Джак Дю Брул
Реката на тайните (4)

Езерото

Отворените врати помогнаха хеликоптерът да се проветри от смрадта на кордит, но само времето можеше да намали осезаемото вълнение на тримата командоси в товарното отделение. Годините на обучение и задължителна служба във взвод на смъртта, за да се научат какво означава да отнемеш живота на друго човешко същество, не бяха могли да ги подготвят за прилива на адреналин по време на истинско сражение, макар че застрелването на трима панамци, които не бяха успели да реагират, не можеше да се нарече сражение. Но упражнението им вдъхна нещо, което разстрелът на дисидент не можеше да направи. Гордост.

Мъжете си подаваха цигари и се смееха. Те не бяха в екипа, който бе открил осеяния с трупове лагер на търсача на съкровища и не бяха участвали в опита да направят така, че загадъчната смърт да прилича на неуспешно отвличане. Онези бяха в Панама Сити и още не знаеха, че разказите им ще бъдат засенчени от историите за убийствата край езерото. Най-възрастният от стрелците беше само на двайсет и три и вече ветеран от пет години в Народноосвободителната армия. Докато хеликоптерът летеше над джунглата, той внимателно издълба три резки на приклада на купената на черния пазар картечница „M-60“.

Другите двама се опитаха да прикрият завистта си.

Вдясно от пилота седеше Хуай Луон, сержант в наскоро сформираната в НОА група на специалните части, наречена „Мечът на Южен Китай“. Хуай смяташе, че името звучи смешно, но харесваше хората, които бе обучил след създаването на групировката. Войсковото поделение с големината на полк бе сформирано в отговор на изумителните успехи на Западните специални сили, демонстрирани по време на войната в Персийския залив. Тогава китайската военна доктрина поддържаше тезата, че такива малки и добре обучени екипи противоречат на егалитаристките идеали на правителството. Но възможностите на специалните части не можеше да бъдат пренебрегнати и Мечът бе създаден по образец на уроците, тактиката и екипировката на „тюлените“, военните рейнджъри и британските специални служби. Военните се страхуваха, че този елитен полк ще превъзхожда редовната армия на Китай, и го държаха изкъсо, а членовете му се вербуваха само от най-лоялните семейства.

Ако не беше доверието им в Лиу Юшен, директора на китайските операции в Панама, на четирийсетте командоси от Меча никога нямаше да бъде разрешено да напуснат Китай. Доколкото Хуай знаеше, войниците му бяха първите, които действаха извън границите на родината от времето на корейската война. Но Лиу беше старши изпълнителен директор в КНТИНО, Комисията за наука, технологии и индустрия към националната отбрана, и неведнъж се бе доказвал в забележително шеметната си кариера.

За разлика от другите армии в света, китайските военни имаха двойствена същност — отчасти отбранителна сила, НОА, и отчасти индустриален конгломерат, КНТИНО. Те контролираха комбинация от армия, флота и въздушни сили с численост три милиона души и хиляди компании, осигуряващи им оръжия, логистична техника, включително корабостроителници, фирми за електроника и производители на самолети и хеликоптери. Чрез КНТИНО те контролираха Китайската национална ядрена корпорация, организацията, която произвеждаше ядрени материали за цивилна и военна употреба. Ръката на КНТИНО се простираше далеч отвъд границите на Китай. Много от компаниите й имаха силно присъствие в страни из целия свят — в пристанища, превози на стоки и тежко строителство. По този начин НОА спомагаше за покриването на разноските по разширяването си, макар че лидерите в Пекин шумно пропагандираха демилитаризация на икономиката.

Лиу беше на трийсет и осем, дванайсет години по-млад от сержант Хуай, но въпреки това закоравелият ветеран от Тянанмън и от безброй необявени войни срещу бунтовници мюсюлмани в затънтените китайски провинции не познаваше по-способен човек. Лиу беше автор на намесата на Китай в Панама и бе извършил същински кръстоносен поход, за да убеди Политбюро, че във властта ще възникне вакуум, когато след предаването на Канала през 2000 година Америка се оттегли. Бе работил неуморно за привличането на китайски компании и интереси, които да запълнят празнотата, като започна с имиграция в малък мащаб и завърши с фактически контрол върху пристанищата от двете страни на дългия петдесет мили канал.

Необходимостта от средства за операцията насочи интересите на Лиу към слуховете за Два пъти откраднатото съкровище. На това се дължеше и присъствието на сержант Хуай в хеликоптера. Предишното пътуване в провинция Дариен, когато намериха лагера на американеца осеян с трупове, беше първият активен етап от плана на Лиу, но не бе минал, както бе предвидено. Лиу се надяваше да изтръгне разузнавателни данни от Барбър и се ядоса от кодираното обаждане по радиото, с което Хуай му съобщи за телата. Барбър и без това щеше да умре, но Лиу искаше информация, и мъртъвците доведоха до необходимост Хуай да се погрижи към района да няма дълготраен официален интерес.

Когато напусна Реката на руините първия път, Хуай взе един труп, за да му направят аутопсия в Панама Сити и да разберат какво е убило търсачите на съкровища. Дълбочинните бомби, които бяха пуснали сега, щяха да изхвърлят остатъците от въглеродния двуокис, преди хората му да започнат издирването на богатството. Днешният оглед бе потвърдил, че панамската полиция не проявява интерес към областта, точно както бе казал агентът на Хуай в Ел Реал. Тримата мъже, които бяха хвърлени в езерото, по всяка вероятност бяха скитници, търсещи някаква плячка, оставена от Гари Барбър.

За да е сигурен, Хуай щеше да препоръча да наблюдават Реката и езерото още няколко дни и след това да докарат работниците и техниката. Ако край реката или езерото бе заровено съкровище, те щяха да го намерят. Бюджетът на Лиу беше скромен в сравнение с другите акции на КНТИНО, но въпреки това само за този етап на операцията беше стотици пъти повече от средствата на Гари Барбър. Скоро стотици работници щяха да копаят по бреговете на реката и езерото.

Другите фази на операцията вече бяха започнали и Хуай знаеше колко е важно да намери древното съкровище. Засега Пекин субсидираше усилията на Лиу в Панама, но фондовете не бяха неизчерпаеми. След крайния срок, до който оставаше един месец, ако Лиу не намереше начин да финансира дейността си, КНТИНО щеше да оттегли подкрепата си. Гениалността на плана обаче беше, че неуспехът нямаше да изложи на риск онова, което КНТИНО вече бе построила в провлака. Основите, създадени от Лиу, нямаше да бъдат загубени.

А какъв беше резултатът, ако успееха! Именно това бе заинтригувало консервативното Политбюро в този дързък план. Лиу им бе обещал, че Китай ще се радва на стратегическо присъствие в Западното полукълбо, каквото СССР се бе опитал да постигне в Куба през шейсетте години на XX век.

След като в Панама бъдеха построени тайни бази, Китай можеше да съсредоточи усилията си върху единствената цел, която обединяваше правителството след създаването на комунистическата държава — присъединяването на отцепилата се провинция Тайван. Обещаната от американците защита на Тайван бе осуетила многобройните планове за инвазия, съставени през десетилетията. Лиу бе заявил, че ще премахне заплахата, или по-точно ще и се противопостави, и прогнозира падането на Тайпе само година след приключването на текущата операция.

Хуай се двоумеше за Тайван. Населението на Китай вече беше твърде многобройно и той не виждаше необходимост хиляди войници да загиват заради присъединяването на още няколко милиона души. Но политиката на правителството беше такава и Хуай щеше да изпълни дълга си.

Джунглата под хеликоптера му напомняше за военния район Гуанджоу, където бе сформиран полкът му. Макар да бе обучен на всеки вид терен и във всяка околна среда, който Китай можеше да предложи, той се чувстваше най-добре в джунглата. Това вероятно беше умение, придобито от виетконгските инструктори, които го бяха обучавали като новобранец преди повече от трийсет години.

Тази акция може би щеше да му е последната. Хуай беше петдесетгодишен и възрастта му създаваше пречки. Когато започнеше инвазията в Тайван, той сигурно щеше да се занимава с административна работа. Ето защо се радваше, че последната му операция е в джунглата. Мястото му се струваше подходящо.

Мърсър отново се залови със задачата си, като работеше и говореше. Трябваше да повиши тон, та гласът му да се чува през засилващото се бълбукане на газа.

— Изригването, убило Гари, вероятно е било природно явление, подводно срутване на скали, може би предизвикано от разкопките му, и е освободило само част от въглеродния двуокис. Дълбочинните бомби ще изкарат остатъка. Тъй като планинският връх е оформен като купа и има само един тесен отвор, който в момента е блокиран от насрещния вятър, газът ще се застои тук, докато вятърът не утихне. Едва тогава въглеродният двуокис ще изтече по водопада и въздухът близо до повърхността на езерото ще може да се диша.

— Колко време ще продължи това?

— Върхът вероятно ще бъде отровен до сутринта. — Мърсър разпъна сгъваемата рамка на палатка за трима души. Гари бе сложил найлон върху мрежата против комари.

— Какво ще правим? — Лорън не разбираше действията на Мърсър, но фактът, че той работи сериозно, й върна усещането за контрол върху положението.

— Трябва да направим балон с чист въздух. — Мърсър започна да увива найлона около рамката, като го подлепваше с тиксо, докато палатката не заприлича на прозрачна какавида.

— Вътре няма да има достатъчно въздух за трима ни до сутринта — отбеляза Лорън.

Той посочи голямата брезентова чанта, която бе донесъл в пещерата.

— На дъното на чантата има маркуч и ръчна помпа, с които Гари е източвал водата от разкопките. Щом напълни кратера, въглеродният двуокис ще се разпространи над върховете на околните хълмове като преливаща вана. Най-ниските възвишения са на шест-седем метра над нас. Това означава, че ще сме под слой от въглероден двуокис, дебел шест-седем метра. Ако завържем единия край на маркуча на дърво, извисяващо се над газа, ще можем да изпомпваме въздух в палатката. Ще сме като в чаша, обърната наопаки в купа с вода, а по маркуча ще се снабдяваме с въздух.

Лорън веднага се досети за аналог на идеята на Мърсър.

— Като във водолазен звънец.

— По-скоро батискаф с кислородна тръба. Само че ще сме потопени в отровен газ, а не във вода. — Въглеродният двуокис е един път и половина по-тежък от въздуха и щяха да са само на шест-седем метра под него, затова Мърсър не си направи труда да херметизира палатката. Рамката щеше да държи найлона.

— Колко време ни остава?

— Не мога да кажа, без да знам колко газ ще изтече от езерото. Но сме само на няколко метра над равнището, на което Рубен запали огъня. Не ни остава много време. Ще можеш ли да се изкатериш на някое дърво с маркуча?

— Разбира се, по дяволите. — Лорън тръгна, а Мигел остана да помогне на Мърсър да заравни пространството, където щяха да поставят леката палатка.

Замисълът беше елементарен от гледна точка на физиката, но Мърсър не знаеше доколко са успели с изпълнението. Можеше да се объркат хиляди неща. Грешка в изчисленията за височината на ръба на вулкана и върха на дървото, на което се катереше Лорън, можеше да е фатална. Ако горният край на маркуча не беше достатъчно високо, въглеродният двуокис щеше да проникне в палатката, да измести въздуха и да ги задуши. Мърсър имаше достатъчно тиксо, за да херметизира палатката, но не можеха да направят нищо, ако маркучът беше твърде ниско.

Намери десетина свещи в брезентовата чанта, заби ги в редица към брега на езерото и защрака с една от запалките на Гари. Свещта най-близо до водата не пламна. Следващата угасна само след няколко секунди поради липса на кислород. Въглеродният двуокис се приближаваше. Капитан Ваник още беше на дървото и завързваше гумения маркуч.

— Идвай, Лорън.

Още една свещ угасна. Отровният газ беше само на няколко метра от палатката.

— Ей сега.

Угасна трета свещ.

Купата на вулкана се запълваше по-бързо, отколкото Мърсър мислеше, че е възможно. Той видя, че Мигел започва да се задъхва. Белите му дробове искаха кислород.

— Веднага, Лорън!

Пъргава като котка, тя слезе от дървото, на което почти нямаше клони. Очите на Мигел започнаха да се затварят. Мърсър го внесе в палатката. Тялото на момчето се предаваше на наркотичното въздействие на газа много по-бързо от организма на възрастните. Преди да влезе под найлона след Лорън, Мърсър хвърли няколко неща в чантата на Гари, а после се вмъкна вътре и залепи с тиксо отвора на палатката. Дългият ден и въздействието на въглеродния двуокис вече бяха приспали Мигел.

Мърсър грабна края на маркуча, проврян през тесния процеп, който бе изрязал на върха на палатката, и го прикрепи към ръчната помпа. Самата помпа приличаше на евтин акордеон. Мърсър я стисна няколко пъти, насочвайки въздушната струя към лицето си, после залепи тиксо там, където маркучът влизаше в покрива. Трябваше да запуши още няколко малки пролуки. Останалите свещи навън угасваха една след друга. Тънките струйки пушек от фитилите им едва се забелязваха през найлона. Палатката започна да увисва на колчетата изненадващо бързо, когато въглеродният двуокис натежа над въздуха.

Мърсър се залови за работа с помпата. След като изравни вътрешното и външното налягане, изряза в пода на палатката малка дупка, за да не позволи на въздуха да се замърси от дишането им. Когато кратерът се напълнеше до максималното ниво, трябваше да разшири дупката в пода, за да поддържа равновесието. След петнайсет изпълнени с напрежение минути остана доволен, че всичко е наред. Беше се преборил с вродения инстинкт да побегне и това бе спасило живота им. Опасността съвсем не бе преминала, но той си позволи да се порадва на победата няколко минути. Погледна Лорън и не можа да не се усмихне.

Тя отвърна на усмивката му.

— Видях всичките тези неща в лодката, когато дойдохме на острова, но никога нямаше да се сетя да направя това. — Лорън се вторачи в него. — Щом дълбочинните бомби се взривиха, ти вече си бил измислил решение. Мигновено. Как го направи?

За да отговори на този въпрос, Мърсър трябваше да обясни целия си мисловен процес — нещо, което не можеше да формулира точно.

— Мисля, че беше номер на паметта.

Тя го погледна учудено.

— Правил си го и преди?

Той се засмя.

— Не, но съм чел или видял нещо, което е подсказало идеята. Може да е било разказ за батискаф, биографията на Уилям Бийб или нещо друго. Не знам. — Всъщност Мърсър си спомняше корицата на стария брой на „Нашънъл Джиографик“, който бе прочел като момче, където се разказваше за изобретателя на батискафа. Винаги бе смятал фотографската си памет за най-ценното си качество. — Когато дълбочинните бомби се взривиха, знаех, че ще се освободи въглероден двуокис и че ще ни трябва херметически затворен балон и начин да се снабдяваме с кислород. А после остана само да свържа нещата.

— Какъвто и номер да си използвал, много съм ти благодарна. Аз щях да се опитам да избягам. — Лорън се усмихна. — Да се измъкна, вместо да разсъждавам. А се смятах за по-умна.

Помпата бе вкарала достатъчно въздух в палатката, затова можеха да си позволят да разговарят, вместо да пестят кислорода. Времето минаваше. Запалиха свещ, която да ги предупреди своевременно, в случай че невидимият въглероден двуокис проникне в палатката. Светлината разсейваше ужаса и мрака, спуснал се над планинския връх след залеза на слънцето.

Отначало разговорът им се въртеше около това, че само няколко милиметра найлон ги предпазват от бърза смърт. След като минаха първите няколко часа, започнаха да свикват с положението и един с друг. Но въпреки това продължиха да обсъждат случилото се с Гари Барбър и Рубен. Теориите, които обсъдиха, им помогнаха по-скоро да се опознаят, отколкото да проумеят кой стои зад атаката на хеликоптера. Мърсър остана смаян от онова, което научи. Лорън Ваник имаше чувство за дълг, каквото той мислеше, че хората вече нямат.

Два часа преди полунощ бълбукането на газа най-после спря. В продължение на няколко часа въглеродният двуокис бе извирал шумно от езерото и звукът се бе превърнал в постоянен фон, затова им бе необходимо известно време, за да осъзнаят, че е спрял. Мърсър предложи на Лорън да поспи. Тя се съгласи едва когато той обеща, че ще я събуди след два часа, за да го смени на помпата.

— Мърсър, имаме малък проблем — неловко каза Лорън, преди да легне.

— Какъв?

— Можем да издържим без храна и вода до сутринта, но на мен ми се пишка и мисля, че няма да изтрая дълго.

— И аз — обади се Мигел. Сигурно беше буден от известно време и чакаше възрастните да повдигнат въпроса, който го вълнуваше.

Мърсър извади от брезентовата чанта на Гари голяма тенджера с капак. Лорън го погледна предпазливо.

— Не ми казвай, че изискана дама от Юга като теб никога не е използвала нощно гърне.

— Признавам, че Томасвил, Джорджия, не е най-големият град на света, но от години имаме вътрешна канализация.

Тя все още се колебаеше дали да вземе тенджерата.

Мърсър се обърна с гръб и каза на Мигел да седне на коленете му. За да спести на Лорън неудобството, прошепна нещо в ухото на момчето и двамата запяха с пълно гърло. Фалшивото пеене заглуши шуртенето откъм Лорън, докато тя използваше тенджерата.

— Благодаря, момчета — извика тя, след като вдигна ципа на панталона си.

След като всички използваха тенджерата и сложиха капака, Лорън и Мигел заспаха, а Мърсър продължи да работи с помпата. Стомахът му къркореше, затова не му беше трудно да стои буден до края на нощта. Ръцете му натежаха като олово от помпането и той започна да натиска хармониката с крак. Спазваше равномерен ритъм, за да поддържа безопасността в палатката. Накрая се опита да събуди Лорън, но не можа, и продължи да вкарва чист въздух. През найлона проникна първият слаб лъч на далечната зора.

— Минава пет — каза Лорън, като погледна мъжкия часовник „Ролекс“ на китката си. — Трябваше да ме събудиш преди три часа.

— Знам. Съжалявам. Но трябваше да помисля, а и не ми се спеше. Ако се съди по върховете на дърветата, вятърът е променил посоката си. След няколко минути въглеродният двуокис, останал на повърхността на езерото, трябва да бъде изтласкан надолу по водопада.

— Слава Богу.

Последният четвърт час, докато Мърсър реши, че опасността е преминала, беше най-трудният. Умората и изтощението го направиха раздразнителен и го заболя главата. Опитите на Лорън да го успокои бяха напразни. Стомахът му продължаваше да се бунтува и той започна да мисли, че това няма нищо общо с липсата на храна.

Подаде носа си навън. Първата глътка въздух беше приятна. Той разшири отвора на палатката и излезе. Мускулите му бяха схванати от продължителното седене. Протегна се и почувства остра болка.

— Бих казал, че от тримата само ти, Лорън, успя да излезеш красива като пеперуда от нашия пашкул.

Тя се усмихна на милия му опит да й направи комплимент.

За няколко минути всеки се погрижи за естествените си нужди и после се срещнаха до лодката, за да отидат на брега.

Спускането до Реката на руините мина по-бързо от пътуването нагоре към езерото, защото Мърсър носеше Мигел. Лорън осъзна, че Мърсър се опитва да навакса за времето, което бяха загубили на острова.

Разбираше мотивите му. Военната й кариера бе изпълнена със задължения без определено начало и край. Опазването на мира на Балканите бе отнело една година от живота й и не й бе дало нищо в замяна. Не изпитваше чувството, че е постигнала или приключила нещо. А работата и като свръзка в борбата срещу наркотрафика в Панама беше още по-безсмислена. В края на краищата Балканите можеше да се успокоят, но докато по улиците в Америка имаше отчаяние, наркотиците щяха да пътуват на север, за да облекчат болката поне временно.

След първите няколко месеца на тази служба тя осъзна, че работата е още по-безплодна, защото всъщност никой не искаше проклетият проблем с наркотиците да бъде решен. Дрогата поддържаше духа на онеправданите, пълнеше бюджета на полицията и предоставяше на правителството законно оправдание да излива милиарди долари в страни с разклатена икономика от Третия свят.

Докато гледаше как Мърсър носи Мигел надолу по планинския склон, Лорън разбра, че той ще успее. Един Господ знаеше кой стои зад атаките с хеликоптера и зад опита за кражба в Париж, но въпреки това Мърсър нетърпеливо слизаше по планината, за да се справи с проблема. Подобна увереност можеше да се дължи единствено на дълъг списък от успехи. Докато той разказваше за родителите си, тя бе доловила в гласа му, че победите му струват много, но че той не се отказва от постигането на целта си. Мнението й за него ставаше все по-добро.

И в същия миг Лорън реши да му помогне да разбере какво става. Това излизаше извън правомощията й, но американското присъствие в Панама беше слабо и тя се почувства задължена да узнае истината. Инстинктите й подсказваха, че убийството на Рубен и стрелбата по труповете са само началото на нещо много по-голямо. Свързаните с наркотици убийства в Ла Палма, които разследваше, бяха част от нестихващо безкрайно насилие. Намирането на извършителя нямаше да промени нищо. В лицето на Мърсър Лорън виждаше възможност да приключи поне една мисия с удовлетворение, каквото кариерата й досега й бе отказвала.

Половин час след като стигнаха до основата на водопадите, отново потеглиха на път. Мърсър караше с пълна скорост моторницата на братовчеда на Рубен по реката и само бегло погледна лагера на Гари. Не проронваше нито дума и Мигел и Лорън проявиха уважение към мълчанието му. Когато по обед пристигнаха в Ел Реал, Мърсър отбягваше да говори с местните жители, дошли на дървения пристан да ги посрещнат. Погребението на толкова много хора в града бе повдигнало въпроси, на които нямаше желание да отговаря. Лорън и Мигел отново го последваха мълчаливо, когато ги поведе към пистата, където се бе върнал наетият за Мария Барбър самолет. Пилотът се бе облегнал на едното крило.

— Ще ви оставя за малко — каза Мърсър на спътниците си и се качи в самолета. Пилотът влезе в кабината и Мърсър го помоли да се обади в Съединените щати. След десет минути и три обаждания намери Хари Уайт в бара „При Дребосъка“. — Хари, не мога да говоря дълго. Дребосъка получи ли пакета, който изпратих до бара от Франция?

— Надяваше се да си сложил вътре хубави европейски порнографски списания и остана много разочарован.

— Много смешно. Слушай, нямам време да ти обяснявам, но искам да дойдеш тук и да ми донесеш дневника.

— Сега пък ти се правиш на смешен.

— Не се шегувам, Хари. Дневникът ми трябва и не мога да рискувам някоя пощенска компания да го изгуби. В средното чекмедже на бюрото ми има кредитна карта. Вземи я и си купи билет за самолета. — Мърсър помоли пилота да му каже кой е най-хубавият хотел в Панама Сити. — Запази си стая в хотел „Сезар Парк“ на твое име, в случай че не мога да те посрещна на летището.

— Защо да не можеш да ме посрещнеш на летището?

— Моля те, Хари, не задавай въпроси. Просто ела тук с дневника.

Сериозният тон на Мърсър прогони сарказма на Хари.

— Загазил ли си?

— Да, приятелю.

— Ще се отбия вкъщи да си взема паспорта и ще дойда колкото е възможно по-скоро. Заради теб дори ще пътувам в туристическата класа.

Мърсър слезе от самолета. Неизмеримото облекчение, че Хари ще му помогне, пресуши остатъка от решителността му. Той измъчваше организма си от предишната нощ и не можеше да го прави повече. Изведнъж му прилоша. Лорън беше на петдесетина метра и купуваше на Мигел банани от един уличен търговец, който бе тръгнал след тях още от града. Повръщането на Мърсър привлече вниманието й и тя хукна към него. Лицето му бе обляно в пот, устните му бяха пребледнели. Ръцете му трепереха и зъбите му тракаха така, сякаш премръзваше от студ. Лорън сложи ръка на челото му и то направо опари пръстите й.

— Господи, какво ти е?

— Чакай малко — немощно промълви Мърсър, извърна глава, преви се и отново повърна. Тялото му трепереше от високата температура. Той се опита да стане, но краката не го държаха. — Преди няколко дни се наложи да се гмурна в един парижки канал. Мисля, че съм хванал дизентерия.

— Трябва да те закараме в болница.

— Разполагаме с час, преди да започне диарията, затова предлагам да тръгваме.

Мигел седна до пилота в шестместния самолет, но вълнението от първия му полет не можа да надделее над загрижеността за Мърсър, който се бе настанил на последната седалка и бе заровил лице в едно найлоново пликче. Скоро и на момчето му стана лошо от миризмата и Лорън трябваше да се грижи за двама болни. Мърсър се обезводняваше пред очите й, докато организмът му се бореше с бактериалната инфекция, и трепереше неконтролируемо. Кожата му вече изглеждаше изсъхнала, а погледът му бе разфокусиран.

За Мърсър полетът беше мигновен и същевременно по-дълъг от разстоянието между Лос Анджелис и Сидни. В промеждутъците между повръщането и острите болки в корема успя да каже на Лорън за пристигането на Хари Уайт в Панама. Остатъкът от пътуването беше неясно, замъглено петно в паметта му.

Пилотът престана да мърмори за съсипаната тапицерия и се обади по радиото на летището да ги чака линейка.

Борбата на Мърсър да не повърне червата си приключи, когато двама санитари го качиха на носилката. Беше твърде изтощен, за да го е грижа, че се е изцапал, и дори не осъзна, че Лорън и Мигел седнаха до него в линейката, нито усети, че му вкараха физиологичен разтвор, за да замести телесните му течности, които изтичаха обезпокоително бързо. Единствената му мисъл, докато изпадаше в безсъзнание, беше, че най-лошото тепърва предстои. Научил го бе от предишното си заболяване от дизентерия.