Джим Корбет
Леопардът от Рудрапраяг (21)

XXI
На стража на един бор

На другия ден Ибътсън се върна от Паури, а на следващата сутрин, обикаляйки из селата по планинския склон на изток от Рудрапраяг, аз открих следи от човекоядеца на една пътека, идваща от селото, където предишната нощ той се бил опитал да разбие вратата на една къща, в която имало болно от туберкулоза детенце. Като повървях по следите няколко километра, стигнах до разклонението на планината, където няколко дена преди това с Ибътсън примамихме леопарда с гласовития козел, впоследствие убит от леопарда.

Беше още доста рано и тъй като имаше известна вероятност да открия леопарда, легнал да се пече на слънце на някоя скала в тази доста обширна пресечена местност, аз залегнах на една издадена скала, от която се откриваше просторна гледка. През нощта бе паднал дъжд, което ми помогна да открия следите, и сега въздухът бе чист и прозрачен. Имаше възможно най-добрата видимост, а и гледката, която се откриваше от издадената скала, не отстъпваше по нищо на гледката, която можете да видите навсякъде по света, където планините се издигат на седем хиляди метра височина. Точно под мен се простираше красивата долина на Алакнанда, в която като сребърна панделка се виеше реката. По хълма отвъд реката имаше разпръснати селца, някои с един-единствен сламен покрив, други — с дълги редици къщи, покрити с каменни плочи. Тези дълги редици постройки са фактически отделни къщурки, залепени една до друга, за да се намалят разходите по строежа и да се пести площ, защото хората са бедни и всяка педя обработваема земя в Гархвал е необходима за земеделието.

Над хълмовете се издигаха назъбени планински чуки, по които през зимата и рано пролетта с грохот се свличаха лавини, а зад тези зъбери и още по-нагоре се простираха вечните снегове, чиито очертания се открояваха на фона на яркосиньото небе така ясно, сякаш бяха някакъв декор, изрязан от бял картон. Едва ли човек може да си представи по-красива и по-спокойна гледка! Но щом слънцето, чиито лъчи сега галеха тила ми, се скриеше зад покритите със сняг планини, ужас — и то ужас, какъвто не можете да си представите, преди да сте го изпитали — щеше да обхване цялата тази местност, на която се наслаждавах от високата скала, а това продължаваше цели осем години.

Бях лежал около час на скалата, когато двама души слязоха по хълма на път за пазара. Те били от едно село на около километър и половина нагоре по хълма, по който бях обикалял предишния ден, и ми казаха, че малко преди изгрев слънце някъде оттук долетял ревът на леопард. Обсъдихме възможността за евентуален опит за стрелба, ако го примамим с коза, и тъй като в момента аз нямах, те предложиха да ми донесат една от тяхното село, като обещаха да се срещнем на същото място два часа преди залез слънце.

След като си отидоха, аз се огледах наоколо, за да видя къде бих могъл да причакам леопарда. Единственото дърво в тази част на планината беше един самотен бор. Той растеше на билото близо до пътеката, по която бяха слезли двамата селяни, а под него се отделяше и втора пътека, която вървеше хоризонтално по планинския склон и заобикаляше край горната страна на скалистата пресечена местност, където неотдавна бях търсил леопарда. От този бор можех да наблюдавам голяма част от местността, но може би трудно щеше да ми бъде да се изкача на него, а освен това той не предлагаше никакво прикритие. Тъй като беше единственото дърво в цялата местност обаче, аз нямах друг избор и реших да опитам.

Двамата селяни вече ме чакаха с една козичка, когато се върнах на уреченото място около четири часа след обед и когато в отговор на въпроса им къде възнамерявам да причакам леопарда, аз посочих бора, те започнаха да се смеят. Без въжена стълба, казваха те, било невъзможно човек да се качи на този бор, а освен това, ако евентуално съм успеел да го сторя и остана там цялата нощ, както възнамерявах, щял съм да бъда лишен от всякаква защита срещу леопарда, тъй като за него дървото не представлявало никакво препятствие. Имаше двама души от белите в Гархвал — Ибътсън единият от тях, — които като деца бяха събирали птичи яйца и които можеха да се покатерят на такова дърво. А тъй като в хиндустани няма точен еквивалент на пословицата „стигни до реката, че тогава търси брод“, аз не отговорих на втората част на възражението им, като се задоволих само с това да посоча пушката си.

Качването беше наистина трудно, защото първите клони се намираха едва на шест метра от земята, но след като стигнах най-ниския клон, останалото бе лесно. Бях взел със себе си едно доста дълго памучно въже, за което селяните завързаха пушката ми, и след като я изтеглих горе, се покачих на върха на дървото, където боровите клончета и игли предлагаха известно прикритие.

Селяните ме уверяваха, че козата била гласовита и щяла да примами леопарда, след което я завързаха за един изпъкнал над земята корен на дървото и си тръгнаха, като обещаха да дойдат рано на следващата сутрин. Козата гледа дълго след тях, докато те се изгубиха, а после захрупа от ниската трева в подножието на дървото. Фактът, че не бе изврещяла нито веднъж досега, не ме тревожеше много, защото бях сигурен, че тя скоро щеше да се почувства самотна и щеше да изиграе своята роля в цялата операция. А ако тя стореше това, преди да се съмне, от високото си място на дървото имах шанс да застрелям леопарда, преди да се е доближил до нея.

Когато се качих на дървото, сенките на заснежените планини достигаха Алакнанда. После те бавно изпълзяха нагоре по хълма и обгърнаха и мен, докато накрая само планинският връх остана да блести в червените лъчи на слънцето. Когато и този блясък угасна, дълги ивици светлина се стрелнаха нагоре и засияха над заснежените планини, където лъчите на залязващото слънце за миг се бяха спрели да починат върху тънки, стелещи се облаци, меки и пухкави като цветовете на тръните. Всички, които могат да почувстват красотата на един залез — а броят на такива хора, както навярно сте забелязали, е за съжаление твърде малък, — смятат, че най-хубави са залезите в тази част на света, в която те живеят. Аз не правя изключение в това отношение, защото и аз мисля, че никъде по света, няма залези, които могат да се сравнят със залезите в моята страна. Втори по красота са залезите в Северна Танганайка, където поради някои свойства на атмосферата покритите със сняг върхове на Килиманджаро и вечните облаци над тях блестят като разтопено злато в лъчите на залязващото слънце. Залезите в Хималаите са в повечето случаи пурпурни, розови или златисти. Залезът, на който се наслаждавах аз онази вечер, седнал всред клоните на бора, беше в розово, а белите ивици светлина, които струяха от гънките между заснежените върхове, като върхове на копия разкъсваха розовите облачета, после се разширяваха и изчезваха нагоре във висините.

Козата подобно на много човешки същества не проявяваше никакъв интерес към залеза и след като изяде тревата, която можеше да достигне, си изрови една плитка дупка в земята, легна в нея, сви се на кълбо и заспа. Ето ти сега беда. Бях разчитал, че животното, което си спеше спокойно под дървото, ще примами с врещенето си леопарда, а до този момент то изобщо не си бе отворило уста нито веднъж, освен за да се напасе с трева, и сега, след като се бе настанила удобно, кой знае, козата може би щеше да спи цялата нощ.

Да сляза по това време от дървото и да се опитам да се върна в бънгалото, би означавало да прибавя още един случай към статистиките за самоубийства, извършени в пълно съзнание, а тъй като все пак трябваше да върша нещо, за да убия човекоядеца, и при липса на труп, край който да го причакам, беше все едно къде се намирам, реших да остана на дървото и сам да се опитам да примамя леопарда.

Ако ме попитат какво ми е доставяло най-голямо удоволствие през дългите години, прекарани в индийската джунгла, аз без колебание ще отговоря, че съм извлякъл най-голямо удоволствие от познанията си за езика и навиците на обитателите на джунглата. В джунглата няма универсален език. Всеки вид животни си има свой език и макар речникът на някои от тях да е твърде ограничен, какъвто е например случаят с таралежите и лешоядите, езикът на всеки вид е понятен за всички останали обитатели на джунглата. Гласните струни на човека се приспособяват много по-лесно от тези, на което и да е животно или птица в джунглата, с изключение само на качулатото дронго^[1], поради което е възможно човек да общува с доста голям брой птици и животни. Освен че увеличава стократно удоволствието, което предлага джунглата, умението да си служиш с езика на обитателите й може при известни обстоятелства да бъде и много полезно. Един пример за това ще бъде достатъчен.

Наскоро след 1918 година Лайънъл Фортескю — до неотдавна директор на Ийтън — и аз бяхме тръгнали из Хималаите да правим снимки и да ловим риба. Една вечер пристигнахме в бънгалото на горско стопанство в подножието на висока планинска верига, зад която се намираше Кашмирската долина — крайната цел на нашето пътуване. Бяхме вървели по скалист терен вече няколко дена и тъй като хората, които носеха багажа ни, се нуждаеха от почивка, решихме да останем един ден в бънгалото. На следващия ден, докато Фортескю привеждаше в ред бележките от пътуването си, аз тръгнах из планината, за да проуча местността и да си опитам късмета да намеря кашмирски елен. Приятели, които са били на лов в Кашмир, ми бяха казвали, че е невъзможно да застреляш такъв елен без помощта на опитен шикари^[2], а същото потвърди и пазачът на бънгалото на горското стопанство. Тъй като разполагах с цял ден, тръгнах сам веднага след закуска, без да зная изобщо на каква височина живее благородният елен и в каква местност е по-вероятно да го открия. Планината, през която имаше проход за Кашмир, бе около три хиляди и седемстотин метра висока и когато се бях изкачил на около две хиляди и петстотин метра, изведнъж излезе буря.

По цвета на облаците разбрах, че ще вали град, затова потърсих подходящо дърво, под което да се подслоня. С очите си съм виждал как и хора, и животни са били убивани от градушка или гръм, който е неизменен спътник на градушката, ето защо не застанах под високите борове с остри върхари, а избрах едно ниско дърво със заоблен връх и гъсти листа. След това събрах купчинка изсъхнали клони и шишарки, запалих си огън и докато гръмотевиците трещяха и градушката шибаше безмилостно в продължение на цял час, аз седях, здрав и читав, на сухото и топло местенце в подножието на дървото.

Щом градушката спря и слънцето блесна отново, и когато напуснах закътаното място под дървото, пред мен се откри един приказен свят, защото парченцата град, които застилала земята, пречупваха светлината в милиони оттенъци, а към цялото това великолепие се прибавяше и блясъкът на водните капки по всяко листче, по всяка тревичка. Изкачих се още шестстотин-седемстотин метра нагоре и стигнах до оголен скален масив, в подножието, на който растяха сини планински макове. Те са най-красивите от всички диви цветя в Хималаите и макар стъбълцата на много от тях да бяха пречупени, тези небесносини цветя на снежнобелия килим от падналата градушка представляваха незабравима гледка.

Скалите бяха твърде хлъзгави, за да се катеря по тях, а освен това, изглежда, нямаше смисъл да се изкачвам до върха. Ето защо тръгнах наляво, като се движех покрай скалния масив, и след около осемстотин метра през една гора от гигантски борови дървета стигнах до тревист склон, който започваше от върха, простираше се около хиляда и петстотин метра надолу и се врязваше в гората. Когато се промъквах през дърветата, за да изляза на тревистия склон, открих на една малка могилка на другия му край животно, обърнато със задницата си към мен. От илюстрациите, които бях виждал из разни книги за диви животни, познах, че това е благороден кашмирски елен, а когато вдигна главата си, разбрах и че е кошута.

На тревистия склон откъм страната, където бях аз, и на около тридесет метра от края на гората имаше една голяма самотна скала, висока метър и двадесет. Разстоянието между тази скала и могилката беше около четиридесет метра. Като се придвижвах само когато кошутата пасеше трева и заставах неподвижен всеки път, когато тя вдигаше глава, аз пропълзях и се скрих зад скалата. Съвсем очевидно кошутата бе поставена на пост и от начина, по който поглеждаше надясно всеки път, когато вдигаше главата си, разбрах, че с нея има и други елени, както и в каква посока се намират те. Да отида още по-близо до нея по тревистия склон, без да ме забележи, беше невъзможно. Да се върна обратно в гората и да се опитам да се доближа от горната страна, нямаше да бъде трудно, но щеше да провали плановете ми, защото вятърът духаше надолу по хълма. Тогава оставаше само възможността да вляза отново в гората и да заобиколя по долния край на тревистия склон, но това предполагаше и известно изкачване по стръмнината и щеше да отнеме много време. Ето защо накрая реших да остана, където си бях и да се опитам да разбера дали тези елени — които виждах за първи път — ще реагират по същия начин на рева на леопард, както читалът^[3] и замбарът, а бях сигурен, че в планината има най-малко един леопард, тъй като вече бях намерил следи от ноктите му. Наблюдавайки само с едно око, аз изчаках, докато кошутата започне да пасе, и изревах като леопард.

Още щом прозвучаха първите нотки на гласа ми, кошутата се обърна с глава към мен и започна да удря с предните си копита по земята. Това беше предупреждение към другите елени да бъдат нащрек. Така много исках да видя цялото стадо елени, но то нямаше да се покаже, преди кошутата да нададе сигнал за тревога, а това нямаше да стане, преди да е видяла леопарда. Връхната ми дреха бе от кафяв меланжиран груб вълнен плат и като показах иззад скалата няколко сантиметра от лявото си рамо, аз започнах да го движа нагоре-надолу. Кошутата моментално забеляза това движение и направила няколко бързи крачки назад, зарева тревожно: опасността, за която бе предупредила своето стадо, вече се виждаше и сега то трябваше да се присъедини към нея. Най-напред се показа едно еленче-годиначе, което пристъпваше грациозно по покритата с град земя, и застана до кошутата. След него вървяха три елена, а след тях — една стара кошута. Сега цялото стадо от шест елена се виждаше съвсем ясно на разстояние тридесет и пет метра. Кошутата продължаваше да реве тревожно, а останалите елени стояха неподвижно и гледаха вторачено в гората зад мен, като само ушите им ту щръкваха нагоре, ту се насочваха напред, ту назад, за да открият някакъв шум и посоката на вятъра. Парчетата град под мен започваха да се топят, мястото ми беше неудобно и мокро и ако останех неподвижен още малко, сигурно щях да настина. Бях видял едно представително стадо от прочутите кашмирски елени и бях чул тревожните сигнали на кошутата, но имах още едно желание: исках да чуя рева и на елена. Затова още веднъж показах няколко сантиметра от рамото си иззад скалата и имах удоволствието да чуя различните по тон тревожни сигнали на елените, двете кошути и малкото еленче.

Ловният ми билет разрешаваше да застрелям един елен и доколкото можех да преценя, единият от елените може би имаше най-красивата глава, която бях виждал. Но макар сутринта да бях тръгнал с намерението да търся елени и да снабдя лагера с месо, сега разбрах, че нямам кой знае каква нужда от трофеи. Освен това месото на елена сигурно щеше да е жилаво, така че вместо да вдигна пушката, аз се изправих и изуменото стадо от шест елена — едва ли на други елени в Кашмир са им поднасяли такава изненада! — изчезна от погледа ми, а минутка по-късно го чух да тича презглава в шубраците от другата страна на могилката.

Вече беше време да се връщам към бънгалото на горското стопанство, затова реших да сляза по тревистия склон и после да се промъкна през гората в подножието на планината, която беше по-лесно проходима. Наклонът беше под такъв ъгъл, че можех да се спусна надолу тичешком, с дълги скокове, стига само да внимавам при всяка стъпка. Тичах по средата на тревистия склон, който тук беше стотина метра широк, и бях слязъл около шестстотин метра надолу, когато забелязах нещо бяло на една скала в края на гората отляво на полегатия склон и на около триста метра под мен. С един поглед разбрах, че е коза, която вероятно се е изгубила в гората. Вече цели две седмици не бяхме яли месо и аз бях обещал на Фортескю да му занеса нещо, а ето сега ми се удаваше такава възможност. Козата обаче ме беше забелязала и ако успеех да разсея подозренията й, тя може би щеше да ми позволи да мина достатъчно близо до нея, за да я хвана за краката. Затова промених посоката на движението си по-наляво, като с крайчеца на окото я наблюдавах. Ако животното останеше там, където беше, едва ли в цялата планина можеше да се намери по-удобно място, за да го хвана, защото плоската скала — а козата стоеше на самия й ръб — бе издадена напред, на около метър и половина над земята. Без да поглеждам право към нея, поддържайки равен ход, аз минах тичешком край скалата и замахнах с лявата си ръка, за да я сграбча за краката. Животното изпръхтя тревожно, вдигна се на задните си крака и избягна протегнатата ми ръка. Когато отминах малко, аз се обърнах и за мое най-голямо учудване видях, че това не е никаква коза, а албинос — бял дребен елен без рога. Имаше само три метра между нас, но храброто малко животно твърдо стоеше на мястото си и пръхтеше предизвикателно. Обърнах се и тръгнах надолу по хълма и когато след петдесет метра погледнах назад, еленът все още стоеше на скалата, вероятно доволен от себе си, че ме е изплашил и накарал да избягам. Когато няколко седмици по-късно разказах тази случка на държавния чиновник, който отговаря за спазването на законите за дивеча в Кашмир, той изказа съжаленията си, че не съм застрелял този елен албинос и много настоятелно искаше да разбере точно къде съм го видял, но тъй като за жалост не помня добре местата, през които минавам, а и описанията ми на местности са обикновено погрешни, не мисля, че точно този елен албинос краси някой музей.

Мъжките леопарди се дразнят много, когато други леопарди навлязат в зоната, която те считат за свой ловен периметър. Вярно е, че територията, на която действуваше човекоядецът, обхващаше площ от около осемстотин квадратни километра, но въпреки това вече няколко седмици той обикаляше точно в този район и твърде вероятно го считаше за свой периметър. Все пак любовният сезон едва беше привършил и леопардът можеше да вземе моя сигнал за сигнал на самка, която си търси партньор, затова, като изчаках да се стъмни съвсем, изревах като леопард и за мое учудване и радост веднага получих отговор от някакъв леопард на около четиристотин метра по-надолу и малко вдясно.

Теренът между нас бе осеян с големи скали и обрасъл с вплетени един в друг храсти от тръни, затова бях сигурен, че леопардът няма да тръгне към мен по права линия, а вероятно ще заобиколи скалистата местност и ще се приближи откъм разклонението на билото, на което растеше борът, когато той изрева още веднъж, разбрах, че точно този път бе избрал. Когато пет минути по-късно се обади пак, явно се намираше на около двеста метра от мен на пътеката, която започваше от бора и опасваше склона на хълма. Аз отговорих и на този сигнал, за да го ориентирам. Три или може би четири минути по-късно той отново се обади, този път на около сто метра от мен.

Нощта бе тъмна, но аз бях прикрепил електрическото фенерче към пушката и палецът ми стоеше готов на бутончето. От корена на дървото пътеката вървеше около петдесет метра по права линия, след което правеше остър завой. Беше невъзможно да разбера точно кога и къде да насоча лъчите на електрическия фенер в тази част на пътеката, затова трябваше да изчакам момента, когато леопардът нападне козата.

Непосредствено зад завоя и то само на шестдесет метра от мен, леопардът изрева още веднъж и получи отговор от някакъв друг леопард, далече нагоре по планинския склон. Неочаквано и катастрофално усложняване на обстоятелствата, защото моят леопард беше твърде близо до мен, за да мога да отговарям на рева му, а тъй като ме бе чул за последен път от двеста метра разстояние, съвсем естествено сега можеше да предположи, че свенливата самка се е отдалечила нагоре по хълма и го вика при себе си. Имаше обаче и малка вероятност той да продължи по пътеката до пресечката й с другата пътека, която се спускаше надолу по хълма, при което сигурно щеше да убие козата, дори да не беше гладен. Но провървя на козата, а не на мен, защото леопардът пресече рамената на ъгъла, образуван от двете пътеки и когато следващия път изрева, се бе отдалечил на още сто метра от мен, приближавайки се по този начин със сто метра до примамващата го самка. Ревовете на двата леопарда се чуваха все по-близо и по-близо един до друг, докато най-сетне замряха. След дълго затишие до ушите ми долетя мяукането на двете гигантски котки някъде оттам, където свършваше тревистият склон и започваше гората.

За нещастие и на леопарда му провървя и то в много неща, включително в това, че беше тъмно, защото много лесно можеш да застреляш леопард, когато той ухажва. Същото може да се каже и за тигрите, но все пак ловецът, който тръгва да търси тигри в любовния им период, трябва да е съвсем сигурен, че иска да ги срещне, защото тигрицата — не и тигърът — е много чувствителна в този период, а това не е трудно да се разбере, тъй като мъжкарите от семейството диви котки са много груби в любовта си и не подозират колко остри са ноктите им.

Леопардът още не беше умрял и нямаше да умре и тази нощ, но може би това щеше да стане на следващия ден или на по-следващия, понеже краят му наближаваше, а в продължение на няколко дълги минути си мислех, че и моят край наближава, защото без всякакво предупреждение един внезапен пристъп на вятъра огъна дървото и краката и главата ми вече заемаха друго положение спрямо земята на Гархвал. В първите секунди бях изгубил надежда, че дървото някога ще се изправи или че аз ще мога да се задържа на него. Когато натискът на вятъра намаля и дървото и аз се върнахме обратно в положението, в което бяхме, преди да се извие вихрушката, бързо завързах пушката за един клон, за да са ми свободни и двете ръце, защото се страхувах, че може да стане и по-лошо. Борът вероятно бе преживял много бури, свирепи като тази, а може би и по-страшни, но без на него да е имало човек, чиято тежест да увеличава напора на вятъра. След като пушката беше на безопасно място, аз започнах да се катеря от клон на клон и да чупя всички кичури от борови игли, които можех да достигна. Може и да е било само плод на моето въображение, но след като намалих товара на дървото, то сякаш не се огъваше така застрашително, както първия път. За щастие дървото сигурно беше сравнително младо и жилаво и корените му здраво впити в земята, защото вятърът го подмята насам-натам като стръкче трева в продължение на цял час, след което бурята утихна така внезапно, както се беше появила. Нямаше вероятност леопардът да се върне, затова изпуших една цигара и последвах козата в царството на сънищата.

При изгрев слънце едно подвикване ме върна обратно на петнадесет метра над земята и когато погледнах надолу, съзрях двамата селяни, които си водеха и подкрепление — две млади момчета от тяхното село. Като видяха, че съм се събудил, те ме попитаха дали съм чул рева на леопардите през нощта и какво е станало с бора и много се смяха, когато им разказах как съм водил приятелски разговори с леопардите и как, от нямане какво да правя, съм чупил клончета от дървото. След това и аз на свой ред ги попитах дали случайно не са усетили, че по едно време през нощта подухна лек ветрец, на което едно от момчетата възкликна:

— Какъв ти лек ветрец, сахиб! Не помня да е имало друг път такъв силен вятър! Та той събори колибата ми!

А приятелят му добави:

— Няма за какво да съжалява той за това, сахиб, защото Шер Сингх отдавна разправяше, че ще си строи нова колиба, а сега вятърът му спести труда да събаря старата.