Ричард А. Кнаак
Разцеплението (10)

Девет

Болката носеше удоволствие на Нелтарион, защото всеки болт, забит в люспестата му кожа, означаваше стъпка по-близо до превръщането му в бог. С бронята и диска щеше да бъде напълно неуязвим за всяка опасност…

— Бързо! — отново изрева драконът. — Бързо!

Гоблините почти бяха разположили ковача за нов удар. Мекло се беше покачил върху устройството, за да направлява посоката на движение…

И тогава през пещерите проехтя звук, който Земният пазител смяташе, че никога няма да чуе. Звук, който толкова силно ужаси левиатана, че той скочи на крака без да мисли, запращайки машината, Мекло и другите гоблини във въздуха.

— Моят диск! Моята Драконова душа! Някой се опитва да я открадне!

Той нададе страховит рев, който накара останалите зеленокожи мъници да се хвърлят в търсене на прикритие.

Нелтарион се изправи и скочи към прохода. Само наполовина закачена, третата от металните плочи се люлееше напред-назад по тялото му. Краката и опашката на черния гигант запращаха маси, наковални и котли във всички посоки. Разразиха се пожари и една от пещите избухна в пламъци, обстрелвайки всичко наоколо с горещи снаряди.

Нищо от този хаос и разруха нямаше значение за Нелтарион. Някой бе посмял да опита да открадне онова, което му беше най-скъпо. Той нямаше да го допусне! Щеше да бъде хванат и убит… но бавно… Щеше да го кара да агонизира. Това бе най-малкото, което заслужаваше, заради подобна дързост.

Земният пазител беше бесен, че натрапникът е преодолял различните му капани, пазачи и магии. Това бе обмислена операция, вероятно изпълнена от другите драконови ята. Той щеше да ги накара да страдат така, както го бе сторил със сините.

Драконът изрева отново и се понесе през тунела.

 

 

„Той идва! — предупреди ненужно Крас. — Идва!“

След това връзката между двамата неочаквано беше преустановена. Малфурион се изплаши, че с драконовия магьосник може да се е случило нещо, но знаеше, че в момента не може да мисли за приятеля си. Единственото, което имаш значение сега, бе бягството им с Демоничната душа.

— Друиде! Ела! Бързо!

Той прибра диска в една от кесиите си и когато я затвори, светлината намаля. След това Малфурион излезе навън и видя, че Брокс нетърпеливо го очаква при входа на тролската пещера. Нощният елф ловко слезе до другия проход и оркът го издърпа вътре. Ветеранът не даде на Малфурион време да си поеме дъх, а го повлече към дълбините на пещерата.

— Може би има изход! Вятърът означава път навън.

Тролското леговище бе изпълнено с кости и боклуци. Малфурион се опита да не гледа към различните кокали, макар те най-вероятно да принадлежаха на гоблини.

Но надеждите им за изход бързо увехнаха. Двете други помещения, които откриха, не водеха никъде, а течението, което Брокс бе почувствал, идваше от малки цепнатини в скалата.

— Наистина има логика. Драконът няма да остави такъв проход открит дори за поробените си тролове — измърмори нощният елф. — В капан сме…

Тогава чуха тежките стъпки навън. Те обаче не бяха драконови. Малфурион погледна иззад ъгъла и видя сянката на каменния голем.

— Детуинг не може да е много назад…

Черният дракон вече не можеше да има друго име, не и след онова, на което елфът беше станал свидетел.

— Значи оставаме и се бием — отвърна твърдо Брокс. — Нека видят, че не се боим от нищо.

„Диска… използвай диска…“

Малфурион се стресна. Гласът изчезна толкова бързо, че не успя да го идентифицира, но очевидно трябваше да принадлежи на Крас. Нощният елф обаче се поколеба, съзнавайки какви тъмни сили са затворени в Демоничната душа. Бе видял какво причини употребата на диска на дракона. Как можеше да разчита, че няма да засегне и него по някакъв подобен начин?

Силен рев разтърси пещерата. От тавана паднаха камъни, някои от тях достатъчно големи, за да размажат черепа на нощния елф. Нямаше повече време за мислене…

— Друиде, какво си намислил? — запита напрегнато Брокс, докато Малфурион вадеше Демоничната душа от кесията й. Светлината й изпълни пещерата и, за съжаление, се разпростря отвъд нея. Ако досега големът не знаеше къде са, вече със сигурност бе разбрал… а скоро и Детуинг щеше…

— Това е единствената ни надежда…

Малфурион вдигна диска и го насочи към най-голямата цепнатина в скалата. Нямаше представа как функционира Демоничната душа, затова просто се опита да си представи как проходът става достатъчно широк, за да могат двамата да избягат.

Нищо не стана.

„Трябва да се слееш с нея… да я оставиш да се превърне в теб и ти — в нея…“

Връзката отново изчезна, но сега нощният елф поне имаше представа какво да прави. Фокусирайки волята си върху диска, Малфурион се гмурна в него със силата на ума си.

Веднага почувства плашещата му същност. Този предмет не принадлежеше на света на смъртните. Силите, призовани от Детуинг, идваха в голямата си част от някъде другаде. Друидът искаше да се отдръпне, но не смееше.

„Слей се с него“ — беше казал Крас. Малфурион се опита да се отвори за Демоничната душа, да остави силите й да докоснат неговите.

И в същия миг… успя. Просто така. Силата, която се преля в нощния елф, го изпълни с такава увереност, че едва се удържа да не се обърне, за да се изправи срещу Детуинг, голема и всички други дракони в леговището на черния. Само съзнаването, че неговата смърт би означавала смърт и за надеждите на онези, които значеха нещо за него, го спря да не го стори наистина.

Оркът го гледаше притеснено.

— Друиде… добре ли си?

— Да, разбира се — почти се сопна той. Пое си дълбоко дъх и погледна орка извинително. След това отново насочи Демоничната душа към цепнатината.

— Отвори пътя… — прошепна нощният елф.

Блясъкът около диска се усили… и внезапно скалата над тях буквално се изпари. Не остави нито прах, нито парчета камъни. Никаква следа. Демоничната душа прогаряше скалата и почвата над нея без никакво усилие. Макар двамата да не можеха да видят действащите магически сили, това не им пречеше да се удивляват на ефекта. Новият тунел продължаваше все напред, а краят му се губеше в мрака.

— Ще продължи, докато пътят не е напълно прочистен — каза Малфурион, макар че нямаше представа откъде знае това. — Трябва да тръгваме.

Дребната пещера се разтърси от нещо, което изглеждаше като гръмотевица. Брокс бързо погледна иззад ъгъла.

— Каменният се опитва да ни достигне с копаене!

Нямаше повече време за губене. Малфурион скочи в магически създадения проход, а Брокс го последва. Планината продължаваше да трепери от усилията на зловещия пазач.

И което бе още по-лошо, двамата бяха направили само няколко крачки, когато чуха тътнещия глас на дракона:

— Къде са те? Ще обеля кожата от костите им и ще прокарам игли през всеки нерв! Махни се!

Последните думи бяха последвани от чудовищен трясък, който Малфурион прие за знак, че драконът е отхвърлил голема настана.

— Тази пещера ще се превърне във ваша гробница! — изкрещя Детуинг след тях.

Чу се силен шум, като от избликващия гейзер, който Малфурион бе видял преди години, последван от ужасяващо покачване на температурата.

— Застани пред мен! — извика друидът. Когато Брокс скочи покрай него, той насочи Демоничната душа зад тях и хвърли цялата си воля върху злокобния диск.

Силен поток от леденостуден въздух се спусна надолу по тунела… и само след секунди се сблъска с огнена струя от разтопена скала, която се издигаше нагоре. Чудовищната река забави движението си… а после спря, само на метър от Малфурион.

Нощният елф залитна назад. Брокс, който зяпаше с широко отворени очи, му помогна да се изправи. Оркът изглеждаше силно впечатлен от силите, които командваше приятелят му. Впечатлен и притеснен.

— Внимавай с това, друиде. Нямам доверие на такава мощ, скрита в толкова подвеждаща форма.

— Напълно… напълно съм съгласен.

И все пак освобождаването на такава сила му бе подействало невероятно ободряващо. Може би Малфурион грешеше; може би наистина трябваше да се върне и да се изправи срещу черния дракон. Ако победеше Детуинг, една от най-големите заплахи за Калимдор щеше да изчезне. След това Пламтящият легион нямаше да изглежда толкова опасен. Драконът се разправяше с демоните с лекота, използвайки диска.

Способностите на Демоничната душа не спираха да ги удивляват, докато се катереха. По целия път земята бе оформена по най-удобния за ходене начин. Благодарение на това двамата почти удвоиха скоростта си.

— Усещам вятър — промълви предпазливо Брокс. — По-силен вятър.

Те почти се затичаха, с надеждата, че най-сетне ще се измъкнат от този кошмар. Малфурион чу звук, който първоначално помисли за съсък, но после осъзна, че това е вятърът, споменат от орка.

— Там! — посочи нощният елф. — Онзи отвор.

И наистина, Демоничната душа бе свършила точно онова, за което я бе помолил. Те излязоха на планинския хребет. Хладният ветрец, който ги посрещна на излизане от адското леговище, бе добре дошъл и за двамата.

Ала все още не бяха в безопасност. Рано или късно Детуинг щеше да осъзнае, че са се измъкнали навън. И щеше да се впусне в преследване, заедно с ятото си.

— По-добре прибери това нещо — предложи оркът. — Някой ще види блясъка.

Малфурион не си направи труда да споменава, че Детуинг вероятно може да почувства диска, дори и ако е прибран в кесията. Но все пак прибирането му щеше да им даде малко по-добри шансове. Пръстите му с нежелание се разделиха с Демоничната душа.

Брокс отново поведе. Оркът проверяваше всяка стъпка по заснежения склон и неведнъж откри места, които биха ги запратили към смъртта им. Засега зеленокожият войн държеше брадвата завързана за гърба си, иначе едно случайно подхлъзване можеше да му коства безценното оръжие.

За щастие, нуждата на дракона от метал означаваше, че пещерите му се намираха в основите на планината. Макар и опасен, пътят не беше толкова дълъг — не им се налагаше да се спускат по целия връх. Малфурион се надяваше да достигнат дъното преди изгрев-слънце.

Но късметът отново им изневери — високо над тях в небето прелетя нещо огромно и черно. Оркът и нощният елф моментално паднаха по лице в снега, опитвайки да се покрият с него, докато драконът прелиташе над тях.

Това наистина беше Детуинг и може би единственото, което спаси двамата крадци, беше лудостта на черния гигант. Земният пазител претърсваше местността с маниакална ярост, бълвайки лава към върховете, докато прелиташе край тях. Всеки залп удряше с такава сила, че огромни парчета от планината се свличаха надолу към долините под нея. Той явно не използваше магическите си сетива в търсенето, иначе досега щеше да е забелязал нарушителите.

Малфурион надигна глава.

— Мисля, че лети към…

Детуинг рязко се извъртя и се спусна в тяхната посока.

— Движение! — изръмжа Брокс.

Те скочиха от скривалището си и се затичаха към широко скално образувание малко по-надолу. Нощният елф погледна през рамо и видя все по-голямата сянка на черния, спускаща се над тях. По изражението на дракона не можеше да се разбере дали ги е видял, но със сигурност се намираше твърде близо, за да са спокойни.

Докато преминаваха покрай издатината, друидът чу същия ужасяващ звук, който предшестваше всеки залп на дракона.

— Тук! — Оркът посочи малка тераса. Тя щеше да им предложи някаква защита поне отгоре, но дали това щеше да бъде достатъчно?

Склонът се взриви.

Скалата, към която се бяха насочили изчезна напълно, а ситни парченца от нея се разпиляха във всички посоки. Температурата стана толкова висока, че снегът се стопи. Огромни парчета древен лед се свлякоха със силен трясък на дъното на долината. Целият склон бе покрит с димящи кратери.

Детуинг прелетя над областта, оглеждайки пораженията. Огромният звяр се понесе още по-близо, а после изсумтя с отвращение. Надавайки свиреп рев, той се обърна и отново полетя в друга посока, този път от обратната страна на планината, в която се намираше леговището му.

Заровени под парчета скала и полуразтопен сняг зад остатъка от терасата, Брокс и Малфурион си проправиха път навън с копаене. Нощният елф се закашля, а после веднага посегна към кесията. Когато пръстите му докоснаха познатата форма на диска, той въздъхна с облекчение.

Брокс обаче не беше толкова весел.

— Детуинг ще се върне, друиде. Дотогава трябва да сме се махнали оттук.

Те се отърсиха от покриващата ги кал, а после отново поеха надолу по склона. От време на време чуваха яростния рев на дракона, но черният левиатан така и не се появи повече. Въпреки това двамата не забавиха ход.

Когато приближиха дъното, нощният елф огледа долината под тях.

— Не мога да разпозная това място. Мисля, че сме далече от Крас. — Той затвори очи. — Не успявам и да го почувствам.

— Древният сигурно се е прикрил, след като черният е яростен и търси.

— Да, но ние трябва да го намерим все някак.

Решиха да изчакат, докато стигнат до основата на планината, преди да започнат да се тревожат за това. Крас така и така вероятно се справяше по-добре от тях.

Постоянен мрак изпълваше долината, защото високите върхове я държаха в непрекъсната сянка. Нощният елф водеше, но Брокс се движеше плътно зад него. Намираха се достатъчно близо до кралството на Детуинг и заплахата от гоблини все още съществуваше.

Наложи им се да завият наляво, за да се приближат към мястото, където се бяха разделили с Крас, но само след няколко метра в тази посока, се натъкнаха на друг връх, който им препречваше пътя. Малфурион помисли дали да не използва Демоничната душа, но реши, че подобна магия със сигурност ще привлече вниманието на Детуинг. Освен това всеки път, когато използваше диска, на нощния елф му ставаше все по-трудно да го остави.

— Може би ако заобиколим от другата страна, ще излезем където трябва — предположи друидът.

— Съгласен.

Новата им пътека ги принуди да се катерят по откъртени от яростта на дракона парчета скала, но за щастие наоколо имаше достатъчно цепнатини и отвори, от които да се възползват.

Нов рев ги предупреди за завръщането на Детуинг. Малфурион и оркът се притиснаха към основата на скалата и с изплашени погледи проследиха полета на гиганта точно над тях. Драконът претърсваше региона внимателно, но въпреки това ги пропусна. Те останаха скрити, докато гигантът не изчезна от поглед.

— Странно, че виждаме само него. Къде са другите черни дракони?

Брокс веднага отговори:

— Ако някой от тях намери диска, може да поиска да стане водач.

Параноята на Детуинг сега помагаше на бегълците. Той не смееше да допусне някой друг от неговото ято да намери пръв Демоничната душа и това беше напълно разбираемо. От малкото, което Малфурион знаеше за силите й, подозираше, че са напълно достатъчни, за да може един по-слаб дракон да победи могъщото създание.

Те бързо продължиха по пътя си, но пътеката непрестанно им погаждаше номера. Въпреки усилията си, нощният елф и оркът се отклоняваха все повече и повече от своята цел.

Друидът започна да се изнервя.

— Трябва просто да използвам проклетото нещо, за да ни пренесе при Крас!

— И черният ще ни последва по петите.

— Знам… но просто…

Чудовищна бронирана фигура се блъсна в орка.

В същото време към Малфурион скочи вълчеподобно създание с размерите на нощен саблезъб. От гърба му излизаше двойка зловещи и гърчещи се пипала, които веднага се насочиха към гърдите на друида.

Адски звяр.

Трясъкът на оръжия подсказа на нощния елф, че Брокс няма да може да му окаже подкрепа. Друидът се опита да избегне челюстите на звяра, скочил отгоре му. Хрътката се опитваше да му откъсне главата. Малфурион започна да се задушава от вонящия ужасяващ дъх на чудовището.

Взорът на нощния елф беше изпълнен от редици жълти зъби. Слюнката на звяра го опръска; всяка капчица — изгаряща като киселина. Малфурион използваше едната си ръка, за да се предпази от смазващата тежест на създанието, докато с другата държеше на разстояние двете гладни пипала.

Едното от тях обаче най-накрая се промъкна покрай защитата му. С помощта на острите зъби, покриващи ръба на отвора, пипалото се закачи за кожата му.

Малфурион извика ужасено, усещайки как звярът изсмуква силите му. Нямаше значение дали заклинателят беше магьосник или друид, магията, която използваше, бързо се превръщаше в част от него. Като я изсмукваха от жертвите си, адските зверове поглъщаха и жизнената им сила. Ако имаха време да завършат нечистия си пир, след тях оставаше само куха изсушена черупка.

Нощният елф нямаше време да обмисля коя е най-подходящата магия. Докато болката ставаше все по-силна, той посегна за някоя кесия… която и да е.

Възползвайки се от разсейването му, демонът успя да закачи и второто пипало. Малфурион почти припадна, но знаеше, че това би означавало сигурната му смърт.

Пръстите му закачиха една торбичка… торбичката на диска… и гласовете започнаха да шептят в главата му.

„Вземи го, използвай го, овладей го… — казваха те. — Единствената ти надежда, единствения ти шанс… вземи диска… диска…“

Един от тях му напомни за гласа, който по-рано бе помислил за Крас. Малфурион отчаяно сграбчи кесията и стисна Демоничната душа в ръката си.

Незабавно усети как увереността му нараства. Нощният елф яростно изгледа чудовищното лице над него.

— Искаш магия… Ще ти дам магия!

Той докосна едно от пипала с Демоничната душа.

Очите на адския звяр се оцъклиха. Тялото му се изду като кожен мях, внезапно препълнен до пръсване. В отчаянието си чудовището отдръпна смукалата от гърдите на Малфурион.

Миг по-късно създанието се взриви.

Парчета от плътта на демона го опръскаха, но друидът изобщо не им обърна внимание. Надигайки се на крака, той използва силата на диска, за да изчисти мръсотията за секунда. Огледа се наоколо си и видя, че Брокс се бие не с един, а с двама Адски пазачи. Единият беше ранен, но оркът все още бе в очевидно по-лоша позиция.

Малфурион спокойно насочи Демоничната душа към онзи от демоните, когото виждаше по-ясно.

Лъч златиста светлина полетя от диска и обви рогатия войн. Той изрева… а после се превърна в купчинка прах.

Другият адски пазач се поколеба. Брокс нямаше нужда от повече. Омагьосаната брадва на орка се заби дълбоко в гърдите на демона, пробивайки бронята с лекота.

Когато и вторият нападател падна, зеленокожият войн се извърна рязко. Малфурион се насочи към спътника си с широка доволна усмивка на лицето.

— Това мина добре — изкоментира той.

Но оркът не изглеждаше толкова доволен. Очите му се насочиха към диска.

Този поглед изпълни Малфурион с внезапно недоверие. Гласовете се завърнаха, по-силни от всякога.

„Той иска диска… Би го взел за себе си… Той ти принадлежи… Само ти можеш да въдвориш ред в света с него…“

— Друиде — каза оркът. — Не бива да го използваш повече. То е зло.

— Току-що спаси живота и на двама ни!

— Друиде…

Малфурион отстъпи крачка назад, вдигнал Демоничната душа като щит пред себе си.

— Ти искаш силата му! Искаш да ми го вземеш!

— Аз? — Брокс поклати глава. — Не искам нищо от него.

— Лъжеш! — Гласовете го подтикваха да продължава, нашепваха му думите, които да изрече. — Искаш да завземеш Пламтящия легион от Аркемонд и неговия господар! Ще ги използваш, за да завладееш Калимдор за себе си! Няма да го допусна! Ще потопя света в пламъци, преди да те оставя да го сториш!

— Друиде! Чуваш ли се? Думите ти… в тях няма смисъл…

— Няма да ти го дам!

Нощният елф насочи диска към орка.

„Трябва да бъде унищожен… Всички трябва да бъдат унищожени… Всеки, който иска диска… Който би го взел от теб…“

Брокс стоеше неподвижно. Не се засили срещу Малфурион, дори не вдигна брадва за атака или защита. Просто го гледаше и чакаше, оставил съдбата си в ръцете на друида.

И Малфурион най-сетне осъзна какво точно се канеше да извърши. Беше готов да убие Брокс, само за да задържи Демоничната душа.

Отвратен от себе си, нощният елф пусна злокобния диск на земята и отстъпи на разстояние от него. Обърна очи към спътника си, търсейки начин, по който да се извини на Брокс за онова, което едва не се беше случило.

Посивелият войн поклати глава, за да покаже, че не вини нощния елф.

— Дискът — изръмжа той. — Виновен е дискът.

На Малфурион му се гадеше при мисълта да докосне Демоничната душа отново, но все пак трябваше да го отнесат със себе си. Крас със сигурност щеше да знае най-добре как да се справи с чудовищното творение на черния дракон. Трябваше само да открият магьосника.

Той намери в единия си джоб парче плат и се наведе да увие в него Демоничната душа. В сърцето си знаеше, че платът няма да бъде достатъчна защита срещу нейните стремежи, но не можеше да стори нищо повече, поне за момента. За да се бори с нея и с гласовете, които я съпътстваха, нощният елф се опита да се концентрира върху онези, които му бяха най-близки. Ако станеше жертва на диска, те щяха да заплатят с цената на живота си. На първо място в ума му изплува мисълта за Тиранде, която вече беше жертва. Малфурион много силно се съмняваше, че употребата на Демоничната душа би могла да му помогне по някакъв начин да я спаси. По-скоро се боеше, че може да я убие, както едва не бе убил Брокс.

Той благодари мислено на Ценариус, чиито мъдри и внимателни напътствия му бяха дали силата да се отвърне от гласовете. Демоничната душа беше извращение за природата и като такава — извращение за пътя на друида.

— Трябва да напуснем това място, Брокс — каза той, докато се изправяше. — Не знаем колко още демони може да се крият наоколо…

Очите му се разшириха. От земята изведнъж се оформиха две гротескни ръце, които с невероятна скорост сграбчиха глезените му и го приковаха на място.

Оркът изръмжа и се насочи към него, за да му помогне.

Едва бе направил и една крачка обаче, когато собствените му крака бяха хванати по подобен начин. Решен това да не го спре, той замахна с брадвата към едната от държащите го ръце. Тя се пръсна, но това му позволи да се придвижи още само половин метър напред, преди два нови крайника да хванат отново освободения му крак.

Междувременно Малфурион се двоумеше дали да използва Демоничната душа, която все още лежеше в дланта му, обвита в плата, или да призове природните сили, които Ценариус го бе научил да използва. Колебанието му струва скъпо, защото върху очите му внезапно се спусна покров от мрак, а нещо, което приличаше на метална пластина, запуши устата му. Демоничната душа падна от сгърчените му пръсти и изтрака на земята.

Чу как Брокс изрева яростно, а после и звука на брадвата, удряща по камък. После се чу силно тупване и оркът утихна плашещо.

Тежкото дишане, в което Малфурион разпозна нощни пантери, го предупреди, че нападателите му вече са близо. Пламтящият легион обаче не използваше саблезъби. Доколкото си спомняше, единствено неговият народ го правеше.

Някой от двореца?

— Остави ги живи. Защо? — запита глас, който наистина принадлежеше на нощен елф, но издаваше емоции на демон.

— Тези двамата ще представляват голям интерес за нашия повелител…

Малфурион се вцепени, щом чу втория глас.

„Възможно ли е?“

Чу как нещо се приземи леко на земята, последвано от стъпки, приближаващи се към него. Последва ги кратко стържене, което означаваше, че новодошлият е вдигнал гнусното творение на дракона.

— Не е особена гледка — отбеляза намиращият се до Малфурион нощен елф. После, сякаш едва сега му бяха хрумнали, дойдоха думите, които потвърдиха най-ужасните страхове на друида: — Здравей, братко…