Джим Корбет
Леопардът от Рудрапраяг (2)

II
Човекоядецът

В хинди думата „праяг“ означава сливане на реки. При Рудрапраяг двете реки — Мандакини, която идва от Кедарнатх, и Алакнанда, която идва от Бадринатх, сливат водите си и образуват реката, известна на всички индуси като Ганга Май, а на останалата част от света — като Ганг.

Когато някой хищник — леопард или тигър, стане човекоядец, за да го идентифицират, го назовават с името на някое населено място. Това не означава непременно, че той е започнал да напада хора точно на това място или пък че е убил всичките си жертви там. Ето защо съвсем естествено е, че леопардът, започнал кариерата си като човекоядец в едно малко село на деветнадесет километра от Рудрапраяг, по пътя за светите места, беше известен през останалата част от своята кариера като леопарда-човекоядец от Рудрапраяг.

Леопардите не стават човекоядци по същите причини както тигрите. Макар да ми е неприятно, трябва да призная, че нашите леопарди — най-красивите и най-грациозните животни в джунглата, които нямат равни на себе си по храброст, когато са в безизходно, положение или са ранени — се хранят с мърша. Измъчвани от глад, те могат да изядат какъвто и да е труп, намерен в джунглата, точно както правят и лъвовете в африканските полупустинни области.

Гархвал е населен с индуси, а знаете, че те изгарят труповете на мъртвите. Кремацията обикновено се извършва на брега на някой поток или река, та да може водата да отнесе праха в Ганг, а оттам — в морето. Тъй като повечето села са разположени високо в планините, а потоци и реки има предимно в долините, отдалечени на много километри, очевидно едно погребение представлява значително бреме върху работната сила на някоя малка община, защото освен за пренасянето на трупа са необходими хора и за събирането и пренасянето на дърва за кремацията. При нормални обстоятелства тези обреди се извършват както изисква обичаят, но когато избухне някаква епидемия в планинските селища и жителите им умират по-бързо, отколкото могат да бъдат погребани, в самото село се извършва един много прост обред: поставя се жив въглен в устата на починалия, след което занасят трупа до ръба на някоя скала на края на хълма, откъдето го хвърлят в долината.

Ако някой леопард в местност, където естествената му храна е недостатъчна, намери тези трупове, той много скоро добива навика да се храни с човешко месо и когато епидемията затихне и животът започне отново да тече нормално, леопардът много естествено, след като не намира повече трупове, започва да убива хора. Гархвал пострада извънредно много от грипната епидемия, която върлуваше из страната през 1918 година и от която в Индия измряха над един милион души, и тъкмо в края на тази епидемия човекоядецът се появи за първи път.

Според официалните данни леопардът-човекоядец от Рудрапраяг е взел първата си човешка жертва в село Байнджи на 9 юни 1918 година, а последната — в село Бхайнсвара на 14 април 1926. Броят на жертвите, зарегистрирани от правителството между тези две дати, е 125.

Макар да не считам, че тази цифра е далеч по-малка от действителната, както твърдяха държавните служители на работа в Гархвал по това време и местното население, аз все пак съм сигурен, че тя не е вярна, защото някои от жертвите, които леопардът взе, докато бях там, не са зарегистрирани.

Като приписвам на човекоядеца по-малко убийства, отколкото той действително е извършил, аз не искам по никакъв начин да омаловажа страданията на населението на Гархвал през този дълъг период от осем години, нито пък имам намерение да отнемам от славата на звяра, за когото гархвалците твърдят, че бил най-известният човекоядец на всички времена.

Какъвто и да е броят на човешките жертви обаче, Гархвал спокойно може да твърди, че едва ли някога е имало друг хищник с такава известност, защото за него, доколкото зная, се е писало в пресата на Великобритания, Америка, Канада, Южна Африка, Кения, Малая, Хонконг, Австралия, Нова Зеландия и в повечето ежедневници и седмичници в Индия.

Освен тази известност в пресата шестдесетте хиляди поклонници, които всяка година посещаваха светите места в Кедарнатх и Бадринатх, разпространяваха най-различни истории за човекоядеца из всички краища на Индия.

Установеният от властите ред на процедиране във всички случаи на убийства, за които се предполага, че са извършени от човекоядеца, изисква роднините или приятелите на убития да подадат жалба до селския патвари^[1] в най-късия възможен срок след произшествието. Щом получи жалбата, селският патвари отива на местопроизшествието и ако тялото на убития не е намерено до пристигането му, той организира отряд за претърсване на местността и с негова помощ прави всичко възможно да намери трупа. Ако тялото е намерено преди пристигането му или ако спасителният отряд го намери, селският патвари провежда следствие на местопроизшествието и когато се увери, че убийството наистина е извършено от хищник-човекоядец, а не е дело на човешка ръка, той дава разрешение на роднините да отнесат останките за кремация или погребение в зависимост от кастата и вероизповеданието на убития. Случаят се вписва в регистрите на този патвари в графата за човекоядеца, действуващ в местността, и се изпраща подробен доклад до заместник-комисаря на провинцията, който също води дневник за регистриране на всички жертви, взети от човекоядеца. Ако обаче не се намери трупът или някаква част от него, както често се случва, защото човекоядците имат лошия навик да пренасят плячката си на големи разстояния, случаят се отлага за допълнително разглеждане и не се счита за убийство, извършено от човекоядеца. Също така, ако някой нападнат от хищник-човекоядец умре впоследствие от раните си, случаят не се третира като убийство, извършено от човекоядец.

От всичко това става ясно, че макар системата за регистриране на жертвите на човекоядци да е възможно най-добрата, съществува известна възможност някой от тези хищници с неестествени привички да е унищожил много повече хора от официално зарегистрираните, особено когато действува в продължение на няколко години.