Ричард А. Кнаак
Разцеплението (22)

Двайсет и едно

Ронин благодари на звездите, че не е срещнал почти никакъв живот, преди да достигне армията. Щеше да е невъзможно за два дракона и един изтощен магьосник да спасят всички, намиращи се близо до Кладенеца. Единствените живи същества, които срещнаха, бяха голяма група Аристократи, търсещи спасение при армията. За щастие те почти я бяха достигнали по времето, когато драконите прелетяха над тях.

Бързото кацане и още по-бързият разговор разкриха изненадващата истина. Водачът на магьосниците, наречен Дат’Ремар Сънстрайдър, му разказа за опита им да избягат заедно с Тиранде. Съжалението на нощния елф, че е изгубил върховната жрица, беше очевидно и Ронин, почувствал контакта на Малфурион с нея, побърза да му каже, че тя е оцеляла. Човекът не можеше да гарантира, че Тиранде все още е жива, макар и да се съмняваше, че Малфурион ще допусне нещо да се случи с нея, щом отново са заедно.

Ронин и драконите поведоха Аристократите към армията, за да предотвратят възможността за битка между двете групи. Бронзовият дракон пазеше заклинателите заради собствената им безопасност, а междувременно човекът и консортът на Алекстраза се опитаха да намерят Джарод.

Откриха командира вече качен на седлото на нощния си саблезъб и в напрегнато очакване на новини. Ронин се усмихна облекчено, като разбра, че нощните елфи и техните съюзници вече са готови да потеглят.

Все още покачен върху червения дракон, той поздрави Джарод и каза:

— Трябва да тръгнем незабавно! Към връх Хайджал! Порталът е унищожен, но магията около Кладенеца предизвика пълен хаос! Той изяжда сам себе си и поглъща всичко наоколо!

— Богове… — Но шокът на Джарод бързо утихна и вроденото му чувство за отговорност пое контрола. Той извика тръбача, когото (както Ронин внезапно осъзна) бе държал наблизо в готовност именно за в случай, че получи подобни вести. — Дай сигнал за обръщане на посоката! — Командирът извика още двама ездачи и добави: — Пратете заповедта на офицерите и благородниците! Потегляме с най-голямата възможна скорост към връх Хайджал! Никаква почивка! Онези, които имат нужда от помощ, ще я получат, но никой няма да се колебае и никой няма да изостава! Тръгвайте!

— Ние ще бдим от високо — каза магьосникът.

— Ами… ами какво ще правят онези, които се намират на други места?

Ронин се намръщи.

— Пламтящият легион прочисти пътя там. Бих казал, че единствените оцелели се намират колкото е възможно по-далеч от Кладенеца. Със сигурност по-надалеч от нас. В крайна сметка ние бяхме най-яростната съпротива.

— Значи можем само да се надяваме те да имат късмет.

— И да се молим за себе си в същото време.

Сякаш за да наблегне на последните му думи, в далечината се чу тътен, който привлече вниманието им. Магьосникът и войникът се обърнаха в посоката на шума… и видяха, че хоризонтът е изпълнен с абсолютна чернота.

— Накарай ги да се раздвижат, Джарод! Бързо!

Армията потегли към връх Хайджал само минути по-късно, но не достатъчно бързо, поне според Ронин. Всеки път, щом се обърнеше, тъмнината изглеждаше по-близо. Човекът преглътна, съзнавайки какво става и чудейки се дали катастрофата вече е погълнала Крас и другите.

Малко по-късно нощните елфи и съюзниците им започнаха да осъзнават в каква опасност са. Невъзможно беше да не разберат и нито Ронин, нито Джарод Шадоусонг искаха да ги лъжат. Единственото, което имаше значение, беше да се запази някакво подобие на ред. И командирът се оказа доста добър в това. Драконите също помагаха, спускайки се от небето, за да обърнат онези, които се опитваха да сменят посоката в паниката си.

Ронин не спираше да се обръща, търсейки знак от Крас и другите, но все така без резултат. Тъмнината продължаваше да се приближава с невероятна скорост и зловещият тътен ставаше все по-силен.

„Настига ни!“ — Магьосникът погледна напред. Връх Хайджал се издигаше в далечината — примамващо близо, но все пак твърде далеч.

Дали това щеше да се окаже достатъчно? Крас вярваше в това и спомените на Ронин за историята го потвърждаваха… но толкова много от миналото вече бе напълно различно.

„Верееса… сторих всичко по силите си…“

Тъмнината се приближи още повече. Докато земята няколко мили назад се разкъсваше и потъваше в Кладенеца, ревът започна да става оглушителен. Мнозина под него започнаха да тичат и да крещят…

А от Крас и другите все така нямаше следа.

 

 

Вихърът изтръгваше хълмовете. Огромната равнина просто се нагъваше и потъваше в центъра на бушуващия гладен водовъртеж. Високо горе Крас наблюдаваше как цели селища — за щастие отдавна изпразнени заради войната — изчезваха за едно мигване на окото. Нищо не можеше да оцелее в предсмъртния гърч на Кладенеца; Пораженията, причинени от Пламтящия легион бледнееха… не, те не можеха да се сравняват с това, което се случваше сега.

Връх Хайджал се появи като далечна точица на хоризонта. От своето място високо в небето магьосникът можеше да види отчаяната маса от тела, която се движеше към него. Ако не грешеше фатално, те щяха да го достигнат в последния момент.

Ако в други посоки имаше оцелели от войната, Крас не можеше да стори нищо за тях. Отново и отново благодареше на звездите, че в регионите, опустошени от демоните, не бе останало нищо ценно.

Той все още се надяваше, че скоро разрухата ще секне, че поне сега нещата ще се развият според неговите спомени за историята. Все пак имаха Демоничната душа, която беше важен фактор за…

Крас внезапно усети надвисналата беда. Той бързо се обърна назад.

Чудовищно черно пипало полетя откъм огромния Кладенец… пипало, което се насочи към нищо неподозиращата Изера и тримата й пътници.

„Старите богове! Трябваше да се сетя!“

— Кралице моя, трябва да обърнем! Старите богове все така искат Демоничната душа за себе си! Това е последният им шанс, преди да бъдат запечатани отново!

Алекстраза зави рязко. Изера забеляза внезапното й движение, но в същия миг пипалото я достигна… и сграбчи друида, изхвърляйки го от гърба на дракона.

— Малфурион! — извика Тиранде. Жрицата се опита да го сграбчи, но той вече бе твърде далеч.

Илидан се намръщи и също протегна ръка към брат си. От краищата на пръстите му полетя нишка от червеникава енергия, която се опита да се усуче около ръката на друида. Но за съжаление по средата на пътя магията се разпадна, защото силите на Кладенеца пречеха твърде много.

Малфурион извика ужасено, защото пипалото бързо го понесе обратно. Алекстраза се носеше с цялата скорост, на която беше способна. Крас се концентрира върху нощния елф и диска. Драконовият магьосник знаеше, че при всички положения трябва да спаси поне Демоничната душа. Това не бе студена пресметливост — загубата на друида би била чудовищна… ала загубата на артефакта, при това в ръцете на ужасяващите създания в Кладенеца, щеше да предизвика чудовищна катастрофа.

Дивите магически сили, бушуващи навсякъде около тях, се удариха в Крас и неговата кралица. Магията, която искаше да направи, отлетя в нищото. Гнусното пипало завлече Малфурион до центъра на водовъртежа.

И тогава… онова, за което Крас се беше молил, но до този момент се боеше, че няма да се случи, спаси нощния елф. Кладенецът на вечността най-накрая достигна предела на възможностите си за борба. Сега той не поглъщаше Калимдор, а само себе си. Със скорост, която дори тъмните божества не можеха да постигнат, черното езеро започна да се огъва. Дори бурята, която бушуваше наоколо им, потъна в него. Алекстраза махаше яростно с криле, едва успявайки да се задържи над водата.

Течната субстанция на Кладенеца започна да се излива през фунията, отворила се в центъра му. Пипалото се опита да реагира по-бързо, но преди да успее… последните останки от Кладенеца на вечността потънаха в собственото си гърло.

Черното пипало изчезна в струйка дим. Крас почувства как зловещото присъствие на старите богове се стапя заедно с него.

Размахвайки ръце и крака, друидът внезапно полетя към нова заплаха. Точно под него, изпълвайки внезапно отворилата се празнина, оставена от апокалиптичния глад на Кладенеца, прииждаха моретата на Калимдор. Огромни вълни с височина над хиляда стъпки се блъскаха една в друга — стотици тонове вода, изливащи се с всяка секунда в онова, което допреди миг бе центърът на континента.

Крас гледаше, изпълнен с благоговение, как разцеплението стигна до своя потресаващ крах, за да се роди Великото море.

Но макар мащабът на случващото се да го беше потресъл, той не бе забравил Малфурион и Демоничната душа. Заедно с Кладенеца беше изчезнала и последната пречка пред използването на магия в региона. Сега Крас контролираше изцяло силата си…

Но преди да успее да я използва, от нищото се появи зашеметяващ бронзов гигант — огромен мъжки дракон, който блестеше, въпреки мрачната облачна покривка, все още покриваща небето.

— Ноздорму! — промълви магьосникът.

Аспектът на времето се понесе надолу, хващайки и нощния елф, и диска. После бързо се понесе към Алекстраза и Изера, но златните му очи се спряха върху Крас.

— Точно на време… — бе единственото, което каза бронзовият дракон. После той полетя към тях и се насочи към връх Хайджал, все така стиснал Малфурион и артефакта в лапата си.

Другите Аспекти незабавно се обърнаха, за да го последват. Крас гледаше как Ноздорму летеше така, сякаш със света не се беше случило нищо.

Магьосникът най-сетне разтърси глава и за пръв път, откакто бе дошъл в миналото, задиша по-леко.

 

 

Оцелелите от армията обаче още не бяха задишали по-леко, защото макар да бяха осъзнали, че опасността е изчезнала, също така бяха разбрали, че светът им е бил променен завинаги. Мнозина просто гледаха с празен поглед към новото море — вълните вече утихваха и започваха да се плъзгат нежно по брега.

Повечето от тях бяха загубили любим или роднина. Последиците от войната щяха да станат ясни през седмиците и месеците, може би дори през годините, които предстояха. Един от онези, които разбираха това най-добре, бе Джарод Шадоусонг. Въпреки собствената си потресена от войната душа, той продължаваше да държи маската на решителност върху своето лице пред народа си. Дори повечето благородници се обръщаха към него, за да им вдъхне смелост. Той назначи командири, които да се грижат за нуждите на армията, избирайки по-стабилните — като Блекфорест.

Връх Хайджал се превърна в негова база, защото бе останал недокоснат от войната и последвалия я катаклизъм. Джарод нареди да бъдат издигнати знамена, поставени в кръг около върха. Ново знаме за новото начало.

Таурените и другите по-малко засегнати от разрухата на Калимдор се притекоха на помощ на нощните елфи. Всички бяха пострадали, но никой от тях не беше загубил напълно дома си като народа на Джарод. Той прие подкрепата на Хулн и останалите, щастлив, че почти липсваха инциденти, породени от предразсъдъците на нощните елфи към външната помощ. Колко дълго щеше да продължи това взаимно разбирателство щеше да зависи от бъдещето на бегълците. Те вече нямаха своите елегантни и невероятни градове — градовете с огромни живи дървесни домове и магически оформена природа, достъпни само за тях — от които да гледат презрително към всички останали. В действителност повечето от тях изобщо нямаха покрив над главата си, защото палатките свършиха доста бързо. Самият Джарод беше отстъпил своята на група по-млади бегълци, останали сираци по време на войната.

За съжаление на първата заплаха за стабилността на армията не й трябваше много време, за да надигне грозната си глава. Сега, когато Кладенецът вече го нямаше, нощните елфи не се бояха от Аристократите така, както преди. Сред бегълците започна да се прокрадва мърморене, което се увеличаваше с всяка поява на магьосниците.

— Скоро ще се озовеш сред нова война — предупреди го един ден Крас. — Трябва да я потушиш в зародиш.

— Някои никога няма да забравят ужасите, които бяха причинени от техните действия. — Погледът на Джарод прелетя над новото море. Някъде на дъното му се намираха руините на собствения му загубен Сурамар. — Никога.

Бледият магьосник хвана раменете му и го обърна към себе си.

— Ти трябва да превъзмогнеш различията между тях, Джарод Шадоусонг, ако искаш народът ти да оцелее!

Командирът се стегна и призова благородниците и висшите офицери на армията. Извика също така и Дат’Ремар Сънстрайдър, заедно с най-високопоставените Аристократи. Двете групи се срещнаха с него под старото знаме на лорд Рейвънкрест, което Джарод използваше за заместител, докато новите бъдат завършени. Крас бе дал идеята, защото и двамата съзнаваха, че мъртвият командир е бил един от малцината еднакво високо уважавани и от благородниците, и от двореца.

— Тук сме не по наша воля — изръмжа Блекфорест, хвърляйки изпълнен с омраза поглед към заклинателите. Облечената му в метал ръка почиваше на дръжката на меча му. — И няма да търпим още дълго подобна гнусна компания…

Дат’Ремар изсумтя презрително, но не каза нищо. Мнението му за благородниците бе достатъчно ясно и без думи.

— Никаква поука ли не си взехте от всичко това? — извика ядно Джарод. Той посочи морето. — Това не е ли достатъчно, за да сложи край на враждата ви? Нима и двамата искате толкова силно да завършите онова, което демоните започнаха?

— И в което онези там им помагаха доброволно! — отбеляза друг благородник.

— Не можем да търсим извинение за онова, което сторихме — отвърна предизвикателно Дат’Ремар. — Но се опитахме да изкупим вината си. Нима не сте се запитали защо на портала му отне толкова време да бъде завършен? Рискувахме живота си, за да осуетяваме прогреса му под носа на самия демоничен повелител! Опитахме се да спасим върховната жрица на Елун и мнозина от нас на свой ред загинаха в битката с Пламтящия легион!

— Не е достатъчно!

— Мога ли да кажа нещо?

Група последователки на Елун се присъедини към срещата, водени от Тиранде и сестрата на Джарод. Майев изглеждаше необичайно кротка в присъствието на върховната жрица и брат й разбираше добре причините. В младата жена имаше нещо, което незабавно успокояваше сърцето му.

Всички паднаха на едно коляно, но Тиранде се намръщи смутено и ги помоли да станат. Джарод се поклони леко, а после отвърна:

— Разбира се, гласът на Майката Луна може да говори винаги, когато пожелае.

Тиранде кимна с благодарност, а после се обърна към събралите се врагове:

— Нашият свят никога вече няма да бъде същият. Ние самите вече не сме онова, което бяхме преди. — Сянка на тъга покри лицето й. — В момента се променяме. Не зная в какво ще се превърне нашият народ, но със сигурност ще бъде съвсем различно от всичко, което познаваме.

Сред благородниците и Аристократите се чу тревожен шепот. Думите на върховната жрица не можеха да бъдат отхвърлени с лека ръка.

— Оцеляхме след тази битка, но ако не се обединим, може да не преживеем собствената си еволюция. Помислете над това, преди да вдигате старите вражди от гроба…

И с тези думи Тиранде се обърна. Майев погледна брат си с нещо, което Джарод стреснато осъзна, че е доверие.

Когато сестра му последва върховната жрица, той видя, че Шандрис Федърмуун е стояла зад нея. Докато на свой ред се обръщаше, новачката му се усмихна безсрамно и това го смути повече от всички благородници и Аристократи взети заедно, но и вля някаква сила в сърцето му.

Блекфорест прочисти гърло. Джарод бързо се върна към непосредствената си работа.

— Чухте гласа на Майката Луна. Аз самият не бих могъл да бъда по-съгласен с нейните думи. Какво ще кажете вие?

Водачът на благородниците отвори уста, но Дат’Ремар успя да отвърне, преди бронираният благородник да промълви и звук:

— Ние уважаваме казаното от върховната жрица и ще сторим всичко по силите си, за да изкупим миналите си престъпления… ако ни бъде дадена възможността от страна на августейшите ни спътници.

Блекфорест изсумтя.

— Не можем да сторим по-малко от това. Ако Аристократите са видели грешката в делата си, ще приемем връщането им сред нашия народ и ще приветстваме усилията им, докато всички заедно възстановяваме своя дом.

И двата отговора бяха изречени със стаена зад тях вражда, но това бе най-доброто, на което Джарод би могъл да се надява на този етап.

— Благодаря на всички ви, че дойдохте и послушахте гласа на разума. Нека сега помислим как най-добре да се възползваме от чудото, което ни позволи да оцелеем.

Няколко гласа от двете групи започнаха да говорят едновременно. Всяка фракция се опитваше да даде по-добро предложение от другата.

Нещо незабавно прикова вниманието му:

— Вода! — прекъсна ги той. В ума му изплува нещо, казано му по-рано от един съгледвач. На самия връх на Хайджал имаше езеро, което трябваше да бъде проучено. Той реши да го стори лично, дори и само за да се измъкне за малко от останалите си задължения. — Лорд Блекфорест! Искам трима доброволци от благородниците! Замислих една кратка екскурзия… — После се обърна и към Дат’Ремар и добави: — Същото важи и за вас…

Когато направиха избора си, Джарод се поздрави за находчивостта. Това пътуване щеше да бъде добра възможност да накара двете фракции да работят заедно. Беше безопасно и кротко начинание, но заради важността да открият питейна вода, щеше да изглежда добре пред народа му. Ако благородниците и магьосниците докладваха откритията си заедно, останалите щяха да видят, че сътрудничеството наистина е възможно.

Джарод се пребори с напиращата усмивка. Може би най-накрая започваше да се научава как да управлява…

 

 

— Малфурион…

Друидът откъсна поглед от новото море.

— Господарю Крас.

Драконовият магьосник се намръщи.

— Онези, които са равни, нямат нужда от титли помежду си. Моля те, за последен път, наричай ме просто Крас.

— Ще се опитам — Малфурион несъзнателно направи крачка назад от приятеля си. — Искаше ли нещо?

— Аз не… но те искат.

Звук от мощно махащи криле изпълни ушите на нощния елф. Около него се надигна прахоляк и внезапно три огромни създания се приземиха зад стария магьосник.

Алекстраза. Изера. Ноздорму.

— Знаеш защо сме дошли — каза меко червената женска.

Ръката на Малфурион се докосна до торбичката на кръста му.

— Искате я. Искате Душата.

— Демоничната душа — поправи го Крас. — Забрави да я дадеш на Аспектите, когато се приземихме. Без съмнение заради напрегнатостта на момента.

— Да… да…

Ръката на друида се скри в кесията. Пръстите му се обвиха около диска и го погалиха. Защо трябваше да се отказва от него? Нима не бе доказал, че има право да го притежава? Нима не бе успял чрез него съвсем сам да отблъсне не една, а две заплахи за цял Калимдор?

— Малфурион…

Ако смятаха, че го заслужават повече от него, защо просто не ги накараше да се опитат да си го вземат сами? Със сигурност неговите сили и могъществото на Душата можеха да ги убият всички…

Изпълни го чувство на отвращение. Бързо извади прокълнатия диск от скривалището му и го протегна към магьосника.

Крас кимна.

— Знаех, че ще направиш верния избор. — Но той не хвана Демоничната душа, а вместо това посочи към земята. — Моля те, постави я там.

Малфурион се намръщи неразбиращо, а после се подчини. В мига, в който дискът напусна хватката му, почувства някаква огромна тежест да изчезва от плещите му.

— Отдръпни се, ако обичаш.

Когато нощният елф го послуша, Крас се изправи срещу тримата Аспекти.

— Силата ви достатъчна ли е?

— Ще трябва да бъде — отвърна Ноздорму.

Тримата извиха дългите си шии и сведоха огромните си глави на сантиметри от Демоничната душа.

— Не можем да я оковем напълно — промълви Алекстраза. — Това би било непосилно дори за петима ни събрани заедно. Но можем да направим така, че Нелтарион — Детуинг — никога да не бъде в състояние да я използва по-добре от нас.

— Мъдро, както казах и преди — отвърна Крас. Но Малфурион отново почувства, че закачуленият магьосник, драконът в човешка форма, крие важна информация дори от своята кралица, която толкова силно обича. Нощният елф не можеше дори да предположи каква би могла да е тя, но в древните очи на Крас се криеше тъга, която магьосникът бързо прикриваше, когато левиатаните погледнеха към него.

Тримата гиганти се взряха в дребния предмет — простичкият златен диск, предизвикал толкова много бедствия. Взряха се в него… и Демоничната душа внезапно потъна в дъга от енергии. Най-отчетливи бяха червените, зелените и ярките бронзови лъчи на пясъчния Ноздорму. Артефактът се понесе малко над земята, точно пред очите на Аспектите. Магическите сили, отприщени от драконите, се вихреха около него и в процеса творението на Детуинг се въртеше бясно.

А после… една по една енергиите потънаха отново в зловещия артефакт. Червени, зелени, а после бронзови, те бяха последвани от безбройни други цветове.

Магията изчезна. Демоничната душа падна на твърдата земя и изтрака. Изглеждаше непроменена и все така опасна.

— Проработи ли? — запита Малфурион.

— Да. — Крас посрещна погледа му. — Искам да те помоля отново да го вземеш.

Колкото и да го беше гнус, нощният елф го послуша. Странно, но Малфурион откри, че вече няма желание да притежава Демоничната душа. Или драконите бяха направили това, или неговата воля бе станала по-силна.

Магьосникът погледна към Аспектите, които кимнаха в унисон. После той се обърна към Малфурион.

— Ние знаем за едно място. Място, което черният не познава. С твое позволение бихме искали да ти го покажем в ума ти… и после да те помолим да призовеш уменията си, за да пренесеш този покварен предмет там.

Макар и да бе напълно способен да го стори, Малфурион се намръщи и запита:

— Вие не можете ли да го направите?

— Преди може би само аз щях да съм в състояние да нося диска, макар и с немалка трудност. Останалите не биха могли заради магията на Детуинг. Сега обаче това ново заклинание направи така, че нито черния, нито който и да е друг дракон някога да може отново дори да докосне Демоничната душа, а какво остава да я използва. За това имаме нужда от теб за тази задача.

Друидът кимна и вдигна диска.

— Покажете ми.

Крас и Аспектите се вгледаха в него. Малфурион потрепери за миг, когато те навлязоха в мислите му.

Образът, който създадоха, бе толкова жив, че той се чувстваше почти така, сякаш е бил там в действителност. Нетърпелив да се отърве от Демоничната душа, друидът бързо каза:

— Приех го.

И с огромно облекчение Малфурион запрати златния диск надалеч.

Крас си позволи да издиша облекчено.

— Благодаря ти.

Аспектите на свой ред сведоха глави в знак на благодарност. После Алекстраза вдигна очи към небето.

— Облаците… започват да се разреждат…

И наистина, за пръв път, откакто Пламтящият легион бе дошъл в Калимдор, небето най-накрая започваше да се прочиства. Започна се с малки пролуки тук-там, а после по-големи, докато плътните облаци не се превърнаха в много по-малки и рехави облачета. Те на свой ред се превърнаха в мъгла, която леките ветрове бързо разпръснаха.

Малфурион почувства зараждаща се надежда. Изпълни го чувство за нов живот… и осъзна, че това не е само негово усещане, а и на самата земя. Калимдор щеше да оцелее, в това той вече беше сигурен.

Усети топлина в челото си, приятна топлина. Протегна се и разбра, че рогата му са пораснали още повече. Сега от основните стволове излизаха малки израстъци.

Изера се протегна и се обърна към другите Аспекти. Очите й бяха все така затворени, но не спираха да се движат бързо под спуснатите клепачи.

— Светът ще се излекува, но имаме твърде много работа. Трябва да се върнем при другите…

Ноздорму кимна.

— Съгласен съм.

Малфурион отвори уста, за да благодари на драконите за всичко, което бяха сторили… а после се поколеба, защото го обхвана чувство за опасност. Той внезапно се огледа наоколо си, сякаш търсеше някого. Чак когато го стори, друидът най-сетне осъзна точно кого търси толкова отчаяно, макар причината да му убягваше.

Къде беше Илидан?

 

 

Ронин гледаше морето, мислейки си за смъртта, на която бе станал свидетел — не само в собственото си време, но и в това далечно минало. Убийства, извършени от Пламтящия легион. Много от тях го бяха засегнали дълбоко, защото дори и някои от тях да не му бяха приятели, те всички имаха някаква роля в живота му.

Знаеше, че и Крас се чувства по същия начин, може би дори в по-голяма степен, защото драконовият магьосник бе живял достатъчно дълго, за да изгуби поколения приятели и спътници. Магьосникът разбираше достатъчно добре някогашния си учител, за да осъзнава, че вековете не са направили Крас неподвластен на тъгата. Древният магьосник страдаше силно за всяка смърт, независимо от факта, че го криеше добре.

И ето че сега имаше още една смърт, която да тежи и на двама им. Ронин никога не бе вярвал, че ще скърби за орк, но ставаше точно така. Брокс беше превъзходен другар и благороден спътник. Човекът разбра за саможертвата на война твърде късно. Оркът бе скочил през портала, знаейки каква ужасна съдба го очаква там, но въпреки това не се беше поколебал. Знаейки, че на Малфурион му трябва време, му го бе осигурил.

Ронин коленичи край морето, чието създаване по някакъв начин виждаше като отдаване на почит към Брокс. Без действията на орка то нямаше да съществува. Ако той не беше забавил Саргерас, вероятно титанът щеше да премине необезпокояван през портала и да избие всички.

„Дали Брокс върна историята към онова, което трябва да бъде, или е бил част от нея през цялото време?“ — питаше се магьосникът. Може би Ноздорму знаеше, но Аспектът на времето нямаше да каже на никого. Той не бе промълвил и думичка за собственото си приключение, освен че в него са участвали и старите богове. Сега, след като порталът го нямаше, дори тази заплаха не можеше да се върне.

Магьосникът се изправи и погледна към боклука, плуващ към брега. Приливът носеше много неща, най-вече парчета от растения, но също и останки от кралството на нощните елфи. Разкъсани дрехи, счупени мебели, изгнила храна и, да, имаше и трупове. Не много, за щастие, и нито един в тази област. Джарод изпрати отряди, които да следят брега, за да търсят мъртъвци, които да погребат достойно. Това не беше само въпрос на цивилизованост, но и на безопасност. Мъртъвците можеха да носят зарази, а за бегълците опасността от епидемия бе огромна.

Нещо доплува близо до Ронин, подавайки се на два пъти, преди да потъне малко под повърхността. Човекът щеше да го игнорира, но усети нещо необичайно. В този предмет имаше вложена магия.

Той пристъпи във водата и се пресегна.

Брадвата на Брокс.

Не можеше да я сбърка. Ронин беше виждал невероятното оръжие в действие достатъчно пъти. Въпреки огромните си размери, двуострата брадва пасваше в ръката му идеално и беше по-лека от перце. Дори не беше влажна.

— Това е невъзможно — промърмори той, оглеждайки морето с подозрение.

Но от дълбините не се появи духът на война, който да даде обяснение за невероятното откритие. Магьосникът погледна пак към брадвата, после отново към морето. Накрая очите му се спряха на оръжието.

Ронин се обърна в посоката на изгубения портал. Умът му бе изпълнен от картина, в която Брокс стоеше върху купчина заклани демони и призоваваше още да дойдат при него.

Магьосникът внезапно вдигна брадвата високо в нещо, което си спомняше от своето време — оркски поздрав към падналите герои. Той замахна три пъти, а после снижи оръжието с острието напред.

— Те все пак ще пеят за теб — прошепна той, спомняйки си думите на Брокс към него и Крас. — Ще предават песните за делата ти на идните поколения. Ще се погрижим за това.

И нарамил брадвата на едно рамо, той тръгна да търси драконовия магьосник.