Ричард А. Кнаак
Разцеплението (5)

Четири

Не я хранеха, но Тиранде не усещаше глад. Елун я изпълваше с любовта си и това бе достатъчно, за да се чувства свежа и силна. Но това колко време щеше да издържи по този начин, беше важен въпрос. Зловещите сили, вдигнати от демоните и Аристократите, набираха мощ с всяка изминала секунда, а в добавка жрицата чувстваше нечие чуждо и още по-тъмно присъствие. То не изглеждаше като част от плана на Пламтящия легион, но изглежда засега имаше същата цел.

Може би тази мисъл бе само първата стъпка към приближаващата се лудост, но Тиранде не можеше да спре да се чуди дали самите демони не са манипулирани от някого по начина, по който те манипулираха кралицата.

Чу се дращене по вратата. Жрицата се намръщи. Не беше чула маршируващи стъпки. Който и да се намираше отвън, бе дошъл напълно безшумно. Нещо повече — тя осъзна, че стражите са станали особено тихи през последните няколко минути.

Вратата се отвори бавно. Тиранде се опита да предугади кой ли би влизал толкова потайно при нея.

Илидан?

Но не братът на Малфурион пристъпи вътре. На прага стоеше главната придворна дама на Азшара. Тя огледа внимателно пленничката, а после се обърна, за да е сигурна, че вратата ще се затвори безшумно. Докато го правеше, Тиранде не можа да не забележи пълната липса на стражи отвън. Дали просто се намираха извън полезрението й, или наистина ги нямаше?

Благородничката отново извърна очи към нея и се усмихна. Ако това имаше за цел да успокои Тиранде, то тя не бе постигната.

— Аз съм лейди Важ — напомни й новодошлата. — Ти си жрица на Елун.

— Казвам се Тиранде Уиспъруинд.

Важ кимна незаинтересовано.

— Дойдох, за да ти помогна да избягаш.

Тиранде инстинктивно благодари на Майката Луна. Явно напълно бе сгрешила в мнението си за Важ, преценявайки я като ревнива и угоднически настроена мижитурка, подмазваща се на кралицата.

Благородната дама пристъпи колкото можеше по-близо и продължи:

— Нося със себе си талисман, който може да отвори сферата около теб и да те освободи от магията на демона. Използвай го и за да не те усетят, така, както аз го сторих на идване.

— Аз… благодаря ти. Но защо рискуваш толкова много?

— Ти си жрица на Елун — отвърна другата жена. — Нима можех да постъпя другояче?

Важ й показа талисмана. Той представляваше грозен черен кръг с малки и злобно изглеждащи черепи, гравирани по ръба му. От центъра на диска излизаше около десетсантиметров връх с черни камъни, поставени в основата му.

Тиранде почувства и магията, и злото, затворени в него.

— Подготви се — нареди придворната дама. — И ми се подчинявай до най-малкия детайл, ако се надяваш да се измъкнеш от пленничеството си.

Тя се пресегна и докосна сферата с върха на талисмана.

Камъните заблестяха. Миниатюрните черепи отвориха зловещите си челюсти и изсъскаха.

Сферата бе засмукана в дребните устици.

Тиранде почувства как магията, която я задържа, отслабва. Внезапно й се наложи да се превърти във въздуха, за да не падне по лице. Жрицата се приземи на каменния под с присвити крайници. За своя изненада, Тиранде не почувства никаква болка при падането — явно докосването на Елун още я пазеше.

Важ я изгледа яростно. Сега, когато сферата я нямаше, Тиранде блестеше с лунна светлина, извираща отвътре. Придворната дама поклати глава.

— Не бива да оставаш така! Това сияние ще те издаде още при излизането от килията!

Тиранде затвори очи и се помоли на своята богиня. Благодари на Майката Луна за защитата, която й даваше, но я увери, че това сега ще й помогне повече. В началото обаче изглеждаше, че Елун няма да й обърне внимание, защото защитната магия оставаше около нея.

— Побързай! — настоя Лейди Важ.

С все така затворени очи, жрицата опита отново. Майката Луна със сигурност щеше да разбере, че именно дарът, който бе дала на своята дъщеря, сега я поставя в опасност.

Най-накрая присъствието на Елун започна да намалява…

И Тиранде бе обхваната от чувство за непосредствена опасност.

Тя отвори очи и видя как Важ замахва към гърлото й със зловещия талисман. Единствено бойното обучение, което всички жрици получаваха, я спаси от смъртоносната рана, която острият връх щеше да отвори. Ръката й полетя напред точно навреме, за да отблъсне острието настрани. Тя почувства бодеж по кожата си, но поне успя да попречи на Важ да й пусне кръв.

Слугинята на Азшара скочи върху Тиранде със също толкова чудовищно изражение, като онова на черепите, и се опита да избоде очите й със свободната си ръка. Жрицата вдигна бронираното си коляно и го заби в стомаха на Важ. Придворната дама падна назад със стон и изпусна талисмана.

Тиранде скочи към нея, но благородничката също беше бърза. Тя се претърколи и достигна кръга. Жрицата се опита да я сграбчи за крака и да я издърпа назад, но коварната прислужница вече бе успяла да докопа амулета.

Тя запелтечи някакви неразбираеми думи, а после насочи талисмана към Тиранде.

Внезапно сферата отново се оформи около нея. В същото време защитата на жрицата на Елун се върна, макар това да не й помогна да избяга от мехура. Тя заудря по стената, но без резултат.

Лейди Важ се надигна и изгледа с горчива ярост пленничката.

— И за теб щеше да е по-добре да не беше отблъсквала върха! Ти никога няма да бъдеш нейната любима дама! Тази титла е моя и винаги ще бъде!

— Аз не искам да бъда любимка на кралицата!

Но Важ явно не разбираше това. С очи, впити в талисмана, тя изсъска:

— Мислех си, че това ще проработи, но явно ще трябва да измисля нещо друго! Може би няколко добре подбрани думи в ухото на Светлината на Светлините ще я убедят, че на теб не може да се има доверие! Да, това може и да свърши работа!

Тиранде се отказа от опитите да убеди жената в липсата си на желание да служи на Азшара. Очевидно Важ бе напълно полудяла и нямаше да чуе нищо, което противоречи на фикс идеята й.

Внезапно отвън се чу звук и слугинята се обърна рязко към вратата.

— Стражите! Връщат се от „разсейването“, което им осигурих! — Тя отново изгледа затворничката и насочи талисмана към нея. — Всичко трябва да бъде както преди!

Ръцете на Тиранде пак се вдигнаха нагоре, захванати около китките от невидима сила. Краката й се притиснаха здраво един към друг.

— Само да знаех повече за това нещо! — изплю яростно Важ. — Сигурна съм, че то може да те убие, ако му дам правилната команда…

Звуците отвън станаха по-силни. Придворната дама на Азшара скри диска сред гънките на роклята си и се насочи към вратата. Докато се промъкваше тихо, тя погледна за последен път към Тиранде.

— Никога няма да бъдеш нейна!

И с тези думи Важ изчезна в коридора.

Стражите се появиха само няколко секунди по-късно. Единият погледна през решетестото прозорче на вратата, изучавайки я доста по-дълго от необходимото. Това, което Тиранде различи от изражението му, говореше за притеснение от присъствието й. Важ очевидно не бе действала сама.

Що се отнася до жрицата, тя можеше само да се проклина за изпуснатата възможност. Трябваше веднага да разбере, че на Важ не може да се има доверие, но Елун я бе научила да търси доброто у всекиго. Ала ако сега беше действала с повече предпазливост, може би щеше да хване придворната дама неподготвена. И вместо отново да е пленничка тук, щеше да е в състояние поне да опита да се измъкне от двореца.

— Майко Луна, какво да правя?

Тя разбираше, че богинята може да се намесва само до определен предел. Цяло чудо бе, че Елун й беше дарила и тази защита.

В ума й се появи образът на Малфурион — едновременно успокоителен и плашещ. Той нямаше да се откаже от опитите да я спаси. Щеше да дойде за нея, независимо от опасността за самия него. Всъщност тя добре съзнаваше, че Малфурион би се пожертвал на секундата, ако това ще означава нейната свобода.

И Тиранде Уиспъруинд с нарастващо отчаяние осъзнаваше, че няма нищо, което тя на свой ред да е способна да стори, за да предотврати това.

 

 

Малката горичка беше най-доброто, което Малфурион можеше да намери. Трябваше му мирно и тихо място, където да се опита да достигне Ценариус. Друидът седна със скръстени крака на земята и се вгледа отново в растителността около себе си. Пламтящият легион не беше достигал до това място, но покварата им се простираше достатъчно надалеч, за да достигне живота тук. Дърветата вече усещаха приближаващата се гибел и бавно се подготвяха за нея. Повечето от дивите животни бяха избягали. Цареше тишина.

Опитвайки се да игнорира това, Малфурион затвори очи и насочи съзнанието си към полубога. Разпростря ума си и призова Ценариус, опитвайки да си представи образа на божеството.

И за негова изненада полубогът реагира незабавно. В главата му се появи ясна картина на горския господар — огромна фигура, която се извисяваше над нощните елфи, таурените, фърболгите и дори демоните. На Пръв поглед във външността му имаше известни сходства с тази на Малфурион, защото лицето и гръдният му кош бяха като на нощен елф, макар и с много по-мускулеста конструкция. Но отвъд това Ценариус не приличаше на нито едно друго същество. От кръста надолу тялото му бе на огромен и великолепен елен. Четири силни крака, завършващи с копита, поддържаха високата му над три метра фигура. Те му даваха скоростта на вятъра и ловкост, каквато никое животно не притежаваше.

Очите на Ценариус бяха от чисто злато, а мъхестозелената му коса, се спускаше по раменете. И в нея, и в дългата му брада растяха клечки и листа. От челото му — и както Малфурион забеляза изненадано, точно където растяха и неговите израстъци — се издигаха два величествени рога.

„Знам защо ме призова“ — каза полубогът.

„Има ли нещо, което мога да сторя, за да се противопоставя или поне да избегна магията на черния дракон?“

„Той е хитър, а лудостта му го прави още по-хитър — отвърна Ценариус, макар и устата му в ума на Малфурион да не помръдваше. Той бе само видение, върху което друидът да фокусира ума си, нищо повече. Истинският властелин на горите се намираше на мили разстояние. — Но аз зная за драконовия вид неща, които той може и да не осъзнава.“

Малфурион не попита Ценариус откъде може да знае такива неща. От това, което бе научил, божеството вероятно беше дете на зеления дракон Изера, Онази що сънува, чието ято обитаваше Смарагдовия сън. Това, че великият Аспект може би беше поверила на сина си някои от най-съкровените си тайни, не изненадваше нощния елф.

„Смарагдовият сън има пластове, Малфурион. Слой след слой. Онази що сънува ги откри благодарение на опита си. Земният пазител едва ли ще знае за тях. Ти може би си в състояние да ги използваш като пътека, за да избегнеш защитите му и да се предпазиш поне временно от вниманието му.“

Това беше неочаквано. Надеждите на Малфурион отново се възвърнаха. Ако успееше в това начинание, може би щеше да успее да проникне и в двореца. Но сега трябваше да се концентрира върху настоящата мисия. Макар сърцето му да копнееше да спаси Тиранде, съдбата на народа му, а също и тази на таурените, земните и останалите, бе от много по-голямо значение. Тиранде щеше първа да му каже това.

Което по никакъв начин не намаляваше чувството му за вина.

„Мога ли бързо да науча как да правя това?“ — запита той.

„Ти да. Всъщност това е само въпрос на перспектива… виж…“

Образът на Ценариус махна с ръка… и пред двамата се разкри идилична картина. Липсваше дори най-дребното несъвършенство. Малфурион разпозна хълмове и долини, които в смъртния свят бяха опустошени до неузнаваемост от Пламтящия легион. Смарагдовият сън обаче показваше света такъв, какъвто е бил при създаването си.

Друидът се огледа, но не видя нищо, което да не е усещал и преди.

„Ти забелязваш кулминацията, но дори съвършенството има своите пластове. Наблюдавай…“

Ценариус се пресегна, а ръката му, докосваща света, беше гигантска. Властелинът на гората сграбчи част от полето… и сякаш преобърна целия пейзаж с главата надолу.

То изчезна, когато полубогът освободи хватката си и на негово място се появи примитивният Калимдор, но сега имаше някои малки разлики, в сравнение с предишната гледка. Хълмовете не бяха толкова високи на някои места, а реката, която Малфурион добре познаваше, не се движеше в точно същата област, както преди. На място, където трябваше да има полета, се издигаше ниска планина.

„Преди истинското съзидание е имало етапи на растеж, на изпробване. Това е един от тях.“

Това едновременно беше и не беше Смарагдовият сън. Друидът незабавно осъзна, че това място има малък обхват, а съответно и полза. Един Калимдор, който не би му позволил да достигне всяко място от смъртния свят.

Но… Ценариус вярваше, че това ще му помогне срещу черния дракон.

Извисяващата се фигура на горското божество посочи в далечината.

„Движи се през него така, както би се движил през другия пласт, Малфурион, но стой на разстояние от краищата му. Това място е недовършено и ако го напуснеш, ще се изгубиш в безкрайния хаос. Говоря от собствения си ужасяващ опит.“

Ценариус не каза нищо повече, но значението на думите му бе ясно. Ако Малфурион се изгубеше, нямаше да има спасение за него.

Въпреки това ужасно знание, нощният елф бе решен да продължи напред.

„Как да се върна?“

„Както винаги. Просто търси пътя обратно към своето физическо «аз». Нишката ще бъде видима за теб.“

Толкова просто… ако притежаваш знанията, които друидът имаше.

Образът на Ценариус започна да избледнява. Малфурион го спря.

„Другите — каза той, имайки предвид останалите полубогове. — Успя ли да ги убедиш?“

„Авиана говори редом с мен. Зарът е хвърлен. Сега остава само да решим как.“

Малфурион едва успя да прикрие разочарованието си. Той се опитваше да разбере дали полубоговете ще вземат някакво активно участие в отчаяните усилия на армията и макар Ценариус да потвърждаваше, че са решили да го сторят, сега тепърва щяха да премислят начина. При подобни създания дебатът можеше да продължи години след края на битката. Калимдор щеше да се е превърнал в празна мъртва черупка дотогава.

„Не бой се, Малфурион — каза властелинът на горите, усмихвайки се многозначително. — Ще се погрижа да ускоря решението им.“

Друидът бе оставил мислите си открити — грешка, която само новак би допуснал.

„Прости ми! Не исках да проявявам неуважение! Аз…“

Ценариус, вече избледняващ, поклати рогатата си глава. После размаха пръст, завършващ със сбръчкан нокът от дървесна кора, и завърши:

„Нищо неуважително няма в това да подтикваш страдащите от леност да изпълнят дълга си…“

И с тези последни думи полубогът изчезна.

Друидът трябваше да се върне в тялото си, за да каже на останалите какво е научил, но недовършеният пейзаж, разкрит му от Ценариус, вече бе отворен за него. Малфурион се страхуваше, че ако се върне до смъртния свят, може да се окаже по-трудно да открие обратния път към тази версия на ранния Калимдор, отколкото си мислеше полубогът.

И тъй като не желаеше да удържа порива си повече, той скочи. Също както в Съня, който Малфурион използваше обикновено, и тук всичко тънеше в бледа изумрудена светлина. В действителност той не можеше да открие реална разлика между това място и другото, ако се изключат някои дребни несъответствия в пейзажа.

Елфът се носеше над хълмове, долини и полета. От Крас бе научил общата посока на местата, по които живееха драконите. Очевидно Земният пазител не би поддържал убежището си толкова близо до другите, но Крас го бе уверил, че древната раса живее с навиците си. Ако друидът започнеше търсенето си около наследствената територия на драконите, имаше по-добри шансове да открие нещо.

Теренът стана по-начупен, но тези върхове не бяха нито съвършено изострените великани от миналите му пътувания през царството на съня, нито захабените скали от реалния свят. Вместо това, точно както Ценариус ги бе описал, изглеждаха недовършени. От един връх буквално липсваше северното лице — пръстта и скалата изглеждаха като прерязани с нож. Малфурион можеше да види вените от минерали и пещерите отдолу. Друг скален гигант пък имаше странна корона, която изглеждаше така, сякаш някой си е играл с глина, но е изгубил интерес.

Друидът откъсна очи от тези интересни гледки и започна да изучава цялата местност. Това определено беше част от драконовите земи. Сега трябваше само да открие някаква следа от Нелтарион.

Също както при другия слой на Съня, Малфурион се опита да почувства присъствието на черния дракон със сетивата си. Откри други и бързо идентифицира Изера и Алекстраза. Появиха се и нови следи, които друидът сметна за по-низши дракони, които не представляваха интерес.

Докато бавно се придвижваше напред, нощният елф претърсваше всички посоки. С всеки провал си задаваше въпроса дали Нелтарион наистина е толкова наивен. Може би черният левиатан беше по-добре запознат с това царство, отколкото предполагаше Ценариус, и се бе скрил и тук. Ако това беше така, Малфурион можеше да броди вечно и пак да не открие дори намек за присъствието му.

Изведнъж се закова на място. Една от следите, които бе игнорирал като принадлежаща на низш дракон, внезапно отново привлече вниманието му. В нея имаше нещо познато, което не би трябвало да присъства. Малфурион фокусира волята си върху него…

Фасадата изчезна почти незабавно. Отпечатъкът на Нелтарион се разкри пред друида. Магии, които сигурно щяха да направят Земния пазител абсолютно неоткриваем и в смъртния свят, и в Смарагдовия сън, тук се оказаха смехотворно слаби. Но Малфурион се опита да не става прекалено самоуверен от този факт. Да открие черния дракон беше лесно, но да се скрие от него, независимо в кой пласт на Съня бе нещо съвсем различно. Лудостта, обхванала Нелтарион, го беше дарила с ужасяваща параноя, която безкрайно увеличаваше чувствителността на сетивата му. Дори и най-незначителната грешка от страна на друида можеше да означава разкриване.

Стремейки се към възможно най-голяма предпазливост, Малфурион проследи нишката. Тя го отведе още по-навътре в драконовите земи, към регион, където пейзажът стана по-мътен и неустановен. Той помнеше предупрежденията на Ценариус относно ръбовете, така че забави скорост.

Черният дракон се намираше някъде наблизо. Друидът го усещаше точно около местността, където планините започваха да се размиват. Усети и нещо друго — мръсна поквара, която обхващаше целия регион. Изглеждаше много по-стара от всичко останало. Напомни на друида за това, което бе почувствал, при опита си да проучи дълбините на Демоничната душа. Тя носеше не само лудостта на Нелтарион, но и нещо още по-злокобно. Тогава обаче то беше само мимолетна следа и той не се бе замислил много върху него.

Какво ли можеше да бъде?

В крайна сметка Малфурион реши, че сега не може да се тревожи за странното усещане, и рискува да се приближи още малко. Пейзажът се развълнува като локва вода… и внезапно нематериалната му форма се върна в реалния свят.

Огромната пещера, която го заобикаляше от всички страни, беше като сцена, излязла от нечий кошмар. От огромни полуразтопени кратери по пода бликаха отровни на вид облаци от сивкавозеленикав газ. Отворите бълбукаха и съскаха, а от време на време димящото им съдържание извираше на повърхността и се разливаше по вече обгорената скала. Вулканичната активност изпълваше пещерата с кървава огнена светлина и създаваше по стените зловещи танцуващи сенки. Наистина подходящ дом за звяр, който можеше да избие толкова много с такова безразличие.

Малфурион изведнъж осъзна, че освен бълбукането и съскането, има и друг, непрестанен звук. Удряне на чук в наковалня. Колкото повече друидът се концентрираше върху него, толкова по-ясно осъзнаваше, че звукът не идва от един чук, а от много, и че има и други звуци на ковашка дейност. Както и непрестанно подвикващи гласове.

Привлечена от звуците, нематериалната форма на Малфурион полетя през дебелата няколко метра скална стена. Шумотевицата ехтеше сред планината. Превърна се в неспирна лавина от свързани с работа звуци, сякаш в недрата на света имаше някаква огромна ковачница.

След това скалата отстъпи пред сцена, сравнени с която вулканичните кратери изглеждаха кротки.

Гоблини. Жилавите същества тичаха навсякъде. Някои работеха върху огромни казани и пещи, преливайки димящ течен метал в масивни правоъгълни форми. Други пък удряха със захабени от употреба чукове върху нагорещените плочи, които изглеждаха почти като броня за някой колосален войн. Десетки други оформяха големи болтове. През цялото време се караха едни с други на висок глас. Неколцина, облечени в широки и мазни работни гащеризони, обикаляха наоколо и насочваха работата на останалите, клатейки зелените си, остроухи глави. От време на време ги насърчаваха с някой крясък или шамар зад врата.

Друидът разбираше, че цялата тази работа не може да има добра цел, затова се приближи още повече. Но въпреки всичко, което виждаше, Малфурион не можеше да разбере какво планират гоблините.

— Мекло! — проехтя изведнъж гръмотевичен глас. — Мекло! При мен!

Друидът замръзна насред въздуха, обхванат от силна паника. Добре познаваше този глас, така както го познаваше всеки друг, оцелял след първата употреба на Демоничната душа.

И няколко секунди по-късно от един пещерен коридор се появи самият черен дракон.

Малфурион бързо се скри зад една от пещите. Макар да се предполагаше, че е невидим дори за Нелтарион, опитът му от миналото показваше, че полуделият звяр може да го усеща и в тази форма, поне понякога. Наученото от Ценариус в горичката даваше на Малфурион възможността да се промъкне през защитните заклинания на дракона, но за да открие артефакта, нощният елф трябваше да се намира колкото може по-близо до смъртния свят.

След кратко колебание гоблините продължиха работата си, макар и с не толкова плямпане. Нелтарион огледа пещерата, търсейки този „Мекло“.

Ако изобщо можеше да се говори за промяна у него, левиатанът изглеждаше само по-чудовищен от момента, в който се беше оттеглил от полето на разруха. Тялото му бе изкривено и подуто, а ужасяващата лудост в очите му гореше по-ярко от всякога. Още по-шокиращ бе фактът, че драскотините и пукнатините в люспестата му плът не само не бяха зараснали, но и явно се бяха увеличили, а от всяка пулсираща рана капеше гореща слуз и извираха пламъци. Изглеждаше така, сякаш тялото на Нелтарион едва ли не ще се разкъса на парчета само.

Но всякакви мисли за отвратителната трансформация на черния дракон изчезнаха от ума на Малфурион, когато видя какво стиска гигантът в едната си огромна лапа.

Демоничната душа…

Друидът искаше да полети към дракона и да открадне на мига златния диск, но това не само щеше да е невъзможно, но и самоубийствено. За момента можеше единствено да гледа и да чака.

— Мекло! — изрева отново Нелтарион. Опашката му се спусна на земята със силен трясък, карайки няколко от гоблините да подскочат уплашено.

Но един възрастен зелен дребосък с туфи сива коса, покриващи темето му, и невероятно разсеяно изражение на лицето, изглеждаше напълно незаинтересован от този изблик. Докато минаваше покрай мястото, където се криеше Малфурион, друидът го чу как си мърмори някакви сметки и пропорции. Гоблинът мина почти до снижената глава на Земния пазител, преди най-сетне да се обърне към господаря си.

— Да, повелителю Нелтарион? Да?

— Мекло! Тялото ми крещи! Повече не може да задържа величието ми без чужда помощ! Кога ще бъдеш готов?

— Трябваше да преразгледам, преизчисля и преосмисля всеки детайл от нуждите ви, господарю! Този проект се нуждае от много внимание, иначе можем да ви причиним големи беди!

Муцуната на дракона се приближи към гоблина и почти го събори.

— Искам я готова! Сега!

— Задължително, задължително! — Мекло отстъпи извън обсега на захапката на господаря си. — Моля, оставете ме да прегледам най-новата плоча… — Гоблинът потръпна, зазяпан в пастта на Нелтарион. — Но господарю! Аз ви предупредих, че да държите диска, докато сте в такова състояние, само ще усили ефекта върху вас! Наистина го направих! Непременно трябва да го оставите настрана, докато не ви преработим!

— Никога! За нищо на света няма да му позволя да ме напусне!

Мекло не отстъпи:

— Повелителю, ако не го оставите, сегашното ви състояние ще ви погълне и тогава всеки ще може да си го вземе от изпепелените ви кости.

Думите му най-накрая достигнаха до дракона. Нелтарион изсъска… и после кимна с очевидно нежелание.

— Добре… но по-добре се погрижи плочите да са готови, гоблине… или ще се наложи да похапна!

Мекло закима отривисто с глава и после изпелтечи:

— Напълно сигурно, господарю Нелтарион, напълно сигурно! — След това, с риск да предизвика гнева на повелителя си, добави: — Запомнете! Трябва да остане в смъртния свят! Първоначалната му употреба от ваша страна разруши магиите повече, отколкото очаквахме. На новото заклинание му трябват още няколко дни, за да се обвърже към физическата му черупка, преди да можем да гарантираме, че подобно нещо няма да се случи никога повече!

— Разбирам, бълхичке дребна… разбирам…

И с бесен съсък черният левиатан ядосано се обърна и се понесе обратно по коридора.

Малфурион се напрегна. Драконът щеше да скрие Демоничната душа някъде. Сега бе единственият шанс на друида да открие точно къде.

Без да обръща внимание на гоблините, нощният елф внимателно се понесе след Земния пазител. Нелтарион изпълваше тунела с масивното си тяло и така Малфурион нямаше никакъв начин да разбере какво може да има напред, освен ако не решеше да прелети над или през дракона. Той обаче пределно ясно съзнаваше рисковете от такова действие, затова се насили да запази търпение.

То обаче скоро започна да се изчерпва, защото Нелтарион сякаш бе решил да кръжи сред лабиринта от тунели вечно. Докато се движеха, чувството за древно зло, което друидът бе усетил по-рано, само се засили. Мястото, към което се насочваше черният дракон, явно не беше достъпно за други. Земният пазител се размина с друг дракон от своето ято само веднъж и многократно по-малкият черен се просна на земята пред своя господар. Като се изключи тази случайна среща, не се виждаше никакъв живот, дори и земни червеи. Нелтарион не поемаше рискове. Обсебеността му от Демоничната душа будеше недоверие дори към собствените му последователи — не съвсем изненадващо, имайки предвид могъществото, което дискът даваше на използващия го.

Малфурион лека-полека се приближи по-близо и накрая се озова почти над размахващата се опашка на дракона. Той едва ли не подтикваше левиатана да побърза.

Гигантът рязко спря и извърна глава, за да погледне зад гърба си. Нощният елф инстинктивно се хвърли към най-близката стена и потъна дълбоко в камъка. Почака там няколко секунди, а после се снижи в ниското и рискува да подаде глава през скалата и да погледне.

Нелтарион вече бе продължил по пътя си. Друидът се прокле за преиграването и се понесе след него.

Тъкмо го беше догонил, когато Земният пазител внезапно свърна към една тясна пещера. Нелтарион едва успяваше да се побере в нея — тялото му опираше срещуположните й стени.

— Тук… — измърмори той, очевидно на творението си. — Тук ще си в безопасност.

Чувството за поквара стана още по-силно, но Малфурион се пребори с желанието си да избяга. Вече почти бе разбрал къде и как драконът ще скрие Демоничната душа.

С невероятна нежност черният гигант се протегна и хвана миниатюрно парче от скалата. То проблесна за миг… и се отдръпна встрани, откривайки кухина, очевидно издълбана от някое огромно създание — вероятно самия дракон.

Нелтарион отново погледна артефакта. После, със силно колебание, го положи нежно в дупката. Едва бе отдръпнал лапата си, когато рязко затисна фалшивия камък върху отвора.

Отново проблясък и сега областта изглеждаше съвсем обикновена. Дори да бе прелетял директно пред нея, друидът нямаше да познае, че не е. Фалшивото покритие съвършено изпълваше дупката, така че да не се отличава от останалата скала.

По-интересното бе, че сега Малфурион не можеше да почувства диска. Гнусните му енергии бяха невидими дори за най-внимателното претърсване.

Нелтарион спря на място с очи, все така впити в мястото, където беше скрил Демоничната душа. Протегна огромната си лапа отново, а острите нокти бяха на сантиметри от скрития похлупак.

После, с безпомощно съскане, черният левиатан рязко снижи дланта си и започна да излиза от пещерата.

Друидът отново потъна в скалата, чакайки, докато не беше сигурен, че е дал на Земния пазител достатъчно време да се оттегли. Секундите се нижеха като часове. Най-накрая убеден, че драконът трябва да си е отишъл, нощният елф рискува да погледне на повърхността. Като видя, че пещерата е празна, той се понесе към скривалището на Демоничната душа.

Дори и с ръка, почти опряна върху тайника, не можеше да усети нищо. Въпреки желанието си да се махне от това прокълнато място, Малфурион реши да погледне диска, за да е сигурен, че знае всичко, което е нужно, за да го открие отново. Крас щеше да му задава въпроси.

Той се пресегна напред, а нематериалното му „аз“ премина през прикрития похлупак на скривалището на Нелтарион.

Свиреп рев изпълни пещерата.

Забравяйки напълно Демоничната душа, Малфурион се хвърли дълбоко в стените и се понесе няколко метра, преди да рискува да спре.

Усети как могъща и чудовищна сила претърсва местността, търсейки всичко, което не си е на мястото. Макар и все още да не бе докоснала Малфурион, нощният елф знаеше, че източникът е черният дракон.

Нелтарион очевидно незабавно бе усетил, че нещо не е наред. Но след неориентираното бързо претърсване не бе успял да разбере какво. Друидът остана като вкаменен, несигурен дали трябва да опита да избяга, или да остане неподвижен.

Магическата сонда премина малко по-близо до него, но отново го подмина. Малфурион започна да се отпуска… а после усети как драконът се протяга директно към него.

Друидът незабавно се отдръпна назад. Нелтарион оттегли търсенето. Аспектът отново го беше изпуснал.

Но нощният елф не желаеше да рискува повече. Вече знаеше местонахождението на диска. Що се отнася до Земния пазител, той можеше и да е подозрителен, но едва ли беше осъзнал, че някой се е приближавал до съкровището му.

Малфурион се оттегли от пещерите, а после и от планините. Когато напусна региона, отново затърси недовършения свят, скрит в Смарагдовия сън. Чак когато успя да се върне в него, друидът се почувства поне донякъде сигурен.

Чувството на сигурност се стопи на мига, когато друидът отново усети всепомитащото присъствие на Нелтарион.

Драконът знаеше за слоевете на царството на Съня…

Нощният елф отчаяно се концентрира, фокусирайки цялата си воля върху смъртната си обвивка. Представи си как се връща в нея и в същия миг осъзна, че Земният пазител се протяга към него и…

И точно когато мислеше, че звярът го е хванал… Малфурион се събуди.

— Той трепери! — изпелтечи Ронин някъде от лявата страна на нощния елф. — И е плувнал в пот!

— Малфурион! — Лицето на Крас изпълни взора на друида. — Какво не е наред? Говори!

— Аз… буден съм… — Той замълча, за да си поеме дъх. — Нелтарион… почти ме усети… но… му избягах.

— Вече си ходил да го търсиш? Не трябваше да го правиш!

— Въз… възможността не беше за изпускане…

— Сега той е предупреден — измърмори Ронин.

— Може би, а може би не — отвърна някогашният му ментор. — По-вероятно е да го прибави към множеството сенки, които е убеден, че го обкръжават. — После магьосникът се обърна отново към Малфурион и запита: — Откри ли Демоничната душа?

— Да… зная къде е — успя да отвърне друидът. В ума му отново се появи Нелтарион, а свирепото драконово лице го накара да потрепери. — Страхувам се обаче, че може би не сме в състояние да му я отнемем.

— Но трябва — каза Крас и кимна, за да покаже, че разбира притесненията на Малфурион. — Трябва… независимо от цената.