Джак Дю Брул
Реката на тайните (18)

Хотел „Радисън Роял“
Панама Сити, Панама

Мърсър се събуди призори. Чувстваше се уморен. Гърбът го болеше от прекараната на дивана нощ, а щом си припомни случилото се предишния ден, сърцето му се сви. Душът и кафето не го освежиха. Той стоеше до прозореца, когато Хари излезе от спалнята. Старецът беше само по широки боксерки и изкуственият му крак тропаше по пода.

— Добро утро — поздрави го Мърсър.

Хари изсумтя. Вече държеше запалена цигара. Грабна кафето от ръката на Мърсър и шумно го изгълта, докато вървеше към банята.

След десет минути излезе оттам, отиде да се облече, върна се и любезно каза:

— Добро утро, Мърсър. — Преобразяването му от пълен темерут в умерено груб темерут бе завършено. — Ако ще крада кафето ти, сложи му захар, за Бога.

Мърсър се засмя, колкото и да страдаше. Хари винаги му влияеше така.

— Има още.

Хари запали цигара.

— Вече ти е втората за деня.

— Третата. — Хари изпи кафето и отново напълни чашата на Мърсър. — Е, какъв е планът?

Мърсър прокара пръсти през косата си.

— Ще дам на Мария час и нещо да се наспи, защото снощи сигурно си е легнала късно. А сега ще се обадя на генерал Ваник и ще му кажа, че дъщеря му е мъртва.

Хари отмести поглед встрани.

— Да, трябва да го направиш. Ще те оставя сам. — Взе вестника от подноса и се върна в спалнята.

Мърсър взе мобилния телефон на Лорън и натисна кода на баща й.

— Добро утро, ангелче — обади се дрезгав, но мил глас.

— Генерале, не се обажда Лорън. Казвам се Филип Мърсър.

Изминаха десет секунди, докато Ваник разсъждаваше защо някой му се обажда толкова рано по телефона на дъщеря му. Мърсър знаеше, че трябва да му даде време.

— Тя е мъртва. — Това не беше въпрос. Генералът сякаш бе очаквал тази новина.

— Съжалявам, сър. — Мърсър не знаеше какво друго да каже.

Трябваше да му обясни обстоятелствата, ако искаше да получи помощ, за да спре Лиу Юшен, но моментът не беше подходящ.

Ваник зашепна молитва и когато я свърши, Мърсър каза заедно с него:

— Амин.

— Лорън ми каза кой сте, доктор Мърсър, и какво става. — Ваник говореше монотонно. — Разговаряхме в нощта, преди да отиде с вас на шлюза. Там ли се случи?

— Да, сър. Китайците са очаквали нея и партньора й. От водата излязоха четирима водолази час след като Лорън и френският легионер се гмурнаха.

— Разбирам. — Генералът скърбеше дълбоко, но успяваше да овладее чувствата си. — След като Лорън ми се обади, аз ви проучих. Вие сте геолог и сте ходили в Ирак, за да проверите дали Саддам има уранови мини.

— Точно така. — Мърсър предположи, че през годините след войната в Персийския залив информацията е отчасти разсекретена. — Придружавах екип от морски пехотинци.

— И ще започвате работа в Белия дом.

— Да, сър. Като научен съветник.

— Играя голф с Джон Клайншмит, съветника по националната сигурност на президента. Заместникът му Айра Ласко ви е препоръчал за тази длъжност.

— С адмирал Ласко участвахме в мисия в Гренландия преди няколко месеца.

— Прочетох доклада му. Защо умря дъщеря ми?

— Сър? — Първият изблик на чувства в гласа на генерала стресна Мърсър.

— Това е елементарен въпрос, по дяволите. Защо умря дъщеря ми?

— Защото китайците се готвят да разположат ядрени ракети в Панама. Убиха я, защото знаеше част от плана.

— Обяснете ми по-подробно.

Лорън не знаеше за ядрените ракети и генералът чуваше това за пръв път.

— Отначало мислехме, че се опитват да разрушат Панамския канал, но се оказа, че се стремят да направят нещо много по-голямо. Скоро френското разузнаване ще се обади на ЦРУ. С Лорън работехме с един от техните агенти. Те ще потвърдят разкритията ни. В контролиран от китайците склад с Лорън видяхме осем установки за стратегически ракети „ДФ-31“.

— Имаха ли бойни глави?

— Още не, но съм убеден, че скоро ще имат. Нещата се развиват много бързо.

Генерал Ваник въздъхна дълбоко.

— По-добре започнете отначало.

Мърсър му разказа накратко какво са открили, като започна с търга в Париж и завърши с предстоящата среща с Мария Барбър.

— Мислите ли, че тя знае нещо?

— Да, сър. Смятам, че може да ни даде достатъчно доказателства, за да разобличим Лиу.

— Въпросът е кой ще го разобличи. Сигурно са замесени високопоставени лица в панамското правителство. Не мисля, че някой от тях би изслушал историята ви.

— Имате ли предложения? — попита Мърсър.

— Трябва да попитам ЦРУ и разузнаването дали са засекли да става нещо в китайските ракетни сили и дали някои ракети не са били преместени наскоро. Засега не предприемайте нищо. Говорете с онази жена и ми се обадете, ако научите нещо. — Ваник замълча за миг. — Лорън беше добро момиче, нали?

— Най-добрата, генерале — отговори Мърсър. Какво друго можеше да каже?

— Загубих стотици хора във Виетнам, Кувейт, Босна и в десетки операции, за които не сте и чували. Винаги съм разбирал каква е моята отговорност и съм изпълнявал дълга си. Знам ли. Това е такова…

— Разхищение — довърши мисълта му Мърсър.

— На този свят има толкова много хора, които обичат да убиват, и толкова малко, които са готови да ги спрат. Чух, че сте един от тази малцина. И Лорън беше от тях. Не ми се струва справедливо.

— Не е.

— По дяволите, ако не бях военен, тя щеше да е жива.

— С цялото ми уважение, но това не е вярно, сър. Познавах я за кратко време, но разбрах, че дъщеря ви е самостоятелна и независима личност. Вие не сте я принудили да постъпи в армията, нито сте избирали къде да бъде изпратена. Лорън сама е избрала пътя си.

— Може би. Но това не прави нещата по-лесни. Обадете ми се, ако имате новини. И аз ще направя същото.

Линията прекъсна.

— Приключих, Хари — извика Мърсър.

— Как мина? — попита старият му приятел, докато излизаше от спалнята.

— Доколкото е възможно, добре. — Мърсър забеляза, че Хари е попълнил половината кръстословица в испанския вестник. — Какво правиш, по дяволите? Ти не знаеш испански.

— Вписвам английски думи със съответния брой букви. — Хари сви рамене. — По-добре, отколкото да не правя нищо.

Петнайсет минути по-късно пристигнаха Фош, Рене Брунесо и двама легионери. Всички бяха облечени в цивилни дрехи, под които криеха оръжията си. Мърсър извика Роди Херара, за да се обади на Мария и да провери дали е в дома си. Роди преправи гласа си, та Мария да не го познае, и затвори веднага щом я събуди, като се извини, че е набрал грешен номер.

Време беше да отвлекат Мария Барбър.

Осъзна, че е жива, но не си спомняше какво се случи в последната секунда. Помнеше само, че потъва. Видя светлина, но това беше всичко. Останалото беше празнота.

Не, не беше вярно. Докато идваше в съзнание, спомените се завръщаха. Светлината беше от фенерчето на китката на втория китайски командос, който влезе във входните тръби заедно с нея. Тя си спомни, че протегна ръка към мъртвия водолаз и взе дихателната му тръба. Напълнила бе с въздух белите си дробове, когато водолазите, които бяха избягали от засмукващото течение, влязоха в шлюза през отворените врати. Тя не беше в състояние да окаже съпротива.

Те я заведоха някъде. Но къде?

— Във водолазния звънец — прошепна Лорън Ваник с напуканите си устни.

Китайците имаха водолазен звънец близо до шлюза и го използваха, докато работеха под водата. Четиримата оцелели от схватката се върнаха на повърхността, а други двама я пазиха няколко часа. Когато я изкараха от водата, запушиха устата й, завързаха й очите и я хвърлиха в някакъв микробус.

Лорън беше в съзнание, уморена, но нащрек. Можеше да движи само очите си. Завързана беше за легло. Краката й бяха разтворени, а ръцете оковани над главата й. Беше гола. В помещението беше задушно, непрогледният мрак бе прорязан от ивица светлина, проникваща през процепа под вратата.

Лорън се опита да каже нещо, но от устата й излезе само дрезгаво грачене. Тя се прокашля и опита отново.

— Хайде, мръсници. Свършвайте с мен.

След минута отвън се чуха стъпки и в ключалката се превъртя ключ. Вратата се отвори и на слабата слънчева светлина Лорън разбра, че не е отведена в Мината на двайсетте дявола. Пейзажът навън не и беше познат. Освен това видя, че е затворена в барака за градинарски инструменти. На стените имаше лавици и във въздуха се долавяше миризма на тор.

Мъжът, който влезе, беше китаец, в униформа без отличителни знаци. Беше достатъчно възрастен, за да бъде офицер, но имаше строгото изражение на инструктор — явно беше сержант. Той запали лампите на тавана и се вторачи в лицето й.

— Много галантно от твоя страна — подигравателно каза тя.

— Пази си силите — учтиво я посъветва сержантът.

Лорън знаеше какво я очаква. Разбра го веднага щом осъзна, че е завързана. Обзе я ужас, като си спомни разказа на Мърсър за изтезанията с иглите за акупунктура. Беше странно, но ветеранът в стаята изглеждаше обезпокоен за съдбата й. Защо инак би я предупредил? Тя се запита дали може да се възползва от загрижеността му.

— Помогни ми — замоли го Лорън. — Не им позволявай да ме докоснат.

Той наведе глава.

Явно беше засрамен. Достатъчно ли беше това? Щеше ли да я пусне?

— Знаеш какво ще ми направят. Ти си военен като мен. Къде е честта ти? — Викът й бе посрещнат с мълчание. — Моля те. Не бива да позволиш да ми направят това. Другият човек. Американецът. В болница е. Не е проговорил след бягството си. Той е жив труп.

Сержант Хуай не можа да прикрие отвращението си.

— Истина е — продължи Лорън. — Казва се Мърсър, но не си спомня дори името си. Слушай. Не ме интересува какво правите в Панама. И моята страна не се интересува. Моля те, пусни ме.

— Не мога — отговори Хуай.

— Тогава ме убий. — Очите й блеснаха. Тя не знаеше, че Мърсър бе казал същите думи, когато бе разбрал, че ще го изтезават. — Ако това ще попречи на онзи садист да ме изнасили и измъчва, убий ме сега!

— Сун не е изнасилвач.

— И още как! Това е доказан метод на изтезание. Ще го направи.

— Сун… вече не е мъж. — Хуай посочи слабините си.

— Но може да забива в тялото ми игли, които ще объркат съзнанието ми. Така ли воювате?

— Аз не съм като Сун.

— Същият си. Ако му позволиш да го направи, значи си същият като него.

Това накара Хуай отново да се замисли. Лорън беше убедена, че е на правилния път. Сержантът имаше вида на човек, който се сражава с враговете на родината си на бойното поле, а не в стаите на ужасите. Трябваше да му въздейства и да отслаби решителността му.

— Съжалявам — тихо каза тя. — Ти не си същият. Ти си военен. Не си виновен, че страната ти използва хора като Сун. Ти само изпълняваш заповеди. Като мен.

— Да. Заповеди.

— И когато се върнеш у дома и разкажеш на съпругата си какво си правил тук, можеш да споменеш, че ти е било заповядано да позволиш една жена да бъде изтезавана до смърт. И тя ще реши, че си герой.

Проблесна ли в очите му нерешителност? Лорън беше почти сигурна, че зърна колебание. Тактиката й имаше резултат. Хуай погледна навън, после пак се обърна към нея. Явно се колебаеше.

Но в този момент в бараката влезе друг военен. Беше по-млад от сержанта и също носеше униформа без отличителни знаци. Новодошлият изкрещя някаква заповед и сержантът козирува, погледна за последен път Лорън и излезе.

— Как се казваш? — Младият офицер очевидно не се свенеше да гледа голото й тяло.

— Капитан Лорън Дж. Ваник от армията на Съединените американски щати. Номер 05894328.

— С кого работиш?

— Капитан Лорън Дж. Ваник от армията на Съединените американски щати. Номер 05894328.

Офицерът невъзмутимо й зададе още няколко въпроса Лорън отговаряше само с името, чина си и серийния си номер.

— Скоро ще отговориш на въпросите ни. При теб ще дойде специалист. Съветвам те да му кажеш всичко.

— Начукай си го — изсъска тя.

Военният се обърна, излезе и заключи вратата. Лорън бе разочарована и уплашена. Почти бе успяла със сержанта. Ако офицерът не бе дошъл, той може би щеше да я освободи. А сега тази вероятност се бе изпарила. Господин Сун скоро щеше да дойде и всичко щеше да свърши.

Тя смяташе, че е смела, тъй като се бе изправяла пред безброй опасности и физически изпитания, но изобщо не си въобразяваше, че ще понесе предстоящите изтезания. На занятията по психология в армията и бяха казали, че няма начин да издържиш вечно на физическата болка. А възможностите на иглите за акупунктура бяха по-големи. Мърсър бе избягал преди втория сеанс с господин Сун. Лорън се съмняваше дали ще има тази възможност. За нея нямаше бягство, след като Сун започнеше да я обработва.

След десетина минути вратата отново се отвори. Сърцето й заби като обезумяло и тя се задъха. Горещината беше само една от причините тялото й да се облива в пот.

В помещението влезе китаец с мъртвешки бледо лице, облечен в тъмносив панталон и дълга риза в същия цвят. Оределите му коси бяха тънки като паяжина. В кокалестата си ръка държеше сгънато парче черен плат. Лорън мигновено забеляза на тънката китка на Сун часовника на Мърсър.

До него вървеше панамец, облечен в униформа. Беше петдесетинагодишен и по лицето му имаше бръчки, но косата му беше гъста, лъскава и черна, а тялото — стегнато. Очите му представляваха безжизнени тъмни петна. Тя го позна веднага.

Хуго Руис, по времето на Мануел Ортега майор в Г-2, панамската престъпна тайна полиция. Някога Руис беше заместник-директор в затвора „Ла Модело“ и развеждаше богати садисти да гледат униженията, на които бяха подлагани затворниците. Специалността му беше да организира групови изнасилвания за назидание на новите затворници и да продава кокаин и селянки на затворниците, които правеха секс пред гостите му. Руис бе обучен от Нивалдо Мадринан, главния инквизитор на Нориега, и беше способен на невъобразими жестокости.

Известно време ЦРУ смяташе, че Руис е екзекутиран по време на чистка преди свалянето на Нориега, но през 1992 година го бяха забелязали в Куба, където участваше в операция за транспортирането на изметта на обществото в Маями. Според последните доклади на разузнаването Руис продаваше уменията си да разпитва на колумбийски бунтовници. Присъствието му в Панама означаваше, че си е осигурил място в режима на президента Квинтеро.

— Сеньор Руис — каза господин Сун на английски. — Не знаех, че днес ще станем приятели с жена.

Лорън потисна импулсивното си желание да трепне, когато Сун разгъна плата и започна да нарежда иглите си.

Руис се вторачи в Лорън.

— При това красива. Очаквам с нетърпение да видя как практикуваш методите си. Инструктажът ти върху трупове през последните дни не беше много задоволителен.

— Но необходим — каза Сун, докато оглеждаше кожата на Лорън. — Толкова си мека — интимно прошепна той. Дъхът му беше зловонен. Люспи от кожата му се посипаха върху Лорън като пепел.

Тя настръхна и прехапа устни, за да не извика.

— Млада госпожице, ти ни причини много проблеми през изминалата седмица. Работата ми е да проверя колко от тях ще изчезнат заедно с твоята смърт. Преди да приключим, ще ми кажеш с кого работиш, какво си видяла и какви мерки са предприели началниците ти, за да ни попречат. Сега разбирам, че не знаеш за „Джемини“, нито че утре ще бъде взривен Каналът, но сигурно знаеш много други неща. Например какво има в склада на „Хачърли“ и че Мината на двайсетте дявола е фасада. Знаеш ли тези неща?

Сун извади първата игла и се обърна към Рулс.

— Наблюдавай внимателно под какъв ъгъл влизат иглите в тялото. Това не е толкова важно, колкото да се създаде първата от съединителните връзки в нервната система, но по-късно техниката ще ти помогне да предизвикваш по-силна болка и да я контролираш по-добре.

Точно преди Сун да вкара първата игла в гърлото на Лорън, вратата се отвори и офицерът, който бе идвал по-рано, каза нещо на китайски на Сун. Разговаряха известно време, после Сун прибра иглите в кърпата.

— Съжалявам, сеньор Руис — рече той и избърса длани в панталона си. — Господин Лиу иска да ме види, преди да отиде в града. Ще се върна след петнайсетина минути.

Руис я погледна и Лорън разпозна блясъка в очите му.

— Разбирам, господин Сун. Може ли да започна без вас?

— Както желаеш. — Сун се поклони и тръгна след младия офицер.

Веднага щом вратата се затвори, Руис удари Лорън в слепоочието.

— Buenas noches, puta.^[1]

Главата й се отпусна на една страна и устата й зейна. Руис я удари още веднъж, за да се увери, че е в безсъзнание, и после грабна иглите за акупунктура. Заби една в бедрото й и когато Лорън не помръдна, вкара иглата по-навътре.

Доволен, че Лорън е в безсъзнание, Руис се вторачи в нея. Беше обезпокоен, че тялото му не реагира така, както се бе надявал, когато я видя да лежи гола на масата. Но той знаеше какво трябва да направи. Цял живот бе принуждавал жертвите си да извършват содомия и не можеше дори да изнасилва по обикновения начин. За да го направи, трябваше да я обърне по корем.

Надигна клепачите й, видя, че очите й са се подбелили, и бързо развърза краката й, а после заобиколи масата и освободи и ръцете й. И тъкмо се приготви да я обърне, когато Лорън скочи.

Грабна иглите, които Сун бе оставил до нея, и ги заби дълбоко в лявото око на Руис. Преди той да успее да извика, Лорън затисна устата му с ръка и вкара тънките игли чак в черепа му. Панамският касапин умря, преди да падне на бетонния под. „Buenas noches, bastardo“^[2] — прошепна тя.

Без да обръща внимание на кръвта, която капеше от раничката на крака й, Лорън стана, но и се зави свят. Трябваше да седне за няколко секунди, за да не падне. Слепоочията й пулсираха. След като се увери, че няма да се строполи на земята, превъзмогна отвращението си и съблече униформата на Руис.

Дрехите не бяха твърде широки, но ботушите й бяха големи и тя натъпка в тях носните кърпи, които намери в джоба му. После взе колана с пистолета му, сложи го на кръста си и провери дали е зареден.

Пое няколко пъти дъх, за да се успокои. Главата я болеше и масажът нямаше да помогне. Беше сигурна, че окото й е насинено, но реши, че това е нищо в сравнение с онова, което се готвеха да й сторят.

Отвори вратата, погледна навън и видя, че се намира в луксозно имение. Долови соления мирис на океана и чу прибоя. Не забеляза друго движение освен поклащането на клоните на палмите. Пред голямата къща имаше две коли, но вниманието й бе привлечено от гаража, намиращ се на половината разстояние между бараката и модерното жилище. Едната врата беше отворена и вътре се виждаше автомобил.

Лорън побягна натам с всички сили. Петите й шляпаха болезнено в ботушите, а униформата на Руис направо вонеше.

Не бе изминала и половината от стоте метра, когато от къщата излезе господин Сун, спря на верандата и се вторачи в нея. Разстоянието беше твърде голямо за изстрел, затова Лорън потисна желанието си да го убие. Сун извика на някого в къщата. Появи се сержантът и извади оръжието си.

Лорън се хвърли на земята и се претърколи в бодливата трева. Над нея изсвистяха два куршума. Тя скочи и продължи да бяга. Сержантът се забави за секунда, преди да стреля пак, и това и даде време да се наведе и да избегне куршумите.

Може би и позволяваше да избяга или поне й даваше шанс, понеже се отвращаваше от методите на инквизитора. Каквато и да беше причината, Лорън стигна до гаража, преди сержантът да стреля отново. От къщата изскочиха още китайски войници, но тя вече се вмъкваше през вратата.

Колата беше зелен форд „Експлорър“ и за щастие ключовете бяха на стартера.

Лорън включи двигателя, преди първият китаец и сержантът да успеят да изминат една четвърт от разстоянието до гаража. Войниците носеха пушки. Изстрелите затрещяха веднага щом Лорън изкара колата навън. Около нея се разхвърчаха стъкла и тя се наведе, настъпи педала за газта и фордът се отдалечи от приближаващите се китайци.

Куршумите строшиха и задното стъкло, но разстоянието се увеличаваше с всяка секунда. Лорън се престраши и се изправи, завъртя волана, за да излезе от алеята за коли, и подкара с пълна скорост.

Нямаше представа какви сили е разположил Лиу в края на лъкатушещата алея, но беше сигурна, че войниците са предупредени по радиото за идването й. Освен това знаеше, че пазачите вече потеглят да я преследват с коли.

Спидометърът показваше сто и двайсет километра в час. Лорън шофираше, съсредоточена върху онова, което предстоеше.

На всеки няколко секунди избърсваше изпотените си длани в униформата. Посегна да включи климатичната инсталация — и видя телефона. Това й вдъхна надежда и повиши настроението й. Моментът не беше подходящ, но трябваше да съобщи на Мърсър, че на следващия ден Лиу се готви да взриви Канала с помощта на кораб на име „Джемини“.

След десет минути видя края на алеята. На отбивката за главния път имаше дървена барака за пазачите. Успоредно на шосето се издигаше стоманена мрежа с бодлива тел отгоре. Тежкият портал беше затворен. Тримата пазачи бяха докарали пред него два еднакви големи автомобила, за да го подсилят.

Лорън се поколеба само за секунда, после отново настъпи газта. Докато се приближаваше към портала, изпразни пълнителя на колта, за да задържи пазачите за времето, което й беше необходимо. На десет метра от оградата намали, леко завъртя волана и се наведе, преди предницата на форда да разбие бараката. Около колата се разхвърчаха трески и евтини мебели. Без да спира, фордът разби и отсрещната стена с толкова силна инерция, че Лорън трябваше да удари спирачки, за да вземе завоя към магистралата. Черните следи по асфалта показваха, че колите, влизащи или излизащи от имението на Лиу, идват отдясно, затова тя реши, че Панама Сити е натам. След минута разбра, че предположението й е вярно. На пътния знак пишеше, че до столицата има петдесет километра. Лорън натисна копчето на волана, което активираше програмата за гласови команди на телефона, и каза номера на мобилния си телефон.

Изгаряше от нетърпение да чуе гласа на Мърсър.

Трудностите по залавянето на Мария Барбър започнаха с гнева й, че я будят за втори път, когато Мърсър и Брунесо потропаха на вратата на апартамента й на четвъртия етаж. Лейтенант Фош и двама легионери чакаха в микробус пред сивата жилищна сграда.

След пет минути Мария отвори, като крещеше на испански. Беше облечена в дрипав халат, косите й бяха разчорлени и дъхът й миришеше на алкохол. Очите й бяха зачервени и подпухнали. Пиенето похабяваше красотата и.

Мърсър се ядоса. Тя беше виновна донякъде за смъртта на Лорън и безцеремонно бе казала на Лиу за откритието на съпруга си, като много добре бе знаела, че Гари и хората му в лагера край Реката на руините ще бъдат убити. Фактът, че бяха загинали поради аномалия в особеностите на земната кора, не я оправдаваше.

Мария продължи тирадата си, без да си прави труда да погледне кой я безпокои. Мърсър не помръдваше. Устните му бяха стиснати, а очите гневно присвити. Остави я да крещи още няколко секунди, после я зашлеви през лицето. Плесницата я стресна и я накара да млъкне.

— Мърсър! — извика тя, когато изведнъж го позна.

Двамата с Рене я блъснаха в мръсния й апартамент и затвориха вратата.

— Какво правиш тук? — попита Мария и се уви в халата си.

На масата за кафе имаше две празни бутилки от вино и чиния, препълнена с фасове. Подът до канапето беше осеян със смачкани хартиени носни кърпи. Мария бе плакала през нощта и се бе опитала да удави мъката си във вино. Мърсър не изпита състрадание към нея. Тънките завеси разсейваха светлината, струяща през прозореца. В задушната стая миришеше на цигарен дим.

Мария млъкна и се вторачи в Мърсър, който бавно обиколи всекидневната, оглеждайки евтините украшения. На стените имаше по-светли петна — там, където вероятно доскоро бяха висели снимки на двамата с Гари.

Разтрепери се от гняв, но се насили да се успокои.

— Знаеш ли, Гари имаше право — каза той, когато най-сетне я погледна в очите. — В дневника, който купих от Париж, наистина има улика. Два пъти откраднатото съкровище е на езерото, много близо до мястото, където е работил.

Мария пребледня, залитна, отпусна се на канапето и без да откъсва поглед от Мърсър, запали цигара.

— Винаги съм знаела, че ще го намери. — Не можа да събере достатъчно убедителност, за да прикрие лъжата си.

— Не се безпокой, Мария. Ние знаем всичко. За теб и за китайците и как си предала съпруга си срещу онова, което ти е обещал Лиу. Предполагам, че е пари, но всъщност не ме интересува. Освен това знаем, че вчера си се обадила на Лиу, след като си разбрала, че още съм в Панама и съм отишъл на езерото Гатун.

— Това копеле ме изхвърли, сякаш съм курва — гневно каза тя.

Брунесо се приближи до нея.

— Вие наистина сте курва, мадам Барбър.

— Я стига!

Желанието на Мърсър да излезе от апартамента изведнъж се засили. Лиу Юшен нямаше да се задоволи само да скъса с Мария. Тя знаеше информацията, която му бе необходима, и единствено смъртта й можеше да гарантира мълчанието й. Той дори се изненада, че Мария още е жива.

— Не мога да ти обещая, че няма да отидеш в затвора, но мога да спася живота ти. Лиу ще те убие така, както уби много други хора, замесени в заговора.

— Не ми пука. — Тя извади кърпа от пакетчето, избърса си очите и си издуха носа.

Мърсър я дръпна от канапето и я блъсна към спалнята. Леглото не беше оправено и купчините дрехи заплашваха да паднат от столовете и тоалетките. На нощното шкафче имаше огледало, ножче за бръснене и навита на руло банкнота. Лицето на Мърсър се изкриви от отвращение.

— Давам ти една минута да си вземеш дрехи или ще те измъкна навън гола.

— И бездруго мъжете искат само това от мен — изхлипа тя.

— Спести си самосъжалението и се облечи!

С очи, изпълнени с презрение и страх, Мария съблече халата, гледаше Мърсър, за да види как ще реагира на голотата й. Той не прояви интерес и тя изсумтя и нахлузи бикини, джинси и тясна тениска. Върнаха се във всекидневната. Рене говореше по мобилния си телефон.

— Имаме проблем — каза той.

— Какво става?

— Фош каза, че отвън е спряла кола с трима китайци. В момента говорели, сякаш уточнявали някакъв план. Освен това се приближава военен патрул най-малко от двама души.

— По дяволите! — Мърсър и Брунесо извадиха оръжията си. Мърсър погледна Мария, сякаш искаше да каже: „Предупредих те“. — Сградата има ли аварийно стълбище?

Смелостта й се изпари.

— Не, само асансьор и стълби.

— Какво мислиш, Рене?

— Трима души? Единият ще се качи по стълбите, а другите двама ще вземат асансьора. Единият ще остане вътре, за да го задържи, а вторият ще влезе в апартамента да я убие. — Той отново допря телефона до ухото си. — Фош, изчакай, докато влязат в сградата, и после изпрати вътре някой от хората си. Щом китайците се качат в асансьора, кажи му да очисти човека, който се качва по стълбите, и ние ще слезем. — Брунесо се обърна към Мърсър. — Ще изчезнем, преди китайците в асансьора да разберат, че Мария е с нас, и военните патрули да са чули нещо.

Рене отвори вратата на апартамента и огледа коридора. Нямаше никого. Тримата тръгнаха към стълбите и ясно чуха, че четири етажа по-надолу се отвори врата. Сигурно беше първият китаец. Минута по-късно вратата отново се отвори и някой влезе, подсвирквайки си „Марсилезата“. Легионерът.

Мърсър погледна Мария, за да прецени как се справя с положението.

— Помощ! Помогнете ми, моля ви! — извика тя.

Китаецът, който се качваше по стълбите, изсумтя учудено и хукна нагоре. Брунесо безцеремонно удари Мария в корема, за да спре да крещи. Мърсър се подготви в случай, че легионерът не успее да спре навреме убиеца.

Всички чуха звука от зареждане на оръжие и в следващия миг отдолу се разнесе стрелба. В бетона рикошираха куршуми.

Насред оглушителния шум Мърсър чу, че мобилният телефон на Лорън звъни в джоба му.

Чу и стенание на смъртно ранен човек. Французинът беше улучен.

— Merde! — Брунесо беше готов да убие Мария, че ги е издала.

Мърсър рискува, отвори вратата на стълбището и видя, че въоръженият с автомат китайски убиец тича по коридора. Партньорът му, който чакаше в отворения асансьор, хукна след него, като в движение изваждаше компактната пушка тип-87 изпод сакото си.

Лейтенант Фош сигурно бе чул стрелбата, но Мърсър не знаеше на какво разстояние от сградата е панамският патрул. Не знаеше и дали Фош и партньорът му могат да атакуват жилищния блок. Нямаше друг избор, освен да предположи, че двамата с Рене са сами.

Стреля през открехнатата врата и се стресна, когато улучи първия китаец, който се свлече и разчисти линията за стрелба на другия нападател. Мърсър тресна вратата и в същия миг куршуми обсипаха метала. Отдолу се разнесоха още изстрели.

Телефонът иззвъня отново. Брунесо отвърна на огъня и надникна зад ъгъла на стълбището. Китайският командос се бе скрил. Стрелбата по затворената врата спря, вероятно защото стрелецът се бе навел над ранения си другар.

Мария се бе съвзела и бе осъзнала, че единственият й шанс за оцеляване през следващите няколко минути е да остане с Мърсър и французина. Брунесо отново стреля надолу по стълбите и се запромъква напред. Стрелецът бе отстъпил най-малко един етаж, може би за да ги подмами надолу или да изчака партньорите си да нахлуят през стоманената врата. Във въздуха се носеше парливата миризма на барут.

А после се чу изстрел от пистолет със заглушител.

— Monsieur Bruneseau, tout clair^[3] — каза младежки глас.

Раненият в първите секунди на престрелката легионер бе оцелял и се бе справил с китайския убиец. Мърсър хвана дръжката на вратата, за да я държи затворена, а Рене поведе Мария надолу по стълбите. Мърсър им даде няколко секунди преднина и после се втурна след тях. Във вените му бушуваха страх и адреналин. Тъкмо бе преполовил разстоянието до първия етаж, когато вратата горе се отвори и китайците хукнаха след него. Но бяха твърде далеч, за да го спрат.

Мърсър скочи на следващата площадка и щеше да падне, ако не се бе хванал за перилата. Подът беше облян в кръв. Китайският войник беше улучен във врата и повечето му кръв бе изтекла. В червената локва се виждаха стъпките на Брунесо и Мария.

Лейтенант Фош стоеше на най-долната площадка и бе вдигнал на гръб ранения легионер. В дясната си ръка държеше автоматичен пистолет и посочи с него към малкото фоайе. Микробусът вече бе прекаран пред входа и Рене и Мария тъкмо се качваха.

Униформените войници на панамската национална полиция бяха на трийсетина метра и не проявяваха интерес към жилищната сграда. Мърсър помогна на Фош да сложи ранения легионер на средната седалка в микробуса, после двамата се качиха и шофьорът потегли.

Мърсър погледна в огледалото за обратно виждане. Оцелелият китаец изскочи от блока, бързо скри пушката си и извади от джоба си мобилен телефон.

Мърсър му показа среден пръст, после се обърна към Фош.

— Как е твоят човек?

— Улучен е на три места — два куршума в корема и един в крака. — Лейтенантът разкъса ризата си и я използва, за да попие кръвта. Раненият легионер изстена. — Трябва да го закараме в болница.

— Карай към авеню Балбоа на брега — каза Мърсър на шофьора. — Там е болница „Пайтиля“.

Макар че опасността съвсем не бе преминала, Брунесо не възрази срещу отклоняването. През последните дни бе научил, че каквото и да се случи, Чуждестранният легион винаги се грижи за хората си. Той кимна на младия войник зад волана.

— Ще трябва да останеш с него.

— Разбирам. — Тъй като раните бяха от огнестрелно оръжие, полицията по всяка вероятност щеше да задържи шофьора. Логично беше да изберат него да придружи ранения легионер.

Мърсър разбираме, че заедно с Фош, само петима бойци са в състояние да се сражават. Ако бащата на Лорън не им помогнеше, Лиу сигурно щеше да успее. Мисълта за генерал Ваник му напомни за мобилния телефон. Той натисна бутона за автоматичен отговор на обаждането. Вместо да осъществи международна връзка, телефонът набра седемцифрен местен номер.

— Чакай малко — отговори женски глас след четири позвънявания.

За миг му се стори, че е Лорън.

Следващият звук, който чу, беше изсвирване на гуми по асфалт и изстрел на пистолет.

„Какво става, по дяволите?“ — запита се той.

— Още една секунда — каза жената.

Гласът й толкова приличаше на гласа на Лорън, че сърцето му подскочи.

— Лорън?!

— Здравей, Мърсър. Още секундичка.

Отново се разнесе изстрел и после се чу засилващо се ръмжене на превозно средство, което набира скорост. Фош и Брунесо го гледаха въпросително. Мърсър въодушевено вдигна палец.

Мигновено забрави за последните петнайсет часа тъга. Нямаше представа как, но Лорън беше жива. Разтреперан, той не беше в състояние да говори и само слушаше звуците на преследването и престрелката по мобилния телефон.

Чу клаксон на камион и по-острото изсвирване на гуми на по-малко превозно средство.

— Да! — извика Лорън.

— Какво стана?

Тя въздъхна облекчено.

— Главорезите на Лиу ме преследваха. Току-що принудих един огромен камион да се забие в канавката зад мен. Мисля, че опасността премина. Намирам се на петнайсет километра от града.

Мърсър се засмя на безгрижното й описание.

— Нима ще ми кажеш, че си втората след Лазар, която възкръсва от гроба?

— Е, това може да почака. — Тя изгаряше от нетърпение да му разкаже какво е научила. — Лиу ще взриви Канала утре! Сун ми го каза, защото мислеше, че няма да изляза жива от стаята на ужасите му. Корабът с експлозивите се нарича „Джемини“.

— Господи! Сигурна ли си?

— Точните му думи бяха, че утре Каналът ще бъде взривен. От „Джемини“.

— Нещо друго?

— Това не е ли достатъчно? — извика Лорън.

— Само питам. Аз… — Мърсър не знаеше как да повдигне следващия въпрос, затова го каза без заобикалки. — Сутринта говорих с баща ти. Съобщих му, че си мъртва.

— Благодаря — сериозно отговори тя. — Не бих искала да го чуе от друг. Ей сега ще му се обадя.

— Обясних му какво става и му разказах неща, които дори ти не знаеш. В склада на „Хачърли“, в който влязохме, има осем ракетни установки.

— Не ги видях — възрази Лорън.

— И двамата ги видяхме, но предположихме, че са кранове или мотокари. Намираха се от другата страна на сградата и бяха боядисани в жълто. Рене Брунесо ги разпозна, когато му нарисувах скица.

— Какво прави баща ми?

— Тъгува за теб, но прие заплахата сериозно. Проверява в ЦРУ и в други агенции дали наскоро са засекли придвижване на китайски ракети. Рене ще се свърже с хората си, за да им докладва за откритията ни. Ако ни провърви, силите за бързо реагиране на армията може да дойдат тук до утре.

— Лесно е да се каже — мрачно отбеляза тя. — Не можеш да им свирнеш и да ти се притекат на помощ. Съединените щати вече нямат бази в Панама, затова ще трябва да мобилизират контингент от Форт Браг и да долетят тук. И ще трябва да се спуснат с парашути, защото панамските власти ще откажат да им дадат разрешение да кацнат.

— Може да извадим късмет и наблизо да има военен кораб с морски пехотинци. — В гласа на Мърсър прозвуча съмнение.

— И аз не съм оптимистично настроена — съгласи се Лорън и после добави: — Но ако наблизо има морски пехотинци, баща ми ще ги накара да ни помогнат.

— Виж какво, искам само да ти кажа… — Мърсър не знаеше как да продължи. — Знам, че звучи глупаво, но съм щастлив, че си добре. Мислех, че…

Лорън се засмя.

— Моля те, не ме заливай с чувства.

— Знаеш какво се опитвам да ти кажа.

— Да, но е забавно да те чуя как заекваш.

Микробусът зави от авеню „Балбоа“ към Кале 53 Есте.

Вляво се появи болницата.

— Трябва да затварям, Лорън. Можеш ли да отидеш в „Радисън Роял“?

— Там ли си отседнал?

— Да. Имаме няколко стаи на името на Хари.

— Добре. Би трябвало да съм там след около половин час. — Тонът й помръкна. — Кажи на лейтенант Фош, че съжалявам. Томанович загина в шлюза.

— Ще му предам. Нямам търпение да те видя, Лорън.

— И аз — отговори тя и линията прекъсна.

— Вик? — попита Фош, когато Мърсър затвори телефона и го пъхна в джоба си.

Мърсър само поклати глава.

Лейтенантът вече се бе примирил със загубата на сърбина и прие новината, без да реагира външно.

— Как е избягала от шлюза? — попита Брунесо.

— Нямам представа. Ще ни разкаже в хотела.

Шофьорът насочи микробуса към входа на спешното отделение и спря пред вратите.

Рене се обърна към Мария.

— Виждаш ли какво стана, като предупреди хората на Лиу? Ако го направиш пак, ще те убия.

— Няма. — Мария още беше в шок от онова, на което бе станала свидетел. А може би вцепенението й се дължеше на осъзнаването, че ако не бе измамила съпруга си, щеше да е много по-богата, отколкото й бе обещал Лиу.

Фош поговори с шофьора, прошепна нещо на ранения легионер, целуна го и тръгна след Мърсър и Мария. Шофьорът продължи към спешното отделение и към дългия полицейски разпит. Пред болницата чакаха няколко таксита и минута по-късно групата потегли към френското посолство, за да може Брунесо да използва секретните линии и да предупреди хората си във Франция.

Мърсър наблюдаваше Фош, за да се увери, че лейтенантът няма да удуши Мария Барбър. Не че щеше да го обвини, ако се опиташе.