Джак Дю Брул
Реката на тайните (11)

Мината на двайсетте дявола
Провинция Кокле, Панама

Струята леденостудена вода в слабините изтръгна Мърсър от дълбокия сън, причинен от въздействието на опиатите. Студът и шокът след шестте часа в безсъзнание във влажната килия бяха като удар на камион. Той се претърколи на пода, за да избяга от силната струя, но онзи, който държеше маркуча, не намали налягането и го прикова към бетонната стена.

Чу се заповед и водата спря също така неочаквано, както бе потекла.

Мърсър отвори очи, примига на ослепителния блясък на халогенните лампи и извърна глава. Разнесе се друга команда и се чу тропот на отдалечаващи се ботуши. Той предпазливо отвори очи и видя, че стаята е осветена от една-единствена крушка на тавана. Халогенните лампи бяха използвани, за да го объркат още повече, и сега бяха изгасени. Мърсър избърса водата от лицето си, като преди това облиза няколко капки.

Не му бяха давали нищо за ядене и пиене, откакто го бяха заловили. В хеликоптера му нахлузиха качулка на главата, инжектираха му приспивателно и го съблякоха само по боксерки.

Слабините му пулсираха от удара в тестисите. Той се надигна, наблюдавайки реакцията на единствения пазач, останал на отворената врата на килията. Невъзмутимият китаец беше в униформа и държеше щурмова пушка тип-87, каквито имаха елитните войски, както бе казала Лорън.

В стаята нямаше мебели, затова Мърсър се облегна на стената и спокойно скръсти ръце. В съзнанието му се въртяха безброй мисли, но беше много важно да не покаже нарастващото си безпокойство. Въздействието на опиата намаляваше. Той приглади косата си с длани и бавно започна да чопли ноктите си. Номерата му изобщо не повлияха на пазача.

Мърсър се замисли за Лорън и другите. Можеше само да се надява, че саможертвата му им е помогнала да избягат. „Газела“ не се беше върнал при автовоза и преди да изгуби съзнание, той не бе видял други хеликоптери. Китайците не знаеха колко души са били с него, нито тяхната самоличност. Мърсър трябваше да я запази в тайна, но се запита колко дълго ще издържи, защото не се заблуждаваше какво го очаква.

Нямаше представа къде са го довели. Знаеше само, че е някъде на запад от Канала, но това не му говореше нищо. Брунесо и Лорън също не знаеха къде е.

„Това означава, че здравата съм загазил, защото няма кой да ми се притече на помощ“ — помисли той.

Беше съвсем сам и скоро щеше да бъде подложен на разпит от членовете на китайска групировка, готови да убият всеки, изпречил се на пътя им. В съзнанието му се появиха сцени на изтезания от стари филми. Нямаше представа колко дълго ще издържи. Сравнително високата поносимост на болка, която бе придобил поради опасното естество на професията си, нямаше да му послужи, ако китайците използваха опиати. Той бе прочел много шпионски романи и знаеше, че срещу някои екзотични коктейли, разработени за изтръгване на информация, няма защита.

Опита се да прецени дали има някакви предимства. Китайците не знаеха дали властите няма да дойдат, затова вероятно щяха да искат да получат информацията бързо. Мърсър не беше сигурен дали това ще му помогне, но все пак беше нещо. Опита се да предвиди какво ще иска да научи Лиу Юшен, за да го прогони от съзнанието си. Лиу още не знаеше, че е заловил човека, който бе осуетил плановете му в Париж, нито че Чуждестранният легион го преследва. Мърсър можеше да разкрие собствената си самоличност, но трябваше да предпази Лорън и останалите.

„Защо Рене влезе в лагера, по дяволите?“ — запита се той, но бързо прогони тази мисъл от съзнанието си. Трябваше да заличи от паметта си всеки спомен за последните няколко дни, за да убеди Лиу, че не знае нищо друго освен за смъртта на Гари Барбър.

Десетина минути Мърсър се преструва, че не забелязва войника, и използва времето, за да се успокои и да се съвземе от атаката със студената вода. После зад вратата се чу шум и след миг в килията влезе друг китаец, облечен в скъп делови костюм. Мърсър го погледна бегло, забелязвайки слабото му тяло и уморените очи, и после отново насочи вниманието си към ноктите си. Отхапа една кожичка и я изплю на пода. От раничката бликна кръв.

— Случайно да имаш лейкопласт? — попита Мърсър новодошлия. Предполагаше, че е Лиу Юшен.

— Раничката скоро ще е последната ти грижа — отговори Лиу. — Знаеш ли къде се намираш и кой съм аз?

Мърсър огледа стаята, сякаш за пръв път я виждаше.

— Хотелът не ми е познат, но теб те знам. Гледал съм рекламите ти за кучешка храна по телевизията. Не си ли Мопс-Чоу?

— Предположих, че ще ме обидиш, доктор Мърсър. Ти си Филип Мърсър, нали?

— Съжалявам. Казвам се Ал Абама от Калифорния. Тръгнал бях да търся приключения с ферибот заедно със сестра си Карол Ина. Тя живее в Уисконсин. Провери в списъка на пътниците, ако не ми вярваш. — Мърсър се усмихна.

Лиу поклати глава, сякаш бе разочарован от пленника.

— Сдобиването ти с дневника на Лепине в Париж започна като дребен проблем, но ти изведнъж се превърна в значителна пречка. Любопитен съм да разбера как извърши този подвиг.

— Нямам представа за какво говориш.

— Интересно — продължи Лиу, сякаш Мърсър не бе казал нищо. — Двата трупа, които намерихме на езерото, не приличат на американци. Единият имаше татуировка на немската банда мотоциклетисти Дас Гремиум. Предполагам, че работиш за ЦРУ, но може би греша. Нещо да кажеш?

— Не — отговори Мърсър и после гласът му стана по-рязък. — Да зарежем глупостите. Знам кой си. И ти знаеш кой съм аз. Искам да разбера какво се е случило с моя приятел Гари. Съзнавам, че ти нямаш нищо общо със смъртта му. Било е странен нещастен случай. Нямам за какво да се карам с теб и ако ме пуснеш да си вървя, ще се кача на първия самолет за Щатите, а ти ще можеш да правиш тук, каквото искаш. Не съм свързан с ЦРУ, нито с ФБР. Не мога да ти направя нищо лошо, затова не е необходимо да ме изтезаваш.

Лиу сякаш се замисли върху молбата му.

— Може би казваш истината. — Гласът на китаеца стана заплашителен. — Но дори да е така, няма значение. Намесата ти вече ми струва скъпо. Нещо повече, ти ме принуди да действам по начини, които бих желал да избегна. Предпочитам банкови трансфери и търговски баланси, а не куршуми. Заради теб се проля много кръв. Аз си върша бизнеса, а ти се държиш като американски каубой. Първо стреляш, а после задаваш въпроси. Ако беше проумял, че действията ми тук след време ще предотвратят безброй жертви, нямаше да се намесваш.

— Кажи ми с какво се занимаваш и може би ще постигнем споразумение.

— Този момент мина.

— Тогава ме убий! — Викът на Мърсър стресна Лиу. — Зарежи тези глупави игри и ми пръсни черепа. Не мога да ти дам каквото искаш, затова сложи край още сега.

— Мисля, че това не е вярно. Смятам, че имаш да ми кажеш много неща — усмихна се Лиу, доволен, че е пробил заученото спокойствие на Мърсър, и извика още пазачи.

Мърсър позволи на войниците да го завържат — искаше да запази силите си за разпита. Оковаха го с белезници за една носилка и го пренесоха по каменен коридор в друга килия, студена като предишната. Поставиха носилката на една метална маса, вързаха го с още ремъци, за да го обездвижат, и излязоха.

Лиу се приближи до масата.

— Няма да се видим отново, доктор Мърсър, затова ще ти пожелая спокойно пътуване.

Мърсър не виждаше другия човек, който влезе в стаята, но изпита лошо предчувствие, като видя отвращението, което се изписа на лицето на Лиу.

— Имате списъка с въпросите ми, господин Сун. Получете отговори — каза Лиу и излезе, като заобиколи Сун възможно по-отдалече.

В полезрението на Мърсър се появи глава, която приличаше на оголен череп. Лицето беше мъртвешки бледо, изпито и съсухрено като на мумия. От кожата му се ронеха люспи като пърхот. Дъхът на мъжа вонеше на разлагаща се плът. Зъбите на господин Сун бяха толкова потъмнели, че изглеждаха черни. Китаецът прокара пръст по лицето на Мърсър, възхитен от еластичността на кожата му. Пръстът му беше като нокът на мъртва птица. Мърсър гневно забеляза, че Сун си е сложил часовника му.

— Отдавна не съм се сприятелявал с американец — каза Сун на английски. Тонът му бе изпълнен с почуда като на дете. — Преди шест години хванахме един, който незаконно пренасяше оръжие в Тибет, но той ми стана приятел съвсем за малко, затова не го броя. Последният ми американски приятел беше пилот от Военновъздушните сили — дойде при мен към края на войната във Виетнам. Бяхме приятели до 1983 година.

Мърсър инстинктивно преглътна при мисълта, че господин Сун смята жертвите на мъченията си за приятели. Осъзна, че умствените проблеми, които позволяваха на китаеца да изтезава други човешки същества, са се превърнали в нещо по-лошо. Сун харесваше изтезанията и се нуждаеше от тях. Въпреки ниската температура в килията Мърсър се обля в пот.

— Последният ми американски приятел криеше тайна от мен — продължи Сун. Черните му очи се разфокусираха, докато си спомняше летеца, когото преди много години бе осакатил. — Остави нокътя си да израсне, без пазачите да го забележат. Една нощ го наточил на стената на килията и го използвал, за да си пререже юздичката на езика. Намерихме го сутринта. Беше си глътнал езика, за да се задуши. Към края разговорите ни не бяха много удовлетворяващи, но още си спомням времето ни заедно преди това. Така и не разбрах как говори толкова дълго. Години наред. Забележително.

Мърсър осъзна, че под „говори“ Сун има предвид „крещи“. Разговорите бяха между инструментите за изтезания на китаеца и болката, която причиняваха.

— Както и да е — продължи Сун. — Сега имам теб. Няма да сме приятели дълго. Боя се, че времето притиска господин Лиу. Но мисля, че въпреки това разговорите ни ще са интересни.

Сун сложи до главата на Мърсър черна кърпа, в която имаше стотици тънки игли за акупунктура.

Когато се бе предал, Мърсър знаеше, че го очаква нещо подобно, но като видя Сун, се запита дали не беше по-умно де се остави войниците да го убият.

— Има много начини да накараш някого да говори — добави Сун. — Обикновено заплахата, че ще умрат, е достатъчна за повечето хора. Поради твоето положение ти знаеш, че смъртта е неизбежна, ето защо това няма да има резултат. Изтезанието е друг от начините. Хората се страхуват от трайно осакатяване толкова много, колкото от смъртта. За теб „трайно“ означава ден-два. Не е кой знае каква заплаха, нали?

— За мен е достатъчна — прегракнало каза Мърсър. Гърло то му бе пресъхнало. — Какво искаш да знаеш?

Сун се усмихна и от кожата около устата му се посипа дъжд от белезникави люспи.

— Шегуваш се. Разговорът ни още не е започнал. В твоето положение работата ми е да те накарам да мислиш, че смъртта е по-приемлива от онова, което ще ти направя. За да постигнем тази цел, първо трябва да отговориш на въпросите ми, разбираш ли?

Сун не изчака отговор, а започна да набожда иглите в тялото на Мърсър, като първо бързо пробиваше кожата и после ги завърташе по-надълбоко. Мърсър се бе подготвил за болка, но не почувства нищо освен леко неразположение. Сун вкара четирийсет игли в различни части на тялото му. Повечето бяха във врата, гърдите и корема. Няколко стърчаха между пръстите и от глезените му.

— Готово — каза китаецът и отстъпи назад, за да се възхити на делото си. — Пътищата на меридианите са отворени. Тялото ти не е било толкова свързано със себе си, откакто е представлявало само няколко клетки в утробата на майка ти. Иглите позволяват на импулсите да протичат толкова свободно, че мозъкът ти работи по-усилено, за да поддържа силата на живота си между новите отворени геометрични точки. Това е като електроцентрала, която изведнъж трябва да достави енергия на още десетки домове. Чувстваш ли се малко уморен?

— Да ти го начукам.

Мърсър можа да измисли само този жалък отговор. Сун бе объркал нервната му система и го бе довел до ниво на свръхчувствителност. Никога не бе изпитвал подобни усещания. Сетивата му бяха необичайно изострени и той сякаш усещаше как косата му расте и кръвта пулсира в капилярите му. Страхът му също се засили.

Сун се наведе и Мърсър долови противния му дъх.

— В Китай има специални къщи, където висококвалифицирани жени прилагат този метод, за да доведат мъжете до недостижими нива на екстаз. В състоянието, в което си сега, ще ти сложа още две игли и ще изпиташ невероятно удоволствие — зашепна Сун. — Има една стара приказка за отмъстителна любовница, която влудявала императора, принуждавайки го да изпитва оргазъм, продължаващ осем дни. Но твоята участ няма да е такава.

Китаецът се изправи и сръчно заби една игла в рамото му. В устата на Мърсър сякаш се взриви мълния и зъбите му се строшиха. Усещането надминаваше пределите на болката и просто не можеше да се назове.

Сун извади иглата и агонията мигновено спря. Устата на Мърсър се парализира и се напълни със слюнка.

— Трябваше да те предупредя, че пътищата не са толкова преки, колкото мислиш. Почувствай какво ще се случи със сърцето ти, когато сложа игла тук. — Сун заби една съвсем тънка игла зад ухото му.

Мърсър усети всеки удар на сърцето си, отварянето и затварянето на клапите и мощния прилив на кръв в аортата. Ако се съсредоточеше малко, можеше да го контролира. Но Сун му показа, че не може.

Тънката игла докосна определен нерв в меката област зад дясното ухо на Мърсър и сърцето му спря. Нямаше удари, нито прилив на кръв. Той беше мъртъв, но в същото време разсъждаваше, виждаше и усещаше, че умира. Но не изпитваше паника. Не можеше да изпомпи адреналина, контролиращ такава реакция. Очите му се изпълниха с ужас, разшириха се до невероятни размери и замолиха равнодушния инквизитор да му върне живота. Сун остави иглата в тялото му две секунди, но на Мърсър му се стори, че измина цяла вечност. Сун я извади, отваряйки нервния път, и сърцето на Мърсър отново започна да бие, сякаш не се беше случило нищо.

— Сега знаеш какво мога да ти направя — каза китаецът. — Ще ти дам само една възможност да отговориш на въпросите на господин Лиу.

— Питай — каза Мърсър, без да може да повярва на пораженската нотка в гласа си.

Сун сложи до главата му миниатюрен касетофон.

— Ти видя златото в склада на „Хачърли“.

— Да.

— Кой беше с теб в склада?

— Агентът на ЦРУ Феликс Лайтър — излъга Мърсър. — Само това знам.

— Екип на ЦРУ ли ви помогна да избягате?

— Не. Наемници, които долетяха от Богота.

В продължение на петнайсет минути Мърсър обяснява измислена интрига с ЦРУ, като добавяше подробности като кодови имена и адреси на несъществуващи тайни квартири, разказа на Сун история, която Лиу щеше да иска да чуе — как Съединените щати се щурат в мрака, без да разбират какво става, а свръзката му по всяка вероятност се е отказала, след като са го заловили, защото операцията не била официално разрешена от Лангли.

Сун бе провел стотици разпити и знаеше как да провери достоверността на историята от десетина ъгли, търсейки несъответствия. Задаваше въпроси бързо в продължение на цял час. Мърсър бълваше лъжа подир лъжа, оплиташе сложна и деликатна мрежа, но Сун не успя да уличи жертвата си в противоречие. Мърсър не сгреши нито веднъж. Всеки отговор подкрепяше предишен факт. Кодовите имена не се промениха, адресите останаха същите и часовете звучаха достоверно.

Мърсър прецени перфектно Сун. Въпреки отблъскващата кожа и безжизнените очи през втория час на разпита той долови в поведението на китаеца промяна, която сигнализираше, че инквизиторът е доволен, че е изтръгнал истината от жертвата си. Сеансът се приближаваше към края си. Животът на Мърсър също. Той бе спечелил малко време, но знаеше, че ако продължи играта, няма да постигне нищо. Време беше да окаже съпротива и да се моли на Бога да оцелее след онова, което щеше да му стори Сун.

— Как дойдоха наемниците в Панама? — за осми път попита китаецът.

— Долетяха от Меделин с частен самолет. — Грешката беше умишлена, малък гаф, който инквизиторът мигновено разпозна.

Умопобърканият специалист по акупунктура хвърли убийствен поглед на Мърсър, на чието лице се изписа страх.

— Спомена, че наемниците са дошли от Богота, а сега казваш Меделин.

— Не… си спомням — заекна Мърсър, като се престори на уплашен.

Той не видя как Сун заби една игла в лявата му ръка. Но усети как главата му пламва, сякаш го изгориха с горелка. Имаше чувството, че косата му пламна и дори усети мирис на пепел. Болката се разпространи в главата му като петно от пламтящо гориво. Той започна да се гърчи конвулсивно в неописуема агония и стисна зъби, за да не изкрещи и пламъците да не влязат в гърлото му.

Но огън нямаше. Болката бе причинена от електрически стимул, плод на въображението, дължащ се на химичната реакция на организма му. Но колкото и да се опитваше да намери рационално обяснение, агонията го изгаряше.

Сун доближи лице до него.

— Говори. Кажи нещо.

От устните на Мърсър се изтръгна стенание.

— Да, точно така — успокояващо каза Сун.

Мърсър обърна глава, доколкото му позволяваха ремъците, и с всичка сила изкрещя в ухото на китаеца. Пронизителният вик би увредил слуха дори на по-млад човек. Сун отстъпи и извади иглата от ръката му, без с нищо да показва, че крясъкът го е притеснил.

— Богота или Меделин? — попита той и заби една игла между ребрата на Мърсър и друга в гърба му.

Двете остриета сякаш се срещнаха и в тялото му протече електрически ток. Мърсър имаше чувството, че болката раздира и откъсва плътта от тялото му.

Първата му грешка беше умишлена, но втората неволна.

— Богота — изстена той.

Ако Мърсър се бе придържал към новата лъжа и бе отговорил „Меделин“, Сун щеше да бъде принуден отново да разнищи историята и вероятно да бъде по-милостив.

Китаецът обаче инстинктивно прозря лъжите и разбра, че Мърсър е измислил всичко.

— Много добре — с неподправена изненада каза Сун. — Едва не ме заблуди. Сега трябва да започнем отначало. Само че вече ти дадох единствения ти шанс.

Сун вкара още игли, като свърза нервни окончания, които еволюцията нарочно държеше разделени, и отвори пътища за непоносими страдания.

Мърсър загуби представа за времето. Изгубено в нестихващи болки, времето нямаше значение. Господин Сун контролираше тялото му, като предизвикваше агония след агония с тънките си игли, умело засилваше болката и после я намаляваше, но нито за миг не оставяше жертвата си в покой. От време на време задаваше въпрос, но дори тогава не изчакваше отговор. Китаецът беше погълнат от работата си и дирижираше оркестър от усещания, за да причини максимално силни страдания.

Мърсър се съпротивляваше, като разказваше откъси от измислената история, и мълчеше, когато станеше невъзможно да разсъждава трезво. Но знаеше, че целта на Сун е да изпразни съзнанието му от всичко освен болката, за да се моли да отговаря на въпросите му.

Сун заби игла между пръстите му и сякаш нещо прободе очите му и ги изгори. Китаецът сложи още една игла и Мърсър почувства тлееща жарава в белите си дробове. Всяко поемане на въздух се превърна в непоносимо мъчение. Той губеше битката. Знаеше, че ако това продължи още малко, никога няма да може да се съвземе.

Трябваше да мисли за нещо реално, за да запази разсъдъка си. В съзнанието му преминаха образи и представи за онова, което означаваше най-много за него.

Постиженията му. Мислите за тях прелетяха толкова бързо, че Мърсър не можа да се вкопчи в нито една. Вече никое от тях не означаваше нищо.

Жените, които познаваше. Видя неясно размазано петно от лица и чу откъслечни разговори, но агонията прогони всичко.

Бавачката му. Тя се появи в съзнанието му толкова изтерзана от страданията му, че Мърсър побърза да я забрави.

Майка му и баща му. Образите им се задържаха само за миг и после изчезнаха, гледаха го натъжено, сякаш го бяха разочаровали, като не го бяха взели със себе си на небето — нещо, от което толкова отчаяно се нуждаеше сега.

Приятели. Барът на Дребосъка, където Хари Уайт излъга един нищо неподозиращ клиент да го черпи, като хвърли две монети с еднакви лица. Но дори образът на Хари избледня в агонията.

Какво остана? Защо си правеше труда да попречи на Лиу Юшен? Имаше ли значение дали ще успее? Кой беше Мърсър, че да предпазва Лорън и Брунесо? Какво означаваха те за него? Със сигурност не си струваше да търпи заради тях тези изтезания и страдания.

Сун прокара пръсти по лицето му и сякаш обели кожата му. Мърсър съзнаваше, че крещи, но вече не чуваше собствения си глас.

Не можеше да направи нищо, за да намери спасение от мъките. Нямаше убежище, нито някакъв номер, с който да заблуди съзнанието си и да се освободи от болката. Разбра, че скоро ще се пречупи, и се отчая.

Хари не бе използвал две монети, а само една, двайсет и пет цента с еднакви лица. Беше я купил от магазин за карнавални стоки.

Мърсър почувства, сякаш някъде отдалеч, че коляното му се строши и парчетата от кости се търкат едно в друго. Прокара език между зъбите си и установи, че устата му е затворена. Беше престанал да крещи.

И Хари не бе излъгал клиент. „Негодникът измами мен с монетата. Купих му поне четири питиета, преди да разбера номера“.

— Говори! — изкрещя Сун.

Мърсър не му обърна внимание и смътно усети, че сякаш потопиха ръката му в разтопен метал.

„Излъжеш ли ме веднъж, срам за теб — бе казал Хари, след като бе разкрит. — Излъжеш ли ме два пъти, срам за мен. Излъжеш ли ме четири пъти подред, значи съм най-големият глупак на света“.

— Отговори — отново изкрещя Сун. — Кой беше с теб в склада?

Мърсър не можеше да се надява да победи болката. Никое човешко същество не би издържало. Той само намери психическа бариера, в която да се разбиват вълните на агонията. Този щит можеше да бъде солиден като емоционалната връзка с него. Вместо да пречупи напълно Мърсър, Сун го бе довел до единственото нещо, през което болката не можеше да премине. Мърсър не предполагаше, че това ще е Хари. Родителите му, всеотдайността му към идеалите му и дори споменът за някои от жените, които бе обичал, да. Но Хари?

Какво беше Хари за него? Този въпрос изискваше отговор, за да превъзмогне болката. Приятел не беше достатъчно, а баща звучеше пресилено. Тогава какъв му беше? „Хари, това съм аз — осъзна Мърсър. — Или поне такъв, какъвто искам да бъда след четирийсет и няколко години. Не алкохолът и цигарите, нито неуместните шеги. Хари вдъхва лоялност и непоколебима всеотдайност. Може да се разчита на него“. Хари беше човек, за когото хората щяха да говорят десетилетия, след като си отидеше от този свят, явление, каквото се вижда рядко, освен известните личности и легендите в спорта. Той влияеше на околните по неочаквани начини, но винаги ги караше да се чувстват добре. Лорън бе научила това само за няколко дни. А Роди беше готов да поведе война заради приятелството на Хари с покойния му баща.

Въпреки недостатъците си Хари беше пример за подражание за Мърсър, човекът, на когото несъзнателно се опитваше да прилича. Десетте години, прекарани под влиянието на Хари, бяха направили Мърсър такъв, какъвто беше сега. И в същия миг Мърсър осъзна, че старият му приятел винаги е бил спасително въже, котва, не само в сегашната агония, но и през цялото време, откакто се познаваха.

Сун усети, че работата му не дава желаните резултати.

Не очакваше, че американецът ще намери начин да се измъкне от въздействието на иглите, но въпреки това виждаше, че Мърсър се изплъзва от болката. Причиняването на още страдания нямаше да постигне нищо. Той извади една от иглите, които бе забил, за да отвори геометричните точки, и създадената от него крехка система на изкуствени пътища рухна.

Болката и дори споменът за нея изчезнаха. Мърсър беше само леко задъхан. Знаеше, че е издържал, и след миг установи, че няма последици. Изтезанията сякаш не се бяха случили, макар да си спомняше, че само допреди няколко секунди глезените му сякаш бяха разтопени до костта.

Инквизиторът наведе глава в знак на уважение, докато изваждаше иглите от тялото му и ги нареждаше на черната кърпа. После изключи касетофона.

— Браво. Издържа на иглите, но не смятай това за победа. Господин Лиу ми даде два дни, за да получа информацията, която иска. Утре ще започна с менгемета и чукове. Психическото преодоляване на въображаемата болка е едно, но да видим какво ще направиш, когато наистина изгоря петите ти и стегна в менгеме тестисите ти. Уверявам те, че да изпитваш болка, докато гледаш как осакатяват тялото ти, е съвсем различно.

Мърсър не каза нищо. В очите му блесна предизвикателство. Сун се обърна и тръгна към вратата. Пазачите влязоха, отнесоха Мърсър в килията му и му оставиха само купа с вода, още една с ориз и кофа с капак.

Той лежа на пода цял час, докато бавно се съвземаше от неописуемото преживяване. Масажира мускулите си, които се бяха схванали от болката, но с изключение на това се чувстваше добре. Стомахът му се сви от миризмата на храната. Устата му бе пресъхнала и беше жаден. Но нямаше доверие на храната, оставена от китайците. Сигурен беше, че или в ориза, или във водата има опиати, затова ги изсипа в металната кофа. Облегна се на стената и огледа всеки сантиметър на стаята на слабата светлина на единствената крушка.

— Добре, Хари — прошепна Мърсър, — твоето вдъхновение ми спечели още няколко часа. Имаш ли представа какво бих могъл да направя с тях?

„Избягай, тъпако“ — сякаш чу въображаемия отговор.

— Лесно е да се каже. Намирам се в бетонна стая със заключена стоманена врата. Пантите са от външната страна. Над вратата има ръждясала решетка на вентилационната система, широка трийсет и висока двайсет сантиметра. С изключение на крушката на тавана и жицата нямам нищо друго освен две празни купи, една препълнена кофа и боксерки. Какво предлагаш?

Разбира се, отговор не последва.

Килията вероятно бе предназначена за складово помещение. Докато пазачите го водеха по коридора, Мърсър видя десет еднакви врати и предположи, че това е таен подземен склад. Но оттук беше трудно да се избяга. Все едно беше в строго охраняван затвор. Разбра, че няма да може да се измъкне преди следващия „разговор“ с господин Сун.

— Ех, да имах отвертка…