Джим Корбет
Леопардът от Рудрапраяг (7)

VII
Къде е леопардът

Рядко се срещат леопарди-човекоядци, ето защо твърде малко се знае за тях.

Моят личен опит с тези животни бе твърде малък и се състоеше само в една кратка среща с един леопард преди много години; макар да подозирах, че промяната от хранене с животинско месо към хранене с човешко и животинско оказва влияние на навиците на леопарда по същия начин, както и на тигъра, все пак не знаех в каква степен става това при леопарда. Затова реших да се опитам да убия човекоядеца по общоприетите начини, които се използуват за убиване на леопарди.

Най-разпространеният начин е да причакаш леопарда нощем близо до плячката му или до жива стръв — коза или овца. За да приложиш първия начин, е необходимо да намериш труп на животно или човек, убити от него, а за втория — да откриеш в кой район той действува.

Целта на моето пътуване до Рудрапраяг бе да предотвратя нови човешки жертви и не възнамерявах да чакам звяра да убие човек, та да го причакам до плячката му, ето защо единственото, което можех да направя бе да установя района на действие на човекоядеца и да го застрелям на жива стръв.

А тук възникна една ужасна мъчнотия, която с течение на времето се надявах да преодолея, макар и частично. От картите, с които ме снабдиха, разбрах, че човекоядецът действува в район от около осемстотин квадратни километра. Независимо от терена това е доста голяма площ, за да можеш в нея да намериш и застреляш каквото и да е животно, а в тази планинска, силно пресечена местност на Гархвал задачата да откриеш звяр, който действува само нощем, на пръв поглед изглеждаше почти невъзможна, докато не се досетих, че река Алакнанда разделя местността на две приблизително равни части.

Повечето хора смятаха, че Алакнанда не представлява никаква пречка за човекоядеца и че когато му е трудно да си намери човешка жертва на единия бряг, той преминава на другия, преплувайки реката.

Но аз не мислех така. Според мен никой леопард, при каквито и да е обстоятелства, не би поверил доброволно живота си на буйните леденостудени води на Алакнанда и бях убеден, че човекоядецът преминава от единия бряг на реката на другия само по някой от висящите мостове.

Имаше два висящи моста в местността, единият при Рудрапраяг, а другият — на около двадесет километра нагоре по реката, при Чатвапипал. Между тях се намираше и един подвижен мост, по който Ибътсън, неговите хора и още около двеста души бяха преминали реката, когато претърсвали местността. Този подвижен мост, по който никакво животно не би могло да премине, може би, с изключение на някой плъх, беше най-страшният, който съм виждал. Две ръчно изплетени въжета от трева, почернели от времето и плесенясали от мъглите, които пълзяха над Алакнанда, се простираха над пенливите бели води на реката, широка шестдесет метра, която на около стотина метра по-надолу бушуваше с гръм и трясък между две отвесни скали, а там, както казваха, един какар, гонен от диви кучета, бил прескочил Алакнанда. Между въжетата бяха наредени различни по големина пръчки с диаметър четири-пет сантиметра, поставени на разстояние, около половин метър една от друга и прикрепени хлабаво за въжетата с върви от трева. Преминаването по този мост паяжина ставаше още по-трудно поради факта, че едно от въжетата беше увиснало, в резултат на което пръчките, по които стъпваше човек, бяха наклонени под ъгъл четиридесет и пет градуса. Когато за пръв път видях този страшен мост, имах глупостта да попитам данъчния, който срещу такса от един пайс^[1] ми даваше възможност да рискувам живота си, дали някога този мост е бил проверяван или поправян. Като ме погледна с учудване, той отговори, че мостът никога не е бил нито проверяван, нито поправян и че само веднъж го подменили, когато се скъсал под тежестта на някакъв човек, който се опитал да мине по него. При тези думи студени тръпки полазиха по гърба ми и това неприятно чувство не ме напусна дълго след като вече бях преминал благополучно на другата страна на реката.

Тъй като беше невъзможно човекоядецът да премине реката по тази паяжина, оставаха двата висящи моста и бях сигурен, че ако успея да ги затворя, така че леопардът да не минава, ще мога да огранича района му на действие само на единия бряг на реката и да намаля наполовина територията, на която трябваше да го търся.

Ето защо първата ми работа бе да разбера на кой бряг на реката е леопардът. Последната си жертва — садхуто — той бе убил на левия бряг, на няколко километра от висящия мост при Чатвапипал, и бях сигурен, че хищникът е преминал реката именно по този мост, след като е изоставил плячката си, защото независимо какви мерки вземаха местните жители и поклонниците, тръгнали към светите места, преди леопардът да убие човек, те винаги удвояваха предпазните мерки след убийството, поради което за леопарда беше почти невъзможно да убие последователно няколко души в един и същи район. Като погледнете картата, може би ще попитате защо тогава има шест жертви в едно-единствено село. В отговор мога да кажа, че човек не е в състояние да издържи на такова напрежение дълго време. Къщите са малки, без каквито и да било удобства и канализация, и никак не е чудно, ако, след като са чули, че човекоядецът вилнее из някое село на цели петнадесет, двадесет и пет или тридесет километра, някой мъж, жена или дете отворят вратата по неотложна естествена нужда, макар само за минутка, и дадат на леопарда възможността, за която може би е чакал много нощи наред.