Към текста

Метаданни

Данни

Серия
WarCraft: Войната на Древните (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sundering, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2010 г.)

Издание:

Ричард А. Кнаак. Разцеплението

Серия Войната на Древните, №3

Американска, първо издание

Превод: Симеон Цанев

Редактор: Младена Крумова

Дизайн и компютърна обработка: Дени

Художник на корицата: Бил Петрас

ИК „Серпис“ АД, 2006 г.

ISBN: 954-301-025-0

История

  1. — Добавяне

Деветнайсет

Малфурион не видя как Брокс скача, защото вече изпълняваше задачата си. Сега, след като дискът бе у него, друидът осъзна колко невъзможно трудна всъщност е тя. Той се беше надявал, че някой друг, например Крас, ще вземе Демоничната душа, но катастрофалното им подценяване на защитната магия и намесата на Детуинг обърна всичко с главата надолу. Сега зависеше само от него да измисли какво точно да стори.

В този момент усети отново Тиранде в мислите си. Малфурион инстинктивно се пресегна и почувства с ужас, че тя е в беда.

„Тиранде! Какво…?“

„Малфурион! Навсякъде гъмжи от демони! Двамата с Илидан вярваме, че Манорот се опитва да те достигне чрез нас!“

Той бързо потърси връзката, която все още споделяше с близнака си. Първоначалният му контакт с Илидан го шокира. Никога не беше усещал подобна кръвожадност. Чрез връзката Малфурион „видя“ как брат му нанася удар след удар върху редиците на Легиона, а телата на огнените войни се издигаха на висока купчина пред облечения в черно заклинател.

Илидан внезапно долови присъствието му.

„Братко?“

„Илидан! Можете ли да избягате?“

„Обкръжени сме и Манорот със сигурност нетърпеливо чака да се опитам да ни пренеса с магия! Той бързо ще я превземе, за да ни телепортира в любящата си прегръдка…“

Малфурион потрепери.

„Аз ще дойда! Ще ви помогна!“

Но още докато го казваше, друидът знаеше, че не може да изостави Кладенеца. Порталът трябваше да бъде унищожен, дори и ако това означаваше да пожертва брат си и Тиранде.

На Малфурион така му се искаше да се върне към старите дни, преди появата на Легиона. Дните, когато заедно с Илидан стояха рамо до рамо. Когато бяха безгрижни младежи, които в единството си можеха да преодолеят всяко изпитание.

„Ако само можеше да бъде така отново — помисли отчаяно друидът. — Ако само можех отново да застана редом с Илидан, а той да бъде заедно с мен, за да се справим с това зло…“

Твърде късно забеляза проблясването на Демоничната душа.

Обхвана го странно чувство за изместване. За момент погледът му се разфокусира. Малфурион разтърси глава… и откри, че се намира до Илидан сред руините на Зин-Азшари.

— Малфурион? — ахна невярващо Тиранде. Тя се пресегна, за да го докосне, но ръката й премина през друида.

Но когато той протегна ръка към брат си, пръстите му срещнаха истинска плът. Илидан скочи стреснат.

Малфурион примигна… и отново се озова над Кладенеца на вечността.

Но този път… брат му седеше до него.

Магьосникът го зяпна иззад копринения шал едновременна с подозрение и едва прикрито възхищение.

— Какво направи, братко?

Друидът погледна Демоничната душа и си припомни желанието си. Гнусният диск го изпълняваше.

Двамата с Илидан сега се намираха и на двете места едновременно.

Така да бъде. Макар и зла по природа, Демоничната душа му даваше шанса, от който имаше нужда.

— Застани до мен, Илидан! — призова го Малфурион. — Бъди до мен тук… — Сцената се измести и сега отново се намираха в Зин-Азшари. — … и тук!

За негова чест — и със старата, добре позната усмивка — близнакът му незабавно кимна.

В осквернения от зелената мъгла град братята стояха рамо до рамо и орди демони се опитваха да ги достигнат. Илидан създаде дълги цял метър мечове от черна енергия, а Малфурион призова силите на природата в буря, чиито капки стапяха демоничната броня и плът. Стотици изчадия измираха в краката им. Тиранде стоеше до братята и призоваваше чистата светлина на своята господарка, за да заслепи и изгори приближаващите чудовища.

И докато това се случваше, Малфурион и Илидан също така седяха един до друг върху гърба на Изера, борейки се заедно с магията, задържаща портала отворен. Това, че Саргерас още не е пристъпил в Калимдор, ги изненадваше, но те не губеха време в размисли за моментното забавяне.

Но дори и със силата на Демоничната душа не можеха да постигнат нищичко. Небето вече гъмжеше от гибелни стражи, които искаха да убият онези, опитващи се да попречат на техния господар да нахлуе в Калимдор. Крас, Ронин и драконите ги изтребваха с дузини, но те бяха толкова много, че изглеждаше така, сякаш демоните не са намалели и с един. Нямаше и следа от Брокс, но друидът не можеше да се тревожи за орка точно в момента.

Изера отблъскваше атака след атака, ала Малфурион съзнаваше, че тя няма да може да ги защитава вечно. Въпреки усилията и на двама им да използват Демоничната душа срещу портала, те продължаваха да се провалят.

И тогава отговорът стана очевиден. Малфурион погледна в покритите очи на Илидан.

— Всичко това е погрешно! Използваме диска, за да подсилим магията си!

— Естествено! — извика Илидан. Сцената около тях за миг се измести към Зин-Азшари и магьосникът изкорми един адски пазач. — Как иначе да го използваме?

Обкръжението им отново бяха Кладенецът и изпълненото с демони небе. Друидът погледна към нечестивото творение на Детуинг. Той се презираше заради това, което възнамеряваше да предложи.

— Демоничната душа все още е част от магията на портала. Вместо да извличаме сила от диска, ние трябва да му даваме сила! Трябва да работим чрез него, а не да го използваме като брадва или меч!

Илидан отвори уста, за да оспори, но после незабавно я затвори. Беше видял смисъла в думите на близнака си.

Малфурион отново се измести в Зин-Азшари. Незабавно почувства, че сред демоните в града се е появила нова сила, която се движеше със злокобна цел към руините, където се криеха братята и Тиранде. От нея се излъчваше позната поквара… и воня.

— Сатири!

Козеподобните изчадия минаха край другите демони и всеки от някогашните нощни елфи приготвяше магия. Смееха се лудешки, а някои дори блееха.

Но докато изчадията се приближаваха към триото, Малфурион отново се озова върху Изера. Постоянното изместване го разсейваше и той подозираше, че по един или друг начин способността им да се намират на двете места едновременно скоро ще изчезне.

— Присъедини се към мен, Илидан! Направи го!

Въпреки враждата им, брат му не се поколеба. Умовете им се свързаха, сливайки се в почти пълно съвършенство. Малфурион почувства зле прикритите планове на близнака си да се превърне в героя на Калимдор и веднага разпозна зловещите сили, които почти бяха изкушили самия него да вземе Демоничната душа за себе си. Разбра, че те използват арогантността на Илидан, за да добавят свои собствени магии в сместа.

Напълно бе забравил за старите богове, както ги наричаше Крас. Значи все още не се бяха отказали от усилията си; порталът на Саргерас все така държеше ключа към тяхното освобождаване. Сега друидът разбра, с по-голяма сигурност от всякога, че трябва да използват Демоничната душа, ако искат да унищожат портала.

„Бъди готов!“ — нареди той на Илидан.

Малфурион призова силата на Калимдор — същата тази мощ, която му помогна да унищожи покварения капитан Варо’тен. Сега щеше да поиска от тях много по-голяма жертва. Това изискваше повече от връщането на дракон от смъртта, както друидът наивно бе сторил за Крас Кориалстраз. Искайки от безценния си свят подобна мощ, той може би обричаше дома си на същата съдба, която му готвеше Пламтящият легион.

Докато призоваваше Калимдор и го молеше да му дари отново силата си, той почувства как Илидан извлича енергия от самия Кладенец. Когато и двамата постигнаха желанието си, братята обвързаха двете сили заедно, сляха ги в едно и ги запратиха в Демоничната душа.

Когато магиите им се сляха в диска, Малфурион и Илидан се разтърсиха върху гърба на дракона. Друидът за миг се прехвърли в Зин-Азшари… точно докато един сатир скачаше върху Тиранде. Без да мисли за себе си, той замахна към рогатото изчадие с меч, създаден от изострено листо. Главата на сатира отхвърча…

А после Малфурион отново се измести над Кладенеца. Стискайки зъби, той насили сетивата си обратно към артефакта в ръцете му.

Двамата с Илидан се сляха с диска. Сега тя бяха Демоничната душа…

 

 

Те се носеха срещу него — безкрайна река от чисто зло, желаещо неговата смърт.

— Елате! — изрева Брокс и изрита откъснатата ръка на демон, който бе направил фаталната грешка да се приближи в обсега на брадвата му. Той се издигаше върху могила мъртъвци — неговите жертви. Тялото на орка бе окъпано в собствената му кръв, но въпреки това посивелият войн беше изпълнен от сила, каквато не бе чувствал от много години.

Самотният пазител бе обкръжен от яростта на хаоса и лудостта в кралството на Пламтящия легион. Не виждаше земя или небе, само побъркан вихър от огнени цветове и необуздани енергии. Оркът подозираше, че досега щеше да е полудял, ако не бе толкова концентриран в битката с враговете си.

Зад гърба му порталът пламтеше, нетърпелив да изпълни злокобната си цел. Зелените пламъци танцуваха като живи и привличаха демоните така, както молецът лети към светлината. Брокс очакваше да го повалят веднага, ала не само че все още стоеше на краката си, но и не бе допуснал дори един демон да достигне портала.

Войнът не знаеше колко още може да издържи. Надяваше се да оцелее, докато проходът бъде затворен. Омагьосаната брадва му даваше предимство, което Брокс използваше добре, но оръжието му помагаше само докато имаше сила да го върти.

Нещо черно помръдна отдясно и оркът инстинктивно се обърна да го посрещне…

Порази го ужасяваща сила, която правеше демоните, с които се беше бил досега, да изглеждат като прашинки. Рамото на Брокс изпука и той усети, че няколко от ребрата му се забиват във вътрешните орани. През цялото му тяло запулсира зашеметяваща болка.

Опита да стане, но силата отново го повали. Краката му бяха смазани, а челюстта — счупена отдясно. Оркът вкуси собствената си кръв, но вкусът не му бе непознат. Едното му око се затвори от силната подутина над него. Брокс едва успяваше да диша.

Но все още здравата му дясна ръка не изпускаше брадвата. Той преодоля цялата ужасна болка и замахна с надеждата да удари нападателя си.

Острието се натъкна на нещо и в началото оркът усети прилив на надежда. Квиченето, което последва обаче, му показа, че е ударил само адски звяр, опитващ да се възползва от раните му.

„Колко жалко…“

Въпреки думите, в отвратителния глас в ума му звучеше всичко друго, но не и жалост. Оркът усети върху себе си огромна сянка.

„Колко жалко е да хабиш подобно великолепно умение срещу мен…“

Брокс изрева измъчено и успя да се изправи. После брадвата отново полетя.

Този път той веднага разбра, че не е ударил обикновена демонична хрътка.

Проехтя яростен рев, който оглуши ранения войн. Брокс успя да види с единственото си здраво око, че срещу него стои титанично рогато създание, облечено в пламтяща черна броня. Гъстата му коса и брада бяха изградени от чист огън. Оркът не можеше да различи чертите на гиганта, но по някакъв начин съзнаваше, че са едновременно съвършено красиви и отвратително отблъскващи.

Тогава титанът вдигна едната си ръка и в нея Брокс видя дълъг зловещ меч, чиято горна половина беше счупена. Останалата част от острието бе назъбена и напълно способна да убива.

Зеленокожият войн стисна изпочупените си зъби и започна да напява смъртна песен.

Назъбеният връх го прониза и излезе през гръбнака му. Тялото на орка затрепери неудържимо и очите му потъмняха. Брадвата се изплъзна от безжизнените му пръсти.

Брокс издиша за последен път и най-накрая се присъедини към бойните си другари от миналото.

 

 

— Твърде много са! — изкрещя Ронин.

— Трябва да сторим каквото можем! Малфурион има нужда от време! — отвърна Крас от гърба на Алекстраза.

— Може ли изобщо да постигне нещо?

— Той е част от самия Калимдор! Би трябвало да е в състояние! Има най-голям шанс от всички ни! Повярвай ми!

Ронин не каза нищо повече, само кимна и запрати още двайсет демона, към какъвто ад ги очакваше в отвъдния живот.

 

 

Звукът навън и дори вътре вече ставаше нетърпим. Кралица Азшара започваше да губи търпение. Облечена в най-красивите си одежди, за да посрещне великия Саргерас, Светлината на Светлините излезе в коридора, следвана от демоничните си пазачи. Нощните елфи стояха нервно в готовност, докато ги подминаваше.

— Важ! Лейди Важ!

Първата придворна дама веднага дотича от противоположната посока и бързо се просна на пода пред своята господарка.

— Да, кралице моя! Тук съм, за да ви служа!

— Тук си, за да отговаряш на въпросите ми, Важ! Увериха ме, че всичко е наред, но въпреки това дворецът е в пълен хаос! Чувствам се лично засегната от това! Искам редът да бъде възстановен, това ясно ли е? Какво ще си помисли нашият господар Саргерас?

Изражението на Важ не трепна и за миг, докато се носеха по великолепния мраморен под, всяка плоча от който носеше стилизирания профил на Азшара.

— Аз съм само вашата смирена слугиня, Светлина на Светлините! Опитах се да помоля лорд Манорот да ми даде някаква информация, но той ми заповяда да се махна и ме заплаши, че ще обели кожата от костите ми!

— Какво безочие! — Азшара погледна в посоката на кулата, където работеха демоните и аристократите. — Ще я видим тази работа! Идвай, Важ!

Следвана от изнервената си прислужница, кралицата тръгна към кулата. Самият факт, че не призова и останалите си придворни дами, за да влезе още по-царствено в залата на магьосниците, показваше колко е ядосана. Този път Важ и стражите бяха напълно достатъчни.

На вратата ги посрещнаха двама адски пазачи и две хрътки, които се опитаха да препречат пътя на кралицата.

— Отстъпете! Заповядвам ви!

Кучеподобните демони изскимтяха и очевидно искаха да се подчинят, но двамата чудовищни войни предизвикателно поклатиха глави.

Азшара се обърна към собствения си ескорт. Тя се усмихна на обкръжаващите я демони и нареди:

— Моля, махнете ги от очите ми.

Стражите й тръгнаха към собствените си другари без колебание. Те се намираха около кралицата от достатъчно дълго време, за да станат жертва на желанията й. Тъй като численото превъзходство не беше на страната на пазачите, двата демона и адските хрътки паднаха бързо. Един от нейните собствени телохранители умря, но какво беше един страж в сравнение с нейните капризи?

Когато труповете бяха дръпнати от пътя й, кралицата пристъпи напред. Важ отвори портата, а после се отдръпна зад Азшара.

Залата представляваше истински разбунен кошер. Слабите, потящи се магьосници се трудеха под яростния поглед на Манорот. Сатири, ередари и властелини на ужаса също се бореха с магиите, а резултатът от работата им явно се намираше отвъд стените на двореца.

Без да обръща внимание на очевидно титаничните усилия, полагани от заклинателите, Азшара се приближи към огромния демон. Манорот, който също се потеше в немалка степен, в началото не я забеляза. Кралицата си наложи с усилие да му прости тази наглост.

— Лорд Манорот — започна тя с леден глас. — Чувствам силно разочарование от липсата на ред тук, при това точно преди пристигането на Саргерас…

Той рязко се извъртя към нея, а жабешкото му лице бе изкривено в неверие от нахалството й.

— Дребно създание, препоръчвам ти веднага да напуснеш залата! Търпението ми е на привършване! Дори само за това, че ме прекъсна в толкова важен момент, би трябвало да ти откъсна главата и да погълна вътрешностите ти!

Азшара не каза нищо, а просто продължи да гледа надменно демона в очите.

Манорот изсъска и протегна месеста ръка към нея. Намеренията му бяха ясни; вече нямаше нужда от кралицата на нощните елфи.

Но макар и да стигна близо до Азшара, демонът не успя да я докосне. При това не заради някакъв внезапен страх, че Саргерас все още би могъл да иска среброкосото създание да живее. Не, в този миг Манорот осъзна, че е изправен срещу сила, която единствено неговият повелител и Аркемонд превъзхождат. Колкото и да му се искаше, на генерала щеше да му е по-лесно да изтръгне собствения си гръклян, отколкото този на кралицата.

Най-накрая той се отдръпна, озовал се между внезапното си безпокойство, че толкова силно е подценил това създание, и опасността за портала.

— Заради нашия господар лорд Саргерас — обяви царствено Азшара, — ще ти простя изблика… този път.

Скривайки тревогата си, Манорот бързо й обърна гръб.

— Нямам повече време за това! Порталът трябва да бъде пазен…

Той не видя как тя се намръщи.

— Порталът е в опасност? Как?

Демонът стисна пожълтелите си зъби от безсилие, но отвърна:

— Отчаяните действия на малцината последни боклуци, опълчващи се на Легиона! Всичко ще се оправи… но само ако повече никой не ни прекъсва!

Азшара стисна устни от обидния му тон, но видя, че в думите му има достатъчно истина.

— Добре, лорд Манорот! Ще се върна в покоите си… но очаквам този инцидент да бъде поправен бързо, за да може Саргерас най-накрая да дойде при мен. Приключихме тук, Важ.

Кралицата на нощните елфи се оттегли с царствена походка. Манорот погледна през рамо, докато тя напускаше залата, все още неспособен да повярва. След това се опомни и бързо се върна към задачата си. Бунтовниците щяха да бъдат смазани, а пътят — отворен за властелина на Легиона. Вече можеше да почувства как Саргерас приближава портата, която не се затваряше, въпреки липсата на драконовия диск, откраднат от друида и приятелите му.

Скоро… Съвсем скоро…

 

 

Малфурион и Илидан не спираха да се борят с демоните сред руините. В същото време вливаха силата си в диска в непрестанен поток. Илидан се опитваше да действа силово, но за щастие Малфурион го удържаше. Това трябваше да бъде извършено точно, дори и когато секундите можеха да означават разликата между живота и смъртта.

И тогава… най-накрая бяха готови да ударят.

Но в мига, в който започна последната магия, Малфурион почувства чудовищно зло, което докосна ума му. Зло, което не принадлежеше на Саргерас. Гласовете зашептяха в ума му, обещаваха му всичко. Можеше да властва над Калимдор, да направи Тиранде своя кралица, а Пламтящия легион — личната си армия. Всички щяха да се кланят пред величието му. Трябваше само леко да изкриви заклинанието си.

Друидът се опиваше да се пребори с шепота, защото добре знаеше какво всъщност желаят говорещите. Той продължи заклинанието…

Само за да усети как Илидан внезапно се опитва да стори онова, за което гласовете увещаваха него. Друидът беше успял да се противопостави на изкушението им, но магьосникът се беше оказал по-лесна жертва.

„Илидан!“

Малфурион запрати мислите си към своя близнак по начин, наподобяващ реален удар. Почувства как тъмната хватка около Илидан се строшава. Брат му рязко си пое въздух…

„Отново съм на себе си“ — увери го магьосникът миг по-късно.

Макар и да не му вярваше напълно, Малфурион продължи да плете магията. Не им оставаше много време. Цяло чудо бе, че властелинът на Легиона още не е влязъл в Калимдор. И по-лошо — независимо, че за момента старите богове бяха отблъснати, ако порталът останеше отворен задълго, те пак щяха да намерят начин да го изкривят и да последват Саргерас в смъртния свят.

Съзнавайки какво очаква Калимдор тогава, Малфурион хвърли магията. Каквото и поражение да нанесеше на света, тя щеше да е като лек полъх, сравнена с алтернативата.

Мъртвешка тишина изпълни небето. Сякаш в смъртното измерение не съществуваха звуци. Вятърът замря и дори от разкъсвания от бурята Кладенец вече не звучаха зловещите гръмотевици.

И тогава… невероятен вой разтърси Кладенеца, Зин-Азшари и може би целия останал Калимдор. Ужасяващ вихър се надигна зад Малфурион, но Изера бързо набра височина, за да компенсира промяната във вятъра. Новата стихия набра ярост, която надвишаваше всичко, виждано някога от друида. Хванати неподготвени, другите дракони в началото махаха дивашки с криле, но после като по чудо успяха да се задържат, сякаш вихърът бе изчезнал.

Гибелната стража и техните братя нямаха този късмет. Крилатите демони се носеха безконтролно сред циклона, неспособни да се преборят със страховития вятър. Неколцина се сблъскаха един в друг, строшавайки черепи и крайници, но макар че много демони умряха, стихията беше толкова силна, че безжизнените им тела не паднаха в Кладенеца, а вместо това продължиха да се носят над него в някакъв зловещ танц.

Вихърът се увеличи десетократно, стократно дори, но за драконите и техните ездачи все още не беше нищо повече от лек бриз. По-различна съдба очакваше ужасените им врагове. Стотиците гибелни стражи се рееха безпомощно насам-натам…

А после с бясна скорост бяха засмукани към портала.

Онези, на които още им бе останал някакъв въздух в дробовете, завиха и закрещяха, ала за могъществото на Малфурионовата магия бяха като прашинки. Прииждащи от всички посоки, чудовищните войни се носеха към портала, през който братята им чакаха да преминат.

— Работи! — извика Илидан с триумфален смях. — Работи!

Но Малфурион не се отпусна, защото чувстваше как магията му среща съпротива. В момента му бе невъзможно да определи дали това е дело на властелина на Легиона или на старите богове. Друидът знаеше само, че ако позволеше да отслабят хватката му върху заклинанието, всичко, което е постигнал досега, щеше да бъде загубено задно със собствения му свят.

Неестественият вятър продължаваше да увеличава силата си, засмуквайки демоните от небето и забивайки ги в центъра на Кладенеца. Само след секунди небесата бяха напълно прочистени от покварата на Легиона, но вятърът все така не отслабваше.

Малфурион, който още се намираше на две места едновременно, сега гледаше с удивление как ордата около него, брат му и Тиранде забави устрема си и изпадна в паника. Едрите адски пазачи и чудовищните хрътки започнаха да се вкопчват в разораната земя. Един свиреп инфернал успя да направи няколко крачки към триото, а после дори и той не можа да продължи.

Размахвайки отчаяно крака и опашка, първият адски звяр излетя във въздуха с жалостиво квичене, докато се стапяше в далечината над Кладенеца.

Последва го втора хрътка, а после и няколко от рогатите войни. След това сякаш някакъв бент се отприщи и десетки демони започнаха да отлитат нагоре като някакъв извратен, обърнат наопаки дъжд. Те се понесоха над черните води и Малфурион видя, че във въздуха телата им ставаха сякаш течни и безплътни.

Зави му се свят и едва не изпусна контрола над магията си. Гледката на Зин-Азшари изчезна. Малфурион бързо се обърна и видя, че брат му вече не седи до него. Все още чувстваше връзката помежду им, но сега определено беше по-слаба.

Друидът запази концентрация. Усещаше как естествената енергия на света тече през него. Дърветата, тревата, камъните и животните… всички жертваха част от себе си, за да му дадат нужната сила. Нощният елф смътно си даваше сметка, че това, което върши в момента, е далеч над всичко, на което Ценариус го бе учил някога, както и всичко, което бе вършил преди. Магията на Илидан продължаваше да се вие около неговата, прибавяйки своята мощ.

Той рязко извика, защото сякаш хиляда игли прободоха ума му едновременно. Не можеше да сбърка стила на Саргерас в тази атака. Повелителят на Легиона изпълни съзнанието му и се опита да погълне друида отвътре.

Малфурион се напрегна, борейки се да отблъсне поне нищожна частица от агонията. Калимдор не спираше да го подхранва и да му дава всичко, което може. Светът бе поверил на друида бъдещето и съдбата си. Сега той беше негов пазител. Повече от Ценариус, Малорн или дори Аспектите. Всичко зависеше само и единствено от него.

Само той… срещу Пламтящия легион и старите богове.

 

 

— Работете, псета! — изрева Манорот към магьосниците и демоните. — По-силно!

Един от Аристократите залитна напред. Също като останалите, тялото му приличаше на скелет. Някога красивата му роба го покриваше като цветен погребален саван. Той се закашля, а после забеляза — твърде късно — надвисналата над него сянка.

— Господарю Манорот! Моля ви, нуждая се само от…

Демонът хвана главата му с една ръка и смаза черепа на нощния елф, превръщайки го в кървава каша. Манорот вдигна люлеещото се тяло и го размаха пред очите на изплашените нощни елфи и сатири.

— Работете!

Въпреки че вече бяха полумъртви от глад и изтощение, заклинателите незабавно удвоиха усилията си. Но дори и тогава Манорот не се успокои. Той захвърли гротескните останки настрани и се приближи до начертаните на земята символи. Ако искаше да постигнат успех, трябваше да се включи в заклинанието.

Но когато разбута онези, които стояха на пътя му, го обзе странно усещане за неправилност. Движенията му се забавиха неестествено и когато погледна към един от ередарите, видя, че същото се случва и с уорлока. Нощните елфи сякаш не бяха толкова силно засегнати, но дори и те се движеха все по-бавно и по-бавно.

— Какво… какво… става? — запита той, макар и да не се обърна конкретно към някого.

Удряйки пода с тежката си опашка, демоничният генерал се опита да се завърти, но когато вдигна окървавените си ръце, очите му се разшириха. Люспестата му кожа бе станала прозрачна. Демонът виждаше собствените си мускули и кости, но дори и те вече не изглеждаха напълно материални.

— Не е възможно! — изтътна крилатият демон. — Не е възможно!

Стената на кулата, гледаща към Кладенеца на вечността, се строши навън.

Някаква огромна сила задърпа демоните. Онези, намиращи се най-близо до назъбения отвор, почти незабавно последваха големите камъни над черното езеро и бързо се стопиха в далечината. Дори най-тежко бронираните войни полетяха като перца.

Кръгът се разкъса. Въпреки страха си от Майорот, нощните елфи се разбягаха, разпознавайки катастрофата. Достигнали предела на силите си, ередарите се опитаха да последват магьосниците, но ужасяващият вятър, всмукал адските пазачи, достигна и тях. Уорлоците изчезнаха през дупката с див вой.

И накрая в залата остана само Манорот. Невероятната му сила и тежест му помагаха и крилатият демон успяваше да устои на силата на гладния ураган. Зловещите му очи се впиха в развалящото се заклинание. Той се насочи към центъра на символите. Там имаше достатъчно магия, за да може да създаде с нейна помощ защитна бариера/ зад която да изчака тази атака да спре.

Всяка стъпка му костваше колосални усилия, но Манорот не се отказваше. Първо единият му подобен на дънер преден крак влезе в кръга, а после и вторият. Крилата му се размахваха лудешки, за да го избутат още малко напред. Третият крак на демона влезе в кръга… и накрая, допускайки триумфална усмивка да се разлее по ужасяващото му лице, Манорот заби и четвъртия вътре.

Той вдигна ноктестите си ръце високо и призова магията на символите около себе си. Дори и това движение се оказа почти непосилно, но гигантският демон все пак успя да го стори.

Около него се оформи зеленикав огнен купол. Засмукването секна. Манорот се извърна към разбитата стена и се засмя. За по-низшите демони този вятър може би щеше да се окаже унищожителен. Ала той бе Манорот! Манорот Изпепеляващия! Манорот Унищожителя! Един от избраниците на Саргерас…

Пламъците се извиха към дупката… и демонът с удивление видя как защитата му бива засмукана през нея.

Когато се опита да се извърне от стената, вятърът отново го впримчи. Манорот махаше яростно с криле в опитите си да се откопчи, но накрая усети как краката му се отделят от пода. Той изрева безпомощно и се заби в отвора, с което изтръгна още камъни, които полетяха надолу към унищожения град.

Успя да се хване за ръба и за един кратък миг го изпълни надежда. Но напрежението върху дебелите му пръсти се оказа твърде голямо. Ноктите му застъргаха безрезултатно по камъка и той най-сетне изпусна кулата.

Все така ревящ, Манорот бе захвърлен към Кладенеца на вечността.