Джак Дю Брул
Реката на тайните (9)

Провинция Дариен, Панама

Сержант Хуай наблюдаваше през бинокъла си как четиримата командоси се качват в хеликоптера. Беше смаян, че успяха да се изкатерят въпреки силната въздушна струя. Това не беше никак лесно.

На професионално ниво трябваше да им отдаде заслуженото за цялата операция, макар че бяха загубили двама души. Нямаше представа колко още се спотайват в джунглата, но дори да бяха само тези шестимата, бяха свършили добра работа. Този път нямаше панамски войници, които можеше да бъдат обвинени за пропуска в охраната. Шестимата се бяха изправили срещу едни от най-добрите в китайската армия и не само бяха успели да изпълнят задачата си, но и две трети от силите им се измъкваха.

Той не се тревожеше, че ще му се изплъзнат. След няколко минути от пристанището на „Хачърли“ щяха да излетят два хеликоптера, въоръжени с картечници, и „Джет Рейнджър“ щеше да бъде притиснат между тях. Щяха да научат натрапниците да показват уважение към постиженията на китайците.

Капитан Чен бе изказал предположението, че хората, проникнали в пристанището и склада, са банда местни крадци или контрабандисти на оръжия, но сега, докато наблюдаваше как „Джет Рейнджър“ навлиза в бурята, Хуай разбра, че има работа със съвсем други хора. Те се сражаваха като обучени командоси. Първото му инстинктивно предположение беше, че са от американските специални части, „тюлени“ или може би морски пехотинци. Тази мисъл смрази кръвта му. Това означаваше, че охраната му е пробита. Лиу Юшен бе запазил в тайна операция „Червен остров“, но Хуай знаеше, че ако американците са разбрали дори само за тази част, с цялата мисия вероятно е свършено. Унищожаването на хеликоптера и пътниците беше от първостепенно значение, но за Хуай беше важно и да идентифицира командосите. Той знаеше, че те не носят документи за самоличност, но познаваше други, по-трудно забележими знаци, които щяха да издадат националността им. Видовете униформи и оръжията можеше да са фалшиви улики, но трупът не можеше да скрие цвета на кожата си, татуировките и стоматологичното лечение.

Китайският хеликоптер скъсяваше разстоянието до бягащия „Джет Рейнджър“. Хуай се замисли за доклада си до капитан Чен. Чен се бе превърнал в истинско копеле след провала в склада. Опитваше се да прехвърли вината върху хората на Хуай, за да си спечели отново благоразположението на Лиу Юшен. Директорът на „Хачърли“ едва ли щеше да остане поразен, че Чен се е разкрещял на един от хората му. Хуай разбираше Лиу. Лиу искаше резултати и не го беше грижа как ще бъдат постигнати. Стига хеликоптерът на натрапниците да бъдеше унищожен, подробностите не го интересуваха.

А свалянето на вражеския хеликоптер беше само въпрос на време.

Първата грижа на Мърсър беше Лорън.

— Как си? — изкрещя той, за да надвика шума на мотора и силното барабанене на дъжда, и й помогна да седне.

Тя изглеждаше ужасно със залепналата по главата й коса, но успя да му се усмихне закачливо.

— Никога не съм била по-добре. А ти?

— Длъжник съм ти заради лодката. Ако не беше майсторското ти каране, щях да падне през борда. Лорън не обърна внимание на похвалата.

— Как ти е главата?

Мърсър докосна подутината на тила си. Пръстите му се изцапаха с кръв, но раната не бе сериозна.

— Ще е добре след два-три шева. — Той погледна Брунесо и избликът на гняв го накара да забрави за нараняването си.

— Ще ми кажеш ли на какво си играехте там, по дяволите?

Французинът се запромъква към пилотската кабина.

— После. Все още не сме в безопасност.

— Чакай. — Лорън се премести пред Рене и го спря. — Можеш ли да пилотираш хеликоптер?

— Не.

— Тогава ме пусни да мина отпред. Липсващите врати убиват аеродинамиката и скоростта ни. Китайският хеликоптер скоро ще ни настигне. На пилота ти ще му трябва помощник.

— Можеш ли да пилотираш? — попита Мърсър. Тя кимна, доволна, че умението й го е смаяло.

— Добре — след кратко колебание каза Брунесо. Лорън отиде в пилотската кабина, а той извади два чифта слушалки и даде единия на Мърсър. Фош сложи нови пълнители на оръжията. Изражението му беше непроницаемо. Мърсър не се изненада, че лейтенантът приема тежко загубата на двамата си подчинени. Легионът се гордееше с високия боен дух и непоколебимата всеотдайност към членовете си. Загубата беше съкрушителна.

Брунесо установи връзка с пилота — казваше се Карлсън — и попита какво е положението.

— Имаме около пет минути преднина, мосю — отговори той на френски с австралийски акцент. — Струва ми се, че е „Газела“. По-бърз е от нашия, а и не можем вечно да се крием в бурята.

— Възможности за избор?

Хеликоптерът неочаквано се разтресе и пропадна с петнайсет метра. Вятърът духаше предимно отляво, но пориви идваха от всички посоки. Небето беше оловносиво. Лорън, която седеше вдясно и държеше ръцете си на контролните уреди, готова всеки момент да помогне на Карлсън, ги помоли да говорят на английски.

— Обсъждаме какви са възможностите ни за избор, капитан Ваник — каза пилотът. — Китайският „Газела“ се приближава и бурята няма да ни осигури прикритие до базата ни в Чепо.

— Не забравяйте, че те вероятно имат и други хеликоптери на пристанището — намеси се Мърсър. — Ако е умен, Лиу ще им заповяда да излетят и да ни пресрещнат.

Лорън първа измисли план.

— Да зарежем Чепо. Там е прекалено изолирано. Да прелетим над междуконтиненталния раздел. Ако ни провърви, ще се изплъзнем, ще пресечем Канала и ще се насочим от запад към Панама Сити. Дори другите хеликоптери на Лиу да ни настигнат, ще трябва да се откажат, след като влезем в обхвата на радарите на летище „Токумен“.

— Искаш да кажеш да заобиколим идващите от пристанището хеликоптери? — Мърсър си представи картата на Панама и проследи маршрута, описан от Лорън.

— Ако ни намерят на открито, ще ни убият. Трябва да стигнем до район, където няма да тръпнат от желание да ни свалят.

— Действайте — заповяда Брунесо.

Карлсън зави на север и предпазливо намали височината. Двамата с Лорън се взираха в дъжда, за да видят планината, която минаваше като гръбнак през Панама. Фош бе скъсил въжетата, за да направи предпазни колани за себе си, Мърсър и Брунесо, и гледаше назад. Пушката беше на коленете му. Мърсър седна до него да прикрива другата отворена врата и да следи за появата на „Газела“. Видимостта в дъжда беше около четиристотин метра и от време на време ту единият, ту другият се напрягаше, когато му се стореше, че нещо се появява от надвисналите облаци.

Обиколният маршрут щеше да им отнеме повече от час, за да стигнат до Канала, и още няколко минути, докато намерят убежище в Панама Сити.

Щом се издигнаха на височина, откъдето да могат да преценят релефа, пилотът се спусна над долините, лъкатушещи през междуконтиненталния раздел. Летяха в опасна близост до обраслите с растителност хълмове. С всеки остър завой Мърсър усещаше как въжето се впива в плътта му и неволно се хващаше за дръжката. Все едно се возеше с гръб на влакче на ужасите, само че отдолу нямаше релси. Мърсър ту залиташе към отворената врата, ту подскачаше към тавана или се блъскаше в Брунесо, който бе клекнал между седалките на пилотите.

Говореха само Лорън и Карлсън — разменяха си кратки реплики на загадъчен авиационен жаргон, който Мърсър не си правеше труда да следи. Бе съсредоточил вниманието си в пространството зад хеликоптера. Докато не се приземяха, нямаше да си позволи да мисли, че са се измъкнали от китайците.

— Ето ги! — извика той, когато „Газела“ се появи от облаците: мокрият корпус блесна за миг и после отново се скри в мъглата.

— На какво разстояние? — За разлика от неистовия вик на Мърсър, тонът на Лорън беше спокоен.

— Трудно е да се каже. На около четиристотин метра.

„Джет Рейнджър“ се сниши в долината. Въртящите се перки се намираха на трийсетина метра от обраслите с растителност склонове на безименна планина.

— Дръжте се — предупреди ги Карлсън едва след като хеликоптерът направи няколко акробатични номера, за каквито не бе предназначен. Пилотът го контролираше майсторски.

Но пилотът на преследващия ги хеликоптер не му отстъпваше по нищо.

Сюрреалистичната игра на котка и мишка се водеше между гънките на земята и дъждовните облаци на тропическата буря — две зони, които всеки разумен пилот би избягвал. Но Карлсън навлизаше все по-навътре в тях, преследван от китайците. Когато до Канала останаха десетина минути, се разнесоха изстрели на автоматично оръжие.

Фош видя огъня от другия хеликоптер. Разстоянието беше голямо и той не се разтревожи, а само кимна на Мърсър, без да безпокои двамата пилоти. За момента нямаше какво да направят. Само наблюдаваха как лъскавата „Газела“ ги преследва като хрътка и повтаря всяка тяхна маневра.

Никой не забеляза другите два силуета, които се появиха от бурята и откриха огън. Карлсън обърна хеликоптера толкова бързо, че за миг Фош увисна в празното пространство, преди подът на товарното отделение да се върне под него. Следващият поток куршуми прониза въздуха там, където се бяха намирали преди секунда.

Хеликоптерът „Бел“, който бе хвърлил дълбочинните бомби в езерото, се вмъкна между „Газела“ и „Джет Рейнджър“, а другият се плъзна зад хеликоптера на сержант Хуай. Стрелецът можеше да се прицели в мишената само когато правеха остри завои и дори тогава разполагаше с няколко секунди, докато хеликоптерът му също завиеше.

Фош изстреля три куршума. Целта се намираше на петстотин метра и той не се надяваше да я улучи, но искаше пилотът преследвач да разбере, че плячката има зъби.

— А сега какво? — Брунесо проговори за пръв път от половин час.

— Да се молим да ги удари мълния — със стиснати устни отговори Лорън, която от известно време помагаше с контролните уреди.

През долината минаваше електропровод с високо напрежение — идваше от язовир „Маден“, намиращ се само на пет километра на юг. От разстояние жиците изглеждаха тънки като конци и Лорън изобщо нямаше да ги забележи, ако не бяха големите гумени топки, окачени като предупреждение за нисколетящи самолети и хеликоптери. Карлсън интуитивно прочете мислите й и се насочи право към далекопровода. Ако спазваше обичайните процедури, пилотът зад тях сигурно внимаваше за подобни препятствия, но Лорън се замоли да е погълнат изцяло от преследването.

Със скорост деветдесет възела и при непостоянен вятър Карлсън се приближи доколкото се осмели до кабела, после рязко издигна хеликоптера, мина на три метра над него и незабавно го спусна на предишната височина, надявайки се да измами преследвача, че маневрата е била в резултат от внезапен порив на вятъра.

Австралиецът имаше петнайсет секунди да се приготви за маневрата, а пилотът зад него — четири.

Едва когато хеликоптерът, който преследваше, внезапно се издигна, китайският пилот видя червената сфера, скрита от корпуса му. Имаше само миг, за да забележи другите окачени като мъниста топки над долината. Подготовката му подсказа да се сниши и да позволи на гравитацията да му помогне, докато се опитва да избегне препятствието, но вече беше късно. Шейната на хеликоптера закачи далекопровода и отприщи десетки хиляди волтове, които потърсиха земята. Енергията не намери място, където да се освободи, затова продължи да се излива в хеликоптера, който увисна на отпуснатия кабел. Фината електроника изгоря, а мозъците на пътниците бяха изпепелени. Алуминиевият корпус започна да се топи. В мъглата от озон, обгорен метал и овъглена плът избухнаха ослепителни електрически дъги. Разнесе се пукот. Хеликоптерът изгоря като метеор, откъсна се от кабела и падна в подгизналата от проливния дъжд долина.

Двата други хеликоптера на китайците бяха принудени да заобиколят горящата развалина, което даде няколко минути отдих на екипа на легионерите. Карлсън, Брунесо и Мърсър поздравиха Лорън за маневрата, макар че всъщност я бе извършил пилотът.

Полетяха над река Чагрес, главният източник на вода, захранващ Панамския канал, на около три километра преди устието й. До Панама Сити оставаха четирийсет километра и никой не изпитваше предишната увереност, че хеликоптерите ще се откажат от преследването, след като стигнат до града.

— Merde! — извика Фош, когато видя втория китайски хеликоптер.

Първият откос мина на метър-два от тях, вторият последва почти веднага и улучи опашката.

Фош се подаде навън, но хеликоптерът бе изчезнал.

— Мърсър, от твоята страна.

Мърсър по-скоро усети, отколкото видя черния силует, връхлитащ отдясно, и стреля. Щурмовата му винтовка беше нищожна в сравнение с канонадата, която отново разтърси хеликоптера. Тежките куршуми минаха през отворената врата на товарното отделение и няколко рикошираха в метала, предпазващ главната трансмисия.

— Лорън, кацай някъде — изкрещя той, докато слагаше нов пълнител.

Хеликоптерът рязко се сниши над развълнуваните води на Чагрес и на два-три метра над повърхността полетя хоризонтално. Карлсън го издигна отново почти веднага и профуча над моста с железопътната линия, пресичаща провлака, и еднолентовото шосе за автомобили. Ако по релсите минаваше влак, щяха да се разбият във вагоните.

Докато се готвеше да завие наляво към пролива Гейлард и Панама Сити, пилотът видя, че „Газела“ е успял да пресече пътя му и лети над Канала. На отворената врата се бяха струпали шестима въоръжени войници. Шестте пушки откриха огън едновременно. Карлсън се наведе, когато куршумите пробиха плексигласа на пилотската кабина. За щастие никой не пострада.

От двете страни на Канала имаше леко наклонени насипи, направени наскоро в опит да се спрат безмилостните свлачища, започнали още от построяването му. Каналът приличаше по-скоро на ленива река, отколкото на инженерно чудо. Карлсън все още не можеше да набере достатъчно скорост, за да се издигне над водния път.

Зави надясно, насочвайки се далеч от населените райони, като се наложи да заобиколи огромен товарен кораб, отправил се към най-тясната точка на Канала, пролива Гейлард.

От вратата на хеликоптера, летящ само на четири-пет метра над зеленикавите води, товарният кораб наподобяваше масивна стена от черна стомана и разноцветни контейнери, която сякаш стигаше до хоризонта. Страничният мостик се извисяваше на двайсетина метра над тях. Куршумите, изстреляни от китайския хеликоптер, не ги улучиха и рикошираха в дебелата обшивка на кораба.

Шлюзовете на Канала бяха дълги триста и широки трийсет метра. Строителите бяха предвидили преминаването на няколко кораба едновременно, но не и на огромните съвременни плавателни съдове. С разширяването с двеста метра при пролива Гейлард първоначалният план за непрекъснато двупосочно движение бе изоставен. Навигацията беше трудна и коварна и не позволяваше преминаването на корабите на „Панамакс“, направени специално за да увеличат максимално пространството в шлюзовете и да се разминават в най-тясната точка на Канала. В резултат на това товарните кораби на „Панамакс“, танкерите и дори новите модерни пътнически кораби минаваха само през деня и само в едната посока, а по-малките се движеха нощем, и в двете посоки.

„Джет Рейнджър“ прелетя над кърмата на контейнеровоза и направи широк завой, за да избегне сблъсъка с един танкер. В следващия миг от мъглата се извиси осемдесет хиляди тонен пътнически кораб.

— Сега накъде? — попита Карлсън по вътрешната радиоуредба. Гласът му беше напрегнат, но ръцете му държаха уверено контролните уреди.

— Стой настрана от пътническия кораб — отговори Лорън. — Не можем да рискуваме да попаднат под обстрел.

Брунесо изсумтя презрително, сякаш смяташе, че използването на пътнически кораб за прикритие е добра идея.

— Добре — каза австралиецът.

— Какво ще кажете за Гамбоа? — предложи Мърсър, който бе виждал града на картата и знаеше, че там се намира администрацията на Канала. Вероятно в Гамбоа имаше площадка за хеликоптери или писта, където да се приземят.

— По-добре, отколкото да сме тук — одобри Лорън.

Наскоро издигнатите насипи бяха открити и рискуваха да ги застрелят, ако се опитаха да кацнат там.

Китайският хеликоптер се появи в пространството от петстотин метра между танкера и пътническия кораб и се наклони под такъв ъгъл, че войникът на вратата да може да стреля. Повечето куршуми паднаха във водата, досущ камъчета, хвърлени в езеро, но други улучиха хеликоптера и повредиха двигателя.

— Маслото изтича — съобщи Карлсън.

До Гамбоа оставаха осемстотин метра.

Още една канонада обсипа хеликоптера. В тавана и пода зейнаха малки дупки. Разнесе се миризма на обгорен метал. Равномерното бръмчене на мотора премина в кашлица. Двигателят прекъсваше, готов да спре.

Като оставяше диря от мазен пушек, „Джет Рейнджър“ прелетя над дългия двеста и петдесет метра пътнически кораб. Стъписаните пътници на перилата викаха и го сочеха, а после се заобръщаха към двата хеликоптера, които го преследваха.

Лорън бързо огледа уредите на таблото и разбра, че няма да стигнат до Гамбоа. Единствената възможност беше да кацнат във водата. Можеше да се задържат достатъчно дълго, докато тя и мъжете в товарното отделение се измъкнат, но Карлсън със сигурност щеше да умре. И какво щеше да стане след това? Щяха да останат без укритие и китайската картечница щеше да ги застреля един по един. Трябваше да има друго решение.

Вдигна глава точно когато друг товарен кораб излезе иззад завоя на лъкатушещия канал и се сети какво да направят.

— Карлсън, там! — извика тя и посочи напред.

Корабът нямаше странични отвори и се издигаше над водата като стоманена стена, висока двайсет и пет метра. Единствената палуба беше дълга двеста и широка трийсет метра. До заобления нос имаше едноетажна лоцманска кабина. Корпусът беше боядисан в зелено, а палубата — в бледожълто. По дебелата червена линия, показваща се над водата, Лорън прецени, че корабът е почти празен.

Бе прекарала достатъчно време в Панама и разбра, че корабът превозва автомобили и пътува от Европа за Япония или Корея. В огромния квадратен корпус вероятно имаше осем или дванайсет нива, свързани с рампи, за да се натоварят колите. Лорън знаеше, че такива кораби прекарват до седем хиляди автомобила и трюмовете им приличат на подземните паркинги на градско летище. На кърмата и щирборда имаше товарни рампи, които можеха да се спускат като средновековни мостове.

Докато се приближаваха до автовоза, тя видя мястото, откъдето се издигаше коминът. До него имаше вход към стълбище. Ако кацнеха близо до стълбите, можеше да успеят да стигнат до стоманените трюмове, преди китайският хеликоптер да ги свали.

Още един поток куршуми порази „Джет Рейнджър“ и изведнъж Лорън престана да усеща ръцете на Карлсън върху контролните уреди. Обърна се към него и видя, че е пуснал лостовете и се държи за крака. Пръстите му бяха окървавени. Превивайки се от болка, той я погледна в очите и кимна.

— Поемам управлението — викна Лорън.

— Сериозно ли е ранен? — попита Брунесо и се наведе в пилотската кабина, за да види как е Карлсън.

— Кракът ми — изохка пилотът. — Господи!

Мърсър не видя какво стана. Вражеският хеликоптер се появи и той изстреля цял пълнител. Фош го подкрепи. Китайците се отдалечиха, после отново се приближиха.

— Къде е другият? — извика Мърсър и зареди нов пълнител.

— Не знам!

— Няма значение — намеси се Лорън. Вече насочваше хеликоптера към палубата на автовоза. — Подгответе се за аварийно кацане.

— Вземете оръжията — добави Брунесо. — Щом кацнем, бягайте към стълбите.

Докато Лорън се опитваше да набере достатъчно височина, за да прелети над перилата на кораба, които все още се намираха на десет метра над тях, двигателят отново се задави. Бяха на по-малко от сто метра от автовоза и Лорън май не бе преценила правилно ъгъла. Тя отново подаде тяга на мотора. Вниманието й бе насочено единствено към кацането.

Хеликоптерът се съвзе в последния момент, прелетя над перилата и в същия миг двигателят спря. Шейната се стовари тежко върху палубата. Единият плъзгач се откъсна и инерцията ги тласна напред. Плъзгайки се по мократа от дъжда палуба, хеликоптерът се блъсна в една от напречните прегради и спря. Карлсън успя да прекъсне подаването на гориво. Мъжете от товарното отделение изскочиха навън. „Газела“ беше на двеста метра и бързо се приближаваше. Другият хеликоптер не се виждаше, скрит зад едната страна на кораба.

Без да се интересува от останалите, Брунесо хукна към вратата на стълбището. Лорън скочи на палубата, наведе се и мина под въртящите се перки на хеликоптера. Мърсър я бутна към отворената врата на стълбите и се върна да помогне на Фош, който измъкваше Карлсън от пилотската кабина.

Неочаквано щурмовият хеликоптер се появи над перилата. Перките завъртяха дъжда във вихрушка, която пречеше на стрелеца да се прицели точно. Мърсър държеше Карлсън с лявата си ръка, дясната му беше свободна. Разстоянието беше петнайсет метра и едва ли щеше да улучи, но въпреки това вдигна пушката и започна да стреля. От перилата се разхвърчаха искри и плъзнаха към снишилия се хеликоптер. Откосът стигна до стрелеца, който подскочи, задържан от предпазния колан, разтресе се като кукла на конци и после се отпусна. Хеликоптерът се отдалечи от кораба.

— Бързо! — Гласът на Лорън се извиси над бурята и ехото от престрелката.

„Газела“ се приближаваше.

Като почти влачеха Карлсън, Мърсър и Фош хукнаха към стълбите и се наведоха, когато Брунесо започна да стреля над главите им. Мърсър влезе последен и затръшна вратата. Стъпалата се спускаха спираловидно надолу. Мърсър смъкна аварийната брадва, закачена на стената, и с точно премерен удар заби острието в процепа между рамката на тежката врата и касата.

— Това ще ги задържи няколко минути.

— Докарах ви дотук, момчета. — Лицето на Лорън сияеше, очите й блестяха от радост от успешното кацане. — Сега от вас зависи да се измъкнем.

— Над ватерлинията трябва да има спасителна лодка — каза Мърсър. — Спуска се във водата по улей като бобслей. Доберем ли се до нея, може би ще избягаме.

— Ако кацне на кораба, „Газела“ няма да може да излети достатъчно бързо, за да ни настигне, преди да сме се добрали до брега — каза Брунесо. — Но другият хеликоптер?

Въпросът му беше логичен. Мърсър бе сигурен, че другият хеликоптер ще отлети. Екипажите на три кораба бяха станали свидетели на въздушния бой и щяха да се обадят на панамските власти. Лиу едва ли можеше да си позволи да отговаря на въпросите, които щяха да му зададат, ако хеликоптерът му бъдеше идентифициран. Но преди да успее да изкаже мнението си, по вратата забарабаниха куршуми.

— Хайде — каза Фош, хвана Карлсън и тръгна надолу по стълбите.

Бяха слезли две нива по-надолу, когато в стълбището отекна експлозия — вратата явно бе взривена с граната. В преддверието заехтяха изстрели и когато не им отговориха с ответен огън, китайците хукнаха надолу.

Раненият пилот забавяше придвижването на малката група. Нямаше да могат да се изплъзнат. Трябваше да се махнат от стълбището.

Мърсър отвори следващата врата, до която стигнаха, махна на всички да влязат и безшумно я затвори. Спряха. Бяха се озовали на огромна товарна палуба — затворено пространство за осемстотин автомобила, наредени в редици. По пода имаше номера като в паркинг. Но хора нямаше. Таванът изглеждаше неестествено нисък, сякаш се намираха в подземие. Няколкото крушки не разсейваха мрака и засилваха зловещото усещане. Едва когато очите им се приспособиха към оскъдното осветление, видяха рампа, която се спускаше от горната палуба и се извиваше, за да се свърже с по-долно то ниво. На кърмата до тях имаше подобни рампи. Миришеше на метал.

— Страхотно! — тихо възкликна Фош.

След миг покрай вратата преминаха стъпки, които продължиха към долната част на кораба.

— Когато разберат, че не сме долу, ще се върнат да проверят всяко ниво — отбеляза Лорън.

— Трябва да намерим екипажа — предложи Брунесо.

Мърсър го погледна строго.

— Не. Замесим ли ги, всички ще загинат. Видяхме, че китайците няма да се поколебаят да убият няколко цивилни, за да ни спрат.

Агентът се изчерви, ядосан от самонадеяността и авторитетния тон на Мърсър.

— Тогава какво предлагаш?

Мърсър огледа трюма, но не се сети за нищо. Знаеше само, че ако останат до вратата, ще ги хванат бързо.

— Последвайте ме — каза той, без да има ясен план, и хукна към рампите на отсрещната страна.

Останалите нямаха друг избор, освен да побегнат след него.

Мърсър беше убеден, че всеки момент преследвачите ще нахлуят през вратата. Тръгна нагоре по леко наклонената рампа. Карлсън забавяше другите, затова те настигнаха Мърсър след няколко секунди и пуснаха ранения пилот на палубата. Лорън погледна Мърсър, очаквайки отговор. В очите й се четеше доверие.

— Мисля, мисля — каза той. Оглеждаше рампата и се питаше какво ли има на горното ниво.

Мърсър измина остатъка от пътя и видя отговора, оцветен в толкова зрелищно синьо, че сякаш поглъщаше светлината на крушките на тавана.

Оценявана от любителите на автомобили като почти съвършена, красотата на „Бентли Континентал Р“ беше неоспорима. Колата изглеждаше великолепна дори в тази мрачна обстановка. Произведеният в Англия автомобил тежеше три тона и вдигаше скорост двеста и четирийсет километра в час благодарение на безшумния осемцилиндров турбодвигател. Ненадмината по безопасност, удобство и стил, колата имаше един-единствен недостатък — базовата цена, възлизаща на двеста седемдесет и пет хиляди долара.

Мърсър не се смяташе за любител на автомобилите, макар че караше „Ягуар XJS“ кабриолет, но се усмихна доволно. Разбра как ще стигнат до спасителната лодка, при това стилно. Обърна се, махна на другите да дойдат при него и се приближи до колата.

— Изглежда, някой в Азия си е поръчал нова играчка — отбеляза Лорън, когато видя бентлито.

— Може да не му хареса състоянието, в което ще му я доставят — хладно подхвърли Мърсър и махна предпазните найлони от стъклата. — Някой иска ли да се повози?

— А ключовете? — изсумтя Фош.

Без да пророни дума, Мърсър отвори вратата и седна зад волана. Транспортните кораби превозваха много коли, затова беше логично ключовете да са на стартера. Той превъртя ключа и двигателят тихо забръмча.

— Запали бе! — Мърсър се усмихна обезоръжаващо на Фош. — Китайците ще търсят около кърмата, а ние ще караме надолу по рампите, докато стигнем до палубата, където се намира страничната врата за товарния трюм. Оттам ще отидем на кърмата и ще скочим в спасителната лодка.

— Защо не вървим?

— Зарежи това, приятелю — рече Карлсън. Лицето му беше бледо и обляно в пот. Не им бе останало време да му сложат турникет, затова бе загубил много кръв.

Лорън стегна крака на пилота с колана му.

Брунесо отвори задната врата и помогна на австралиеца да се качи. Лорън заобиколи бентлито, седна на предната седалка до Мърсър и каза:

— Щом ми направят прическата във фризьорския салон, искам да пазарувам на Пето авеню преди бала.

— Този непохватен опит за хумор нещо обикновено ли е, или е реакция към стреса? — засмя се Мърсър.

— Карай или си уволнен — престорено надменно отговори тя. — И гледай да не изцапаш седалките с мръсната си униформа.

— Да, мадам — отвърна Мърсър, козирува и включи на скорост.

Бентлито мина надолу по наклона и стигна до следващата рампа. Фош и Брунесо смъкнаха стъклата и подадоха навън късите дула на пушките си. Колата продължи да се движи спираловидно надолу. На всяка площадка между палубите Мърсър спираше, за да огледа кърмата и да провери дали китайците се връщат по аварийното стълбище.

Седмото ниво беше пълно до половината с беемвета с всякакви размери и цветове — блестяха като скъпоценни камъни. Докато завиваше покрай тях, за да продължи надолу, Мърсър забеляза два силуета, които изскочиха иззад една от колите, и настъпи газта. В стоманения трюм отекна вик, последван от изстрели. Изненадата не позволи на китайците да се прицелят точно, но предупреди останалите, които се бяха пръснали из огромния кораб. Брунесо нямаше време да отвърне на огъня.

Мърсър зави, като удари спирачки с левия си крак и даде газ с десния. Повтори номера и тежкият автомобил стигна до края на рампата, разпръсквайки искри. Други двама китайци ги забелязаха и откриха огън. Бентлито взе завоя и се скри от погледа им.

Карлсън охкаше на всеки остър завой.

— Разбрали са къде отиваме — каза Рене.

— По дяволите! — извика Лорън в желанието си да защити Мърсър и да се присмее на Брунесо. — Ти какво очакваше?

Мърсър не обърна внимание на словесната престрелка — беше се съсредоточил върху шофирането. Не знаеше колко войници има на кораба и реши на следващото ниво да излезе от рампата и да кара към кърмата.

Бентлито се стрелна надолу с шейсет километра в час и след секунди излязоха пред редици фолксвагени. Годините, прекарани с ягуара в лудешкото улично движение около Вашингтон, бяха научили Мърсър да преценява разстоянията и да шофира идеално и той настъпи газта. Бентлито профуча на косъм от фолксвагените и се насочи към кърмата. В края на рампата стоеше войник. Щом видя връхлитащото го бентли, той отскочи да се скрие, но Фош успя да го простреля с два куршума.

Мърсър мина покрай трупа, прострян на капака на един мерцедес „ML-320 SUV“. Покривът на палубата се извисяваше на шест-седем метра, а точно пред тях беше вратата за подвижния мост на щирборда. До по-голямата рампа към кърмата имаше знак, който показваше, че спасителните лодки са на палубата до ватерлинията.

Това ниво бе почти пълно с коли. Придвижването можеше да се извърши само по две дълги пътеки, водещи към носа. Мърсър предположи, че долното ниво ще е още по-натоварено, за да се поддържа ниско центърът на тежестта на автовоза, и спря на рампата към кърмата.

— Слизайте.

— Остава още едно ниво.

— Слезте по стълбите. Долу няма да има място да маневрираме с колата.

Лорън посегна към вратата и в същия момент забеляза, че Мърсър не е изключил двигателя.

— Дори не си го помисляй — предупреди го тя и хвана китката му, готова да дръпне ръката му от волана.

— Ако не отклоня вниманието им, няма да можете да избягате — каза той, без да я поглежда в очите.

— Ще останем заедно — настоя Лорън.

— На средната рампа! — Фош посочи с пушката си към двама мъже, които тичаха към тях, и се приготви да стреля, но Мърсър блъсна оръжието му настрана.

— Вървете. Колата им пречи да ни видят. Внимавайте, макар че на стълбището сигурно няма никого. Мисля, че хеликоптерът им вече отлетя.

— А ти? — загрижено попита Лорън.

— Нямам намерение да се жертвам. Бъдете готови да ме вземете.

— Как ще се измъкнеш?

Мърсър посочи вратата насреща.

— Ще излетя.

— Да не си се побъркал?

Той я блъсна към Фош и Брунесо, които заедно с Карлсън вече бяха стигнали до вратата на стълбището. Макар и без желание, Лорън тръгна след тях, а Мърсър потегли.

Бентлито беше само няколко сантиметра по-тясно от пътеката между мерцедесите и той закачи предницата на един и се блъсна в задницата на друг. Страничните огледала се откъснаха. Мърсър удари колата още четири пъти, преди най-после да успее да излезе. Пресметна, че всеки удар ще струва около десет хиляди долара само за да се поправи бентлито. Войниците, които слизаха по рампата, откриха огън, но когато разбраха, че разбиването на предното стъкло и счупването на фаровете няма да забави безмилостния напредък на бентлито, предпочетоха да помислят за собствената си безопасност.

Досущ ловци, озовали се на пътя на разярен слон, двамата китайци се обърнаха и хукнаха към рампата. Мърсър беше на десетина метра зад тях и се приближаваше бързо. Единият войник успя да отскочи встрани в последния момент. Колата обаче закачи другия и го блъсна в стоманената преграда на два-три метра над палубата. Той остана жив, но тазът му бе счупен.

Мърсър зави и подкара надолу по рампата. Бронята на бентлито остърга стената и около него се издуха няколко въздушни възглавници. Макар че спаднаха почти веднага, вредата бе нанесена.

Мърсър се прокле за непохватността си.

Единственото, което правеше възможен плана му да прескочи с колата от трюма в Канала, беше защитата, осигурена от многобройните въздушни възглавници. Без тях беше все едно да се удари в бетонна стена със скорост шейсет километра в час. Не би поверил живота си само на предпазния колан на бентлито. Издуването на въздушните възглавници означаваше, че няма да може да се измъкне от кораба.

Ядосано превключи на задна скорост и потегли към рампата на кърмата. Въпреки че положението му беше критично, се замисли за останалите. Ако не поддържаше интереса на китайците, приятелите му нямаше да могат да избягат. Мърсър настъпи педала за газта и натисна клаксона, за да привлече вниманието на войниците.

Стори му се, че видя един от китайците, но после се оказа, че човекът е от екипажа на кораба. Мърсър му извика да се скрие, но японецът сякаш не го разбра. Мърсър показа пушката си и мъжът побягна.

Мърсър стигна до петото ниво и попадна на група китайци. Четиримата вероятно бяха последните, останали на борда, и се бяха събрали около един от мерцедесите. Мърсър си спомни, че тази палуба беше безлюдна, когато преди няколко минути бяха минали оттук.

Войниците се качиха на мерцедеса и потеглиха. Автомобилът преполови разстоянието, преди Мърсър да успее да реагира. Той настъпи газта и се стрелна нагоре по друга от рампите към кърмата. Бентлито подскочи във въздуха и после тежко се стовари на колелата си. В огледалото Мърсър видя, че мерцедесът го преследва, и се усмихна мрачно. Точно това беше намерението му. Другите щяха да се измъкнат. Но на каква цена?

Увеличи скоростта на шейсет и пет километра в час и се отправи към средната рампа. Луксозният автомобил прелетя като стрела през трюма, а после направи обратен завой.

В продължение на пет минути Мърсър разиграва китайците, като ги държеше достатъчно близо, за да не прекъсва преследването, но и на достатъчно голямо разстояние, за да не им позволи да се прицелят точно. Знаеше, че няма да набере нужната преднина да стигне до най-горната палуба. Не че откритото пространство щеше да му предостави помощ. Корабът беше висок и скокът от борда щеше да е фатален. Най-доброто, на което можеше да се надява, беше да спечели време за Лорън. Тя и останалите се нуждаеха от още десетина минути, за да спуснат във водата спасителната лодка и да се отдалечат от автовоза, може би общо петнайсет, за да стигнат до Гамбоа.

Мърсър щеше да продължи играта с преследвачите достатъчно дълго, ако не беше сержант Хуай, който караше мерцедеса и имаше други планове. Той спря за момент и заповяда на двама от хората си да вземат по една кола и да пресрещнат бентлито, като блокират двете рампи няколко нива по-горе. Загуби за това само няколко секунди и после бързо настигна бентлито, без шофьорът му да усети, че примката се затяга.

В трюмовете се появиха още няколко японци, членове на екипажа и помощник-капитани, които не бяха сигурни какво точно виждат, но изпитваха непреодолим импулс да станат свидетели на унищожаването на такава голяма част от товара им. Когато пристигнеха в Токио, трябваше да обясняват на много хора защо десетки автомобили са смачкани. Не можеха да повярват, че на кораба им е започнало преследване с коли между терористи, дошли с хеликоптери. Единият помощник-капитан дори засне с видеокамера очуканото бентли, преследвано от мерцедеса, с надеждата да умилостиви разгневените собственици на колите. И може би да продаде записа на някое телевизионно предаване.

Мърсър не се поддаде на изкушението да махне самодоволно на помощник-капитана и му показа оръжието си, за да накара членовете на екипажа да се скрият някъде. Погледна часовника си и видя, че е едва единайсет преди обяд. Освен това отбеляза, че вече е дал на Лорън петнайсет минути. Ако се надяваше да оцелее от гонитбата, време беше дай сложи край и да се предаде, с надеждата, че китайците ще предпочетат да разпитват жив пленник, вместо да изхвърлят през борда мъртвец.

След онова, което бе преживял предишната вечер, се изуми, че е оцелял толкова дълго. Шофирането на непозната кола в стоманените трюмове на товарен кораб изискваше високо ниво на съсредоточеност, а той вече се бе уморил. Сега, когато беше готов да се предаде, тялото му сякаш очакваше това и започваше да се отпуска.

Смяташе да спре бентлито в средата на едно от откритите нива и да чака до колата с вдигнати ръце. Ако китайците не искаха пленник, намерението му беше да се отдалечи от японските моряци и да се насочи към средната рампа. Движеше се с трийсет километра в час, когато стигна до леко наклонената рампа и за част от секундата се разсея, понеже пак погледна към членовете на екипажа.

Изведнъж срещу него се появи втори мерцедес. Мърсър нямаше време дори да махне крака си от педала за газта. Паникьосан, той завъртя волана, без да гледа накъде се насочва. Левите колела на бентлито с трясък изскочиха от рампата, другите две се повдигнаха и колата се наклони на една страна, преобърна се и падна на покрива си.

Мърсър удари главата си във вратата, изпъшка, после изпълзя от колата и преди двата мерцедеса да спрат пред него, вдигна ръце над главата си.

От автомобила изскочиха трима войници. Двамата имаха щурмови пушки, а третият — автоматичен пистолет. Беше по-възрастен от другите и Мърсър предположи, че е командирът. Окуражен, че още не са го застреляли, и без да знае какво ще се случи, Мърсър успя да се усмихне уморено.

— Кажи на шефа на фирмата ти, че тази кола не отговаря на стандартите ми. Може би ще си купя ролс-ройс.

Леденото изражение на китаеца не се промени. Той направи знак на Мърсър да стане. Мърсър се изправи с разтреперени крака и зачака. Военният изглеждаше около петдесетгодишен, но стегнат и мускулест — явно професионалист, ветеран в служенето на родината, и най-коравият кучи син, когото Мърсър бе виждал.

Китаецът мина покрай Мърсър, надникна в преобърнатата кола и после мрачно погледна пленника. Двамата дълго се преценяваха взаимно.

— Къде? — изрева сержант Хуай, заби коляно в слабините му, удари го в диафрагмата и го повали на земята. Докато Мърсър разбере какво става, Хуай коленичи до него и опря пистолета си в гърлото му.

— Къде? — повтори китаецът. Изобщо не му личеше, че е положил някакво усилие.

Вече нямаше значение. Лорън сигурно бе разбрала, че Мърсър няма да ги настигне, и вече беше в Гамбоа. Брунесо вероятно осигуряваше транспорт, макар че може би още чакаха да видят дали Мърсър ще успее да се измъкне. Вече нямаше причина да се съпротивлява, но се надяваше, че ще има шанс.

Нямаше да спечели нищо, ако ядосаше китайците, дори вероятно щеше да влоши нещата в предстоящия разпит. Не че имаше лесно поносими изтезания. Мърсър се вгледа в черните очи, които се бяха вторачили в него. Китаецът, изглежда, търсеше причина да натисне спусъка, но Мърсър нямаше да му даде повод.

— Спасителната лодка — дрезгаво каза той. — Качиха се на спасителна лодка веднага щом кацнахме. Аз останах, за да отклоня вниманието ви.

Войниците се разшумяха. Хуай го гледаше, без да отдръпва пистолета от гърлото му.

— Къде отидоха?

— На пътническия кораб — без да се поколебае, отвърна Мърсър отпаднало, все едно признаваше пълното си поражение. — Ще избягат, освен ако не искате да убиете три хиляди души.

Хуай не изслуша обяснението до края. Щом чу думите „пътнически кораб“, разбра, че няма да може да залови останалите. Обзе го гняв и едновременно страх. Лиу Юшен Щеше да го убие. Нямаше избор и за миг му хрумна да не се връща. Но трийсетте години военна служба бяха заличили всякакви мисли за собствената му безопасност. Той бе положил клетва много отдавна и десетилетията военна служба я бяха превърнали в броня, която изключваше всички други възможности. Трябваше да се върне и да застане пред началника си. Това беше обучен да прави. Можеше само да се надява, че онова, което ще научи от пленника, ще е достатъчно, за да го спаси от гнева на Лиу.

Хуай преодоля страха си и изкара яда си на мъжа, който лежеше пред него — удари го в брадичката и Мърсър изгуби съзнание.

Хуай нямаше белезници, затова му беше по-лесно да контролира пленник, изпаднал в несвяст.

— Вдигнете го — заповяда той на хората си. — За всеки случай ще проверим спасителните лодки и после ще се качим на хеликоптера.

Хуай извади портативна радиостанция от колана си, обади се на човека, когото бе изпратил да пресрещне бентлито, и му нареди да намери трупа на единия им другар и другия, който беше сериозно ранен. След това се свърза с пилота на „Газела“ и му каза да се приготви за излитане.

След десет минути хеликоптерът полетя на запад, където Лиу осъществяваше друг таен проект, трийсет минути след хеликоптера с картечницата, на който бе заповядано да напусне Канала. След себе си оставиха разбилия се „Джет Рейнджър“, около двеста гилзи и натрошени луксозни автомобили на стойност милиони долари. Хуай вярваше, че когато капитанът на кораба съобщи на властите за инцидента, връзките на Лиу в правителството ще насочат разследването към наркотрафикантите или съвременните пирати.

Това щеше да обясни случилото се тук, но не и станалото на езерото. Още трима души бяха видели разкопките, вероятно бяха разбрали какво означават и веднага щяха да съобщят за тях. Провалът би му струвал скъпо, но Лиу може би отново щеше да спаси операцията. Той плащаше на толкова много хора, че разкопките можеше да бъдат замаскирани.

За да го направи, Лиу трябваше да знае за кого работи американецът, завързан в товарното отделение.

Хуай беше професионалист и знаеше какво е значението на разпита, макар че смяташе методите за варварски. Той нямаше проблем да се сражава с врага в открита битка и да използва всички средства, необходими за постигане на целта. Такова бе призванието на воина. Но изтезаването на пленник, за да се изтръгне информация, беше работа на съвсем друг тип хора — без чувство за чест и саможертва в битки. Те приличаха на лешояди, които се спускат над бойните полета, за да откъснат части от мършата. Изтръгваха информация и още облени в кръвта на жертвите си, я занасяха на господарите си.

С военната част на Хуай в Панама бе изпратен и политически офицер. Работата му беше да провежда разпити. Казваше се Сун и никой не изпитваше желание да прекара достатъчно време в негово присъствие, за да научи малкото му име или ранга му. Наричаха го господин Сун.

Лицето му беше мъртвешки бледо, хлътнало в бузите и слепоочията, и сякаш нямаше плът. Кожата му беше толкова суха, че се белеше. Заболяването бе засегнало и косата и скалпът му бе покрит с прошарени косми, които той сресваше на една страна, за да скрие плешивите петна. Главата му бе твърде голяма за мършавото тяло и сякаш беше тежко бреме за тънкия врат. Хуай предполагаше, че Сун е на шейсет, но под странната външност на този човек можеше да се крият плюс-минус десет години.

В миг на непредпазливост по време на полета от Китай капитан Чен бе доверил на Хуай, че Сун е оглавявал китайската програма за разпити на американски пилоти, свалени през войната във Виетнам. Поради напредъка в технологиите и тактиката, затворниците, които Китай бе задържал след корейската война, отдавна бяха надживели полезността си. Последният бе умъртвен през 1959 година. Китайската народноосвободителна армия, която се нуждаеше от нови източници на разузнавателни данни за западната военна доктрина, видя възможност в конфликта в джунглата и плати на северновиетнамците с оръжия и обучение на стотици пилоти. Първият пилот на „A-6 Интрудър“ пристигна в базата в Китай през 1966 и оцеля до 1971 година. Сун бе ръководил изтезанията на повече от двеста души. Програмата беше прекратена през 1983 година, когато почина последният пилот. Оттогава Сун „работеше“ с дисиденти и по-наскоро със заподозрени водачи на забраненото духовно движение Фалун Гон.

Хуай избърса лицето си и погледна пленника. Мъжът бе дошъл в съзнание и лениво гледаше през прозореца. Полетът сякаш му доставяше удоволствие. Американецът видя, че го наблюдават, и се усмихна на Хуай, а после му намигна.

Хуай реши, че човекът не се преструва. Сигурно знаеше какво предстои, но въпреки това не изглеждаше притеснен. Съзнаваше, че ще го разпитват и изтезават, но бе предпочел хората на Хуай да го хванат. Изглеждаше доволен от избора си и вероятно се бе примирил с неизбежния изход.

Безразсъдство или неподправена смелост?

Хуай потрепери. Знаеше, че господин Сун ще научи отговора, докато търси истината.