оказал толкова чист, че жертвата й дори не бе осъзнала, че вече е мъртва.

Дат’Ремар, така и не забелязал почти фаталния за него сблъсък, извика нещо на двамата си другари. Тиранде не видя какво направиха, но щитът, който бяха вдигнали, се разпростря още по-настрани и заблестя в яркосиньо.

При сблъсъка на първия демон с бариерата се чу пукащ звук и създанието отхвърча като хвърлено от катапулт. Той се заби сред редиците на себеподобните си, а тялото му се разпадна на прах.

Новата магия се оказа много по-ефективна. Забавени от първоначалната атака на демоните, Аристократите-бегълци сега отново набраха скорост. Но зад тях останаха повече от дузина повалени нощни елфи, повечето от които разкъсани на парчета от остриетата на Пламтящия легион. Нощните пантери, останали без ездачи, тичаха с останалите, а гърбовете им лъщяха от кръвта на нещастниците.

Една по-млада Аристократка близо до Тиранде изкрещя, а после полетя във въздуха и изчезна в мъглата. Секунда по-късно писъкът й секна зловещо и разкъсаното й тяло падна сред бегълците.

Нощните елфи започнаха да гледат нагоре изплашено. Тиранде се обърна през рамо… и твърде късно видя ноктестите ръце, които сграбчиха възрастен мъж и го изтеглиха нагоре.

— Гибелна стража! — извика тя. — Пазете се! В мъглите горе има гибелни стражи!

Още две ръце се появиха близо до нея. Тиранде замахна. Чу свиреп рев и стражът се отдръпна… лишен от едната си ръка.

Двама магьосници вдигнаха ръце. Около тях се появи нещо като ореол, което се разшири и покри повечето от другите нощни елфи.

Но преди да завършат магията си, ги разтърси силна експлозия. Пантерите им се препънаха и Аристократите изхвърчаха от седлата.

От центъра на взрива се надигна инфернал. Тиранде не разбираше как демонът е успял да падне сред ездачите, без да го видят или усетят, но в момента това нямаше голямо значение. Инферналът започна да тича сред нощните елфи, блъскайки се в едрите нощни пантери без дори да се забави.

Междувременно още двама Аристократи бяха измъкнати от седлата си в лапите на гибелната стража над тях. Жрицата погледна към Дат’Ремар, но от тази посока не идваше нито помощ, нито съвет. Водачът и така имаше достатъчно трудности да задържа сгъстяващите се редици от адски пазачи, които се опитваха да надвият магията му просто с численото си превъзходство. С всяка стъпка бягството се забавяше. Според изчисленията на Тиранде, съвсем скоро щеше да им се наложи просто да спрат на място.

Тя вдигна меча си и отново се помоли на Майката Луна. Независимо дали щеше да оцелее, жрицата не можеше да стои безучастно, докато другите умираха.

— Моля те, Елун, чуй ме, Майко Луна… — промълви тя.

Блясъкът на острието се разля и по тялото й, като в същото време се усили. Тиранде си помисли за прочистващата светлина на лунното божество и как всичко, попаднало под нея, се разкриваше такова, каквото е.

Сребристото сияние заблестя ярко.

И под блясъка на Елун мъглата се стопи. Демоните на земята и в небето осъзнаха, че са останали без прикритие. А по-важно бе, че им се наложи да извърнат поглед, неспособни да понесат божествената светлина.

Така пътят на ездачите отново беше открит.

— Натам, Дат’Ремар! — извика Тиранде. — В онази посока!

Той нямаше нужда от подканяне. Нападателите им отстъпиха, защото никой от тях не беше достатъчно силен, за да се изправи срещу сиянието.

Чувствайки нов прилив на смелост, Тиранде ентусиазирано се присъедини към останалите. Блясъкът около нея покриваше и цялата група, както и част от терена около тях. Тя благодареше отново и отново на Елун за това чудо…

Но точно в мига, в който самата тя преодоля преградата на Легиона, ноктести лапи я сграбчиха и издърпаха от нощната й пантера. Жрицата полетя във въздуха с изненадан вик, отдалечавайки се от спътниците си.

Тиранде с усилие извъртя глава и видя сгърченото изражение на гибелен страж. Очите на демона бяха почти напълно затворени и накъсаното му дишане ясно показваше колко го наранява светлината.

Без колебание тя удари бронираното създание. Ударът й попадна встрани от целта, но все пак стресна нападателя й. Едната му ръка изпусна хватката си. Тиранде нямаше възможност да погледне надолу, за да види колко далеч се намира земята. Можеше само да се надява, че Елун ще омекоти падането й.

С мрачна решителност жрицата заби меча си в гърдите на гибелния страж.

Гърчовете на адското изчадие изтръгнаха острието от ръката й. Демонът отпусна хватката си.

Тиранде посегна към мъртвото тяло, надявайки се да се окаже над него, преди да удари земята. За съжаление в предсмъртната си агония демонът се изви встрани от ръката й.

Тя стисна очи. Молитвите й се насочиха към нейната богиня, но последните й съзнателни мисли бяха за Малфурион. Ако умреше сега, той щеше да вини себе си за смъртта й, а тя не искаше да поставя на раменете му подобен товар. Случилото се с нея зависеше от боговете, а не от действията му. Тиранде разбираше, че Малфурион е сторил всичко по силите си, но съдбата на народа им бе много по-важна от нейната безопасност.

Но ако само можеше да погледне лицето му още веднъж…

Тиранде се удари в земята… но сблъсъкът изобщо не беше такъв, какъвто очакваше. Той почти не я разтърси, а какво остава да строши костите й.

Пръстите й напипаха пръст. Наистина се беше приземила… Но тогава защо още беше непокътната?

Тиранде се извъртя до седнало положение и се огледа. Аурата около нея беше изчезнала, оставяйки я потънала в мъгла. Сама, като се изключат изкормените тела на нощни елфи и демони.

Не… не сама. Висока и невероятно позната фигура се появи от пъплещата мъгла и при вида му бузите й потъмняха.

— Малфурион!

Но почти в същия миг, в който Тиранде промълви името, знаеше, че е избрала грешния вариант.

Илидан, борещ се с намръщеното изражение, което искаше да превземе лицето му, се наведе над падналата жрица.

— Малка глупачка… — Той протегна ръка. — Е? Ела с мен… ако искаш да живееш достатъчно дълго, за да видиш как спасявам света!