Джим Корбет
Леопардът от Рудрапраяг (9)

IX
Приготовления

Горчиви мисли ме измъчваха, когато, премръзнал и вкочанясал, отдалечавайки се от мястото на моя нощен неуспех, слизах надолу по хълма към Рудрапраяг. От каквато и гледна точка да преценявах нещата, без съмнение капризната коварна съдба бе изиграла на мен и на всички хора в Гархвал много лоша шега, каквато не заслужавахме.

Планинското население вярва, че притежавам свръхестествена сила по отношение на човекоядеца, колкото и малко да заслужавам това. Новината, че съм тръгнал към Гархвал, за да избавя населението от човекоядеца, бе пристигнала преди мен и още когато се намирах на няколко дена път от Рудрапраяг, хората, които срещах по пътя, и тези, които от нивите или къщите си ме виждаха да минавам, ме поздравяваха с такава вяра в успеха на моята мисия, че бях трогнат, но същевременно и смутен, а вътрешното ми напрежение растеше, колкото повече приближавах крайната цел на моето пътуване. Ако някой беше присъствал на пристигането ми в Рудрапраяг, трудно би повярвал, че този, около когото хората се тълпяха, не е някакъв герой, завърнал се от бойното поле, а един човек, добре съзнаваш ограничените си възможности и изпълнен с дълбоки съмнения в способността си да изпълни поетата задача.

Осемстотин квадратни километра пресечена местност, огромна част от която е покрита с джунгла от гъсти ниски храсти, бе наистина твърде голямо пространство, за да намериш и застреляш един точно определен леопард от възможните петдесет, които живееха там, и колкото повече бродех из тази величествено красива местност, толкова по-малко ми се нравеше тя от гледна точка на задачата, с която се бях нагърбил. Населението съвсем естествено не споделяше моите опасения: за него аз бях човекът, който е избавил много други от зверове-човекоядци и който сега е дошъл всред тях, за да ги избави от опасността, заплашвала ги вече цели осем години. Щастието ми се бе усмихнало невероятно бързо и само няколко часа след моето пристигане преследваният от мен звяр уби една от козите ми, а после ме проследи поради това, че замръкнах в гората, до тази страна на реката, където считах, че ще бъде по-лесно да се справя с него. Този първоначален успех бе последван от убийството на нещастната жена. Бях се опитал да предотвратя по-нататъшни човешки жертви, но претърпях неуспех. А този неуспех ми бе предоставил такава възможност да убия леопарда, каквато може би нямаше да ми се удаде месеци наред.

Крачейки с мъка нагоре по склона зад моя водач предишния ден, аз се бях опитал да преценя какви са шансовете ми да убия леопарда и стигнах до заключение, че вероятността е две към едно, независимо от това, че, както хората разправяха, през последните няколко години леопардът никога не се връщал към убитата от него плячка, че нощта бе тъмна и че нямах приспособление за нощна стрелба. Когато посетих Майкъл Кийн и му казах, че отивам в Гархвал, той ме попита дали имам всичко, което ми е нужно. И като чу, че единственото, от което се нуждая, е фенер за нощна стрелба и че възнамерявам да телеграфирам в Калкута, за да ми го изпратят, Майкъл Кийн заяви, че най-малкото, което властите можели да направят за мен, било да ме снабдят с такъв фенер. И обеща, че когато отида в Рудрапраяг, там вече ще ме очаква най-добрият фенер, който може да се намери на пазара.

Макар разочарованието ми да беше голямо, когато разбрах, че фенерът още не е изпратен, аз се окуражих от способността си да виждам на тъмно и разчитайки на тази способност, прецених, че шансовете ми са две към едно. Толкова много залагах на тази нощна авантюра, че дори се бях въоръжил с резервна бойна и ловна пушка и когато от моето прикритие на купата слама огледах терена — а именно: късото разстояние, от което щях да стрелям и чудесната маскировка на капана от пушки, в който леопардът неизбежно щеше да попадне, ако не улуча или ако само го нараня, — надеждите ми нараснаха извънредно много и реших, че шансовете ми са десет към едно. Но след това бе дошла бурята. При видимост, снижена фактически до нула, и без електрическо фенерче бях претърпял неуспех и само след няколко часа този неуспех щеше да стане известен из цялата околност.

Движението, топлата вода и храната имат невероятно успокоително въздействие върху всякакви горчиви мисли и след изпълненото с напрежение при всяка стъпка слизане по стръмния склон, след горещата баня и закуската аз престанах да роптая против съдбата и можех да преценя по-трезво нощния си неуспех. Да съжалявам за куршума, изстрелян в земята, беше също толкова безполезно, колкото и да се вайкам за паница мляко, разляно върху пясъка. Ако леопардът не беше минал на другия бряг на Алакнанда, шансовете ми да го убия щяха да бъдат по-големи, тъй като вече имах електрически фенер за нощна стрелба, който куриерът ми бе донесъл, без да се изплаши нито от леопарда, нито от бурята.

Първото нещо, което сега трябваше да направя, бе да разбера дали леопардът е преминал Алакнанда и тъй като твърдо вярвах, че той можеше да стори това само ако използува висящите мостове, след закуска тръгнах да събера необходимите за това сведения. Отхвърлих възможността той да е преминал реката по моста при Чатвапипал, защото, колкото и силен да е бил за него шокът от изстрела на тежката пушка само на един-два метра от главата му, все пак беше невъзможно да е изминал разстоянието от двадесет и два километра от трупа до моста при Чатвапипал за тези няколко часа, които оставаха от изстрела до изгрев слънце. Ето защо реших да огранича диренията си само при моста до Рудрапраяг.

До моста се достигаше по три пътя: един от север, един от юг, а между тях беше добре отъпканата пътека, която идваше от пазара на Рудрапраяг. След като огледах и трите пътя много внимателно, преминах по моста и огледах на километър-два пътя, по който вървяха поклонниците към Кедарнатх, а после и пътеката, на която три нощи преди това бе убита козата. Можах да установя със задоволство, че леопардът не е преминал реката, и реших да поставя в действие моя план за затварянето на двата моста през нощта, защото по този начин щях да принудя леопарда да остане на брега, където бях и аз. Планът беше съвсем прост и щеше да успее, тъй като получих подкрепата на пазачите на мостовете, които живееха на левия бряг близо до моста.

Затварянето на единствените средства за съобщение между двата бряга на реката на разстояние от около петдесет километра може на пръв поглед да се прецени като доста крайна мярка, но това не е така, защото нито едно човешко същество не би посмяло да използува мостовете от залез до изгрев слънце поради полицейския час, наложен от леопарда.

Затваряхме мостовете с трънливи храсти, които закрепяхме здраво в широкия малко повече от метър сводест вход между кулите — те носеха стоманените въжета, а на тези въжета висеше дървената конструкция на съоръжението. И наистина през цялото време, когато мостовете бяха затворени с тръни или пък когато пазех аз, нито един човек не пожела да премине по тях нощем.

Прекарах, общо взето, около двадесет нощи на кулата на левия бряг на моста при Рудрапраяг, които никога няма да забравя. Кулата, построена на една издадена скала, беше висока около шест метра, а площадката на върха й, съвсем гладка от действието на природните стихии, беше около метър и двадесет широка и два и четиридесет дълга. Имаше два начина да се качиш на тази площадка: първият бе да се покатериш по въжетата, които минаваха през отвори, издълбани близо до върха на кулите, и бяха здраво закрепени с железни скоби и вкопани в склона на хълма, на около петдесет метра от кулата, а вторият — да се качиш по една разклатена бамбукова стълба. Аз избрах стълбата, защото стоманените въжета бяха покрити с някаква черна смазка, която миришеше отвратително, полепваше по ръцете и оставяше по дрехите петна, които изобщо не можеха да се изчистят.

Стълбата — а тя представляваше два различни по големина бамбукови пръта, свързани с тънки напречни летвички, прикрепени с канап — достигаше само на метър и нещо от площадката. Заставах на най-горното стъпало на стълбата и като търсех опора единствено в триенето между китките на ръцете и гладката зидария, успявах да се добера до площадката с акробатически трик, който при всеки нов опит ми харесваше все по-малко и по-малко.

Всички реки в тази част на Хималаите текат от север на юг и в долините, през които минават, духа вятър, който си променя посоката при изгрев и залез слънце. През деня този вятър, който местното население нарича „даду“, духаше от юг, а нощем — от север.

Вятърът обикновено притихваше в часовете, когато заемах поста си на площадката, но скоро след това започваше отново да духа, първоначално като лек зефир, който с угасването на деня постепенно се усилваше и към полунощ се превръщаше в бушуваща стихия. Нямаше нищо, за което можех да се хвана на тази площадка, и дори когато лежах, по корем, плътно притиснат до зидарията, за да увелича триенето и намаля натиска на вятъра, имаше опасност да бъда пометен от площадката и захвърлен върху скалите на двадесет метра под мен, а оттам да отскоча като топка в леденостудените води на Алакнанда — въпреки, че температурата на водата едва ли щеше да бъде от някакво значение след едно такова падане от двадесет метра върху остри, назъбени скали. Много странно е обаче, че винаги, когато ме обземаше страх да не падна, аз си мислех с ужас все за водата, но никога за скалите. Освен неудобството, което ми причиняваше вятърът, измъчваха ме жестоко и множеството дребни мравки, които влизаха през дрехите и изгризваха цели парченца от кожата ми. През двадесетте нощи, които прекарах на стража, не затваряхме входа с трънливи храсти и за цялото това време само едно живо същество — един чакал — премина по моста.