Джим Корбет
Леопардът от Рудрапраяг (24)

XXIV
Изстрел в тъмнината

В Индия хората се хранят по-различно време в зависимост от сезона и личните предпочитания. В повечето семейства е прието да се закусва между осем и девет часа, да се обядва между един и два и да се вечеря между осем и девет. През всичките тези месеци на моя престой в Рудрапраяг аз не спазвах тези часове и противно на общоприетото мнение, че здравето зависи от състава на храната и редовното хранене, се чувствах в отлично състояние въпреки неподходящата храна и нередовните часове на хранене. Овесена каша в осем часа вечерта, супа на закуска, само по едно солидно ядене на ден (а понякога минавах и без него) — всичко това не оказа никакво вредно влияние върху здравето ми, ако не се смята фактът, че намалих малко килограмите си.

Не бях ял нищо от закуска предишния ден и тъй като възнамерявах да прекарам нощта на открито, хапнах набързо нещо по пътя от Бхайнсвара. След като поспах около час и се изкъпах, тръгнах към Голабрай, за да предупредя брамина, собственик на заслона, в който нощуваха поклонниците, че леопардът-човекоядец броди наоколо.

Бях се сприятелил с брамина още при първото ми пристигане в Рудрапраяг и никога не отминавах къщата му, без да се отбия и да разменя няколко думи с него, защото освен многобройните интересни случки, които знаеше и разказваше за човекоядеца и поклонниците, минаващи през Голабрай, той беше единият от двете единствени човешки същества (жената, отървала се само с разкъсване на ръката, бе другата жертва), оцелели от Гархвал след среща с човекоядеца.

Един от неговите разкази се отнасяше за една жена, която живеела в някакво село надолу по пътя и която той познавал. След цял ден, прекаран на пазара в Рудрапраяг, тя пристигнала в Голабрай късно вечерта и тъй като се страхувала, че няма да може да се върне в къщи, преди да се е стъмнило, помолила брамина да я пусне да прекара нощта в заслона. Той й разрешил, като я посъветвал да легне пред вратата на склада, където държал хранителните стоки, които продавал на поклонниците, защото по такъв начин, казал й той, щяла да бъде защитена от едната страна от склада, а от другата — от поклонниците, около петдесетина души, които нощували в заслона.

Заслонът представляваше сламен навес, открит откъм пътя и обкован с дъски откъм хълма. Стаята за склад се намираше в средата на навеса, но беше издълбана в хълма и не се врязваше навътре в пода на основната част от постройката, ето защо, когато жената легнала пред вратата на склада, между нея и пътя лежали някого реда поклонници. По някое време през нощта една от жените-поклоннички изпищяла и казала, че я ухапал скорпион. Нямало никакви лампи, но с помощта на кибрит прегледали крака й и намерили драскотинка, от която текло малко кръв. Недоволни от това, че жената вдигнала много шум за нищо, и мърморейки, че при ухапване, от скорпион не тече кръв, поклонниците скоро се успокоили и отново заспали.

Сутринта, когато браминът излязъл от къщата си, намерил на пътя пред заслона едно сари^[1], каквото носят жените от планинското население; по това сари имало кръв. Браминът препоръчал на своята близка да заеме мястото в заслона, което считал за най-безопасно, но въпреки петдесетте, а дори и повече поклонници, налягали около нея, леопардът минал върху спящите хора, убил я и връщайки се обратно към пътя, случайно одраскал крака на другата жена. Обяснението, което браминът даде на въпроса защо леопардът не е сторил нищо на поклонниците, а е отвлякъл жената от планинското село, бе, че тя единствена в заслона онази нощ била облечена в цветна дреха. Това обяснение не ме задоволява и ако не беше фактът, че леопардите никога не улавят жертвата си по миризмата, щях да си го обясня по следния начин: от всички хора в заслона тази жена от близките планински села единствена излъчвала миризма, позната на леопарда. Дали пък не е просто липса на късмет, зла съдба? Или причината е, че тя единствена от всички в заслона разбирала опасността от това да спиш на открито? Дали страхът на жертвата не се е предал по някакъв необясним начин на човекоядеца и го е привлякъл към нея?

Не минало много време след тази случка и самият брамин бил нападнат от човекоядеца. Точната дата не е съществена (ако някой се интересува, може да я намери в картотеката на болницата в Рудрапраяг) и за моя разказ е достатъчно само да кажа, че се е случило през най-горещите дни на лятото на 1921 година, тоест четири години, преди да срещна брамина. Една късна вечер през онова лято десет поклонници от Мадрас пристигнали в Голабрай уморени, с подбити от ходене крака, и изразили желание да прекарат нощта в заслона. Страхувайки се, че ако и други хора загинат в Голабрай, неговият заслон ще си спечели лоша слава, браминът се опитал да ги накара да повървят още три километра до Рудрапраяг, където могат да им осигурят по-безопасно място за нощуване. Като разбрал, че никакви аргументи не могат да разубедят уморените пътници, той се принудил накрая да ги подслони в къщата си, която е на около петдесет метра от манговото дърво, за което вече споменах.

Къщата на брамина бе строена по същия начин, както къщите в Бхайнсвара: ниска приземна стая, в която се складира топливото и стая за живеене на първия етаж. Малка стълба от каменни стъпала води до тясна веранда, а вратата на стаята за живеене се намира точно срещу площадката на горния край на стълбата.

След като браминът и десетимата нечакани гости се навечеряли, те се заключили в стаята, в която обаче нямало никакви приспособления за проветряване. Горещината вътре станала непоносима и от страх да не се задуши, браминът по някое време през нощта отворил вратата, излязъл навън и протегнал ръце към гредите от двете страни на стълбата, които подпирали покрива на верандата. Като сторил това, поел дълбоко нощния въздух и в този миг някой стиснал гърлото му като в клещи. С ръце, вкопчени в гредите, той отблъснал с крака тялото на нападателя, с един отчаян ритник се изскубнал от зъбите на леопарда и го запратил надолу по стълбите. След което, от страх да не припадне, направил крачка встрани и се подпрял с две ръце на парапета на верандата. В този момент леопардът скочил отдолу и забил ноктите си в лявата му ръка между лакътя и китката. Теглещата надолу сила на леопарда срещнала противодействието на парапета на верандата, където браминът бил сложил ръцете си, а от тежестта на леопарда острите му нокти раздрали месестата част на ръката на брамина от лакътя надолу и се отскубнали при китката. Преди леопардът да успее да скочи отново, гостите на брамина, като чули ужасните звуци, които той издавал в усилията си да диша през зеещата дупка в гърлото, го замъкнали в стаята и залостили вратата. През останалата част от тази дълга гореща нощ браминът лежал със силен кръвоизлив и едва-едва дишал, а леопардът ръмжал и дращел с нокти по паянтовата врата, докато гостите на брамина пищели от ужас.

 

 

На разсъмване те занесли брамина, който вече бил в безсъзнание, в болницата „Калакамли“ в Рудрапраяг, където в продължение на три месеца го хранили със сребърна тръбичка, поставена в гърлото. След около шест месеца отсъствие той се върнал в дома си в Голабрай с разсипано здраве и побеляла коса. Пет години след тази случка му направили снимки, на които едва личаха следите от зъбите на леопарда от лявата страна на лицето и на гърлото и белезите по лявата ръка, макар че в действителност все още ясно се виждаха.

В разговорите си с мен браминът винаги наричаше леопарда „злия дух“ и след първия ден, когато ме попита как бих могъл да го убедя, че злите духове не могат да приемат материална форма, когато неговият опит потвърждава това, аз, за да не му противореча, също започнах да наричам човекоядеца „злия дух“.

Пристигнал в Голабрай вечерта, разказах на брамина за моето безполезно отиване до Бхайнсвара и го предупредих да вземе извънредни предпазни мерки както за своята безопасност, така и за безопасността на поклонниците, които евентуално ще нощуват в заслона, защото злият дух след дълго скитане из планините се е върнал отново в околността.

През нощта, а и през следващите три нощи, стоях на пост на купата сено и наблюдавах пътя, а на четвъртия ден Ибътсън се върна от Паури.

Ибътсън винаги вливаше в мен нова жизнена струя, защото, както местните хора, той смяташе, че не можеш да обвиняваш никого за това, че човекоядецът не е умрял вчера, защото сигурно ще умре днес или утре. Имах да му разказвам много неща — макар че му пишех редовно — и откъси от моите писма той включваше в докладите си до властите, като по този начин ги правеше достъпни за пресата не бях имал възможността да му опиша всичките подробности, които той сега с нетърпение искаше да чуе. От своя страна Ибътсън също имаше да ми разказва доста много относно шума, вдигнат в пресата за унищожаването на човекоядеца и предложението да се отправи апел към ловците от всички части на Индия да отидат в Гархвал и да помогнат за убиването на леопарда. В резултат на тази кампания в пресата Ибътсън получил само едно искане за допълнителни сведения и една препоръка. Искането било изпратено от някакъв ловец, който пишел, че ако му осигурят условия за пътуване, квартира и храна, които да задоволят неговите изисквания, той ще си помисли и прецени дали си струва да заминава за Голабрай. Препоръката пък била изпратена от друг ловец, който считал, че най-бързият и най-лесният начин да се убие леопардът е да се намаже една коза с арсеник, да й се зашие устата, за да не може да се лиже тя самата, и да се завърже на място, където леопардът ще може да я намери, изяде и се отрови.

Дълго говорихме този ден и анализирахме многобройните ми провали с най-големи подробности и до обяд, когато вече бях разказал на Ибътсън за навика на леопарда да минава по пътя между Рудрапраяг и Голабрай средно веднъж на пет дена, успях да го убедя, че единственият начин, по който се надявам да убия хищника, е да пазя пътя десет нощи наред, тъй като, както му изтъкнах, за такъв период от време леопардът непременно щеше да мине по пътя поне веднъж. Ибътсън се съгласи с моя план твърде неохотно, защото, след като бях бодърствал толкова нощи, той се страхуваше, че едва ли ще издържа още десет нощи. Аз обаче наложих своето, след което казах на Ибътсън, че ако не успея да убия леопарда до изтичането на десетите нощи, ще се върна в Найни Тал и ще оставя терена свободен за всеки новодошъл, който би се решил да заеме моето място.

Същата вечер Ибътсън ме придружи до Голабрай и ми помогна да направя едно чакало в клоните на манговото дърво на около сто метра от заслона и на петдесет метра от къщата на брамина. Непосредствено под дървото, в средата на пътя, забихме здраво колче, за което завързахме една коза с малко звънче на шията. Наближаваше пълнолуние, но това не беше достатъчно, тъй като луната изгряваше твърде късно зад високия склон на изток от Голабрай и светеше само няколко часа над дълбоката долина на Ганг, ето защо, ако леопардът дойдеше, докато е още тъмно, козата щеше да ме предупреди за неговото присъствие.

Когато приключихме с всички приготовления, Ибътсън се върна в бънгалото, като обеща на следващата сутрин да изпрати двама от моите хора, за да ме вземат. Докато пушех и чаках да се мръкне, седнал на една скала близо до подножието на дървото, при мен дойде браминът и седна. Той беше бхакти^[2] и не пушеше. Още преди това ни бе видял, че правим чакало в дървото и сега се опита да ме разубеди да не карауля цяла нощ, когато бих могъл да си спя удобно в леглото. Въпреки това аз го уверих, че ще стоя на пост на дървото цялата тази нощ и още девет нощи, защото, ако не успея да убия „злия дух“, поне ще пазя къщата и заслона от всякакви нападения.

Само веднъж през нощта, някъде на хълма зад мен, излая какар, след което всичко утихна. При изгрев слънце дойдоха двама от моите хора и тръгнах за бънгалото на участъковия инспекторски пост, като по пътя търсех следи от човекоядеца, а другите вървяха след мен и ми носеха пушката и чергата.

Програмата ми остана същата и през следващите девет дена: тръгвах рано вечерта от бънгалото, придружен от двама души, заемах мястото си на скелето, изпращах хората си обратно навреме, за да могат да стигнат бънгалото, преди да се мръкне. Беше им строго наредено да не напускат бънгалото до съвсем светло и те пристигаха всяка сутрин, когато слънцето се покажеше зад хълмовете от другата страна на реката, и ме придружаваха обратно до бънгалото.

Единственият шум, който чух в продължение на тези десет нощи, си остана лаят на какара от първата нощ. Че човекоядецът броди все още из околността, беше съвсем ясно, тъй като на два пъти през тези десет нощи той нахълта в две къщи, като в първия случай отнесе една коза, а във втория — овца. Едва намерих труповете на убитите животни, защото бяха замъкнати доста на далече, а и не можах да използувам нито един от тях, тъй като бяха съвсем изядени. Освен това през този период леопардът бе разбил вратата на една къща, която за щастие на обитателите й имаше две стаи и вратата на вътрешната стая се оказала достатъчно здрава, за да устои на натиска на звяра.

На път към бънгалото след десетата нощ, която прекарах на дървото, Ибътсън и аз разисквахме бъдещите ни планове. Ловецът повече не беше се обадил, а никой друг не беше изявил желание да се нагърби с тази задача, никой не беше се откликнал на призива на властите и пресата. Нито Ибътсън, нито аз можехме да останем повече в Рудрапраяг. Ибътсън беше отсъствал вече десет дена от управлението и трябваше да се върне в Паури, защото имаше неотложна работа. Аз пък имах ангажимент в Африка и тъй като веднъж бях отлагал заминаването си с три месеца, повече не можех да отлагам. И на двамата не ни се искаше да оставим Гархвал на „милосърдието“ на човекоядеца, но въпреки това при съществуващите обстоятелства ни беше много трудно да решим какво да правим. Един от вариантите беше Ибътсън да поиска отпуск, а аз да върна параходния си билет и да се откажа от ангажимента. Накрая дойдохме до заключението, че е по-добре да преспим и на следващата сутрин да вземем решение относно бъдещите ни планове. След това казах на Ибътсън, че ще прекарам последната нощ също в Гархвал, на пост на дървото.

Ибътсън ме придружи и тази последна, единадесета вечер и когато се приближавахме към Голабрай, видяхме някаква група мъже, която стоеше край пътя и гледаше надолу към една нива отвъд манговото дърво. Мъжете не ни забелязаха и преди още да се приближим, тръгнаха към заслона. Един от тях обаче се обърна и като видя, че махам с ръка, дойде при нас. В отговор на въпросите ни каза, че той и придружаващите го вече цял час наблюдавали страшна битка между две огромни змии долу в нивата. Очевидно нивата не беше обработвана една година, а дори и повече. В средата й се намираше голяма скала, където бяха видели змиите за последен път. На скалата имаше петна от кръв и човекът обясни, че са оставени от змиите, които в жестоката схватка си нанесли кървави рани. Отчупих голяма пръчка от близкия храст и скочих в нивата, за да проверя дали има дупки близо до скалата, и в този момент видях змиите в един храст под пътя. Междувременно Ибътсън се беше въоръжил със здрава тояга и когато една от змиите се опита да изпълзи на пътя, той я уби. Другата се скри в дупката в насипа, откъдето не можехме да я измъкнем. Змията, която Ибътсън уби, беше около два метра дълга, цялата светло жълтеникава и беше ухапана на няколко места по врата. Не беше гърмяща змия и тъй като имаше отровни зъби, решихме, че е някакъв вид кобра без качулка. Студенокръвните животни нямат имунитет към змийската отрова, защото съм виждал как жаба, ухапана от кобра, умира за няколко минути, но не зная дали отровна змия, ухапана от друга змия от същия вид, може да умре вследствие действието на отровата. Така че не съм сигурен дали змията, която се скри в дупката, е умряла след няколко минути или е доживяла дълбока старост.

След като Ибътсън си тръгна, под дървото мина браминът, който отиваше към заслона и носеше ведро с мляко. Той ми съобщи, че през деня пристигнали около сто и петдесет души поклонници, които били решили да прекарат нощта в неговия заслон и че не бил в състояние да ги накара да променят решението си. Беше вече твърде късно да предприемам някакви други мерки, ето защо помолих брамина да предупреди хората да не се отделят от групата и да не напускат заслона, след като се мръкне. Няколко минути по-късно той се върна, бързайки към къщи и ми каза, че ги е предупредил.

В една нива близо до пътя, на около стотина метра от моето дърво, имаше ограда от тръни, в която някакъв пътуващ търговец (не моят стар приятел) беше вкарал стадото си от овци и кози. С него имаше две кучета, които лаяха свирепо по нас, когато идвахме по пътя, и след това по Ибътсън, когато ме остави и си тръгна към бънгалото.

Бяха минали няколко дена от пълнолунието и долината беше потънала в мрак. Малко след девет часа вечерта видях, че някакъв човек, с фенер в ръка, напусна заслона и пресече пътя. След една-две минути той отново прекоси пътя и като стигна заслона, угаси фенера. В този момент кучетата на овчаря започнаха да лаят яростно. Без съмнение те лаеха по леопард, който вероятно бе видял човека с фенера и сега вървеше по пътя в посока към заслона.

В началото кучетата лаеха към пътя, но след малко се обърнаха и залаяха в посока към мен. Очевидно леопардът бе вече забелязал заспалата козичка и беше залегнал някъде, където кучетата не го виждаха, за да премисли следващия си ход. Разбрах, че хищникът е наблизо, разбрах, че използува моето дърво, за да издебне козата и въпросът, който ме измъчваше през тези дълги, безкрайни минути, беше дали той ще се стрелне покрай козата и ще убие някого от пътниците в заслона, или пък ще убие козата и след това ще нападне мен.

През всичките нощи, които прекарах на пост на дървото, аз седях така, че да мога да отправя изстрела си с най-малко движения и най-малка загуба на време. Разстоянието между козата и дървото беше около шест метра, но нощта беше толкова тъмна, особено под гъстите листа на дървото, че колкото и да се взирах, не виждах нищо дори на такова късо разстояние. Ето защо затворих очи и наострих уши.

Бойната ми пушка, към която имах прикрепено малко електрическо фенерче, беше насочена към козата и тъкмо започвах да си мисля, че леопардът (разбира се, приемах, че е човекоядецът) вероятно е стигнал вече заслона и в момента си избира човешка жертва, когато изведнъж той се втурна от подножието на дървото и звънчето на козата остро иззвъня. Като натиснах бутончето на електрическото фенерче, видях, че мушката ми сочи точно плешката на леопарда и тъй като не беше необходимо да я премествам нито милиметър, натиснах спусъка и в този миг фенерчето угасна.

През онези години фенерчетата не се използуваха толкова много, колкото сега и това беше първото ми фенерче. Бях го носил няколко месеца, но не се бе наложило да го използувам, така че не знаех какъв е животът на батерията и че трябва да я проверявам. Когато натиснах бутона на фенерчето, то светна слабо и веднага угасна и аз отново потънах в тъмнина, без да мога да разбера какъв е резултатът от изстрела.

Ехото от моя изстрел замираше в долината, когато браминът отвори вратата на къщата си и попита дали имам нужда от помощ. В този момент напрягах слуха си и се мъчех да доловя и най-малкия звук, затова не отговорих на брамина и той бързо затвори вратата.

Леопардът явно е лежал напряко на пътя, с гръб към мен, когато стрелях и ми се струва, че видях съвсем смътно как той скочи върху козата и след това как се спусна надолу по склона, а малко преди браминът да извика, като че ли чух някакъв звук, подобен на хъркане, но за това не бях съвсем сигурен. Хората в заслона се бяха събудили от моя изстрел, ала след като поприказваха шепнешком няколко минути, заспаха отново. Козата, изглежда, беше здрава и читава, защото по звънчето разбирах, че се движи от едно място на друго и очевидно си похапва от тревата, с която обилно я гощавахме всяка нощ. Беше десет часът, когато стрелях. Тъй като луната щеше да изгрее едва след няколко часа и нямаше какво да правя, наместих се удобно и запуших, заслушан в шумовете на нощта.

В очакваното време луната изгря над планинския хребет от другата страна на Ганг и бавно запълзя надолу към долината, а малко по-късно я видях да се издига над върха на хълма зад мен. Когато беше точно над мен, аз се покачих на върха на дървото, но разперените клони скриваха всичко от погледа ми. Слязох отново на скелето и изпълзях по един клон, който се надвесваше над пътя, но и оттук нищо не се виждаше надолу по склона в посоката, в която предполагах, че леопардът е тръгнал. Това беше в три часа през нощта, а два часа по-късно луната започна да избледнява. Когато очертанията на близките предмети изплуваха в светлината на деня, който се раждаше на изток, аз слязох от дървото, а козичката ме поздрави с едно радостно „ме е-е“.

Зад козата, на самия край на пътя, имаше дълга ниска скала, на която забелязах кървава следа, широка два сантиметра и половина: леопардът, от който е изтекла толкова много кръв, не може да е живял повече от една-две минути, така че, отказвайки се от предпазните мерки, необходими, когато вървиш по кървавата следа на хищник, аз се смъкнах от пътя, тръгнах по следата от другата страна на скалата, вървях по нея около петдесет метра и стигнах до мястото, където леопардът лежеше мъртъв. Беше паднал заднишком в една дупка в земята, където сега лежеше свит, с муцуна, опряна на ръба на дупката.

 

 

Не се виждаха наоколо никакви следи от стъпки, по които бих могъл да идентифицирам убития звяр, но дори при това положение нито за момент не се съмнявах, че леопардът в дупката е човекоядецът. Ала това не беше никакъв демон, не можеше да бъде демонът, който ме бе следил през дългите нощни часове и с тих сатанински смях се надсмивал над напразните ми опити да го надхитря, който бе облизвал челюстите си, предвкусвайки мига, когато ще ме издебне в момент на невнимание и ще намери така дълго очакваната възможност да впие зъбите си в гърлото ми. Това беше само един стар леопард, който се различаваше от другите по това, че муцуната му беше сива и нямаше мустаци, това беше само най-омразният и най-страшният звяр в цяла Индия, чието единствено престъпление — и то не срещу законите на природата, а срещу тези, създадени от човека — беше, че е проливал човешка кръв, но не за да тероризира хората, а за да може да живее. Опрял муцуната си на ръба на дупката, с полузатворени очи, той спеше тихо и кротко вечния си сън.

Както стоях и изпразвах пушката си, един от куршумите на която беше напълно разчистил личните ми сметки с леопарда, някой се прокашля и като погледнах нагоре, видях брамина, който от края на пътя надничаше към мен. Махнах му с ръка и той тръгна предпазливо надолу по хълма. Когато зърна главата на леопарда, спря и попита шепнешком какъв е този звяр и дали е мъртъв. Когато му казах, че е мъртъв и че е „злият дух“, който преди пет години бе разкъсал гърлото му и в страх, от който бе побързал да затвори вратата си през изтеклата нощ, той събра молитвено ръце и се опита да сложи глава при нозете ми. Следващата минута някой извика от пътя над нас:

— Сахиб, къде сте?

Това беше един от моите хора, който викаше много тревожно и когато ответният ми вик проехтя из долината на Ганг, се появиха четири глави. Като ни видяха, и четиримата мъже затичаха презглава надолу по хълма, като единият размахваше запален фенер, който очевидно бе забравил да угаси.

Леопардът бе изстинал в дупката и малко трудно го извадихме. Докато го връзвахме за якия бамбуков прът, който хората ми бяха донесли, те ми разказаха как не могли да спят през нощта и как, щом часовникът на главния слуга на Ибътсън ударил четири и половина, запалили фенера и след като взели прът и въже, тръгнали да ме търсят, защото просто почувствали, че са ми безкрайно необходими. След като не ме намерили на дървото и видели, че козата е жива и здрава, дошли до заключението, че човекоядецът е убил мен и не знаейки какво да правят, в отчаянието си започнали да ме викат.

Оставих на брамина да прибере чергата от дървото и да разкаже на поклонниците своята версия за случилото се през нощта (те вече се тълпяха наоколо), и тръгнах с четиримата и козичката, която подскачаше край нас, към бънгалото на участъковия инспекторски пост. Козата, която се бе отървала с много малки наранявания благодарение на това, че бях стрелял в момента, в който леопардът я беше сграбчил, едва ли предполагаше, че среднощното й приключение ще я направи герой за останалата част от живота й, че ще носи хубав месингов нашийник и ще бъде източник на доходи за човека, от когото я бях купил и на когото я върнах обратно.

Ибътсън още спеше, когато почуках на остъклената врата. Щом ме зърна, скочи от леглото и като се втурна към вратата и я отвори, прегърна ме и в следващата минута вече танцуваше около леопарда, който хората ми бяха оставили на верандата. След като поръча да ми донесат чай и да ми приготвят гореща баня, той извика стенографа си и продиктува телеграми до властите, пресата, сестра ми и Джийн. Но не ме попита нищо, защото знаеше, че леопардът, който бях донесъл в този ранен час, е човекоядецът, така че имаше ли нужда от въпроси? При предишния случай, макар да бяха събрани много доказателства, бях твърдял, че леопардът, убит в капана, не е човекоядецът, а сега не казвах нищо.

От октомври предишната година на плещите на Ибътсън тежеше голяма отговорност, защото му бяха оставили задължението да отговаря на въпросите на съветниците, които нетърпеливо настояваха да задоволят искането на своите избиратели, на държавни служители, които с всеки изминат ден се безпокояха все повече и повече от нарастващия брой на смъртните случаи и на пресата, която вдигаше шум и настояваше за резултати. От дълго време той беше в положението на шеф на полиция, който, след като е установил самоличността на някакъв опасен престъпник, не е в състояние да му попречи да върши нови престъпления, за което му вадят душата от всички страни. Ето защо нямаше нищо чудно в това, че на 22 май 1926 година Ибътсън беше най-щастливият човек, когото съм виждал, понеже сега не само можеше да съобщи на всички заинтересовани органи, че леопардът е унищожен, а и да разкаже на хората от пазарите и от околните села и на поклонниците, които отиваха към светите места и на всички, които сега се тълпяха в двора на инспекторския пост, че „злият дух“, който ги бе измъчвал цели осем години, е вече мъртъв.

След като изпих цяло чайниче чай и взех гореща баня, аз се опитах да поспя малко, но страхът, да не би да се повторят спазмите, които измъчваха краката ми и от които само енергичните разтривки на Ибътсън можеха да ме спасят, ме накара да се измъкна от леглото. След това двамата с Ибътсън взехме мерките на леопарда и го разгледахме внимателно. Резултатите от измерванията и огледа са следните:

 

Размери:

 

дължина краката — два метра и двадесет и пет сантиметра;

дължина хълбоците — два метра и тридесет и пет сантиметра.

(Забележка: тези измервания направихме дванадесет часа след смъртта на леопарда.)

 

Описание:

 

цвят — светложълт;

козина — къса и остра;

мустаци — няма;

зъби — изхабени и потъмнели;

език и устна кухина — черни;

рани — една прясна рана от куршум в дясната плешка;

една стара рана от куршум във възглавничката на левия заден крак, от който липсва част от един пръст и от един нокът;

няколко дълбоки и не напълно заздравели рани в главата;

една дълбока и не напълно заздравяла рана на десния заден крак;

няколко частично заздравели рани на опашката;

една частично заздравяла рана на коленната става на левия заден крак.

 

 

Не мога да си обясня черния цвят на езика и устната кухина на леопарда. Някой предположи, че може би се дължи на цианида. Но не съм сигурен дали е така. Частично заздравелите рани на главата, десния заден крак и опашката бяха от битките му при Бхайнсвара, а тази на коленната става на задния крак беше резултат от падането му в капана, тъй като парченцето кожа и кичурът косми, които намерихме в капана, съответстваха на тази рана. Нараняванията на левия заден крак бяха резултат от куршума, изстрелян от моста от младия офицер през 1921 година. Когато по-късно одрахме кожата на леопарда, намерихме едри сачми, заседнали в кожата на гърдите, за които, след доста години, един индус-християнин твърдеше, че ги е изстрелял през годината, когато леопардът станал човекоядец.

След като с Ибътсън измерихме и прегледахме леопарда, го оставихме на сянка под едно дърво и през целия ден хиляди мъже, жени и деца се извървяха покрай него, за да го видят.

Когато нашите планинци отиват на гости с някаква определена цел, например, за да изразят своята признателност и благодарност, те имат обичая да не изпълняват своята мисия с празни ръце. Една роза, едно невенче или дори само няколко венечни листенца от тези цветя са достатъчни за целта. Подаръкът се поднася с длани, събрани така, че да образуват нещо като чаша. След като получателят докосне подаръка с крайчеца на пръстите на дясната си ръка, този, който го поднася, прави движение с ръцете си, сякаш изсипва подаръка в нозете на получателя, както би направил, ако в шепите му имаше вода.

И при други случаи съм бил свидетел на признателността на хората, но нищо не може да се сравни с това, което се случи тогава в Рудрапраяг, най-напред в инспекторския пост, а сетне и при посрещането ми на пазара.

— Той уби нашия единствен син, сахиб, а ние сме вече стари и нашата къща сега е пуста.

— Той изяде майката на моите пет деца, а най-малкото, е само на пет месеца. Няма кой да се грижи за децата и да им готви.

— Синът ми се разболя посред нощ, никой не посмя да отиде до болницата за лекарства и той умря.

Трагедия след трагедия и докато слушах с чувство на състрадание, земята в краката ми се покри с цветя.