Джак Дю Брул
Реката на тайните (14)

Домът на Роди Херара
Панама Сити, Панама

Кармен бе заспала на дивана, но щом съпругът й, Мърсър, Лорън и легионерите влязоха в къщата весели като футболен отбор, спечелил важна победа, се разсъни, скочи и прегърна Роди. Мигел и децата също се събудиха и тясната стая се изпълни с шумно веселие. Жерар, който бе загубил част от показалеца си, получи съчувствие от Кармен и добронамерени закачки от другарите си, че е единствената жертва. Пет минути всички крещяха и се прегръщаха. Дори Хари, чиято представа за демонстрация на обич беше просто да не се мръщи, потупа Мърсър по гърба.

— Длъжник съм ти, че ме измъкна — каза Мърсър.

— Всички имат принос — скромно отговори Хари, изненадан от силните чувства в гласа на Мърсър.

— Не за спасяването, а заради нещо друго. Може и да ти го кажа някога.

Мигел увисна на ръката на Мърсър, като прекъсна разговора им и остави Хари да се чуди на думите на приятеля си.

— Знаех си, че ще върнеш — за стотен път каза момчето. В тона му прозвуча настойчивост, сякаш нито за миг не се бе съмнявал в това.

Не беше чудно, че травмата от загубата на родителите му се бе превърнала в ожесточена привързаност към Мърсър. Той бе спасил Мигел от джунглата, беше го накарал да се засмее за пръв път след смъртта на майка му и баща му и го бе довел в този безопасен дом, където имаше деца на неговите години. В съзнанието на момчето Мърсър бе станал важна личност и мисълта, че неговият герой може да си отиде като родителите му, беше твърде много за уязвимите му чувства. Въпреки твърденията, че е вярвал в завръщането на Мърсър, Мигел се вкопчи в него така, сякаш от това зависеше животът му.

Мърсър не съзнаваше в какво се е превърнал за момчето и се развълнува. За пръв път почувства какво означава да си баща. Улови погледа на Роди и между тях премина някаква тайна — безмълвното признание какво всъщност означава безпрекословната обич на едно дете. Мърсър изпита завист към него.

Преместиха се в кухнята. Електрическият вентилатор проветри мириса на барут и пот и въздухът се изпълни с уханието на набързо приготвена храна. Всички насядаха, отвориха си бири и всеки почна да разказва за ролята си в спасителната операция. Мърсър говори най-много, като обясни подробно за мъченията, които бе понесъл. Останалите слушаха внимателно всяка негова дума. Изобретателността му в бягството от килията накара лейтенант Фош да вдигне наздравица и да му предложи да стане член на Чуждестранния легион.

Когато разказите приключиха, Кармен заведе децата да си легнат. Само Мигел не обърна внимание на опитите й да го убеди да последва другите малчугани. Тя разбра, че момчето иска да е с Мърсър, за да е сигурно, че героят му е в безопасност, и му позволи да остане с възрастните. После нежно целуна Роди и се прибра в стаята си.

Фош усети, че празненството ще се превърне в стратегическо съвещание, каза на двама от хората си да върнат пикапа на паркинга, откъдето го бяха взели, и изпрати друг легионер на пост пред къщата. Не се страхуваше, че са ги проследили, но предстоящият разговор щеше да е само за офицерите. Раненият пръст на Жерар бе превързан и болкоуспокояващите оказваха въздействието си, затова Фош го остави да спи на дивана.

Бирата свърши. Хари без желание извади бутилката си с уиски и наля на всички.

— Мислиш ли, че може? — попита Мърсър и посочи малката чашка, в която Хари бе налял на Мигел.

— Шегуваш ли се? — изсумтя старецът. — Дядо ми ми даваше да пия още когато бях по-малък от Мигел, и виж какъв мъж станах.

— И още как.

Хари се замисли за миг, погледна измачканата си риза и потърка брадичката си.

— Имаш право. Съжалявам, хлапе. — Взе чашката на Мигел и я изпи.

Мърсър погледна към китката си и изруга наум, когато си спомни, че инквизиторът бе откраднал часовника му. Стенният часовник показваше дванайсет и половина. Бе спал само един час в пикапа. Тялото му беше изтощено, но съзнанието му бе напрегнато и пълно с идеи, които започваха да се фокусират. Той знаеше, че сега е моментът да обсъдят следващите си ходове, а не на сутринта, когато оживлението им щеше да премине. Видя, че хората около него са на същото мнение.

Всички с изключение на Хари. Той изглеждаше самодоволен, сякаш знаеше отговорите на всички въпроси. Запали цигара, съзнавайки, че Мърсър го наблюдава. Наслаждаваше се на напрегнатото очакване, което създаваше.

— Имаш да ни кажеш нещо? — попита Мърсър. Знаеше, че Хари е готов да се пръсне, но не и да разкрие тайната си, преди да го попитат.

— Чакълът, който сте видели на пристанището, не е от мината. — Хари се облегна назад, готов да приеме похвалата на Мърсър, че е разгадал мистерията.

— Знам.

Отговорът му изненада всички.

Приповдигнатото настроение на Хари изведнъж се изпари.

— Какво?! Откъде знаеш?

— Нито чакълът, нито златото са оттам. В мината няма злато.

— Какви ги говориш? — попита Лорън и сложи лакти на масата. — Нали го видяхме. В мината трябва да има злато. Всички онези хора. Съоръженията. Големите камиони.

— Това е декор — заяви Мърсър. — Сложна бутафория, за да убеди инвеститорите и длъжностните лица от правителството, че Лиу е открил златна жила в джунглата. Като се имат предвид средствата, които е вложил, се обзалагам, че разполага дори с фалшиви геоложки доклади, за да подкрепи измамата. Виждал съм да правят това и преди, обикновено когато искат да присвоят инвестиции. Някой сенчест собственик на мина фалшифицира доклади, примесва рудни проби със златен прах и публично оповестява откритието си. Когато акциите на мината хвръкнат до небето, той я продава тайно и изчезва. След седмица и нещо някой инспектор отива там заедно с независим геолог и установява, че хората са изгубили милиони долари за безполезна дупка в земята. Аз лично съм съобщавал подобна лоша новина на управителите на един пенсионен фонд, които се простиха със сметките на няколко възрастни дами.

— Смяташ, че Лиу се опитва да направи същото тук? — попита Роди.

— Не може да бъде — възрази Лорън. — Нали видяхме златото в склада.

— Даваха го по телевизията — добави Роди. — Голяма церемония днес с президента Квинтеро. Той показа на медиите няколко току-що изсечени кюлчета. Дори имаха републиканския печат на Панама.

— Да, всички видяхме злато, но това не означава, че е дошло от мината. Геологичните доказателства, които видях в мината, не потвърждават, че там, където работят, има златна жила. Ако искате, мога да ви отегча с подробности, но това няма да промени факта, че златото, което видяхме, е от друго място. Имайте ми доверие.

— Не забравяйте, че чакълът се пренася в мината от кораб — добави Хари. — Този факт потвърждава теорията на Мърсър.

— Точно така. Още реквизит за декора на Лиу. Спомням си, че имаше много кварц, един от белезите за наличие на злато, затова вероятно е докаран от действаща златна мина. Лиу е искал да разполага с проби, в случай че някой прояви подчертан интерес към мината му.

— Щом златото не е от онази мина и не е част от Два пъти откраднатото съкровище от езерото, тогава откъде е дошло?

— Фош улучи същината на загадката.

— Предполагам, от същото място, откъдето е дошъл и чакълът — отговори Мърсър. — От Китай.

На лицето на Лорън се изписа озадаченост.

— Но защо? Това ми се струва твърде сложно за измама с инвестиции.

— Не мисля така. — Мърсър сви рамене. — Нямам представа какво е намислил.

— Контрабанда? — предположи Хари. — Ами ако използват операцията с мината като прикритие, за да изнесат от Панама съкровището на инките?

— Мислих по този въпрос — отговори Мърсър. — Но ако Лиу смята да изнесе златото, защо ще си прави труда да узаконява всичко? Защо просто не вземе съкровището от езерото и не го закара в Китай? Като се преструва, че е от мината, трябва да плати голям процент от печалбата на панамското правителство за лиценз и данъци. Ще загуби половината от стойността на златото плюс разходите по създаването на мината. Трябва да е нещо друго.

— Какво?

— Да обсъдим фактите. — Роди отброяваше на пръсти, докато говореше. — Китайците са направили фалшива златна мина. Донесли са злато и руда, вероятно от Китай, така че всичко да изглежда законно, а всъщност търсят огромно съкровище, заровено близо до Реката на руините. Щом намерят Два пъти откраднатото съкровище, вероятно ще се престорят, че златото идва от мината, и ще трябва да платят излишни десетки или стотици милиони долари. На едно мнение ли сме дотук?

Останалите кимнаха и го зачакаха да продължи. Надяваха се, че е открил някаква схема.

— Е, това са фактите — каза Роди. — Съжалявам, но не знам какво означават.

Всички въздъхнаха отчаяно и Хари им наля по още едно питие. Мигел бе заспал до Мърсър.

— Какво би спечелил Лиу, като даде всичките тези пари на правителството?

— Повече власт в Панама.

Роди отхвърли предположението на Фош.

— „Хачърли Консолидейтид“ налива толкова много пари тук, че вече има огромна власт. Освен ако Лиу не иска да го нарекат император или нещо подобно.

Лорън продължи мисълта му.

— Освен това, ако иска да получи още услуги от президента Квинтеро, Лиу може да предаде цялото съкровище. След като го намери — добави тя.

— Според вас Лиу иска да запази контрола върху златото, за да го раздава на части? — попита Хари и останалите кимнаха. — Знаем, че политиците имат къса памет. Да речем, че Лиу им даде съкровището наведнъж. Обзалагам се, че след година никой няма да си спомня за щедростта му, когато поиска зелена светлина за някой друг план. А ако си запази част от златото, може да държи изкъсо Квинтеро или някой друг властен човек.

Фош изведнъж разбра намека на Хари.

— И така ще ги кара да му се подчиняват, нали?

— Години наред.

— Не — възрази Мърсър. — Само докато съкровището свърши. Запасът не е неизчерпаем.

Във вълшебните разноцветни очи на Лорън блесна прозрение.

— Ами ако тръгнем отзад напред?

— Какво искаш да кажеш? — попита Фош и прие предложената му от Хари цигара.

— Ние предполагаме, че планът на Лиу е да даде пари на Панама срещу по-късни концесии. Но Роди спомена, че „Хачърли“ вече имат благоразположението на правителството. И аз съм чувала същото. Не е нужно „Хачърли“ да им дава нещо. — Тя млъкна, сякаш се колебаеше. — Вместо да поискат по-късно нещо от Панама, те може да смятат да го вземат сега и да използват съкровището като компенсация.

— Имаш предвид Канала?

— Какво друго? — Лорън се оживи, разгорещена от идеята, която обясняваше. — Замислете се. „Хачърли“ ще даде на правителството злато за милиони долари, когато може просто да го изнесе тайно от страната. Те вече контролират пристанища, петролопровод и десетина други бизнеса. Единственото, което не управляват пряко, е Каналът. Може би златото е отплата, за да превземат и него.

— Капитан Ваник — прекъсна я Роди, — управата на Канала плаща на правителството близо двеста и трийсет милиона долара годишно. Ако получи контрола над водния път, Лиу може да изплаща тази сума известно време, но както Мърсър каза, съкровището все някога ще свърши. И после?

Роди бе посочил фатален недостатък в плана й, но Лорън отказа да се предаде. Беше убедена, че е попаднала на нещо.

— Може би искат контрола само за две години?

— Защо?

— Не знам. — Лорън въздъхна отчаяно. — Вероятно искат да го затворят.

— Не могат. — Роди беше в позната територия и говореше авторитетно. — Според договора, с който върнаха Канала на Панама, Съединените щати запазват правото си да използват военна сила, ако за навигацията възникне заплаха. Ако Лиу затвори Канала, американските морски пехотинци веднага ще атакуват бреговете, за да го отворят отново.

— Някъде четох, че американската намеса зависи от това дали Панама ще им позволи да влязат в страната — отбеляза Фош.

— Това е само процедурна подробност — възрази Роди.

И в същия миг Мърсър прозря замисъла на Лиу и осъзна каква е идеята му.

— Да, процедурна подробност, но много важна. Ако Каналът бъде затворен, Съединените щати не могат да влязат без покана в Панама. — Той се обърна към Роди заради познанията на бившия лоцман. — Да речем, че Лиу иска временно контрол върху Канала, но не може да действа открито. Най-добрата му възможност за избор би била таен саботаж, нещо в краткосрочен план, което няма да изглежда подозрително и няма да бъде проследено до него. Ти как би постъпил?

— Господи, не помислих за това! — възкликна Роди. — Очевидното е да разруши шлюзовете, но те ще бъдат ремонтирани за два-три месеца, освен ако не ги порази ядрен удар.

— Този период е твърде малък — обади се Хари. — И няма как да стане тайно.

— Всички кораби минават през Гатун на брега на Атлантическия океан. Мястото е уязвимо. По време на Втората световна война там са били опънати мрежи против торпеда, а наоколо е била разположена зенитна артилерия. Днес законът и шамандурите не забраняват достъпа дотам.

— Има ли начин стената да бъде разрушена?

— Да, ако някой кораб се блъсне в нея. Проблемът е, че подобна катастрофа вероятно ще източи милиони кубически метри от езерото Гатун, резервоара на Канала.

— Прекалено сложно — каза Мърсър.

— Да, прекалено сложно — съгласи се Роди. — Ще са необходими много години, докато валежите отново напълнят езерото, за да могат да минават корабите.

— Тогава какви други варианти остават?

— Проливът Гейлард, най-тясната точка на Канала. — Роди начерта с молив езерото Гатун и Панамския канал. Главната част на водния път излизаше от езерото като виещо се пипало от тялото на амеба и минаваше по междуконтиненталния раздел по пътя си към Тихия океан. Там където Каналът се стесняваше между две планини, той написа „Контрактърс“, „Голд“ и ширината — 187 метра. — Повечето кораби, които минават оттам, са една трета по-дълги от ширината на пролива. Планините са надвиснали над най-високите плавателни съдове и през лятото е горещо като в пещ. Пространството е твърде тясно за големите кораби на „Панамакс“.

— Виждала съм пролива — каза Лорън, като погледна чертежа. — Експлозията трябва да е адски силна, за да изхвърли достатъчно камъни във водата и да го блокира. По време на разширяването, завършено през 2001 година, за последното взривяване са били необходими сто и двайсет тона експлозиви.

— Забравяш, че са били разпръснати в разстояние на неколкостотин метра по дължината на Канала — възрази Роди.

— Един насочен взрив би го запълнил отчасти.

— Да речем, че Лиу иска да затвори Канала за две години — каза Фош. — Все още не знаем защо би искал да направи подобно нещо. Защо да излага на риск законните си придобивки в Панама с подмолен терористичен акт? Какво би спечелил?

— Той контролира петролопровода и железницата — отговори Хари. — Ако Каналът не работи, Лиу ще контролира целия транзит. Ще върти страхотен бизнес.

— Да. — Французинът кимна. — Ще може да удвои и дори да утрои таксите за пренасяните товари. Търговците няма да имат друг избор, освен да му плащат, ако искат да избегнат допълнителното пътуване от четиринайсет хиляди километра около Южна Америка.

Мърсър вече бе обмислил и отхвърлил този мотив.

— Железопътните тарифи представляват половината от парите, които Лиу ще даде в злато, за да поддържа икономиката на Панама, докато Каналът отново бъде отворен. Това не е причината, макар че преместването на товарите през провлака може да спомогне за покриването на някои разходи за операцията му и за поддържането на международното корабоплаване тук. — Той се обърна към Лорън, която изглеждаше изтощена. — Ти първа се сети, че Лиу може би иска да замени Два пъти откраднатото съкровище срещу възможността да затвори Канала. Някакви идеи?

Тя сдържа прозявката си и поклати глава.

— Засега мисля, че трябва да се тревожим по-скоро как го прави, отколкото защо. Стратегията на Лиу ще бъде разкрита, след като научим каква е тактиката му.

— Първият боен закон? — усмихна се Мърсър.

— Не, вторият. Първият е, че куршумите имат достъп навсякъде.

Всички се усмихнаха и напрежението от обсъждането сякаш са разсея. Наближаваше два след полунощ и беше време да си лягат. Повечето бяха будни от около трийсет часа.

Лейтенант Фош отказа поканата на Роди да пренощува в дома му заедно с хората си. Легионерите трябваше да се върнат в тайната квартира и да понесат наказанието на Брунесо, че не са се подчинили на заповедите му.

— Ще ни помогнете ли? — Щом смяташе да осуети плановете на Лиу, Мърсър отчаяно се нуждаеше от помощта на Легиона и молбата ясно се долови в гласа му.

— Не знам. Все пак познаваме Брунесо съвсем отскоро.

— Ще му кажеш ли какво сме научили? — попита Лорън. Тонът й беше отчаян като на Мърсър.

— Да. Но може би няма да има полза. Имам чувството, че той е по-заинтересуван от кариерата си, отколкото да се излага на опасности — засмя се Фош, но после добави сериозно: — Не ме е грижа за законните действия в случая. Не ми трябват достатъчно доказателства, за да убеждавам съда, че Лиу е опасен. Трябва обаче да съберем достатъчно доказателства, за да убедим някого в нещо. Всичко това са само разсъждения от наша страна. Капитан Ваник, ще е удобно ли да повдигнеш въпроса пред шефовете си?

Лорън смутено призна, че не може да го направи.

— Разберете и моето притеснение. Единствената грижа на Брунесо беше липсващият ядрен отпадък. Не мисля, че ще можем да променим решението му.

— Защо не говориш с твоите шефове в Легиона? — попита Мърсър.

— Аз съм само лейтенант — отговори Фош. Имаше предвид, че докладът му ще бъде подаден и забравен.

— Ами ако намерим още доказателства? Нещо конкретно?

— Не знам какво би намерил, Мърсър — откровено отговори французинът. — Защото още нищо не се е случило. Няма никакви уличаващи действия.

Мърсър се наруга заради безсилието си. Беше твърде уморен, за да прави изводи от обсъждането, макар да усещаше, че са съвсем близо до истината. Затвори очи, опитвайки се да стигне до някакво решение. Изражението му помръкна и Лорън загрижено докосна ръката му.

— Добре ли си?

— Да, по дяволите!… Ох, извинявай.

На когото и да даваше подкупи, Лиу не можеше да постави експлозиви в пролива Гейлард и да очаква разследващите случая детективи да мислят, че това е нещо друго освен терористичен акт. Американското правителство щеше да нахлуе в Панама като глутница вълци. Какво друго можеше да се направи? „Хайде, мисли. Да, разбира се. Кораб да се блъсне в язовирната стена“. Роди бе обяснил как може да се разруши стената на Гатун. В последно време бяха използвани сто и двайсет тона експлозиви. Лорън говореше за разширяването на Канала. Роди спомена, че корабът, който управлявал, изведнъж се отклонил в насрещната лента. И бе описал подозрителния инцидент, заради който го бяха уволнили.

Три нишки, водещи до един-единствен логичен извод. Мърсър погледна първо Лорън, после Фош.

— Имаш ли опит като водолаз?

— Да — веднага отговори французинът, прикривайки озадачеността си от странния въпрос. — Но ефрейтор Томанович е по-опитен от мен. Непрекъснато се гмурка.

— Можеш ли да ми го дадеш за двайсет и четири часа?

— За какво става дума? — Лорън се ядоса, защото Мърсър се бе обърнал към Фош, а от снимката в апартамента й знаеше, че тя е водолаз.

— Мисля, че знам как Лиу смята да взриви част от пролива Гейлард. Доказателството, което ни трябва, ни чака в шлюза „Педро Мигел“. — Мърсър видя гнева в очите й и разбра, че Лорън безмълвно го обвинява, че иска да я предпази от опасност. Но той нямаше такова намерение. — Не се тревожи. Не съм те изключил. Аз съм се гмуркал само няколко пъти и не бих се осмелил да вляза в Канала. Ако лейтенант Фош разреши на Вик да дойде с нас, ти ще му бъдеш партньор, не аз.

Гневът й се превърна в леко безпокойство. Спускането в оживен воден път, където шлюзовете бяха големи колкото огромните кораби, редовно минаващи през тях, щеше да е най-необичайното гмуркане, което бе предприемала. Вгледа се изпитателно в лицето на Мърсър и разбра, че той разчита на нея и не би поискал това, ако положението не беше критично.

— Дадено.

— Защо шлюзът „Педро Мигел“? — попита Хари.

— Първо, защото е най-близо до пролива Гейлард и е най-изолираното място в Канала — отговори Роди, който се бе досетил каква е хипотезата на Мърсър. — Наоколо няма градове и никой не ходи да гледа корабите, както правят в Мирафлорес. Нещо по-важно, корабът, заради който ме уволниха, закъсня с петнайсет минути, излизайки от този шлюз. Не съобщиха никаква причина и малко по-късно корабът стана неуправляем. Ако Лиу прави нещо на корабите, за да предизвиква инциденти, там е мястото.

— Аха.

— Мисля, че планът на Лиу има нещо общо със загадъчните инциденти, които са претърпели Роди и други лоцмани — каза Мърсър и погледна въпросително Фош.

— Вик е твой. Ще го прикрия пред Брунесо. Кога?

— Какво ще кажеш, Лорън? Ти имаш необходимия опит.

— Най-добре е рано сутринта или късно следобед. Ъгълът, под който грее слънцето, и блясъкът му ще скрият светлината на водолазно фенерче. Само че никой от нас няма да е във форма да го направи на зазоряване. — Тя погледна часовника си. — Дотогава остават четири часа. Да се гмурнем утре привечер.

— За да не привлечете внимание, докато влизате във водата — предложи Роди, — ще ви препоръчам един човек, който има моторница на източния бряг на Гатун. Може да се срещнете с него там и той да ви закара през пролива до Педро Мигел. Ще се гмурнете от моторницата му.

— Ще се съгласи ли? — попита Мърсър.

— Той е брат на Кармен. — Не беше необходимо Роди да добавя нищо повече. В Панама нямаше нищо по-важно от роднинските връзки.

Телефонът събуди Мърсър само след час, но той се зарадва, защото сънуваше кошмар, повторение на изтезанията, само че този път господин Сун не възобнови ритъма на сърцето му. Мърсър беше мъртъв, но продължаваше да изпитва непоносима болка. Всяка нова агония се добавяше към предишните и го караше да се моли мозъкът му да престане да функционира. Сърцето му неистово искаше кръвта, която вече не изпомпваше, но въпреки това го болеше. Смъртта не беше спасение, колкото и да се молеше за нея.

На второто позвъняване той се разсъни и осъзна, че е облян в пот. Обзет от паника, Мърсър усети, че сърцето му блъска в гръдния кош, въздъхна облекчено и се облегна на възглавниците.

— Мърсър — прошепна Роди. — Буден ли си?

— Да, и жив — задъхано отговори Мърсър, обезпокоен от образността на съня и празнотата, която бе оставил в гърдите му. Ужасът се спотайваше под повърхността, готов да запълни вакуума, ако не го потиснеше.

— Обажда се лейтенант Фош. — Роди прекоси стаята, подаде му слушалката и излезе.

— Да, какво има, лейтенант? — попита Мърсър.

— Върнахме се в тайната квартира. Брунесо не е тук.

Мърсър провеси крака от дивана.

— За Франция ли е заминал?

— Багажът му е тук, но паспорта му го няма.

— Може би е в посолството.

— Обадих му се по мобилния телефон и разговарях с него. Каза, че е там, но след като разговорът приключи, ми хрумна да го попитам още нещо и му позвъних отново. Той не отговори. След това се обадих в посолството. Дежурният офицер не го беше виждал. Рене не е ходил там от пет дни.

Това привлече вниманието на Мърсър.

— Излъгал те е?

— Oui.

— Pourquoi?^[1] — Мърсър несъзнателно премина на френски.

— Je ne sais pas^[2] — призна Фош. — Докато разговаряхме, той сякаш нямаше нищо против, че съм взел един от хората ни тази вечер. Нито прояви интерес, че искаш Томанович за утре.

— Какво каза?

— Нищо. Преди да напусне Панама, искал да се погрижи за някои недовършени неща. Добави, че ние трябвало да се върнем в Гвиана сами.

— Имаш ли представа какви може да са тези недовършени неща?

— Брунесо вършеше много работа без нас — обясни легионерът. — Нашата задача беше предимно да наблюдаваме товарното пристанище на „Хачърли“. Той прекарваше дните и някои от нощите си другаде. Предполагам, че е създавал връзки, но вече не съм толкова сигурен.

Мърсър не отговори веднага. Работил бе с агенти на ЦРУ и мислеше, че разбира манталитета на шпионите. Повечето се престараваха в желанието си да научат всичко, често в свой ущърб.

— Каза ли му какво планираме за утре?

— В общи линии.

Нещо подсказа на Мърсър, че в това няма логика. Той не харесваше Брунесо. В края на краищата френският агент го бе използвал, но от друга страна, едва ли щеше да попречи на намеренията им. Вечерта Лорън бе казала, че Брунесо бил готов да ръководи спасителната операция в мината, но се отказал, когато разбрал, че основната му мисия е приключила. Фактът, че не бе помогнал за спасяването на Мърсър, го правеше негодник, а не заплаха.

— Мисля, че няма защо да се притесняваме — каза Мърсър. — Рене не знае какви са плановете ни. Ако всичко мине добре, утре вечерта ще имаме доказателството, от което се нуждае Лорън, за да отиде при шефовете си.

— Добре. За по-сигурно ще напуснем тази къща и ще отидем другаде. Ще поръчам да занесат нещата на Брунесо в посолството. Вие с капитан Ваник ще вземете Вик на спирката на автобуса край парка Чинко дьо Мейо в девет и половина. Не се тревожи, той ще познае хондата на Роди Херара. — Фош не бе казал, че не вярва на командира си, но предпазните мерки означаваха, че няма намерение да рискува.

От оперативна гледна точка планът беше добър. Мърсър реши за известно време да настани Роди и семейството му в хотел. Неколкостотин долара за апартамент бяха малка награда за съветите на лоцмана. Не искаше да мисли, че нещо лошо може да се случи с тези благородни хора.

— Добре — с нарастващо безпокойство каза Мърсър. — Ще ти се обадя, преди да стигнем до Педро Мигел.

Затвори телефона и отново легна, бореше се със съмненията си. Имаше десетки причини, поради които Брунесо можеше да изостави легионерите. Може би наистина приключваха случая или му беше неудобно да признае, че е с проститутка, когато се бе обадил Фош. Нямаше основание да се смята, че Лиу Юшен го е завербувал, но залогът беше голям и Мърсър не можеше да отхвърли тази вероятност.

Най-после задряма и кошмарът се върна. Само че този път Рене Брунесо слагаше иглите за акупунктура.