Джим Корбет
Леопардът от Рудрапраяг (13)

XIII
Преследваните преследвачи

Пристигнах тъкмо когато Ибътсън отключваше вратата, за да влезе слугата, който му носеше първия чай, и след като той отмени заминаването си за Паури, ние седнахме на леглото на Джийн с една карта с голям мащаб и пиейки чай, разисквахме какво трябва да се направи.

Ибътсън имаше неотложна работа в управлението си в Паури, ето защо можеше да отдели най-много още два дена и две нощи. Предишния ден бях телеграфирал в къщи, че се връщам през Паури и Котдвара. Реших да отменя тази телеграма и вместо да се върна с влак, щях да се върна пеша по пътя, по който бях дошъл. След като уредих и тези подробности и намерих на картата селото, където беше убита жената, аз се върнах в лагера, за да кажа на хората за промяната в плановете и да им наредя да опаковат всичко и да ни следват, придружени от четиримата мъже, които бяха донесли новината за убийството на жената.

Джийн щеше да остане в Рудрапраяг, така че след закуска Ибътсън и аз тръгнахме на два от неговите коне — на една арабска и една английска кобила, може би най-сигурните животни, които някога съм имал щастието да яздя.

Взехме с нас пушките си, примус, петролна лампа и малко провизии, а конярят на Ибътсън, който ни придружаваше, яхнал взет назаем кон, носеше храна за конете.

Оставихме конете при моста Чатвапипал. През нощта, когато убихме леопарда, мостът не е бил затворен, в резултат на което човекоядецът бе преминал на другата страна на реката и взел жертва в първото село, в което влязъл.

При моста ни чакаше един водач, който ни поведе нагоре по стръмен планински хребет, после по тревист склон, след което се спуснахме в дълбока и обрасла в гъсти гори клисура, през която течеше малко поточе. Тук намерихме селския патвари с около двадесет души мъже да пазят трупа на убитата.

Този път жертвата беше една здрава и хубава млада жена на около осемнадесет-двадесет години. Лежеше по лице, с ръце отстрани. По тялото й нямаше дори следа от облекло и леопардът я бе облизал цялата от ходилата до врата, в който зееха четири големи дупки от зъбите му. Само няколко килограма бяха изядени от горната част на тялото и също толкова от долната.

Мъжете, които пазеха трупа, биеха барабани, които бяхме чули още като се изкачвахме по хребета. Тъй като беше само два часът след пладне и нямаше вероятност леопардът да е някъде наблизо, поехме нагоре към селото, за да си сварим малко чай, като взехме с нас селския патвари и пазача.

След чая отидохме да видим къщата, в която жената е била убита. Беше каменна едностайна постройка, разположена в средата на терасирана нива, с размери осем-девет декара и в нея живеели жената, мъжът й и шестмесечното им дете.

Два дена преди убийството мъжът отишъл в Паури, за да даде показания по едно дело за поземлен спор, и оставил баща си да пази семейството. Вечерта, когато станало убийството, снахата и нейният свекър се навечеряли и тъй като било вече време да си лягат, майката, която кърмела детето, го подала на свекъра, отворила вратата и излязла навън да задоволи естествените си нужди — вече споменах, че няма никакви санитарни удобства в къщите на нашите планинци.

Когато майката подала детето на дядото, то започнало да плаче, така че дори да е имало някакъв шум навън, а съм сигурен, че не е имало, дядото не би могъл да чуе нищо. Нощта била тъмна. Като почакал няколко минути, старецът повикал снаха си и не получавайки никакъв отговор, извикал пак. После скочил и бързо затворил и залостил вратата.

Рано вечерта бе паднал дъжд и беше много лесно да се разбере какво точно се е случило. Наскоро след като спрял дъждът, леопардът, който идвал откъм селото, е клекнал, готов за скок, зад една скала в нивата, около тридесет метра наляво от вратата. Тук е лежал известно време, вероятно слушайки разговора между свекъра и снахата. Когато тя излязла навън, е клекнала от дясната страна на вратата, като се е обърнала отчасти с гръб към леопарда, който е пропълзял от другата страна на скалата, изминал е двадесетте метра до къщата и пълзейки плътно до стената, е нападнал жената отзад и я завлякъл до скалата. Когато жената била вече мъртва или може би когато свекърът е надал тревожен вик, леопардът я е вдигнал и държейки я високо — нямаше никакви следи от влачене на ръцете или краката по прясно разораната земя, — я е пренесъл през една нива, после през праг на тераса около метър висок, после през друга нива, от ръба на която започва стръмно спускане на дълбочина около три метра и половина към добре отъпкана пътека. Леопардът с младата жена (тя тежеше около седемдесет килограма) в уста, скочил от ръба на нивата на пътеката и можете да добиете известна представа за неговата сила от факта, че скачайки на пътеката, не е позволил нито една част от тялото на жертвата да докосне земята.

След това пресякъл пътеката и около осемстотин метра е вървял право надолу по хълма до мястото, където е разкъсал дрехите на жената. След като е хапнал малко от нея, я е оставил на една малка горска полянка с изумруденозелена трева, под сянката на едно дърво, чиято корона бе обвита в лиани.

Към четири часа след пладне отидохме да пазим при трупа на убитата, като със себе си взехме петролната лампа и фенерчето за нощна стрелба.

Беше логично да се предполага, че леопардът е чул глъчката, която селяните са вдигнали при търсенето на жената и по-късно при охраняването на трупа, и че ако той се върнеше при жертвата си, щеше да бъде много предпазлив. Ето защо решихме да не седим близо до трупа, а избрахме едно дърво на около шестдесет метра на хълма, откъдето се наблюдаваше полянката.

Това беше закърнял дъб и растеше почти под прав ъгъл с хълма, и след като скрихме петролната лампа в една дупка в земята и я покрихме с борови игли, Ибътсън се настани на чатала между два клона, откъдето можеше да наблюдава добре трупа, а пък аз, седнал на ствола на дървото с гръб към него, имах поглед върху хълма. Бяхме решили Ибътсън да стреля, а аз да се грижа за охраната. Тъй като фенерчето не работеше — вероятно батерийката се беше изтощила, — планът ни беше да останем на дървото, докато е достатъчно светло, за да може Ибътсън да стреля, след което, с помощта на петролната лампа, да се върнем обратно в селото, където се надявахме, че хората ни от Рудрапраяг са вече пристигнали.

Нямахме време да проучим добре терена, но селяните ни бяха осведомили, че на изток от трупа има доста гъста джунгла, където, както те твърдяха, леопардът се бил скрил, когато го подгонили. Ако леопардът дойдеше от тази посока, Ибътсън щеше да го види доста преди той да стигне до полянката и щеше лесно да го улучи, тъй като неговата пушка имаше прикрепен телескопичен мерник, който не само спомагаше за точен прицел, но също така даваше половин час аванс, както установихме при изпитанията. Когато минутка повече или по-малко дневна светлина може да бъде решаваща за успеха или неуспеха на една акция, това подобрение на светлинния фактор е много важно.

Слънцето залязваше зад високите хълмове на запад. Скоро дървото ни остана в сянка и само няколко минути след това един какар изскочи от посоката, където, както ни бяха казали, имало гъста джунгла, и хукна, лаейки, надолу по хълма. На разклонението на хълма животното се спря и като полая известно време на едно място, тръгна по другия склон и скоро звукът замря в далечината.

Несъмнено какарът е бил подплашен от леопард и макар вероятно да имаше и други леопарди в тази местност, надеждите ми се увеличиха, а когато се обърнах към Ибътсън, видях, че и той беше възбуден и стискаше пушката с две ръце.

Денят си отиваше, но все още беше достатъчно светло, за да може да се стреля дори без телескопичния мерник. Изведнъж някаква шишарка, която падна иззад едни ниски храсти на тридесет метра зад нас, се търколи по хълма и се удари в дървото близо до краката ми. Леопардът беше пристигнал и тъй като, изглежда, подозираше опасност, бе тръгнал в посока, която му позволяваше под прикритие да огледа внимателно цялата местност около трупа. За нещастие при тази своя обходна маневра нашето дърво бе попаднало в една линия с трупа и макар да имаше вероятност да не забележи мен, тъй като фигурата ми не излизаше извън очертанията на дървото, той, сигурно щеше да види Ибътсън, седнал на чатала между два клона.

Когато притъмня съвсем и вече не можех да стрелям, а Ибътсън не можеше да използува телескопичния си мерник, чухме как леопардът заслиза крадешком към дървото. Настъпил беше моментът да действуваме, затова накарах Ибътсън да заеме моето място, докато вземах лампата. Тази лампа беше германско производство, и се наричаше петромакс. Даваше обилна светлина, но с дългото си тяло и още по-дългата дръжка не беше удобна за ползване в джунглата.

Малко по-висок съм от Ибътсън и му предложих аз да нося лампата, но Ибътсън каза, че и той щял да се справи, при това разчитал на моята пушка повече, отколкото на своята. И така ние тръгнахме, като Ибътсън вървеше напред, а аз го следвах, стиснал пушката в ръце.

На около петдесет метра от дървото, като се изкачваше по една скала, Ибътсън се подхлъзна, лампата се удари силно в скалата, а чорапчето се пръсна на прах и падна на дъното й. Малкото синьо пламъче, което излизаше от дюзата на петролния резервоар, ни даваше достатъчно светлина, за да виждаме къде да стъпим, но въпросът беше колко дълго ще имаме и тази малка светлинка. Ибътсън смяташе, че може да поноси лампата още три минути, преди тя да избухне. Само три минути, за които трябваше да извървим осемстотин метра по стръмен склон, по терен, където трябваше да променяме посока на всяка крачка, за да избегнем големите скали и трънливите храсти и на всичко отгоре по петите ни вероятно вървеше (а после разбрахме, че наистина е вървял) леопардът-човекоядец, което беше най-ужасното от всичко.

Има случки в живота на човека, които независимо от това колко са отдалечени в миналото, никога не избледняват от паметта му. Изкачването по стръмния склон в онази нощ е една такава случка в моя живот. Когато най-сетне стигнахме до пътеката, разбрахме, че това не е краят на нещастията ни: пътеката представляваше низ от локви, в които се въргаляха биволи, а освен това не знаехме къде са хората ни. Ту се подхлъзвахме в локвите, ту се препъвахме о невидими скали, докато най-сетне дойдохме до някакви каменни стъпала, които се отделяха от пътеката и отиваха нагоре и вдясно. Като се изкачихме по тези стълби, открихме малко дворче, на другия край на което имаше врата. Още по стълбите чухме бълбукането на наргиле, ето защо ритнах по вратата и извиках на хората вътре да отворят. Тъй като никой не отговори, извадих кутийка кибрит, разклатих я и им изкрещях, че ако не отворят до една минута, ще подпаля сламения покрив. В отговор на това отвътре долетя разтревожен глас, който ме молеше да не подпалвам къщичката и казваше, че вратата ей сега ще бъде отворена. И наистина миг по-късно се отвори вътрешната врата, след това и външната, и с две крачки Ибътсън и аз се намерихме вътре в къщата, затръшнахме вътрешната врата и се облегнахме с гръб на нея.

В стаята имаше около дванадесет-четиринадесет мъже, жени и деца, от всички възрасти. Когато мъжете се съвзеха от безцеремонното ни влизане, те ни помолиха да им простим това, че не са отворили веднага вратата, като добавиха, че те и техните семейства живеели в ужас от човекоядеца от толкова дълго време насам, щото били загубили всякаква смелост. И тъй като не знаели какъв образ може да приеме човекоядецът, нощем подозирали всякакъв шум. Ние напълно разбирахме страха им, защото от момента, в който Ибътсън се беше подхлъзнал и счупил чорапчето и когато няколко минути по-късно бе загасил нажежената до червено лампа, за да не избухне, аз бях убеден, че един от нас, а може би и двамата, няма да доживеем да се върнел обратно в селото.

Казаха ни, че хората ни били пристигнали при залез слънце и че били настанени в някакви постройки на хълма малко по-нататък. В стаята имаше двама силни и здрави мъже и те предложиха да ни покажат пътя, но тъй като знаехме, че навярно би било равносилно на убийство да ги оставим после да се върнат по домовете си сами, отклонихме тяхното предложение, което те направиха с пълно съзнание за риска, който поемат, и ги попитахме дали биха могли да ни дадат някаква лампа. След като претършуваха един от ъглите на стаята, те извадиха стар и разнебитен фенер с пукнато стъкло и когато след доста силно разтърсване се установи, че в него има останали няколко капчици газ, лампата бе запалена и изпратени с добри пожелания от всички обитатели на къщичката, ние тръгнахме, а след нас двете врати бяха незабавно затворени и залостени.

Имаше още много локви и издадени скали по пътя ни, но с помощта на мъждеещата лампа напредвахме доста бързо и когато намерихме втората редица стъпала, по които ни бяха упътили да минем, ние се изкачихме по тях и се озовахме в един дълъг двор, в който пред нас, наляво и надясно, се простираше цял низ постройки, чиито врати бяха затворени и не се виждаше никаква светлинка.

Когато извикахме, се отвори една врата и по една къса стълба от каменни стъпала се изкачихме на веранда на горния етаж, където намерихме двете съседни стаи, предоставени на нас и на нашите хора. Докато подавахме лампата и пушките на хората ни, някакво куче изникна сякаш от дън земя. То беше просто едно дружелюбно селско бездомно куче, някаква смесена порода, което след като подуши краката ни и размаха опашка, тръгна към стъпалата, по които току-що бяхме дошли. В следващата секунда с ужасен писък, последван от истеричен лай, то отстъпи назад към нас с настръхнала козина.

Фенерът, който ни беше даден, бе изгаснал в момента, когато стигнахме двора, но нашите хора ни снабдиха с абсолютно същия фенер. Макар че Ибътсън го постави под всички възможни ъгли, докато аз бързо зареждах пушката си, той не можеше да освети земята на два метра и половина под нас.

От поведението на кучето можехме да съдим за движението на леопарда. Когато леопардът прекоси двора и слезе надолу по стъпалата, водещи към пътеката, кучето изведнъж спря да лае и легна на земята с поглед втренчен в тази посока, като от време на време изръмжаваше.

Стаята, която бе освободена за нас, нямаше прозорци и тъй като единствения начин да се чувстваме сигурни в нея, бе да затворим солидната врата и по този начин да прекъснем достъпа на въздух и светлина вътре, ние решихме да прекараме нощта на верандата. Кучето явно принадлежеше на предишния обитател на тази стая и бе свикнало да спи там, защото лежеше доволно в краката ни и ни създаваше чувство за сигурност, когато на смени пазехме през нощта.