Джим Корбет
Леопардът от Рудрапраяг (11)

XI
На косъм

По времето, когато все още стоях на пост на моста, от Паури пристигна Ибътсън с жена си Джийн и тъй като бънгалото беше твърде малко, аз се изнесох, за да направя място за тях, и опънах палатката си, която тежеше около осемнадесет килограма, на хълма от другата страна на пътя за светите места.

Едва ли една палатка може да защити човек от звяра, който е оставил следи от ноктите си по всяка врата и прозорец из селата в диаметър от доста много километри, ето защо помогнах на моите хора да направят ограда от тръни около мястото, където смятахме да разположим лагера. Над това място бяха надвиснали клоните на огромно кактусово дърво и тъй като те ни пречеха да опънем палатката, наредих да го отсекат. Хората ми бяха вече започнали да го секат, когато промених мнението си, защото се досетих, че няма да имам никаква сянка през горещите часове на деня, така че вместо да отсекат дървото, аз им наредих да окастрят надвисналите клони. Това дърво надвисваше над палатката ми под ъгъл от четиридесет и пет градуса, а фактически растеше от другата страна на оградата.

Бяхме осем души в малкия лагер и когато се навечеряхме, поставих един храст от тръни в отвора на оградата, през който бяхме влезли, и докато правех това, забелязах, че е много лесно за човекоядеца да се покатери по дървото и оттам да скочи в ограденото място. Беше обаче твърде късно да направя каквото и да било и ако леопардът ни оставеше на мира през нощта, на следващата сутрин можехме да отсечем дървото и да отстраним опасността.

Нямах палатки за хората ми, поради което възнамерявах да ги настаня в пристройките в двора на инспекторското бънгало, но те отказаха, твърдейки, че на открито нямало да се изложат на по-голяма опасност от мен в отворената палатка. Готвачът ми, който, както установих, хъркаше много, беше легнал близо до палатката — на около един метър, а зад него натъпкани като сардели в малкото заградено място спяха шестимата гархвалци, които бях довел от Найни Тал.

Слабото място в укреплението ни беше дървото и заспивайки, си мислех за него.

Беше светла лунна нощ и около полунощ внезапно се събудих и чух, че леопардът пълзи по дървото. Като грабнах пушката си, която лежеше готова за стрелба на леглото ми, аз спуснах краката си на земята и бях току-що обул чехлите си, за да не се набода на разпилените наоколо тръни, когато чух как дървото зловещо пропука, след като се разнесе викът на готвача: „Ба-а-а! Ба-а-а!“ С един скок се намерих вън от палатката и моментално се обърнах, но беше вече твърде късно да насочвам пушката си и да стрелям по леопарда, тъй като в този момент той скочи на насипа и оттам на една терасирана нива. Като отместих храста от отвора в оградата, аз хукнах нагоре към нивата, която беше около четиридесет метра широка и по която нямаше никакви растения, и както стоях и разглеждах внимателно склона, осеян с храсти от тръни и няколко големи скали, тревожният вой на чакал някъде нагоре по хълма ми даде да разбера, че леопардът е вече твърде далеч от мен.

По-късно готвачът ми каза, че той лежал по гръб — факт, който бях разбрал доста преди това — и като чул пращенето на дървото, отворил очи и видял леопарда в самото лице, точно когато звярът се готвел да скочи долу.

На следващия ден отрязахме дървото и подсилихме оградата, но макар да прекарахме в този лагер няколко седмици, никой вече не смути съня ни.