Джак Дю Брул
Реката на тайните (7)

Пристанището на „Хачърли Консолидейтид“
Балбоа, Панама

Мерцедесът на Лиу Ютен стигна до строго охранявания склад. Валеше и едрите капки се сипеха като градушка по асфалта. На светлината на прожекторите на подемните кранове дъждът приличаше на коледни гирлянди и се превръщаше в пара, когато докоснеше нагретите крушки. Луксозният автомобил зави покрай редицата самосвали, запромъква се между контейнерите и купчината камъни и спря до бронираната кола със златния товар. Лиу не изчака шофьорът да му отвори вратата.

В резултат на живот, прекаран в постоянна работа и напрежение, Лиу беше слаб, почти мършав, и хлътналите му очи бяха оградени с тъмни сенки. Беше на трийсет и осем години, но изглеждаше много по-възрастен. Лицето му беше състарено, почти похабено, но излъчваше воля, която заразяваше околните, воля, която можеше да бъде видяна само във водачи, преживели множество житейски бури. Освен това Лиу притежаваше решителност, енергичност и неизчерпаема издръжливост да се бори дълго след като други на неговото място биха се предали. Той се радваше на високо обществено положение, богатство и власт и неуморно се стремеше към още.

Не алчността обаче мотивираше действията на Лиу Юшен. Той бе виждал това обвинение в безброй делови списания. Интересуваше го единствено успехът, безкрайното предизвикателство да се състезава интелектуално с глобалната икономика и да излезе на върха. Веднъж бе казал, че бизнесът е нещо повече от война. Войните се водеха между двама противници, докато бизнесът беше борба между индивида и всичко останало. За разлика от войната, деловите съюзи продължаваха само докато се постигне печалба. Залитнеш ли веднъж, трупът на компанията ти ще бъде оглозган като мърша от чакали. Според него другата разлика беше, че войните все някога свършват, докато търговията, непрестанният обмен на стоки и услуги, продължава вечно.

Лиу Юшен слезе от мерцедеса и огледа мъжете около бронираната кола. Изражението му беше неразгадаемо. От войника, който се бе самоубил със собствената си граната, бе останало само червено петно върху бетона. Лиу изгаряше от желание да запали цигара, но наскоро ги бе отказал и бе придобил навика да духа на пръстите на дясната си ръка като касоразбивач, готвещ се да предприеме трудно отваряне на сейф.

Той беше метър седемдесет и пет, по-висок от всичките си войници с изключение на сержант Хуай и още двама, но изглеждаше по-дребен и крехък заради слабото си тяло и продълговатото си лице с остри черти. Никой обаче не можеше да се сравни с жестокостта му, нито да избегне осезаемото напрежение, свито в него. Докато всевиждащите му очи обхождаха разкаяните лица на пазачите, всеки отместваше поглед. Лиу се втренчи в капитан Чен Тай Фат, командира на подразделение на специалните сили на Меча на Южен Китай, чието главно задължение беше да отговаря за охраната на склада.

Чен беше офицер от кариерата, компетентен професионалист, като мнозина от Народноосвободителната армия издигнал се до ранга си както благодарение на фамилните си връзки, така и на способностите си. Баща му беше генерал от военновъздушните сили и ако зрението на Чен не страдаше от някои недостатъци, той щеше да пилотира реактивни изтребители, излитащи от остров Хайнан. Лиу не обвиняваше Чен, че се е родил такъв. Самият той беше облагодетелстван от завоеванията на семейството си с потекло, датиращо от известния Дълъг поход на председателя Мао. Лиу не можеше да прости единствено неспособността.

Застанал с изправени рамене, Чен чакаше онова, което знаеше, че предстои — напълно заслужено порицание. В пристанището бяха проникнали крадци и макар че опитът им да отмъкнат нещо бе осуетен, той беше виновен за пропуска на охраната.

Лиу Юшен духна на пръстите си, сякаш се бе опарил.

— Когато се обади в дома ми, ти каза, че крадците са избягали с помощта на ракетен огън отвъд оградата — започна той и капитан Чен кимна. — Но въпреки това смяташ, че са били дребни бандити, които са искали да откраднат електроника от контейнерите?

Чен примига. Не очакваше, че въпросът на Лиу ще бъде зададен толкова меко.

— Оръжията им бяха модерни, сър, но Панама е пълна с такива оръжия — остатъци от контрите и сандинистите, пренасяни за бунтовниците в Колумбия. Тук ракетните гранати са нещо обикновено като проститутките, и при това по-евтини.

Лиу погледна сержант Хуай за потвърждение. Възрастният войник леко кимна. Юшен продължи да говори с мек тон, макар че в думите му се усещаше заплаха.

— Обикновени крадци, а имат автоматични оръжия и ракетни гранати? Интересно. И откъде знаят да дойдат точно в този склад и точно по това време?

Чен имаше готов отговор.

— Въпреки предпазните мерки панамските докери знаеха, че тук ще става нещо. Засилената ни охрана със сигурност им е подсказала това. Някой от тях може неволно да е споменал нещо или дори да е действал заедно с крадците.

— Има ли доказателства, че може да сме били предадени?

— Не, сър.

— Започнахте ли разследване?

— Веднага щом крадците избягаха, заповядах да затворят пристанището. В момента разпитваме всички служители.

— По твоя преценка какво са видели крадците?

Чен се замисли дали да не отговори уклончиво, но в склада имаше твърде много войници и не можеше да разчита на тях да подкрепят лъжата му. Знаеше, че те уважават повече сержант Хуай, отколкото него, пък и поради двойствената същност на КНТИНО Лиу имаше ранга на полковник, макар че никога не обличаше униформата си.

— Възможно е да са видели част от златото, сър.

— Бяха ли достатъчно близо, за да видят печатите на него?

— Не, сър. Бяха на второто ниво, твърде далеч, а и ъгълът оттам е малък.

— Вярно ли е? — обърна се Лиу към Хуай.

— Оглеждах оградата по периметъра, когато престрелката започна, но хората ми потвърдиха това. Златото беше покрито, с изключение на момента, когато един от помощниците ви разви едно кюлче. Но крадците са били твърде далеч, за да видят печата.

Лиу погледна двамата мъже в костюми, които бяха наблюдавали прехвърлянето. Черните му очи безмълвно зададоха въпроса кой е погледнал кюлчето злато. Двамата пребледняха под изпитателния му поглед и след дълга пауза единият избута напред другия.

— Пин, господин Лиу.

— Какво ще кажеш, Пин? — любезно попита Юшен. — Заплашителността в държането му изведнъж изчезна. — Видя ли златото ми?

Младият изпълнителен директор не събра смелост да отговори и кимна с наведена глава.

Лиу се засмя.

— Не се тревожи, Пин. На твое място и аз бих се изкушил да го погледна. Рядко ни се предоставя възможност да видим четирийсет милиона долара накуп.

Пин вдигна глава и си позволи да се усмихне. И тогава забеляза дискретния знак на шефа си към сержанта на командосите.

Хуай извади оръжието си и натисна спусъка. Куршумът улучи Пин в капачката на дясното коляно. Докато той се превиваше, Хуай стреля отново и другото коляно се раздроби в облак от кръв и частици от кости. Младият изпълнителен директор се строполи на бетона и закрещя от неописуема болка. Тялото му надделя над способността на мозъка да се справи с агонията и Пин загуби съзнание.

Лиу погледна замислено другия си заместник и остана доволен, че е постигнал целта си, когато на слабините на мъжа се появи мокро петно.

— Нека наказанието на Пин да ви напомня да не забравяте, че това е военна операция и няма да търпя грешки. Не сме в Хонконг или в Шанхай, а в страна, която допреди няколко години беше марионетка на американците. Панамците наскоро се освободиха от империализма на Съединените щати и проявяват предпазливост към всеки чужденец, особено към нас. Панама е католическа страна и гражданите й смятат комунизма за обида към техния Бог. Нашите инвестиции в инфраструктурата са добре дошли, но ние не сме. Поради тази причина планирах операция „Червен остров“ така, че да сведе до минимум реалното ни участие. Една неволна грешка или споменаване за онова, което ще се случи, и хората ще излязат на улиците. Те обичат да го правят. Омар Квинтеро е най-непопулярният президент на страната след Ортега. Ако не укрепи властта си, не след дълго ще тласне Панама към хаос. Капитан Чен?

Чен излезе напред.

— Сър?

— Видя какво стана с човека, позволил си да погледне златото без разрешение. Искам с крадците да се случи нещо още по-лошо.

— Слушам, сър.

— Сержант Хуай, какво стана с американеца в Париж, който се появи в крайречния лагер на Гари Барбър? Мърсър?

— Изпуснахме го, след като снощи излезе от ресторанта, защото пияни туристи блъснаха колата ни, но са го забелязали на летището късно тази сутрин да се качва на самолет за Маями. Ако още искате дневника, който купи, ще трябва да изпратим екип в Щатите.

Лиу се замисли, после каза:

— Няма да е необходимо. Разполагаме с достатъчно стари ръкописи, за да узаконим откритието си, ако някой се запита как сме намерили съкровището. Дневникът, който купа американецът, не е важен. — Директорът на „Хачърли“ за Панама тръгна към колата си. — Ако капитан Чен не успее да намери крадците, искам незабавно да изнесете златото от склада и да разчистите всичко до четирийсет и осем часа.

Чен отвори уста да каже нещо, но Лиу не му позволи.

— Знам какви са инструкциите ни за транспорта. Онова, което не може да бъде изнесено от склада за два дни, трябва да бъде преместено на друго място в пристанището, докато все още можете да го разкарате. Не нарушавайте указанията, но и не оставяйте нищо тук.

— Слушам, сър.

Лиу Юшен се настани на задната седалка на мерцедеса, отвори минибарчето и извади антиацид. Изпи три големи глътки и потрепна от болка, когато от стомаха му изригнаха още киселини. Смяташе, че е твърде млад, за да е болен от язва. Но от друга страна, трийсет и осем години беше твърде крехка възраст за отговорността, което носеше. Както обичаше да прави, когато болката се засилеше, Лиу си представи схемата на йерархията в „Хачърли“. Изпитваше удоволствие да си припомня стълбицата, която бе изкачил. Над него бяха само президентът на конгломерата „ХачКо“ Дън Хой и генерал Ю Куан. Единственият началник на Ю Куан беше министърът на отбраната в Пекин, а на върха на пирамидата стоеше президентът на Китай. Лиу вече се бе издигнал с двайсет позиции и му оставаха още четири. Ако осъществеше операция „Червен остров“, сигурно щеше да стане президент на „Хачърли Консолидейтид“. За тази цел трябваше тайно да го направят генерал и да го издигнат още по-близо до председателското място на Комисията за наука, технологии и индустрия към националната отбрана. Лиу пресметна, че до две години ще бъде прехвърлен в Министерството на отбраната.

Болката в стомаха му намаля.

Съжаляваше за осакатения Пин. Раздробяването на коленете на младия изпълнителен директор беше твърде сурово наказание за грешката в преценката му. Едно порицание би било достатъчно. Но Лиу го бе направил по-скоро за назидание на останалите, отколкото като възмездие за глупавата му грешка. Ако някой трябваше да пострада, това беше Чен, защото бе позволил в пристанището да проникнат крадци, фактът, че бе принуден да използва панамски войници за охрана на външния периметър, за да бъдат доволни местните партньори на „Хачърли“, не беше оправдание в склада да бъдат допускани непознати.

В операция „Червен остров“ нямаше критични моменти, защото всеки етап беше еднакво важен. Сега, когато хората на Лиу играеха по-активна роля, той не можеше да си позволи невнимание. Осакатяването на Пин щеше да служи за напомняне.

Юшен трябваше да поддържа контрола и дисциплината и да се погрижи всичко да върви по график. Всяко забавяне можеше да накара Пекин да отмени операцията. „Червен остров“ беше риск, в който вярваха малцина в най-висшите ешелони. Те си бяха позволили да бъдат убедени само защото Лиу ги бе уверил, че няма да има засечки. Той усещаше, че напрежението се засилва. Златните запаси не бяха неизчерпаеми.

Лимузината пропадна в дупка и Лиу изруга. Не беше ксенофоб, нито дори расист, но бе намразил всичко панамско, откакто пристигна в тази страна — непрекъснатите дъждове, потискащата влага, влошаваща язвата му, и мърлявите бюрократи, които бяха вечно недоволни от подкупите. Но най-много ненавиждаше народа.

Ако не беше желанието на Съединените щати да направят Канала, Панама щеше да си остане затънтена провинция на Колумбия. Американците бяха създали страната буквално от нищо. Теодор Рузвелт бе подкрепил режисирания им бунт срещу колумбийците и бе признал новосъздадената държава още преди мастилото на конституцията й да е изсъхнало. Оттогава Съединените щати бяха налели милиарди долари в Панама. Вярно, Лиу разбираше недоволството на народа, тъй като американците се държаха с панамците като с второкласни граждани, но все пак втори след най-мощната нация в полукълбото беше по-добре, отколкото първи в Третия свят. А Панама неизбежно отново щеше да тръгне по този път.

Сингапур беше единствената страна близо до екватора с приличен стандарт на живот. Всички Други се бяха предали на тропическото безделие и бяха изостанали далеч зад индустриалния свят. Лиу разбираше, че това е в резултат на струпването на десетки фактори, но според него главната причина беше вроденият им мързел. Наближаването на зимата в северните ширини принуждаваше фермерите трескаво да сеят и да прибират реколтата, за да изпреварят първото застудяване. Тази работна етика бе довела до индустриалната епоха и бе донесла благоденствие на Европа, Америка, Япония, Австралия и части от Северен Китай. За разлика от тях, в региона около екватора нямаше подобно чувство на неотложност. Сезоните на засушаване осигуряваха същата реколта като дъждовните. Нямаше принудителна причина да се бърза. Същото се отнасяше и за индустриалната епоха. Никой не бързаше да завърши някой проект, защото следващият ден щеше да е същият като предишния. Лиу не обвиняваше народите за начина, по който се бяха развили обществата им, но му беше неприятно, че нямат желание да усвоят северните порядки. Те очакваха, че светът ще се приспособи към техния дневен ред. Банкерите в Панама Сити не изпитваха нищо, когато караха клиентите си да чакат часове, докато се наслаждават на дълги обеди и срещи с любовници. Подобна разпуснатост изглеждаше заразна и той се опасяваше, че и неговите хора ще я прихванат. Ако беше в родината си, Пин не би се осмелил да погледне златото.

Лиу беше сигурен, че демонстрацията тази вечер ще му спечели още няколко седмици всеотдайност. А няколко седмици щяха да му стигнат.

Тайната квартира се намираше в тих квартал в северната част на Панама Сити. Сградата бе незабележима едноетажна бетонна къща с малки прозорци и скосен покрив с дълга стряха, за да пази от дъжда единствената врата. Останалите къщи на улицата бяха същите с изключение на боята. Скривалището беше боядисано в бледорозово.

Докато не влязоха вътре, Рене Брунесо отказваше да отговаря на въпросите на Мърсър. Това обаче не попречи на Мърсър да се досети как стоят нещата. Брунесо явно работеше за някоя от френските агенции, по всяка вероятност за Държавна сигурност. Как иначе можеше да се обясни присъствието на войници от Чуждестранния легион?

Мърсър беше объркан от обрата на събитията и трябваше да възвърне хладнокръвието си. Ето защо веднага щом прекрачиха прага и едрият французин се обърна към него, Мърсър заби юмрук в челюстта му и го просна на пода.

— Това ти е, защото едва не ме убиха в Париж — изсъска той, извади пистолета си и се прицели в най-близкия легионер. — Ти не се меси.

Рене го погледна гневно, после кимна. Напрежението намаля. Французинът направи знак на легионерите да отстъпят назад.

— Мисля, че заслужих това, доктор Мърсър. — Брунесо стана и заразтрива челюстта си. — Добър удар. Приятелят ти Жан-Пол Дерозие ме предупреди да не те подценявам. Но вместо да ме обвиняваш, трябва да ми благодариш, че ти спасих кожата. Два пъти за два дни — тази вечер в „ХачКо“ и предишната нощ, когато двама главорези на „Хачърли“ те проследиха от японския ресторант.

Все още изумен от появата на Брунесо, Мърсър не каза нищо и само кимна.

— Смяташ ли, че не те наблюдават? — продължи французинът. — Хората на Лиу сигурно знаят всяка твоя стъпка от пристигането ти в Панама. Той е изградил невероятна мрежа за много кратко време. Но и аз направих същото. Спомняш ли си хората около теб по време на вечерята в японския ресторант?

— Германецът на нашата маса?

— Това му е хубавото на Легиона, нали? Има хора от целия свят. Те осъществиха измъкването ти.

— Кой е германец? — попита Лорън, която тъкмо влизаше.

— Никой, капитан Ваник — отговори Рене. — Минало недоразумение.

Тя погледна Мърсър и видя, че е развълнуван като нея. Последиците от прилива на адреналин и изненадата, че в Панама действат френски шпиони, я бяха накарали да се разтрепери. Лорън се бе надявала, че Мърсър ще я успокои, но усети, че известно време няма да е в състояние да го стори. Брунесо ги заведе в малката всекидневна, където имаше само две канапета. На стената се виждаха прашните очертания на разпятие. Между канапетата бе поставена масичка за кафе. Пепелникът върху нея беше препълнен. От кухнята се появи легионер с кашон студени бири. Сложи шест бутилки на масата и отиде в задната стая. Мърсър и Лорън останаха сами с Рене Брунесо.

Шпионинът отвори с швейцарско ножче три бири и им подаде по една.

— А сега, да отговоря на обвинението ти. Да, аз те натопих в Париж с помощта на Жан-Пол Дерозие. Не го обвинявай. Френското правителство не му остави избор.

— Искал си да изкараш от укритието му онзи, който изкупи дневниците за Панама? — Мърсър вече знаеше отговора на този въпрос, но искаше потвърждение.

— Точно така.

— Но защо? — попита Лорън. — Какъв е вашият интерес?

— Откровено казано, капитане — рече Брунесо и запали цигара, — защото вашата страна вече не проявява интерес, въпреки доказателствата, че Китайската народна република изкупува големи части от Панама и по всяка вероятност след година ще контролира Канала.

Лорън не остана доволна от отговора, макар да знаеше, че това е истина.

— Но какъв интерес има френското правителство? — повтори тя.

Брунесо я погледна с подновено любопитство, сякаш Лорън бе издържала някаква негласна проверка, после кимна одобрително.

— Много добре, капитан Ваник. Мисля, че нашият приятел Мърсър би се задоволил с отговора ми, но ти искаш още. Защо?

— Защото французите никога не са проявявали интерес към Централна Америка, нито изглеждате особено разтревожени от геополитическото разрастване на Китай напоследък. И накрая защото по Канала минават малко френски кораби и брутният ви вътрешен продукт почти не зависи от суровините, които се пренасят по него. Географското ви положение ви изолира от случващото се в Панама.

— Докато в това време — прекъсна я Брунесо, — Съединените щати притежават от шейсет до осемдесет процента от всички стоки, транспортирани през Канала, и въпреки това оттегляте присъствието си тук. Изоставяте печалба, възлизаща на три милиарда долара, модерна радиолокационна система и подслушвателна станция на върха на Анкон Хил.

Лорън изведнъж разбра за какво става дума.

— „Ариана“.

Рене вдигна бутилката за наздравица в нейна чест.

— Да. — Той погледна Мърсър. — Разбираш ли за какво говорим?

Французинът искаше да го направи на глупак, вероятно за да си отмъсти за удара в челюстта, но Мърсър нямаше намерение да се включи в играта му.

— Тъй като Европейската космическа агенция изстрелва ракетите си „Ариана“ от Курун, Гвиана, вие смятате за потенциална заплаха евентуалния контрол на китайците върху подслушвателната ви станция в Панама.

— А вие на наше място не бихте ли мислили така? „Ариана“ изпълнява не само цивилни задачи, но и военни, и за възможностите ни може да се научат много неща с проследяваща станция, която засича инструкциите, предавани на ракетата.

— Значи Франция най-после е готова да се намеси, за да ни пази от нарастващото влияние на Китай — ядоса се Лорън. — Крайно време беше някои от съюзниците ни да проумеят какво става, по дяволите.

Брунесо не обърна внимание на обидата. Наблюдаваше Мърсър.

Мърсър трябваше да реагира на това обяснение, защото прозвуча някак невероятно, но замълча, тъй като искаше първо да го обсъди насаме с Лорън.

— Какво общо имам аз с това? — попита той.

— За да отговоря на този въпрос, трябва да обясня някои неща. През годините, откакто страната ви отстъпи Канала, Панама се изкупува на части. Това започна с малък бизнес тук-там и няколко сделки, но нещата се разрастват. Най-голямата телекомуникационна компания наскоро продаде четирийсет процента от акциите си на китайска фирма. Правата за проучването на минерали се дават само на китайски компании. „Хачърли Консолидейтид“ принуди американска железопътна корпорация да се откаже от собствеността си върху линията през провлака. Скоро ще завършат и прокарването на петролопровод от единия до другия бряг. „Хачърли“ дори измести една псевдолегална хонконгска фирма и получи контрола върху една трета от товарното пристанище в Балбоа.

— Псевдолегална?

— Компанията се нарича „Хъчинсън Уампоа“. Носят се непотвърдени слухове, че е контролирана от правителството в Пекин. Кой знае? Но за „Хачърли“ не се чуват подобни неща. Връзките им с КНТИНО и китайските военни са добре документирани. Друг неоспорим факт е, че когато компании от континента инвестират в някоя страна, тези държави скоро отклоняват вниманието си от Тайван и се ориентират към комунистите.

— И това се случва и тук? — попита Мърсър.

— Нямаше да се случи по време на управлението на предишния президент Очоа. Той беше яростен антикомунист. Никой не е сигурен какъв е Квинтеро, защото никой не знае кой е режисирал съмнителното му избиране. Не можем да пренебрегнем факта, че обещанието му за свободни пазари не се е отразило на най-бедните и онеправданите и марксизмът отново надига глава в Латинска Америка. Вероятно Квинтеро ще залитне в тази посока.

— Установили сте, че Китай проявява подчертан интерес към Панама, а американците не правят почти нищо по въпроса. Това обаче не обяснява защо замесихте мен.

— Месеци наред не знаех кой дърпа конците тук. Докато „Хъчинсън Уампоа“ не бяха принудени да се откажат от тяхната част от пристанището, мислех, че те стоят зад системното разширяване. След това осъзнах, че са „Хачърли“. Лиу Юшен е наместникът на Китай тук.

— И съсредоточихте разследването си върху него?

— Точно така. Когато разбрах, че е Лиу, той вече бе направил предложение да купи дневниците от семейството, което ги притежаваше, няколко седмици преди търга. Наложи се да се оттеглим, затова операцията в Париж се изплъзна от контрола ни. Трябваше да принудим „Хачърли“ да се разкрият по такъв начин, че да започне криминално разследване, и да заловим агентите на Лиу във Франция, за да го разобличим в Панама.

— И използвахте мен за стръв.

— Дерозие каза, че можеш да се грижиш за себе си. Имахме агенти и в галерията, и в хотел „Крийон“, където обикновено отсядаш. Ти каза на Дерозие, че си се настанил другаде, и реших да те проследя.

— Когато онзи младеж се опита да открадне дневника, ти си знаел, че това са хората на Лиу.

— Да. Реших, че няма да го хванеш, затова го застрелях.

Това беше отговорът на един от множеството въпроси, които измъчваха Мърсър. Но още много се въртяха в съзнанието му.

— Преди да успеем да обезопасим района — продължи Брунесо, — ти се вмъкна в катакомбите. Китайските убийци тръгнаха след теб. Не знаех дали си оцелял в каналите, докато не видях името ти в списъка на пътниците на летище „Шарл дьо Гол“, когато напусна Франция. Предполагам, че стрелците са…

— Ликвидирани. Как разбра, че са изпратени от Лиу?

— Проследих ги от Панама. Не можехме да си обясним интереса на Лиу към старите дневници. Това беше аномалия в действията му и решихме, че е важно. Откровено казано, беше само предположение, защото всичките ни други опити да се внедрим в империята му бяха неуспешни.

— Важни ли са дневниците? — попита Лорън.

Брунесо сви рамене.

— Не знаем защо ги иска, нито какво е направил с онези, които купи. Както вече казах, групировката му се оказа непробиваема.

— Не е точно така — възрази Мърсър. Все пак двамата с Лорън бяха проникнали в „Хачърли“.

— Преди две седмици успяхме да вкараме двама души в пристанището им — навъсено каза французинът. — Единият труп бе намерен в езерото Гатун от туристическо корабче. Смятаме, че другият вече е отплавал в Тихия океан. Наблюдаваме пристанището им и затова тази вечер бяхме там и ви спасихме. Още не проумявам как сте успели да влезете.

— С контейнер от товарната гара в Кристобал. Един вътрешен човек ни пусна да излезем, когато влакът стигна до пристанището.

— Хитро — отбеляза Рене. — И какво научихте?

— Не бързай толкова — рече Мърсър. — Трябва да отговориш на още много въпроси. Вече обясни как сте ме използвали в Париж. Но защо избрахте мен, а не някой от вашите хора?

— Нямахме време да създадем убедително прикритие и по време на обсъжданията Дерозие спомена, че може да дойдеш в Париж, за да купиш дневника на Лепине за твой приятел, който е в Панама, някой си Гари Барбър.

— Който, както знаеш, е мъртъв.

— Да. Разбрахме, че си открил трупа му и си помогнал в уреждането на погребението му.

Тези думи показаха на Мърсър, че Брунесо не знае всички отговори. Той не бе присъствал на погребението, но агентът бе помислил обратното от подслушания му разговор с Мария Барбър. Всъщност шпионинът вече бе признал това. Мърсър осъзна, че французите знаят някои части от загадката, а той и Лорън — други. Трябваше да реши дали да ги сподели с Брунесо — и ако го направеше, трябваше да се примири с това как се бяха отнесли с него. Много му се искаше да каже на агента да си го начука или поне да се разкара, но сърцето му подсказваше, че разнищването на смъртта на Гари е по-важно от гнева му.

Двамата с Лорън се спогледаха мълчаливо. Краткият миг, в който очите им се срещнаха, зададе въпроса за доверието и му отговори. Нямаха избор.

— Излъгах — каза Мърсър. — Не ходих на погребението. С Лорън ни обстрелва хеликоптер на „Хачърли Консолидейтид“ на езерото над лагера на Гари.

Остана удовлетворен, като видя, че французинът се ядоса.

— Фош, ела тук! — извика Брунесо и след няколко секунди в стаята влезе един от легионерите. Беше малко по-възрастен от другите и макар че не носеше отличителни знаци на черната си униформа, Мърсър предположи, че е командирът на екипа. Офицерът имаше пясъчноруса коса, зорки сини очи и приятна външност. — Лейтенант Фош, това са доктор Мърсър и капитан Ваник от американската армия. Фош е моят заместник. Разкажете ни какво точно се случи на езерото.

Мърсър се поколеба — питаше се дали ще постъпи правилно, ако разкрие всичко, но после разказа цялата история от пристигането си в Панама до откриването на кюлчетата злато в склада на „Хачърли“ и за предположенията си, че това е Два пъти откраднатото съкровище. Лорън добави няколко подробности. По някакво негласно споразумение никой от двамата не спомена за Родриго Херара и Хари Уайт.

— Можете ли отново да използвате вашия човек на пристанището? — попита лейтенант Фош.

— Не — побърза да отговори Мърсър. — Не бих го изложил на риск, пък и онова, което „Хачърли“ крият, вече ще е изчезнало. Няма смисъл отново да влизаме в пристанището им.

— Смяташ, че трябва да проследим златото? — попита Брунесо и запали четвърта цигара.

— Ако „Хачърли“ имат ахилесова пета в Панама, това е златото. Мисля, че онова, което са намислили, се върти около съкровището. Езерото е очевидното място, откъдето да започнем. Нямах възможност да прочета дневника на Лепине, но Лиу явно смята, че там има нещо важно.

— У теб ли е дневникът? — попита Фош.

— В хотела е. Винаги мога да го донеса.

— Не можеш — възрази Брунесо. — Сутринта ти напусна Панама.

— Моля? — озадачено попита Мърсър.

— След като хората ми обезвредиха бившите членове на Бригадите на честта, които те преследваха от ресторанта, като блъснаха колата им, накарах един легионер, който прилича на теб, да се качи на самолет за Маями, щом се увери, че главорезите на Лиу са по петите му. Ние не бяхме единствените, които подслушвахме разговора ти. Те проследиха моя човек до общежитието, където ти каза на Мария Барбър, че си отседнал. — Рене се премести неспокойно на мястото си. — Освен това прочетох дневника в Париж, преди Дерозие да ти го даде. В него няма нищо.

Мърсър бе смаян от старателността на френския агент, но се намръщи, като чу последните му думи.

— Откъде знаеш? Инженер ли си по образование? Учил ли си геология? По дяволите, ти дори не знаеш кой е Годин дьо Лепине. Аз пък не мисля, че в дневника няма нищо.

Фош се вцепени от тона на Мърсър, но Брунесо остана невъзмутим. Само се прокашля и се наведе напред.

— Смяташ, че в дневника има нещо, което съм пропуснал?

— Възможно е.

— И ще споделиш ли с нас какво си научил от него?

— Ако си готов да ме подкрепиш, когато се върна на езерото.

— Когато се върнем на езерото — поправи го Лорън и докосна ръката му в жест на солидарност.

— Е, аз всъщност съм ти длъжник — примирено каза Рене. Разследването му на „Хачърли“ не бе стигнало доникъде и Мърсър му предлагаше начин да го поднови. — Не мога да изтегля твърде много хора от товарното пристанище на „Хачърли“, затова ще ти дам двама, плюс Фош и мен.

Мърсър кимна.

— Добре. Кога ще тръгнем?

— Утре следобед. Вие двамата може да пренощувате тук.

Мърсър шепнешком попита Лорън дали има мобилен телефон. Тя отговори, че е в жилището й.

— Първо трябва да се погрижа за някои неща — обърна се той към Рене. — Ще дойдем тук по обяд.

— Не трябва да ходиш в хотел „Сезар Парк“. Хората на Лиу може и да мислят, че си напуснал Панама, но връщането ти на подобно публично място е излишен риск.

— Ще спим в апартамента на Лорън.

Тя се ококори от изненада.

— Добре — каза Рене. — Доколкото ни е известно, Лиу не знае за нея. В апартамента й би трябвало да сте в безопасност. Един от хората ми ще ви закара там и утре по обяд ще ви вземе.

— Тогава до утре.

Мърсър скочи, изведнъж обзет от чувство за неотложност, породено от внезапно хрумване, което трябваше да провери.

След четирийсет минути Лорън превъртя ключа на апартамента си, който се намираше във висока сграда с изглед към Панамския залив. Тъй като правителството плащаше наема, апартаментът беше на нисък етаж и прозорците гледаха към сушата.

— Ще ми кажеш ли защо ти трябва телефон? — попита тя.

— След малко.

Мърсър отиде до телефона, набра номера на „Сезар Парк“ и помоли оператора да го свърже със стаята на Хари. Докато чакаше, разгледа всекидневната. Мебелите явно бяха от предишния наемател. Лорън бе добавила малко лични вещи, предимно семейни снимки. Едната я показваше с акваланг и цял бански костюм, разкриващ мускулестите извивки на тялото й. Мърсър отмести поглед от снимката, преди Лорън да е забелязала интереса му. Хари вдигна слушалката на петото позвъняване.

— Какво стана?

— Трябваше да чакаш до телефона да ти се обадя — укори го Мърсър.

— Бях в тоалетната. Храната тук ме убива. Задникът ми…

— Разбирам — прекъсна го Мърсър, преди Хари да се впусне в подробности.

— Е, как мина?

Мърсър му разказа накратко историята за преживяванията им, като пропусна подробностите, и попита дали с Роди са готови да свършат малко работа.

— Какво имаш предвид?

— Самосвалите. Убеден съм, че бронираната кола отдавна е изчезнала, но искам с Роди да проследите някои от самосвалите. В това, че са на пристанището, няма логика и мисля, че по някакъв начин са важни.

— Роди е тук, а колата му е в гаража на хотела. Тръгваме.

— Преди да излезете, отпишете се от „Сезар Парк“ и си намерете друг хотел.

— Защо? Тук ми харесва. Това място е същински дворец и трябва да кажа, че ми подхожда.

Мърсър се засмя.

— Неприятно ми е да ти го кажа, приятелю, но за теб и долнопробен мотел с хлебарки е много. Французите и Лиу Юшен очевидно ме наблюдават, защото са подслушвали вечерята ми със съпругата на Гари. Но никой не знае за теб и за Роди и не искам да разберат.

— Ще бъда тайният коз, така ли? — попита Хари. Идеята явно му допадна.

— Това е крачка нагоре от обичайната ти роля на пияница, паднал в канавката.

— Паднах само веднъж в канавката, докато се прибирах от „При Дребосъка“. Трябва ли постоянно да ми го напомняш?

— Връщам си го за номера в болницата.

— Значи сме квит?

— Съвсем не — засмя се Мърсър и затвори, след като Хари каза, че няколко дни ще живее при семейство Херара и ще пази дневника, докато Мърсър се върне от Реката на руините.

— „Пияница в канавката“? Какво ви става на вас двамата? Никога ли не се държите дружелюбно един с друг?

— Това беше дружелюбно. — Мърсър се отпусна на дивана и въздъхна уморено. — Сега разбираш защо исках да се обадя отнякъде извън тайната квартира.

— Не искаш Брунесо да те чуе. Нямаш ли му доверие?

— Имам доверие на малцина шпиони. Щом стигнем до езерото и намерим доказателство, че „Хачърли“ ограбва панамските археологически разкопки, не желая да имам нищо общо с него. А що се отнася до това, че Китай превзема Панамския канал, Съединените щати направиха грешка, като го предадоха, затова изобщо не ме е грижа какво ще стане с него.

— Глупости! — Лорън не се остави да бъде подведена от лъжата му. Мърсър повдигна учудено вежди, но тайно в себе си остана доволен, че е прочела мислите му. — През последните няколко дни те наблюдавам и мисля, че разбрах някои неща за характера ти. Брунесо постави ново предизвикателство пред нас и ти изгаряш от нетърпение да го приемеш.

— Толкова ли съм прозрачен? — Мърсър се усмихна.

— Защо инак ще изпращаш Хари да следи самосвалите? Ти вече се досети, че „Хачърли“ са намислили нещо друго освен незаконно изнасяне на злато. Каза, че Каналът не те интересува, защото искаш да се отървеш от мен, както ще направиш с Брунесо.

— Тази битка не е твоя — сериозно каза Мърсър.

— Не се опитвай да ме отблъснеш, защото съм жена — разгорещено отговори Лорън, сложи ръце на кръста си и гордо изпъчи гърди. — Тази битка е и моя.

— Не искам да те забърквам в тази история, защото ти си офицер от армията на Съединените щати и може да загубиш всичко, ако ми помогнеш. — Мърсър също повиши тон. — Не защото си жена. Опитвам се да предпазя кариерата ти, а не сексуалната ти принадлежност.

Лорън разбра, че той не лъже, и гневът й изведнъж намаля. Мърсър не би прекрачил границата между кавалерството и презрителното отношение към жените. Гласът й омекна.

— Благодаря, но кариерата ми си е моя. Освен това имам тайно оръжие, което ще ме спаси, ако нещата в армията загрубеят. — Тя млъкна смутено и след кратка пауза добави: — Баща ми е генерал.

Признанието й го изненада и Мърсър не устоя и я подразни.

— И ще извикаш: „Татко!“?

Лорън се наежи. През цялата си кариера отхвърляше слуховете, че баща и е издействал повишенията й. Тя знаеше, че това не е вярно, но нямаше как да го докаже, затова приемаше трудни задачи и отказваше мисии, с които бързо би се издигнала. Неприятно й беше, че е принудена да саботира собствената си кариера, защото баща и е генерал.

И в същия миг разбра, че Мърсър се шегува, че не е възможно да знае какво говорят зад гърба и, и изражението й стана глуповато.

— Досега не ми се е налагало, но мога да го направя. И ако кажеш на някого, ще ти избия зъбите.

Мърсър разбра, че е засегнал болезнено място. Представяше си какво е преживяла, че е дъщеря на генерал. Все едно да си ученик в училище, на което баща ти е директор. Само че това не беше училище, а целият й живот. Защо не си бе държал устата затворена?

— Разбрахме се.

Лорън кимна и нещо безмълвно премина между тях. Тя знаеше една от най-съкровените му тайни и сега и той знаеше какво я измъчва. И двамата не очакваха, че ще споделят тези неща, но го бяха направили. Лорън се обърна, преди да се е изчервила.

— Дай ми петнайсет минути под душа и после банята е на твое разположение. Мисля, че в хладилника има две бири. Вземи ги, ако искаш.

Водната струя бавно прогони изтощението. Мускулите й се отпуснаха и ставите й омекнаха. Макар че организмът й се нуждаеше от сън, Лорън мислеше за мъжа в другата стая. Мърсър беше различен от всички, които познаваше. Беше красив, но не само това го правеше привлекателен, а и фактът, че хората го слушаха. Усещаха увереността му и реагираха автоматично. Брунесо беше опитен шпионин, но към края на разговора им започна да приема заповеди от Мърсър. Може би единствено баща и приличаше на Мърсър.

„Откъде ми хрумна тази мисъл? Трябва да престана“ — укори се тя, като си помисли, че някой фройдист много би харесал тази идея.

Спомни си как Мърсър гледаше снимката й по бански костюм. Това я бе накарало да се почувства добре. Тя пусна само студената вода и температурният шок прогони всички мисли в тази насока.

Излезе от банята и видя, че Мърсър е заспал на дивана. Извади одеяло от дрешника и го метна върху него. Дори в съня челюстите му бяха стиснати. Лорън устоя на изкушението да докосне лицето му, угаси лампата и си легна.