Джак Дю Брул
Реката на тайните (2)

По река Туйра, Панама

Външният мотор на лодката издаваше гърлено ръмжене, което правеше разговора невъзможен. От двигателя се разнасяше облак противен синкав пушек. Мърсър седеше на носа. Въздушната струя, предизвиквана от движението им, изсушаваше потта по ризата му. В краката му имаше евтина брезентова чанта с дрехи и други необходими неща. Зад него седяха местните водачи, които бе наел в Ел Реал, най-близкия град с летище до мястото, където работеше Гари.

Мария Барбър също беше в лодката — седеше между Мърсър и туземците. Безизразният й поглед бе вторачен в непроходимата джунгла около тях. Мария не беше такава, каквато си я бе представял Мърсър. Вече не приличаше на тъжната девойка от снимката, която му бе показал Гари. През годините, откакто бе направена, Мария бе заменила страданието, изписано в очите й, с обиграни маниери, подхождащи повече на жителка на Маями, отколкото на беднячка от предградията на Панама Сити. Цветът на кожата и чертите на лицето й показваха силно европейско влияние, което в Централна Америка все още се смяташе за признак на благородство, и тя сияеше от здраве. Въпреки суровата обстановка си бе сложила грим и червило и бе облечена в тропически дрехи, два пъти по-скъпи от онези, които си бе купил Мърсър. Цветът им беше само един оттенък по-тъмен от лицето й.

Мърсър се бе срещнал с нея в Давид, град близо до границата с Коста Рика. Обстоятелствата изискваха да пожертва удобството си, за да стигне по-бързо от Франция до Панама, затова той промени маршрута си и спести петнайсет часа. Пътува с авиолинии, за които изобщо не бе чувал, и смени нощния престой на Мартиника с три неспокойни часа сън на летище „Бенито Хуарес“ в Мексико. Мария слезе от частния самолет, който Мърсър бе наел за нея в Панама Сити, така, сякаш бе родена за подобно пътуване, облечена в семпла копринена рокля, с наниз от перли на врата и лъскави обеци. Обаждането му от телефонен автомат в Давид й бе дало само един час, за да стигне от апартамента си до летището, и изглежда, я бе заварило да се приготвя за елегантна сутрешна среща. Когато се ръкуваха, Мърсър долови отличителното ухание на парфюма „Обсешън“. Ноктите й бяха лакирани в лъскаво червено.

Макар че Мърсър й разказа за опита да бъде откраднат дневникът на Лепине, Мария не изглеждаше обезпокоена от мълчанието на съпруга си, което продължаваше вече двайсет и четири часа. При нормални обстоятелства Мърсър би приел обяснението, че Гари няма модерна техническа апаратура: все пак той не разполагаше с банкови сметки, на каквито се радваше Мърсър, откакто правеше анализи на неексплоатирани мини за мултинационалните минно-геоложки компании — но въпреки това връзката с дневника беше толкова ясна, че Мария би трябвало да се позамисли. Като се имаха предвид промените в нея, беше очевидно, че тя вече не е младата девойка, благодарна на Гари, че я е измъкнал от бедняшките предградия. Може би същите тези промени вече слагаха и край на брака им. Въпреки грешките си Гари беше честен и трудолюбив човек и живееше скромно. Мърсър не можеше да си представи, че жената пред него би прекарала повече от няколко часа далеч от удобствата на големия град.

От друга страна, Мария бе третата съпруга на Гари. Първите две го бяха напуснали, защото погрешно бяха предположили, че Гари ще се откаже от трудния си начин на живот. Мърсър реши, че и този брак се е отправил в същата посока.

Мария искаше да чака в Давид и отново да опита да се свърже с Гари, но Мърсър настоя незабавно да отлетят за провинция Дариен. Даде й достатъчно време да се освежи на летището, преди частният самолет да се понесе във въздуха и да се отправи към Ел Реал.

В крайречния град с население три хиляди души Мърсър я накара да наеме лодка и водачи, тъй като не знаеше испански. Местните жители познаваха Гари и собственикът на лодката поиска приемлива цена, при условие че вземат и тримата му братовчеди, въоръжени с карабини. Повечето наркотрафиканти и бунтовници действаха на север, близо до брега на Атлантическия океан, но никой не искаше да рискува с колумбийците.

Ел Реал бе на час и половина път зад тях. Лодката навлизаше все по-навътре в джунглата. Слънцето беше високо в небето и хвърляше отблясъци по реката. Водата беше тъмна като силен черен чай, сигурно от падналите листа. От време на време по бреговете се виждаха пясъчни плитчини и места, където завоите бяха изкопали малки скални тераси, но като цяло гледката бе скрита от джунглата — хаос от преплетени растения, дървета и лиани, през които не се виждаше нищо освен тънка ивица небе. Палитрата от багри включваше синьо небе, черна вода и милиони оттенъци на зеленото, от тъмносмарагдово до светломентово. И пъстрите проблясъци на птиците. Централната част на провинция Дариен беше едно от най-интересните места за любителите на птиците на света и в джунглата се мяркаха пера в поразително разнообразие от цветове. Толкова навътре в сушата малко птици бягаха от бръмченето на лодката.

Лодкарят намали оборотите и лодката спря. Вълните от движението й стигнаха до бреговете. Последва бърз разговор между смуглите латиноамериканци.

— Какво става? — обърна се Мърсър към Мария Барбър.

— Приближаваме се до притока, който Гари нарича Реката на руините. Водите там са непредсказуеми. Страхуват се да не заседнем в плитчина.

Мърсър огледа водата. По ленивото течение се носеха кафяви петна, явно от притока. Разговорът приключи и лодката потегли отново, този път много по-бавно отпреди.

„Изумително“ — помисли Мърсър. Преди по-малко от два дни се намираше в милионен град, а сега шестимата в лодката бяха единствените хора в радиус от много километри. Тъй като професията му го отвеждаше в най-отдалечените краища на света, изолацията не го тревожеше. Но не можеше да каже същото за Мария. Тя изглеждаше нещастна.

— Май не се чувстваш добре тук — отбеляза той.

— Да — отговори тя и след дълга пауза продължи: — Когато се запознахме с Гари, ходехме заедно на експедиции. Известно време беше забавно.

— Но вече не е?

— Гари има пари. Не е необходимо да живее в джунглата като див звяр. Имаме хубав апартамент в Панама Сити. И кола. Там съм по-щастлива.

— Знаеше, че Гари се занимава с това, нали?

— Да. — Тя си сложи червило, без да използва огледало. — Но не предполагах, че ще продължи толкова дълго. Защо един богат американец ще иска да живее в условия, в каквито аз живеех като дете? Не мога да го проумея.

Следващият логичен въпрос беше дали Мария още обича Гари, но Мърсър реши, че това не е негова работа, пък и всъщност не го интересуваше. Мария бе поискала да се махне от бедняшките предградия и желанието й се бе сбъднало, а Гари се бе сдобил с красива съпруга, много по-млада от него. Мърсър осъзна, че любовта няма нищо общо с това. Предположи, че обедната среща, която бе осуетил с обаждането си от Давид, е била с приятелки, и се зарадва, че след по-малко от седмица ще е далеч от Панама.

— Знаеш ли защо Гари иска да ме види? — попита Мърсър.

— Не съм сигурна. Реката на руините изтича от изгаснал вулкан. В него има езеро и водата се спуска от висок водопад. Напоследък той търсеше там. Може би е намерил нещо. Знам ли.

Бреговете бяха полегати, но скоро станаха стръмни. От водата се подаваха високи хълмчета, обрасли с буйна растителност. Ивицата небе не се смали, но изглеждаше някак по-далеч. Реката стана по-бурна и влажността рязко се повиши.

— Наближаваме — каза Мария.

Реката се разклони. Притокът беше кафяв като отпадъчни води от индустриален завод. Някои дървета бяха с обрулени листа, сякаш наскоро се е разразила буря. Калният приток беше частично блокиран от серия малки бързеи, които не представляваха проблем за лодката, но озадачиха Мърсър. Камъните в реката бяха първите, които виждаше, откакто бяха напуснали Ел Реал. А после забеляза останки от каменни стени на двата бряга. Полуразрушените зидове се намираха досами водата и бяха древни. Части от тях бяха наскоро почистени от растителността и мръсотията и виждаха дневна светлина за пръв от столетия.

— Онези камъни образуваха водопад, висок три метра — каза Мария. — Преграждаха цялата река, но Гари ги разчисти. Смята, че камъните са донесени от друго място и са поставени тук, за да не може никой да отиде с лодка нагоре. Вече плаваме по Реката на руините.

— Кой ги е поставил? — Мърсър забеляза, че долината не е толкова обрасла с растителност, колкото джунглата. Беше очевидно, че този район доскоро е бил под водата в древен бент.

— Според Гари инките са ограбвали испанските кервани, натоварени със злато и скъпоценни камъни, и са натрупали така нареченото „Два пъти откраднато съкровище“. Тези камъни го убедиха, че съкровището е някъде наоколо. Затова я нарече Реката на руините, заради останките от бента, който откри.

Мърсър си спомняше фантастичната история, която Гари Барбър бе съчинил през последните пет години и която го бе довела до това затънтено място.

След зашеметяващия успех на Ернан Кортес срещу ацтеките през 1519 година испанските конквистадори бяха насочили вниманието си към Южна Америка, търсейки златото на могъщата империя на инките. След като с предишната си експедиция спечелил благоразположението на крал Карл V, Франциско Писаро пристигнал в Перу през 1531 година със сто и осемдесет души и двайсет и седем коня, точно когато приключвала продължителна гражданска война между инките. Той незабавно напуснал крайбрежния си гарнизон Сан Мигел, за да се срещне в Каямарка с новия владетел Атахуалпа. Подкрепен от трийсетхилядна армия, Атахуалпа не се страхувал от малката група испанци, но по-късно бил пленен. Народът му платил откупа, като два пъти напълнил със сребро и веднъж със злато стая с размери пет на седем метра, приблизително двайсет и четири тона благородни метали. Съкровището било пренесено до брега, за да отпътува за Испания, а вождът на инките бил убит на 29 август 1533 година. Три месеца по-късно Писаро завършил окончателно победата си, като превзел Куско, столицата на инките, и направил Манко Капак, брата на Атахуалпа, марионетен владетел.

През 1536 година Манко Капак вдигнал закъснял бунт срещу испанците, обградил Куско и след продължителна обсада подпалил града. Но не могъл да поддържа въстанието и се оттеглил в планинската крепост Виткос, откъдето повел кампания срещу войниците на Писаро. През 1544 година испанците го убили. Дотогава от империята на инките изтичал постоянен поток от злато, сребро и изумруди. Товарели съкровищата на кораби в новия град Лима, откъдето ги изпращали в складове в Панама Сити. Оттам златото било премествано в карибските търговски центрове Номбрес де Диос или Порто Бело. Маршрутът на мулетата минавал по Ел Камино Реал, Кралския път. Веднъж в годината от Испания пристигали галеони, които откарвали плячката в Европа.

Като част от бунтовническата кампания срещу конквистадорите, Манко Капак изпратил хора, които да спрат потока от злато, сребро и скъпоценни камъни. Макар че не притежавали ненаситната алчност на испанците към благородните метали, инките смятали, че златото е Потта на Слънцето, главното божество в религията им, а среброто — Сълзите на Луната. Планът на Манко Капак бил воините му да нападнат кервана в най-гъстата част на джунглата, докато прекосява провлака, и да вземат колкото е възможно повече скъпоценности. Щом бъдело отнето от испанците, съкровището щяло да бъде скрито до времето, когато конквистадорите бъдат изгонени от Перу и империята на инките бъде възстановена.

С помощта на симароните, избягали роби, живеещи на малки племена в джунглата, воините на Манко Капак създали няколко тайни селища в Панама и почнали да се подготвят за нападенията. Като използвали информацията, събрана от избягалите роби, инките разучили маршрутите и графика и започнали атаките. Първите нападения били маломащабни и предпазливи и не донесли голяма плячка, но научили бунтовниците на много неща за оръжията и тактиката на испанците. Те започнали да нанасят бързи удари и да се оттеглят с каквото можели да носят в укрепленията си, далеч от местата, където испанците можели да ги преследват. Скоро инките атакували и по-големите кервани, с по триста и повече мулета, натоварени със злато от наскоро разработените мини в Потоси и Хуанкавелика.

В Перу въстанието на Манко Капак срещу Писаро завършило с убийството му. Синът му Сайри Тупак станал владетел, а инките в Панама продължили да нападат керваните със скъпоценности. През 1561 година Сайри бил отровен, но атаките не спрели. Изолирани в панамската джунгла, воините не знаели, че някога могъщата им империя се разпада. Те се смесили с избягалите роби и създали нови поколения бунтовници, които да продължат да нападат керваните. През 1572 година последното въстание на инките в Перу, оглавено от друг от синовете на Манко Капак, Тупак Амару, завършило с обезглавяването му в Куско. Последвало двувековно колониално владичество на испанците, които не престанали да пренасят през Панама богатствата на Новия свят към Стария. През цялото това време потомците на първата група воини на Манко продължили да ограбват керваните.

Докато за атаките на пирати като Хенри Морган и Франсис Дрейк срещу испанските крепости Номбрес де Диос и Панама Сити е известно повече, с тайните си нападения отдавна изолираните от родните си земи инки натрупали несметни богатства, за каквито не могъл да мечтае и най-кръвожадният корсар. По Кралския път било пренесено сребро на стойност един милиард долара само от една мина в Боливия и почти всеки товар в провлака бил нападан от бунтовниците. От керваните били отмъкнати неизброими тонове сребро и злато и милиони карати колумбийски изумруди — всичко това скрито някъде в панамската джунгла.

Подобно на останалите, тръгнали по пътя на легендата, Гари Барбър смяташе, че съкровището, откраднато веднъж от испанците и втори път от инките, е на стойност стотици милиони, дори милиарди долари по днешния курс.

Разбира се, проблемът беше там, че за атаките не съществуваше реално доказателство. Записките в дневниците от онова време бяха оскъдни и разказите бяха от втора, често от трета ръка. Повечето учени отхвърляха идеята, че в панамската джунгла в продължение на двеста години са живели инки. Смятаха, че разказите са истории за прикритие, измислени от конквистадори, които ограбвали собствените си кервани, за да не предадат плячката на испанската корона. Тъй като от инките не бяха намерени никакви следи, нито пък от приказното съкровище, учените мислеха, че легендата е била разпространена от едно-единствено документирано нападение на избягали роби. А после историята е била разкрасена, за да се прикрият системните грабежи на испанците на собствените им кралски кервани.

Но докато гледаше останките от древния бент, някога блокирал притока на Рио Туйра, Мърсър осъзна, че в легендата може би има зрънце истина. Доколкото знаеше, никоя древна цивилизация в Панама не бе строила такива сложни каменни структури. Главното местно племе куна било оставено на мира от испанците, защото било слаборазвито и не притежавало нищо ценно за ограбване. Плочите, които Гари бе разчистил, бяха от дялан камък и сигурно тежаха по един-два тона. Това не беше нещо, което да могат да направят куна, а и липсваха типичните кастилски орнаменти, което означаваше, че едва ли са дело на испанците. Мърсър не бе виждал руините на Мачу Пикчу и не можеше да е сигурен дали бентът е направен от същите майстори строители, но нямаше да се изненада, ако е така.

След бързеите имаше останки от основите на бента. Лодкарят намали скоростта на мотора и насочи лодката още по-навътре в джунглата, срещу течението на Реката на руините. Части от бреговете бяха наскоро разкопани и се виждаха кални дупки, които можеше да са дело само на Гари, докато е търсел съкровището. След десетина минути моторът спря да работи.

Хората в лодката очакваха да чуят шумните звуци на джунглата — птиците, насекомите и маймуните, но останаха стъписани от оглушителната тишина. Не се чуваше нищо освен плисъка на водата. Водачите се спогледаха обезпокоено.

Високо в небето прелетя лешояд.

Панамците казаха нещо на собственика на лодката и грабнаха карабините си.

— Какво казват? — попита Мърсър.

Мария не му обърна внимание и се включи в разговора. Гласът й се извиси във вик, който сложи край на спора. Тя се обърна към Мърсър.

— Иска да се върнем и да извикаме полицията. Мисли, че Гари и групата му са били нападнати от бунтовници.

— Кажи му да продължи напред — настоя Мърсър.

— Казах му. Намираме се само на километър от лагера на Гари.

Заплуваха нагоре под увисналите клони на дърветата. Тримата въоръжени мъже нервно оглеждаха джунглата. Нищо не помръдваше, с изключение на вълните, които се плискаха в бреговете.

Миризмата стигна до тях, преди да видят лагера. Мърсър я позна инстинктивно, сякаш сетивата му имаха генетично заложено знание за мириса на човешката смърт. Но пък от друга страна, той бе долавял миризмата на смъртта твърде много пъти, за да я забрави. Приличаше на смрадта на разложено месо, но много по-неприятна.

Лагерът на Гари се намираше на равна поляна досами водата. Имаше десетина палатки за персонала и една по-голяма, вероятно използвана за щаб. Труповете бяха пръснати из целия бивак. Някои лежаха на брега, сякаш бяха умрели, докато вадят вода, други бяха паднали на входовете на палатките. Останалите сигурно бяха вътре, защото около входовете се бяха събрали лешояди. Перушината им беше изцапана с кръв и вътрешности. Мърсър преброи петнайсет души — мъже, жени и няколко деца. Всички имаха огнестрелни рани.

Лодкарят отново заговори. Мърсър отмести поглед от касапницата и се вторачи в уплашения човек. Панамецът млъкна, преглътна и отклони очи — не можа да устои на изпитателния му поглед.

— Кажи му да се приближи до брега — без да се обръща, рече Мърсър.

Не се наложи Мария да превежда. Лодката се насочи към лагера. Мърсър взе въжето, скочи на брега и го завърза за един кол, забит дълбоко в тинята. Посочи водача на пазачите и му направи знак да го последва и да прати другите двама да обиколят поляната. Мария и лодкарят останаха в лодката. Четиримата мъже влязоха в бивака. Движенията им стреснаха лешоядите, които закрещяха възмутено и литнаха. Мърсър завърза кърпата си през устата и носа си.

Понякога мразеше да се оказва прав. Докато вървеше към голямата палатка, увереността, което го бе водила по света, го напускаше с всяка крачка. Страховете, които изпитваше, откакто го бяха нападнали в Париж, се бяха оправдали. Това не беше случайна атака на наркотрафиканти или бунтовници. Моментът беше подбран. Ако се съдеше по пораженията, нанесени от птиците, членовете на експедицията бяха избити най-малко един ден, преди да купи дневника на Лепине, точно след последния разговор между Гари и съпругата му, когато Гари бе казал, че иска Мърсър да види нещо. Гари беше по-близо до важно откритие, отколкото бе предполагал, и тази информация му бе струвала живота.

Мърсър влезе в голямата палатка и видя трупа на Гари. Облечен в къси панталони, ботуши и мръсна тениска, приятелят му лежеше прострян на брезентовия под. Дупката от куршум беше като грозно трето око в челото му. Въпреки ужасната рана загорялото му от слънцето лице беше спокойно, сякаш по-скоро беше озадачен от смъртта си, отколкото да се е опитал да се съпротивлява. Трупът му не беше в толкова лошо състояние като на другите — бе пощаден от лешоядите. Мърсър мислеше, че е подготвен за подобна сцена, но ръцете му се разтрепериха, когато се наведе да затвори очите на приятеля си.

Измина много време, докато болката намаля достатъчно, за да е в състояние да говори.

Голямата палатка беше претърсена. Съдържанието на сандъците и кашоните бе пръснато по пода, компютърът беше строшен и леглото на Гари бе преобърнато, а завивките махнати. Много от техническите средства, ценни за сражаващи се бунтовници, бяха или разбити, или изоставени — предавателят, дрехите, мобилният генератор и касите с консервирана храна. Това доказваше, че атаката не е дело на колумбийски партизани. Мърсър не знаеше какво са търсили убийците, затова нямаше представа дали са го намерили, но подозираше, че основната им цел е била премахването на Гари като главен съперник. Претърсването беше номер, за да отклонят властите от вярната следа.

Излезе на безпощадната слънчева светлина и се приближи до лодката. Забеляза, че нападателите са застреляли и кучетата в лагера, две кози и пет-шест кокошки. Както при мъртвите хора, и по тях имаше учудващо малко кръв от огнестрелните рани. Мария се бе обърнала с гръб към лагера и гледаше бавно движещата се река.

— Съжалявам — каза той и сложи ръка на рамото й. Двамата стояха неподвижно няколко секунди, после Мърсър усети, че тялото й се разтърси от ридания. — Ако това може донякъде да те утеши, поне не се е мъчил.

Тя се обърна към него и Мърсър я прегърна.

— Това не ме утешава — промълви Мария.

Към тях се приближи Рубен, водачът на охраната. Махна с ръка, обхващайки лагера, и поклати глава. Бе претърсил района и не бе намерил жив човек, нито следа от нападателите. Точно както бе предположил Мърсър.

— Guardia Nacional? — попита Рубен. Имаше предвид дали трябва да съобщят на националната полиция.

— Si. — Мърсър кимна и повдигна брадичката на Мария, за да види лицето й. Гримът й се бе размазал малко, но очите й бяха ясни и безизразни. — Ще остана тук, докато Рубен се свърже с полицията. Мисля, че ти трябва да се върнеш в Панама Сити. Частният самолет още е в Ел Реал. Кажи на пилота да те закара вкъщи. Съгласна ли си?

— Добре. Ще… се погрижиш ли за Гари?

— Вероятно ще искат да го погребат утре в Ел Реал или може да уредя да го закарат със самолет в столицата.

Тя погледна към лагера.

— Не. Той обичаше джунглата. Трябва да бъде погребан тук.

— Тогава кажи на пилота утре сутринта да те върне за церемонията.

Мария се поколеба.

— Ние с теб ще отидем на църква в Панама Сити да се помолим за Гари, след като си свършиш работата тук.

Мърсър се изненада, че тя не иска да присъства на погребението на съпруга си, но не каза нищо. Взаимоотношенията им не бяха негова работа.

Рубен остана с Мърсър и изпрати двамата си другари с Мария в Ел Реал. Мърсър трябваше да плати още сто долара, за да продължи да ползва услугите им. Не мислеше, че убийците на Гари ще се върнат, но в Дариен действаха наркотрафиканти и партизани и той не искаше да е без въоръжена охрана.

Езиковата бариера бе преодоляна. Панамецът, изглежда, разбра желанието на Мърсър да тъгува мълчаливо за приятеля си и сам да разследва какво се е случило и го следваше на почетно разстояние. Почти шест часа оглеждаха района около лагера, взеха и едно очукано кану от фибростъкло, за да претърсят и бента. Строежът беше изумителен, но не разкри на Мърсър нищо за създателите си, нито какво е било истинското му предназначение.

Мърсър престана да разсъждава за древната загадка и се съсредоточи върху убийствата. Освен очевидната причина, че иманяри, по всяка вероятност подкрепяни от неизвестния китайски бизнесмен, бяха застреляли седемнайсет души, за да направят така, че атаката им да прилича на дело на колумбийски бунтовници, имаше друга, по-голяма мистерия, надхвърляща очевидните доказателства. Имаше твърде много необясними и странни неща, които не се вместваха във внимателно нагласената сцена. Спокойното изражение на Гари и липсата на кръв бяха най-очевидните доказателства, и колкото повече неща виждаше Мърсър, толкова повече аномалии откриваше.

Макар че убийците бяха отделили време да застрелят домашните животни, по-нататъшното разследване разкри, че някои от раните не са били фатални, а няколко кокошки не бяха застреляни, но въпреки това бяха мъртви като покосените от стрелбата с автоматично оръжие. Мърсър намери и няколко умрели маймуни и птици в храстите край лагера. Още по-озадачаващ беше фактът, че труповете им почти не се бяха разложили. Нямаше насекоми, които да се хранят с плътта им. Джунглата беше мъртва. Едва когато влезе в палатката, използвана за кухня, и видя безжизнените хлебарки, Мърсър проумя всичко — обрулените от вятъра дървета, тишината и спокойното посрещане на смъртта, изписано на лицата на повечето жертви.

Нямаше съмнение, че сцената е нагласена. Странното беше онова, което убийците бяха прикрили.

— Господи. — Мърсър погледна нагоре срещу течението, там където реката извираше от скритото във вулкана езеро. — Тези хора не са били убити от огнестрелно оръжие.

Когато чуха приближаващите се лодки, Мърсър и Рубен пиеха топла кока-кола. Бръмченето на моторите отекваше в тясната долина. Миг по-късно се появиха три лодки. Едната беше онази, която ги бе докарала, но собственикът й не се беше върнал. Караше я един от хората на Рубен. В другата имаше няколко полицаи в мокри от пот униформи, а третата, най-голямата, вероятно щеше да пренесе мъртъвците в Ел Реал. Едва когато лодките се приближиха до лагера, Мърсър видя, че единият представител на властите е с американска военна камуфлажна униформа. Чак после осъзна, че е жена. Кестенявите й коси бяха прибрани под черна барета, но женствената й красота и извивките на гърдите й изпъкваха ясно.

Рубен им помогна да завържат лодките и всички скочиха на брега. Местните ченгета не криеха отвращението си от миризмата в лагера, жестикулираха прекомерно и мърмореха. Водачът им, възпълничък мъж с увиснали мустаци, заговори на Рубен, без да обръща внимание на карабината му. Мърсър разбра малко думи — muerto, guerillero, Колумбия и името на Гари, споменато няколко пъти.

— Имате ли нещо против, ако ви попитам кой сте вие, по дяволите, и какво правите тук? — Въпросът бе зададен с мелодичен южняшки акцент и макар че бе груб, прозвуча по-скоро добронамерено, отколкото обвинително.

Мърсър отмести поглед от Рубен, който разказваше какво са намерили, и погледна жената от американската армия, придружаваща панамските военни. Бе свалила баретата си и косите й падаха до брадичката и закриваха отчасти малките й уши. Той предположи, че е на трийсет и няколко, защото бръчиците в ъгълчетата на очите й изчезнаха, когато престана да ги присвива срещу залязващото слънце. Веднага забеляза, че ирисите й имат различен цвят. Единият беше сив, няколко оттенъка по-светъл от неговите очи, а другият — по-син. Асиметрията я правеше поразителна, макар че той вече я намираше за привлекателна. Загорелите й от слънцето високи скули и носът й бяха осеяни с лунички. Шията й беше дълга и изящна и макар без червило, устните й бяха червени и сочни.

Тя стоеше спокойно и уверено и това говореше, че не за пръв път вижда подобно кръвопролитие. Мърсър се смути за миг, но после протегна ръка.

— Мърсър. Казвам се Филип Мърсър.

— Капитан Лорън Ваник. — Тя стисна ръката му здраво, без да откъсва очи от него. Миглите й бяха дълги.

— Водачът на тази експедиция беше мой приятел. Преди известно време ме покани тук. Пристигнах по обед със съпругата му и… Ами, това е.

— И сте изпратили хората на Рубен да извикат полицията?

— Да. — Странно беше, че военен офицер познава един наемник. — А вие откъде познавате Рубен?

Усмивката й разкри малко разстояние между предните два зъба.

— Аз съм координатор между панамските сили за борба с наркотрафика и американското Южно командване. Мрежата на Рубен е добър източник на информация за нас. Бях в Ла Палма, когато чух за убийствата, и дойдох в Ел Реал да видя труповете с очите си. Разбрах, че господин Барбър е бил търсач на съкровища. И вие ли се занимавате с това?

— Не. Аз съм минен инженер. Учихме заедно в колежа.

Капитан Ваник престана да слуша. Тя наблюдаваше панамците, които обикаляха лагера.

— Извинете — каза Ваник на Мърсър и тръгна към шефа на полицаите. Кобурът с пистолета „Берета“ на хълбока й подскачаше с всяка крачка.

Неколцина полицаи безцеремонно хвърляха труповете в голямата лодка и капитан Ваник започна да спори с водача на групата. След малко тя се обърна и се отдалечи от ченгето. Беше намръщена.

— Какво има? — попита Мърсър.

— Проклети тъпаци. Опасявах се, че ще стане така. Щеше ми се да бях имала време, за да доведа екип от криминалисти от Панама Сити.

— Защо?

— El colonel Санчес — подигравателно отговори Ваник. — Само от един бегъл оглед е решил, че това е неуспешен опит за отвличане, извършен от колумбийски бунтовници, които вече са се измъкнали през границата.

Полковник Санчес, изглежда, беше повече от доволен, че престъплението е извършено от отдавна изчезнали партизани и че може да разчисти мястото, да напише доклада си и да се върне в уютния си кабинет.

— Това ли е всичко?

— Това е всичко — повтори Ваник. — Тоя мързеливец е убеден, че е разкрил поредното престъпление. За четири месеца в Дариен са извършени пет партизански атаки и всеки път историята е една и съща. Обикновено той дори не ходи да прави оглед на местопрестъплението, но този път е убит американец.

Мърсър не правеше прибързани оценки за хората, но остана с убеждението, че капитан Ваник проявява загриженост, излизаща далеч извън границите на пълномощията й. Това пролича в гнева й към некадърността на полицаите. Санчес едва ли щеше да предприеме нещо за подозренията на Мърсър, но със сигурност щеше да разследва случая.

— Той наистина греши. Искате ли да ви разкажа какво всъщност се е случило тук?

Лорън Ваник го погледна изпитателно.

— Какво знаете?

Мърсър я отведе настрана от другите.

— Тези хора не са били убити от колумбийски бунтовници. Не са умрели от огнестрелни рани. — Мърсър пое дълбоко дъх, докато подреждаше доказателствата, които го бяха накарали да стигне до този странен, но неизбежен извод. — Били са убити от невидима вълна от въглероден двуокис, минала през долината от вулканичното езеро по-нагоре срещу течението на реката. Раните от огнестрелно оръжие са нанесени след смъртта им, за да прилича, на нападение.

— Какви ги говорите? — попита тя с мелодичния си алтов глас.

— Веднага щом пристигнахме тук, забелязах, че нещо не е наред. В джунглата не се чуваха звуци — нито птици, нито маймуни. Подобен район би трябвало да е шумен като зоологическа градина по време на хранене. Освен това видях, че листата на много дървета откъм реката са обрулени, сякаш е минала буря.

— И аз забелязах тези неща, но не им обърнах внимание.

— Аз също, но после огледах тук-там. Някои от мъртвите кокошки не са умрели от огнестрелни рани. Нападателите са убили козите и кучетата, но само са стреляли напосоки в кокошарника, защото са предположили, че никой няма да го разгледа по-отблизо. Труповете на животните, които видях в джунглата, нямат рани, няма никаква видима причина за смъртта им. И още не са се разложили. Няма и насекоми, които да разяждат плътта им. После огледах палатката, използвана за кухня. Всички мъртви хлебарки са се обърнали по гръб.

— Какво означава това?

— Хлебарките дишат през тръбички в корема. Когато са отровени, се обръщат по гръб в усилие да поемат повече въздух. Знам го от един специалист по унищожаване на вредители, който ми очисти къщата от хлебарки. Единственото, което може да е убило хлебарките, птиците, маймуните и хората на Гари по едно и също време, е някакъв отровен газ. Следите ли мисълта ми дотук?

— Да. Разбирам.

— Ако е било атака на бунтовници с минохвъргачки или газови гранати, хората в лагера щяха да изпаднат в паника и да се опитат да избягат в джунглата. Но всички са паднали мъртви там, където са били. Никой не е побягнал, нито се е паникьосал. Просто са умрели, когато въглеродният двуокис е изпълнил долината.

— Откъде знаете, че е бил въглероден двуокис?

— Този газ е безцветен, няма мирис, по-тежък е от въздуха и може да изтече от източник в природата. Минал е през лагера като вятър, който никой не е помислил за опасен, докато не са започнали да умират. И преди са се случвали подобни неща. През август 1986 година в Камерун, Африка, една нощ изригва вулканичното езеро Ниос и изхвърля хиляди тонове въглероден двуокис, който убива почти хиляда и седемстотин души. Газът се издига от магмена пещера под езерото вероятно в резултат на леко земетресение. Като газирана вода в кутия, отворена след разклащане, въглеродният двуокис изскача във фонтан, висок седемдесет и пет метра. Селяните са живели в долина под езерото. Тежкият газ се излива там и задушава всичко живо.

Лорън Ваник слушаше съсредоточено.

— Не бях чувала за това.

— Малцина го знаят. В света има само едно-две такива езера, ако не греша за случилото се тук.

— Не твърдя, че ви вярвам, но вулканичният газ не може да обясни раните от огнестрелно оръжие. И защо мислите, че не са били колумбийци?

— Това е най-странното. — Мърсър й разказа, че Гари е вярвал в съществуването на Два пъти откраднатото съкровище и е мислел, че е заровено някъде тук. После й обясни как е бил въвлечен в тази история, когато е отишъл на търг в Париж, добави как крадците са се опитали да избягат с дневника на Лепине и че това е била единствената вещ, която не е била купена от неизвестния китайски бизнесмен с връзки в Панама.

— Смятате, че някакъв китаец, който търси съкровището, е застрелял толкова хора за развлечение?

— Мисля, че е дошъл тук, за да открадне труда на Гари, като убие него и хората му, но когато е пристигнал, е видял, че всички вече са мъртви. Сигурно е знаел, че съпругата на Гари ще заподозре нещо и че труповете ще бъдат намерени. Не е можел да си позволи подобна загадъчна смърт да бъде разследвана. Учени от целия свят са щели да дойдат тук и да изследват езерото, за да проверят дали е имало изригване на въглероден двуокис.

— Стрелял е в труповете — прекъсна го Лорън Ваник — и е направил така, че да прилича на атака на бунтовници, защото е знаел, че местните полицаи няма да прекарат тук повече от един ден. И е решил после да се върне и да продължи започнатото от господин Барбър.

Мърсър остана доволен, че тя интуитивно е стигнала до същия извод като него.

— И аз мисля така.

Лорън Ваник погледна Санчес, който пушеше тънка пура и говореше с един от хората си.

— Той няма да ни повярва дори ако му представим доказателство.

— Затова казах на вас, а не на него.

— Усещам, че имате някакво предложение. Какво е?

— Искам утре да огледам езерото и да взема проби. Ако съдържанието на въглероден двуокис е високо, мога за дванайсет часа да докарам екип от Съединените щати. Познавам няколко геолози, с които изследвахме езерото Ниос. За съжаление не говоря испански, а бих желал Рубен и момчетата му да ми помагат. Нуждая се от преводач. Ще бъде само за ден-два.

Ваник подозрително присви очи.

— Надявате се, че присъствието на научен екип ще попречи на онзи китаец да се върне, докато намерите съкровището.

— Съкровището не ме интересува — заяви Мърсър. — Дори не мисля, че съществува, по дяволите. Искам само негодника, който едва не ме уби в Париж и който е убил приятеля ми.