Джим Корбет
Леопардът от Рудрапраяг (19)

XIX
Урок по предпазливост

Не мога да се съглася с ловците, които обясняват всичките си неуспехи в лова на големи диви зверове с липсата на късмет. Мислите на ловеца, когато причаква и дебне — били те песимистични или оптимистични, — не могат по никакъв начин да повлияят на действията на животното, което той иска да убие или пък да фотографира.

Ние сме склонни да забравяме, че слухът и зрението у дивите животни особено у тези, които разчитат единствено на тези сетива не само за набавянето на храна, но и за самосъхранение, са далеч по-развити от тези на цивилизованите човешки същества и нямаме основание да считаме, че след като ние не чуваме или не виждаме движенията на преследвания от нас звяр, и той не може да чува или вижда нашите движения. Погрешната преценка за интелигентността на животните и неспособността да седиш и причакваш безшумно и неподвижно достатъчно дълго време са причината за всички неуспехи при лов на диви зверове. Като пример за извънредно острия слух у хищниците и за предпазливостта, с която трябва да действуваме при опити за контакти с тях, ще ви разкажа едно от последните ми приключения.

През един мартенски ден, когато килимът от изсъхнали листа по земята издаваше падането на всеки мъртъв лист и движенията и на най-малките птички, търсещи си храна по земята, аз успях да открия всред гъста плетеница от храсти и ниски дървета точното местонахождение на тигър, който отдавна исках да снимам, като подгоних стадо лангури^[1] към мястото, където предполагах, че се крие тигърът. На седемдесет метра от тигъра имаше открита полянка, петдесет метра дълга и тридесет метра широка. На единия край на полянката — този, който беше по-далече от тигъра, растеше голямо дърво, цялото обвито в пълзящи растения, който стигаха чак до най-високите му клони, а на шест метра от земята дървото се разклоняваше на две. Бях сигурен, че тигърът ще мине през полянката късно следобед, защото тя беше точно между леговището му и плячката му — трупа на един елен „замбар“, който бях открил рано сутринта. Близо до трупа на елена нямаше подходящо място, където тигърът би могъл да се скрие през деня, ето защо той бе отишъл в гъстите шубраци и там го открих с помощта на лангурите.

Когато искаш да застреляш или да снимаш тигри или леопарди в движение, често е необходимо да знаеш точното местонахождение на преследваната плячка, независимо от това дали животното е ранено и искаш да довършиш мъките му, или пък е здраво и читаво и искаш само да го снимаш, а това можеш да сториш най-лесно, като използуваш помощта на птици или други животни. Не е трудно за един ловец да накара птица или животно да се придвижи в желаната посока, стига той да има необходимото търпение и познания за навиците на птиците и животните, които иска да използува. Най-подходящи за тази цел птици са червената индийска дива кокошка, паунът и белокапестите дългокраки дроздове, а от животните — какарът и лангурът.

Тигърът, за който ви разказвам, не беше ранен и щеше да ми бъде съвсем лесно сам да вляза в гъстите шубраци и да го намеря, но ако сторех това, щях да наруша спокойствието му и по този начин да проваля собствените си планове, а като използувах стадото лангури — знаейки много добре как ще реагират, когато видят тигъра, ако той е в шубраците, можех да получа необходимата информация, без да го обезпокоявам.

Много предпазливо се промъкнах до дървото, за което споменах, и без да докосна пълзящите растения, защото не бях сигурен дали мустачките и листенцата им по върха не се виждат от мястото, където лежеше тигърът, аз се изкачих до разклонението на дървото, където имах удобно място и чудесно прикритие. Извадих шестнадесетмилиметровата си кинокамера, направих пролука в завесата от листа пред мен, достатъчно голяма, за да мога да снимам през нея, и след като извърших всичко това съвсем безшумно, застанах неподвижен. От мястото си можех да наблюдавам само полянката и джунглата непосредствено зад нея.

Бях седял вече цял час, когато от джунглата изхвръкна двойка гълъби с кафяви криле и прелетя над ниските шубраци. Една-две минути по-късно и малко по-близо до мен малко ято от планински бъбрици хвръкна от земята и след като подскача грациозно по голите клони на едно дърво с окапали листа известно време, се вдигна високо над върховете на дърветата и се изгуби от погледа ми. Нито един от тези два вида птици нямаше сигнал за тревога, но от поведението им разбрах, че тигърът се е размърдал и ги е подплашил. Няколко минути по-късно, когато бавно местех поглед отляво надясно и разглеждах с най-големи подробности всеки сантиметър от терена в зрителното ми поле, изведнъж окото ми се спря на някакъв малък бял предмет, може би около три-четири квадратни сантиметра, точно пред мен и на около три метра от края на полянката. Задържах известно време погледа си върху този неподвижен предмет, след което продължих да се взирам в храстите до крайната дясна точка на зрителното ми поле, и пак се върнах към белия предмет.

Сега вече бях сигурен, че белият предмет не е бил на мястото, на което беше сега, повече от една или две минути преди да го забележа за първи път, и той не можеше да бъде нищо друго, освен бяло петно от главата на тигър. Съвсем очевидно тигърът ме бе чул, когато съм се приближавал и качвал на дървото, макар да направих всичко това с тънки гумени обувки, без да вдигам никакъв шум, разбира се, доколкото моят слух можеше да долови и когато е дошло време да отиде при плячката си, той е изминал седемдесет метра по килима от сухи листа, дебнейки мястото, което съвсем точно е определил като източник на някакъв подозрителен шум. След като лежа цял час, без да помръдне, той се изправи, протегна се, прозя се и уверен, че няма от какво да се страхува, излезе на полянката. Тук застана за малко, обърна глава първо надясно, после наляво и на път за плячката си прекоси полянката точно под моето дърво.

Когато, скитайки из джунглата, видя чакало, направено за стрелба по хищници, и забележа, че близките фиданки са изсечени, за да се направи площадката, че клоните са окастрени, за да има по-голяма видимост, и че наоколо се търкалят разни боклуци и остатъци, и като си представя още целия шум и разговорите, които са съпътствували тези приготовления, никак не се учудвам, щом чуя как някои се оплакват, че били причаквали стотици пъти тигри и леопарди, без изобщо да видят дори един представител на тези хищници, и как обясняват неуспехите си с липса на късмет.

Нашият неуспех да се справим с човекоядеца до този момент не се дължеше на това, че бяхме направили нещо, което не е трябвало да правим, или пък че сме пропуснали да направим нещо, което е било необходимо. Единствената причина беше просто липса на късмет. Липса на късмет, че не можах да получа навреме електрическото фенерче, че на Ибътсън му се схванаха и двата крака, че леопардът изяде твърде голяма доза цианид и най-накрая, че носачите бяха изпуснали капана и счупили един зъб, единствения зъб, който имаше някакво значение. Така че, когато Ибътсън се върна в Паури след неуспеха ни да убием леопарда при трупа на седемдесетгодишната старица, аз бях изпълнен с надежди, защото считах, че шансовете ми да убия леопарда са толкова големи, колкото в първия ден при пристигането ми в Рудрапраяг и може би по-големи, отколкото в началото, защото вече познавах интелигентността на звяра, с който имах работа.

Едно нещо обаче не ми даваше мира и измъчваше съвестта ми, а именно това, че бях ограничил района на действие на леопарда само на единия бряг на реката. Откъдето и да го погледнех, все ми се струваше несправедливо към хората на левия бряг на реката, защото те бяха изложени на опасността от нападение на човекоядеца, докато населението на десния бряг си живееше спокойно. Трима души, включително момчето, убито два дена преди пристигането ни, бяха загинали на левия бряг напоследък, а и други можеше да сполети подобна участ и въпреки това, ако отворех двата моста и дадох възможност на леопарда да минава и на десния бряг, аз щях да си създам още редица нови трудности, които и без това бяха доста големи, а такова решение на въпроса нямаше да бъде от полза и за Гархвал като цяло, защото животът на хората на десния бряг на реката беше също толкова ценен, колкото и животът на онези, които живееха на левия бряг. Затова, макар твърде неохотно, реших да не отварям мостовете. Тук бих искал да изразя своето възхищение от хората, които живееха на левия бряг на Алакнанда — а те бяха много хиляди на брой, защото, макар да знаеха, че затварянето на мостовете ограничава периметъра на действие на всяващия ужас човекоядец само на техния бряг, те нито веднъж през цялото това време не махнаха преградите, нито пък ме помолиха аз да сторя това.

След като взех решение да не отварям мостовете, изпратих един човек да предупреди селяните за опасността, която ги застрашава, а и аз самият предупредих жителите на толкова села, колкото времето и силите ми позволиха да посетя. Нито един от тези, с които разговарях по пътищата и в селата, не изказа дори думичка на негодувание срещу това, че леопардът е оставен да действува само в техния район, и навсякъде ми оказваха гостоприемство и ме изпращаха с благословии. Много кураж и надежди ми вдъхнаха уверенията и на мъже, и на жени — а никой от тях не знаеше дали няма да бъде следващата жертва на човекоядеца, — че няма защо да съжаляваме за това, че леопардът не е умрял вчера, след като положително той ще умре днес или може би утре.