Ричард А. Кнаак
Разцеплението (4)

Три

Пламтящият легион поднови атаката си с неотслабваща ярост. Защитниците имаха нужда от време за сън и храна, ала демоните не страдаха от подобни слабости. Те се биеха нощ и ден, докато не бъдеха повалени, и отстъпваха само когато шансовете им бяха наистина невъзможно малки. Дори и тогава обаче караха нощните елфи да заплатят скъпо всяка спечелена наново крачка. С кръв.

Но сега противниците на демоните отново бяха свежи. Вместо само срещу армията на нощните елфи, рогатите нашественици се изправиха срещу мнозина други. Таурените, джуджетата и другите раси, осигурили на елфите така отчаяно нужната им подкрепа, почти удвояваха тяхната армия. За пръв път от дни насам не защитниците, а Легионът отстъпваше, докато битката не се озова на една нощ езда разстояние от опустошения Сурамар.

Но въпреки успеха, Малфурион не намираше голяма надежда. Не го тормозеше само това, че гледката на опустошения му дом се бе превърнала в постоянен барометър на победата и поражението, тъй като битката непрестанно се приближаваше и отдалечаваше от някога красивия град. Онова, което го плашеше, бе ядрото на новата сила на армията им. Да, Ронин наистина бе успял да накара лорд Старей да приеме новите съюзници, но изпълненият с предразсъдъци благородник превърна това, което трябваше да бъде обща кауза, в неохотен договор. Нощните елфи не се биеха истински рамо до рамо с останалите. Старей държеше народа си по левия и среден фланг, а останалите се намираха вдясно. Между отделните групи имаше съвсем малко комуникация и почти никакво взаимодействие. Нощните елфи си имаха работа единствено с нощни елфи, джуджетата — с джуджета и така нататък.

Подобен съюз, ако наистина можеше да се нарече така, със сигурност беше обречен на поражение. Демоните щяха да наваксат за новодошлите и да атакуват още по-настървено.

На раменете на бедния Джарод Шадоусонг бе легнало още едно задължение — да извършва и координацията на силите на съюзниците. Друидът се чудеше как е възможно капитанът да не мрази странниците, които му носеха само беди. Но Джарод пое новите си задължения със същата мрачна решителност, с която изпълняваше и предишните, за което Малфурион не можеше да не му се възхищава. В действителност работата, която капитанът вършеше, бе не по-малка от тази на Ронин, Брокс или самия друид. Той координираше всички въпроси между групите — като по необходимост филтрираше псувните и споровете — и се опитваше да създаде от тях нещо единно. Джарод Шадоусонг в момента имаше по-голяма заслуга за стратегиите на армията от помпозния Старей.

Малфурион само се молеше благородникът да не усети това. По ирония на съдбата, изглежда самият Джарод също не го осъзнаваше. От неговата гледна точка той просто изпълняваше заповеди.

Ронин, който си почиваше върху един камък, разкриващ гледката на бойното поле, внезапно се напрегна.

— Идват отново!

Брокс скочи на крака с грация, на която никой не би повярвал, че е способен, гледайки едрото му туловище. Посивяващият орк размаха брадвата си един-два пъти, а после се насочи към предните линии. Малфурион се качи на гърба на нощния си саблезъб — една от огромните пантери, използвани от народа му за пътуване и битка.

Проехтяха рогове. Войниците от изтормозената армия се стегнаха в готовност. През редиците на другите групи прозвучаха подобни сигнали.

Миг по-късно битката започна отново.

Защитниците и демоните се сблъскаха със силен трясък. Ръмжене и писъци изпълниха въздуха. Брокс изкрещя предизвикателно и отсече главата на един адски пазач, след което блъсна треперещото му тяло върху приближаващия зад него демон. Оркът прокара кървава линия през мелето и след него останаха половин дузина мъртви или умиращи врагове.

Яхнал нощния си саблезъб, Ронин също воюваше. Той обаче не просто хвърляше магии накъдето му видят очите, а също както и Малфурион, непрестанно бдеше за появяването на ередари — демоните-магьосници на Легиона. Уорлоците бяха пострадали жестоко при предишните битки, но въпреки това си оставаха заплаха, която винаги атакуваше на най-неочакваното място.

Засега обаче Ронин използваше магията си в комбинация с бойните умения. Яхнал пантерата, човекът размахваше двойка мечове-близнаци, изградени изцяло от магическа енергия. Сините остриета достигаха дължина по един метър всяко и когато ги използваше, той причиняваше сред демоничните редици поражения, сравними само с тези на орка. Бронята на врага не оказваше съпротива, а мечовете и копията на адските пазачи се трошаха при сблъсъка с магията, сякаш бяха направени от стъкло. Ронин се биеше с ярост, която Малфурион добре разбираше. Червенокосият магьосник бе оставил у дома съпруга и неродени деца, чиято съдба също зависеше от победата над Легиона. Чувствата на Ронин към далечното му семейство не бяха по-различни от тези, които друидът изпитваше към Илидан и Тиранде.

Самият той се биеше с не по-малко настървение, макар и магиите му да разчитаха на единение с природата. Малфурион бръкна в една от многото кесийки, завързани на колана му, и извади от там няколко бодливи семенца от типа, който се залепва по дрехите при преминаването сред растенията. Вдигнал пълната шепа високо, той духна леко върху тях.

Семената се пръснаха във въздуха, сякаш сграбчени от ураганна стихия. Броят им се увеличи хилядократно и те се пръснаха сред напиращите демони почти със силата на пясъчна буря.

Ужасяващите войни преминаха през облака без да му обърнат внимание и с рев се хвърлиха към единственото, което имаше значение за тях — кръвта на защитниците. Само няколко стъпки по-късно обаче първият от тях внезапно се препъна, а после сграбчи стомаха си. Последва го втори, после трети. Неколцина изпуснаха оръжията си и незабавно бяха посечени от нетърпеливите нощни елфи.

Онези, които бяха по-надалеч от армията, се подуха. Стомасите и гърдите им се разшириха далеч отвъд нормалните си пропорции. Много от рогатите създания паднаха на земята, обхванати от неистови конвулсии.

От вътрешността на един от все още държащите се на крака избликнаха множество остри като кинжал бодли, които пробиха плът и броня с еднаква леснина. Тялото на крещящия демон бе обляно от собствената му кръв. Той се завъртя веднъж, а после падна мъртъв. Тялото му приличаше на игленик… от подутите семена, попаднали вътре.

А около него падаха още, при това с дузини. Всички до един бяха сполетени от същата ужасяваща съдба. На Малфурион леко му се догади, щом видя резултатите, но после си спомни безмилостното зло, което представляваха враговете му. Не можеше да си позволява съчувствие към онези, които живееха само заради ужаса и клането. Сега максимата беше „убий или ще бъдеш убит“.

Но независимо от това колко демони бяха загинали току-що, винаги имаше още. Редиците на нощните елфи отново започнаха да поддават, защото те понасяха основната сила на удара. Бореха се от най-дълго време с Легиона и бяха най-изморени, а Аркемонд бе твърде умен, за да не се възползва от подобна слабост. Все повече и повече рогати войни се изсипваха върху разпадащата се фронтова линия. В мелето се включиха и адски зверове, а гибелната стража се спускаше върху разсеяни войници, смазвайки черепи или забивайки копията си в гърдите или гърбовете им. Понякога те вдигаха по един или двама нощни елфи, понасяха ги високо, а после хвърляха безпомощните си пленници сред армията. Като падаха върху другарите си, войниците се превръщаха в снаряди, убивайки не само себе си, но и мнозина други.

Яростна експлозия отхвърли неколцина нощни елфи на десетки метри във въздуха. От отворилия се кратер се надигна пламтящ инфернал. С могъщи тела, но слаби умове, тези демони живееха с едничката цел да премазват всичко по пътя си. Създанието се хвърли срещу група войници, разпръсвайки ги като листа.

Преди Малфурион да успее да реагира, Брокс се хвърли срещу инфернала в директен сблъсък. Изглеждаше невъзможно дори създание като орка да съумее да спре подобен гигант, но по някакъв начин зеленокожият ветеран го стори. Чудовището спря на място и съдейки по рева, който нададе, друидът реши, че самото то трябва да е шокирано от този факт. Инферналът замахна с огнения си юмрук и се опита да вкара черепа на орка в гръдния му кош, но Брокс вдигна дръжката на брадвата си и магически подсиленото тънко дърво блокира смъртоносния удар без дори да се напука. След това зеленокожият воин се хвърли напред и със скорост, непостижима от демона, заби оръжието в гърдите на врага си.

Независимо от невъобразимата си сила, инферналът не бе по-добре защитен срещу магическото острие от своите другари. Брадвата се заби на няколко сантиметра дълбочина. От отворената рана избликнаха зелени пламъци. Брокс изсумтя и се отмести, за да избегне огъня, след което изтръгна брадвата и замахна за втори удар.

Макар и поразен, инферналът все още не беше победен. Той изрева и удари юмруци един в друг, след което ги заби в земята. Гръмотевичният удар предизвика силни трусове и оркът загуби равновесие.

Демонът незабавно се затича към него, решен да го премаже на място. Но Брокс бе съумял да задържи брадвата си и когато изчадието се приближи, я подпря на земята като копие.

Инферналът се наниза и изкрещя. Опита се да достигне орка, но той се задържа извън досега му, все така здраво стискайки оръжието си. Яростта на демона само влоши положението му. Брадвата потъна по-надълбоко, предизвиквайки нов изблик на огън, който почти облиза лицето на Брокс.

След това инферналът потрепери и най-сетне замря.

Но въпреки множеството подобни победи, Пламтящият легион непрестанно избутваше защитниците назад. Малфурион се опитваше да предизвика у себе си чувствата, помогнали му в миналото да обърне хода на битката, но не можеше. Отвличането на Тиранде му бе отнело тази способност.

Забеляза лорд Старей, яздещ далеч вляво. Благородникът гълчеше отстъпващите войни. Той представляваше ярък контраст с предшественика си. По време на такава битка Рейвънкрест би бил не по-малко мръсен и изцапан с кръв от войниците си, а Старей изглеждаше безупречно. Стоеше заобиколен от личната си стража, която не допускаше нищо в непосредствена близост до него, дори и в такъв момент.

После, за изненада на друида, покрай него профуча космата фигура, насочена към мястото, където всеки момент демоните щяха да осъществят пробив. Последва го втора, после трета — огромните таурени се движеха към отслабващата линия, за да прибавят към нея собствената си мощ. Те атакуваха демоните с плам, сравним с този на Брокс, поразявайки още с първата си атака няколко от рогатите войни. Малфурион забеляза Хулн начело на групата. Орловото копие на водача се заби с такава сила в един адски пазач, че острият връх проби през гърба на демона. Хулн отхвърли мъртвото изчадие с лекота, а после блокира дивашкия замах на друг пазач. Тауренът се ухили широко.

А заедно с едрите войни неочаквано се появи и Джарод Шадоусонг. Мечът му вече бе окървавен и той извика нещо на звероподобните създания, тичащи редом с него. За изненада на Малфурион, таурените промениха позицията си, изпълнявайки някаква команда’. Те се разпръснаха, давайки на нощните елфи възможността да престроят редиците си и да помогнат на спасителите си.

Жриците на Елун също се материализираха сякаш от нищото. Жените-войни представляваха зашеметяваща гледка, особено когато друидът си спомнеше за миролюбивите им учения преди идването на Легиона. Появата им обаче донесе само болка в сърцето му, защото му припомни за неспособността му да спаси Тиранде от ноктите на демоните.

Яхнали животните си, жриците използваха мечове и лъкове срещу врага. Сред най-добрите обаче имаше една, която не бе истинска посветена на Елун. По-нисичка от останалите, на младата Шандрис Федърмуун не й достигаха едно-две лета, за да може официално да стане послушница. Драстични времена като тези обаче изискваха и драстични мерки. Маринда, сестрата, която заместваше Тиранде, докато върховната жрица не бъдеше спасена, бе дала на Шандрис място сред оределите редици на жречеството. Сега, облечена в малко голяма за размерите й броня, взета от някоя убита другарка по оръжие, най-новата дъщеря на Майката Луна изстрелваше стрела след стрела, всяка от които попадаше точно в гърлото на някой адски пазач.

Настъплението на Легиона беше спряно, поне засега. Защитниците отново избутваха демоните назад. Малфурион и Ронин прибавиха силите си към отпора и нощните елфи започнаха да си връщат територия.

Нейде сред редиците на сестринството прозвучаха писъци. Две бронирани жрици паднаха от пантерите си, а телата им се изкривиха, смачкани от собствената им броня; Дори и мъртви, лицата им ясно разкриваха агонията, причинена им от свиващия се метал.

Очите на Малфурион се присвиха и той изстена. Едната от двете бе Маринда.

— Ередар! — извика Ронин. Той вдигна ръка на северозапад.

Но преди магьосникът да успее да отвърне на удара, от указаната посока избликнаха пламъци. Малфурион почувства агонията, която отдалеченият уорлок на свой ред изпитваше, докато огънят го поглъщаше.

— Искрено съжалявам, че закъснях толкова със завръщането си — измърмори Крас, източникът на отмъщението. Драконовият магьосник стоеше малко зад двамата. — Наложи ми се да се движа с почивки — добави той с горчива нотка в гласа си.

Никой не го обвини, не и след всичко, което бе сторил досега. Въпреки това си личеше, че самият Крас не може да си прости толкова лесно.

— Отново ги отблъснахме — обяви Ронин. В думите му не звучеше ентусиазъм от това. — Точно както предния път, и по-предния…

Битката се отдалечаваше от тях. След като развоят на събитията отново бе в ръцете на защитниците, сестрите на Елун се върнаха към истинското си призвание — да помагат на ранените. Те се движеха сред войниците, а няколко дори отидоха да помогнат на таурените, макар и с очевидна резервираност.

Внезапно прозвучалите бойни рогове накараха тримата да се обърнат към позицията на лорд Старей. Благородникът размаха меча си, а после посочи към Пламтящия легион. Очевидно си присвояваше заслугата за последното настъпление на армията.

Крас поклати глава.

— Така ми се иска Брокс да бе успял да достигне Рейвънкрест навреме.

— Сигурен съм, че е сторил всичко по силите си — отвърна Малфурион.

— Не виня орка за това, че не е направил нужното, младежо. Вечната ми битка не е с него, а със съдбата. Хайде, нека използваме спокойствието, за да помогнем на сестринството. Има достатъчно ранени за всички.

И наистина имаше. Малфурион получи за пръв път от много време възможността да практикува друг аспект от обучението си. Ценариус го беше научил на много неща за растенията и другите творения на природата, способни да облекчават болката и да лекуват рани. Талантите му не бяха толкова големи, колкото тези на жриците, но при все това оставяше пациентите си в много по-добро състояние от това, в което ги заварваше.

Сред ранените се натъкнаха и на Джарод. Капитанът седеше до своята излегнала се нощна пантера, а една сестра беше впила поглед в дългата рана върху ръката му.

— Опитах се да я убедя, че не е сериозно — отбеляза той мрачно, когато тримата се приближиха. — Бронята ме предпази почти напълно.

— Оръжията на Пламтящия легион често са отровни обясни Крас. — Дори и най-леката рана може да се окаже фатална. — Бледият магьосник кимна на офицера. — Поздравления за бързото мислене преди малко. Ти спаси положението.

— Само помолих таурена Хулн да ми даде няколко от войните си, за да спася своите, а после помолих джуджетата да бдят над редиците на таурените, за да не се окаже, че съм ги отслабил твърде много.

— Както казах, бързо мислене. Нощните елфи и таурените се бориха добре рамо до рамо, щом им се наложи. Така ми се иска командирът ни да го виждаше. В мига, в който дойдох, разбрах, че между съюзниците няма истинска спойка.

Ронин се изсмя презрително.

— Наистина ли очакваше нещо по-добро от лорд Старей?

— Уви, не.

Разговорът им бе прекъснат от появата на една възрастна жрица. Тя беше висока и се движеше като нощна пантера. Лицето й не бе лишено от привлекателност, но изражението й беше твърде свирепо. Кожата на сестрата бе с една отсянка по-светла от тази на повечето от народа й. По някаква причина обаче напомняше на Малфурион за някого.

— Казаха ми, че са те видели — каза жрицата ласкаво, обръщайки се към Джарод.

Той я изгледа с празен поглед, сякаш не беше сигурен, че тя наистина се намира пред него.

— Майев…

— Много време измина откакто се видяхме за последно, малки братко.

Сега физическата прилика стана по-очевидна. Капитанът се отскубна от опитите на другата жрица да го лекува и се изправи, за да застане лице в лице със сестра си. Макар и да бе по-висок от нея, по някакъв начин изглеждаше така, сякаш гледа Майев отдолу.

— Откакто встъпи в служба на лунната богиня и избра храма в Хиджари за свой дом.

— Именно там Кало’тера се е възнесла към звездите — не му остана длъжна сестра му. Тя имаше предвид почитана от всички върховна жрица, живяла преди векове. Мнозина в сестринството считаха Кало’тера за нещо като полубогиня.

— Да, но това бе толкова далеч от дома. — Джарод явно внезапно се сети за другите. Той погледна към тях и каза: — Това е по-голямата ми сестра Майев. Майев, това са…

Възрастната жрица напълно игнорира Малфурион и Ронин, впивайки вместо това поглед в Крас. Също като останалите сестри, тя явно виждаше, че той е специален, макар и да не разбираше защо. Майев падна на едно коляно и преди Джарод да успее да продължи, обяви:

— За мен е чест да стоя в твое присъствие, древни.

Крас отвърна с безизразно изражение:

— Не е нужно да коленичиш пред мен. Изправи се, сестро, и бъди добре дошла сред нас. Вие, жриците, бяхте съвсем навременни в своята подкрепа днес.

Сестрата на Джарод се изправи с гордост.

— Майката Луна ни насочи добре, макар и това да коства живота на Маринда и неколцина други. Видяхме как линията се разкъсва. Щяхме да пристигнем преди биковете, но разстоянието между нас и битката бе по-голямо. — Тя се загледа в посоката, в която бяха заминали таурените. — Реакцията им беше бърза и точна.

— Не друг, а брат ти я координира — обясни магьосникът. — Именно Джарод спаси армията.

— Джарод? — Тонът на Майев подсказваше известно недоверие, но когато Крас кимна, тя зарови това чувство дълбоко и кимна с глава към капитана. — Обикновен офицер от градската стража, който си играе на командир! Късметът е бил с теб този път, братко.

Той просто кимна, а очите му останаха сведени.

Ронин обаче не остави забележката на Майев да отмине просто така.

— Късмет? Това беше бърза и точна мисъл!

Жрицата просто махна с ръка, за да отхвърли темата.

— Малки братко, ти тъкмо ни запознаваше…

— Прости ми! Майев, това е древният магьосник Крас. До него е заклинателят Ронин…

— Подобни зашеметяващи гости са добре дошли в такива времена — прекъсна го тя. — Нека благословията на Елун бъде с вас.

— А това — продължи капитанът — е Малфурион Стормрейдж, дру…

Очите на Майев се опитаха да прогорят тези на младия нощен елф.

— Да… ти бе познат на една от сестрите ни, Тиранде Уиспъруинд.

Имайки предвид факта, че Тиранде беше върховна жрица, макар и за кратък период от време преди отвличането й, забележката се стори недостатъчно почтителна на Малфурион.

— Да, отраснали сме заедно.

— Тъгуваме за загубата й. Боя се, че нейната неопитност я предаде. За нея щеше да бъде по-добре, ако предшественичката й бе избрала някоя по… възрастна.

В думите на Майев се криеше подтекстът, че това е трябвало да бъде именно тя.

Малфурион преглътна яда си и каза:

— Вината не беше нейна. Битката се разпространи във всички посоки. Тя се опита да ме защити, но я раниха. Изпадна в безсъзнание. И по време на последвалия хаос слугите на демоните я отвлякоха. — Той срещна стоманения поглед на другата жрица. — И ние ще я върнем.

Сестрата на Джарод кимна.

— Ще се моля на Елун да стане точно така. — Тя погледна към капитана. — Радвам се, че не са те ранили твърде лошо, малки братко. Сега, ако ме извините, трябва да се срещна с другите сестри. Загубата на Маринда означава, че бързо трябва да изберем нов лидер. Тя все още не бе посочила своя наследничка. — След което Майев направи поклон, насочен основно към Крас, и довърши: — Отново, нека благословията на Елун бъде с вас.

Когато се отдалечи на достатъчно разстояние, Ронин изсумтя и каза:

— Сестра ти е от веселия и жизнерадостен тип…

— Много е отдадена на традиционните учения на Елун — отвърна Джарод в опит да я защити. — Винаги е била сериозна.

— Не можем да я виним за отдадеността й — отбеляза Крас. — Стига тя да не я заслепява за пътеките, избрани от другите.

В този момент се появи и Брокс, спасявайки Джарод от нуждата допълнително да брани сестра си. На лицето на орка бе разцъфнала доволна усмивка.

— Добра битка! Много смърти, за които да пеем! Много войни, които да бъдат почетени за кръвта, която са пролели!

— Колко мило — измърмори Ронин.

— Таурените са добри бойци. Бих ги приветствал за другари във всяка война. — Едрият зеленокож войн се спря пред тях и подпря брадвата си на земята. — Не толкова добри, колкото орките… но почти.

Крас хвърли поглед към мястото, където битката продължаваше.

— В най-добрия случай това е просто още една временна почивка, дори и с присъединяването на други раси. Не можем да продължаваме така. Трябва да обърнем развоя на войната веднъж и завинаги!

— Но това ще означава да дойдат драконите… — прекъсна ги някогашният му ученик. — А те не смеят да предприемат каквото и да е, не и докато Детуинг има Демоничната душа. — Ронин вече не виждаше смисъл да нарича черния дракон с истинското му име — Нелтарион.

— Не, и аз се боя, че няма да посмеят. Видяхме какво се случи, когато сините дракони се опитаха.

Малфурион се намръщи. Помисли си за Тиранде. Нищо не можеше да стори за нея, освен ако Пламтящият легион не бъдеше отблъснат, а за да постигнат тази цел, имаха нужда от всички и особено от драконите. Но те не можеха да се изправят срещу Демоничната душа, което значеше…

— Тогава трябва да откраднем артефакта от черния дракон — обяви той внезапно.

Всички, дори и Брокс, който иначе бе готов да се хвърли във всяка битка, го изгледаха с широко ококорени очи. Джарод поклати невярващо глава, а Ронин го зяпаше, сякаш напълно е полудял.

Но след като преодоля първоначалната изненада, Крас изгледа нощния елф преценяващо.

— Боя се, че Малфурион е прав. Трябва да го сторим.

— Крас, не може да си сериозен…

Драконовият магьосник прекъсна рязко магьосника:

— Сериозен съм. Самият аз вече обмислях смътно подобна идея.

— Но ние дори нямаме представа къде е Детуинг. Той се е скрил дори по-добре от другите дракони.

— Така е. Обмислях някои древни магии, но не вярвам която и да е от тях да има голям успех. Въпреки това ще се опитам и ако се проваля, ще трябва да…

— Мисля, че аз ще мога да го намеря — прекъсна го Малфурион. — Възможно е да съм в състояние да открия Детуинг през Смарагдовия сън. Не вярвам да се е изолирал от него така, както Аркемонд е запечатал двореца.

Крас изглеждаше доста впечатлен.

— Напълно възможно е и да си прав, младежо… — Той помисли още малко. — Но дори и ако е направил подобна грешка, съществува опасността Нелтарион все пак да те усети. Както спомена по-рано, той се е опитал да те преследва и в Съня.

— Научих се да бъда по-внимателен. Ще го сторя. Това е единственият начин да я спася… да спасим всички.

Закачуленият магьосник постави ръка на рамото на Малфурион.

— И ние ще сторим всичко по силите си, за да я спасим.

— Започвам незабавно.

— Не! Преди това имаш нужда от почивка. За да има някакъв шанс не само за нея, но и за теб, трябва да си във върхова форма. Ако направиш някаква грешка и той те усети, всичко е загубено.

Малфурион кимна, но в разочарованието му, че не може да влезе в Съня незабавно, вече имаше и някаква надежда, макар и малка. В действителност Нелтарион можеше и да е подготвен, но драконът живееше със своята неистова страст към артефакта и тя не му позволяваше да мисли за много неща. Мегаломанията му можеше да проработи в негова вреда.

— Ще направя както казваш — каза той на магьосника. — Но при това положение има още нещо, което трябва да свърша. Трябва да говоря с едного, който може би ще подобри шансовете ми за успех.

Крас кимна в знак на съгласие и разбиране.

— Ценариус. Трябва да говориш с повелителя на горите.