Барбара Картланд
Опасна любов (8)

Глава осма

Барбара Касълмейн седеше до прозореца на своя червен салон. Тя представляваше прекрасна гледка. Слънцето светеше през дебелите шестоъгълни стъкла, запалваше кестеняви пламъчета в тъмната й коса и подчертаваше безукорната прелест на бялата, идеално гладка кожа.

Роклята й от блестящ сатен с цвят на мидена черупка бе с такова дълбоко деколте, че дори най-свободомислещите придворни дами на кралицата леко вдигаха вежди. На шията си носеше огърлица от кървавочервени рубини, подарени й от краля след една бурна сцена, към края на която нейната алчност бе надделяла над надеждите му за икономии.

Самият салон, в който се намираше, бе великолепен не по-малко от стопанката му. Картини от личната колекция на краля, мебели, докарани от кралските дворци, безценен обюсонски гоблен — всичко това го превръщаше в разкошен декор за най-екстравагантната жена в цяла Англия.

Изпотеният и уплашен капрал, когото Барбара разпитваше, представляваше странен контраст с цялото това великолепие. Червеният му мундир бе избелял, покрит с петна и протрит по шевовете, ботушите му плачеха за поправка, а ремъците бяха готови да се разсипят на прах от преклонната си възраст.

Ако някой проявеше интерес към неговите работи, той би му казал, че от няколко месеца не е получавал заплатата си, както и всички онези, заедно, с които служи, че храната в казармата е отвратителна, а оръжието, с което са екипирани войниците, е безнадеждно остаряло.

Армията имаше драстична нужда от пари. В същото положение се намираше и флотата, чиито кораби гниеха по кейовете, защото адмиралтейството нямаше средства да ги ремонтира и изпрати в морето.

Лейди Касълмейн обаче получаваше толкова блага от кралската хазна, че можеше да си разреши да не се интересува нито от живота, нито от мнението на нещастния капрал. Тя изтръгваше от него разказ за това, което се бе случило предишната нощ, като се надяваше да използва получената информация за постигането на собствените си цели.

— Продължавайте — подкани го тя, когато несигурният глас на капрала отново замлъкна. — Какво се случи по-нататък?

— Ние влизаме през отворения прозорец, мадам… исках да кажа милейди… и не виждаме никакъв разбойник, само една дама, която седи там.

Очите на Барбара се разшириха.

— Дама! — възкликна тя. — Как изглеждаше тя? Опишете я!

Ала тя не се вслуша в заекващото и неясно описание на капрала, защото вече се досети, кой е седял в библиотеката на Ставърли. Нейните шпиони добре си вършеха работата и всичко, което ставаше в двореца, с малки изключения, й биваше докладвано незабавно. И когато тази сутрин тя научи, че предишната вечер Пентея е отпътувала нанякъде на кон, придружена само от коняря си, и се е върнала на разсъмване, тя моментално задвижи механизма на шпионската си мрежа.

Не бе необходимо да притежава голямо въображение, за да свърже отсъствието на Пентея от двореца с достигналите до нея будещи недоумение известия за несполучливата експедиция на сър Филип Гейдж и Рудолф по залавяне на прочутия разбойник.

Барбара беше твърде досетлива, за да не се усъмни още от самото начало, че интересът на Рудолф към борбата с престъпниците има дълбоко лични мотиви. Тя отдавна бе разбрала, че той премълчава нещо всеки път, когато става дума за правата му върху титлата и имотите на маркизите Ставърли. Богатият й опит в общуването с мъже я бе научил да долавя много добре кога събеседникът й лъже или отбягва да каже истината. Пламенните уверения на Рудолф, че той е единственият останал жив член на семейството, звучаха фалшиво и Барбара се досещаше, че в действителност за Ставърли има друг, по-пряк наследник и претендент, който при някакви обстоятелства би могъл да предяви правата си.

Това обаче не я интересуваше особено и тя не би се намесила в плановете на Рудолф, нито би положила и най-малкото усилие да го разобличи. Тя обаче изпитваше истинско раздразнение от растящия му интерес към неговата братовчедка Пентея. Барбара се беше заклела да отмъсти на графиня Дарлингтън и нейната племенница, беше решена да им плати за обидата, нанесена й от херцогинята в деня на завръщането на краля в Уайтхол.

Барбара много добре знаеше, че отказът на херцогинята на Дарлингтън да се запознае с нея бе чут и видян от много свидетели. Случката се преразказваше с допълнения и украшения и макар че милостта на краля към нея бе възвърнала мястото й в двореца и властта, които бе имала преди брака му, тя добре разбираше, че не са малко онези, които желаят нейното падане и само чакат деня, когато и те ще могат да й обърнат гръб.

Сам по себе си това беше дребен инцидент, ала такова нещо бе се случило за първи път в придворните среди и това я засегна толкова дълбоко, че не можеше да го забрави Барбара беше готова да чака сгодния случай, защото знаеше, че рано или късно ще се натъкне на нещо, което ще й даде власт над херцогинята или Пентея.

От собствения си горчив опит тя знаеше, че в живота на всеки човек винаги се намира по нещо, от което той се срамува и което би искал да скрие от любопитството на хората. Затова не се учуди, когато лакеят, когото беше подкупила да следи апартаментите на херцогинята, й съобщи, че предишната вечер Пентея тайно е напускала двореца. Тя го изслуша внимателно и го възнагради щедро.

— Ще я следиш по-внимателно от всякога — заповяда му тя. — Ако се наложи, поухажвай и слугинята на Нейна светлост. Жените са най-добрият източник на информация.

— Няма да изпусна нищо, милейди — обеща й лакеят. Той нямаше намерение да й каже, че вече се бе опитал да ухажва Марта и за целия си труд бе възнаграден с шамар. Беше хубаво момче и това беше удар по гордостта му, тъй че сега беше готов да шпионира Пентея не само заради заплащането, но и защото смяташе, че е въпрос на чест „да си го върне“ на цялото семейство.

Барбара не се учуди, че Рудолф и сър Филип бяха претърпели несполука в залавянето на Бялото жабо. Тя нямаше високо мнение за организаторските таланти на Рудолф и смяташе, че сър Филип се е прославил със залавянето на престъпници само поради това, че плячката е била по-глупава от преследвача.

Не би могла да си представи нещо по-безсмислено от това, че тук, в този малък свят, където новините се разпространяват много бързо по странни начини и чрез още по-странни вестоносци, сър Филип е уведомил краля за своите планове, преди да започне да ги осъществява. Съдията бе нов в двореца и сигурно още не знаеше, че винаги има вероятност да се намери някой слуга, който да научи за такова нещо от своя господар и да разкаже какво възнамеряват да правят властите на другите слуги, които се събират долу при стълбите. А всеки един от тях може да се окаже приятел или съучастник на крадци, грабители и убийци, които често влизат в града и обират пътниците отвъд стените му.

Следователно нямаше защо да се чуди, че разбойникът, търсен от Рудолф и сър Филип, им се е изплъзнал. Неочакваното бе, че не някой друг, а Пентея е предупредила този човек. И докато капралът напредваше с разказа си, като с мъка подбираше нужните думи, Барбара много лесно си представяше сцената, разиграла се в библиотеката: Пентея се преструва, че е изцяло погълната от четенето, след това при влизането на войниците надава вик на изненада. Рудолф и сър Филип остават разочаровани, след като разбират, че птичето е отлетяло без съмнение през задната врата. И накрая Пентея се нахвърля върху сър Филип за голямо притеснение на всички, които я слушат.

Тя си представяше как войниците претърсват и преравят голямата къща и си мислеше, че само един надут стар глупак като сър Филип би повярвал, че дивечът ще остане в гнездото, след като той и водената от него рота са продънили вратите и прозорците.

Въображението й рисуваше как сър Филип, измамен и разочарован от провала на плановете си, събира войниците и те с маршова стъпка напускат къщата, без да подозират, че в момента, в който й обръщат гръб, тези, които са успели да се измъкнат, най-спокойно се завръщат там. Цялата операция очевидно бе зле ръководена и още по-зле осъществена. Единственият резултат от среднощния марш до Ставърли и обратно бе този, че Рудолф и сър Филип станаха за смях.

Обаче от гледна точка на Барбара тази операция изкара на бял свят много ценна информация. Първото и най-важно нещо, което тя разбра, бе, че прочутият разбойник Бялото жабо се намира в някаква лична връзка с Рудолф, а второто, че Пентея държи на него, който и да е той, до такава степен, че се е впуснала в извънредно опасно пътуване, за да го предупреди, като по този начин е подложила на риск ако не живота, то репутацията си.

Като заекваше, спираше и започваше отново, капралът най-после завърши разказа си и избърса челото с опакото на дланта си. Той каза на Барбара всичко, което знаеше, и тя разбра, че го е изстискала докрай като гъба и няма какво повече да научи от него. Затова извади три гвинеи от копринената кесия, която стоеше на масата до нея. При вида на огромната за него сума очите му пламнаха от радост. Когато икономът на лейди Касълмейн го бе потърсил и беше обещал, че ако има информация, която интересува Нейна светлост, ще получи добра награда, той бе решил, че може да получи цяла гвинея. Е, може и по-малко, ако това, което каже, излезе не толкова ценно, колкото се предполага. Досега никога през живота си не беше държал в ръце такава сума наведнъж и като си спомни от колко време не е получавал заплата и каква хубава прислужница има в „Трите подкови“, почти изпадна във възторг от това, че изведнъж е станал толкова богат.

Барбара подаде парите на капрала и му се усмихна. Това бе механична, лесно идваща усмивка на жена, която има навик да бъде приятна на мъжете и която автоматично излъчва чар в присъствието на мъж, независимо от социалното му положение.

Тази усмивка, заедно със златните монети, които той здраво стискаше в потната си длан, окончателно срази капрала. Той, както и повечето негови приятели, смяташе, че Барбара е хубавица, макар помежду си да я наричаха „кралската курва“ както и много от жителите на Лондон.

Същевременно капралът, както й много мъже в Англия, смяташе, че кралят трябва да живее сред удоволствия. Той достатъчно бе изстрадал отвъд Ламанша и сега, след като получи властта, Англия вече далеч не беше такава, каквато бе под желязната ръка на Кромуел и неговите привърженици. Тя отново стана добрата весела Англия и поданиците на краля нямаха нищо против той да си поживее весело. Ако искаше да има любовница, тя трябваше да бъде най-хубавата и най-фината сред жените, а Барбара без съмнение беше и едното, и другото.

Имаше, разбира се, и такива хора, които се шокираха от лекомисления, отдаден на удоволствия живот в двореца и обвиняваха за това краля и останалите благородници. Ала капралът не беше от тях и когато Барбара му се усмихна, сърцето му внезапно се преобърна и той се зачерви така, че лицето му пламна до корените на къдравата му коса.

Властта на Барбара над мъжете се състоеше и в това, че тя умееше да ги кара да й служат. Доказателство за това бе именно този млад човек, който в тази минута с радост би умрял заради нея. Стига само поне още веднъж да му се усмихне с тази морна, омагьосваща и изцяло покоряваща усмивка.

— Благодаря ви, капрал, можете да си вървите — каза му Барбара. — Ако се появи нещо, което поискам да узная, пак ще изпратя да ви повикат.

— Благодаря, мадам… милейди… Благодаря ви… благодаря… — повтаряше той, като се кланяше и непохватно вървеше заднешком към вратата.

Беше вече излязъл в хола, а лакеят — тръгнал да го придружи към стаите на слугите, където го очакваше голяма халба бира, когато капралът изведнъж спря и на лицето му се появи необичаен израз. Той мислеше. Това бе нещо, което не правеше твърде често, защото в армията един войник само слуша заповеди и от него рядко се иска да прояви инициатива или да мисли самостоятелно, дори ако се допусне, че той е способен за това. Сега обаче мозъкът му работеше трескаво и в главата му се зараждаше: една мисъл, която го накара да вдигне ръка, с която посочи вратата, през която току-що беше излязъл, и да каже:

— Трябва да се върна.

— За какво? — подозрително попита лакеят. — Господарката нали ти плати?

Капралът кимна.

— Тогава край, разбираш ли? Ако искаше още нещо от теб, нямаше да ти плати. Хайде, тръгвай. Няма да вися тук цял ден заради теб.

Ала капралът си знаеше своето. Той сякаш заби големите си крака в износени ботуши в лъснатия под и повтори:

— Трябва да се върна. Имам да кажа още нещо. Лакеят започна да го разкандърдисва, но без резултат.

Капралът беше взел решение и упорстваше като магаре. Имал да каже още нещо на Нейна светлост и докато не го пуснат при нея за нищо на света нямало да се помръдне от мястото си. Изчерпал всичките си аргументи и изгубил търпение, лакеят отиде на вратата и плахо почука. Докато чакаше отговор, той се обърна към младия човек и му се закани:

— Господ да ти е на помощ, ако тя не желае да чуе това, което ще й кажеш.

След като се чу разрешение, двамата слуги влязоха в стаята. Лейди Касълмейн седеше до бюрото и се готвеше да пише. Не остана никак доволна от това, че я прекъсват.

— Да каже още нещо? — повтори тя. — Бих могла да се закълна, че той няма какво да каже повече, но щом настоява, доведете го.

С тези думи освободи, лакея и се обърна към нахалника. Този път на устата й нямаше усмивка и тя го запита рязко:

— Е, капрал, докладваха ми, че имате да кажете още нещо. Говорете по-бързо, защото нямам много време.

Когато капралът започна несвързания си разказ, раздразнението на Барбара се изпари. Тя се наведе напред и започна да го слуша с все по-голямо внимание. Капралът не беше сгрешил. Това, което той й разказваше, наистина я заинтересува изключително много. Той почувства усилията си истински възнаградени от вниманието, с което тя го слушаше.

— Сержантът беше пиян, казвате? — запита тя.

— Не че беше истински пиян, както ние в казармата разбираме това, милейди — поправи я капралът, — но се бе налял с доста бира и езикът му се бе развързал. Та той беше сигурен, че същият онзи разбойник, дето му казвали Бялото жабо, не е толкова жесток и опасен, както приказват онези, които искат да го хванат.

— Какво друго каза той? — подкани го Барбара. Отговорът беше кратък, защото капралът ме беше майстор на цветисти изразя, с които да украси своето повествование. Той можеше само да повтори това, което бе говорил сержантът в желанието см да направи впечатление на всички, оказали се задно с него в „Трите подкови“.

Разказът му беше несвързан и звучеше доста невероятно.

Тайна венчавка в полунощен час, дуел сред гъста гора, двама души, наети за кочияши, връщащи се пеш към селото си с купчина гвинеи и карета с коне, захвърлена насред пътя.

— Сержантът направо се закле, че дамата, която вчера беше в онази къща, е същата, която той возил през нощта преди пет години — каза капралът. — Ние не му повярвахме. Аз си помислих, че трябва да ви кажа всичко това, тъй като проявихте, интерес към въпросната дама.

— Постъпихте правилно, капрал, съвсем, правилно — похвали го Барбара Касълмейн и отново посегна към кесията с парите си. — Трябва да видя този сержант, искам да поговоря с него. Вие обаче по-добре не му казвайте, че сте били тук. Ако някой ви запита ще казвате, че не знаете нищо. Аз ще пратя при него един от моите хора.

— Да, мадам… милейди… туй е по-добре — запелтечи капралът. Сержантът ще вземе да ме убие, ако научи, че съм разправял за него.

— По никой начин няма да си замесен, капрал — успокои го Барбара и с тези думи се раздели с него.

Веднага след като капралът напусна стаята, тя извика своя иконом. Това беше един дебел и плешив човек с безстрастно лице, когото невнимателният наблюдател би взел за малко глуповат, в действителност обаче той имаше остър и схватлив ум. Служеше на Барбара близо една година и тя вече го ценеше високо, а за многото години служба при нея, които му предстояха, щеше стане незаменим.

Името му бе Оукли и притежаваше вродена склонност към интриги. Служил бе при добри стопани, ала мирният и спокоен живот в провинцията му беше омръзнал. Жадуваше за пълния с превратности и преживявания свят на кралския двор. Той беше препоръчан на Барбара от първия й любовник, граф Честърфийлд, на когото бе направил някаква дребна услуга. И понеже краставите магарета и през девет земи се надушват, каквото и разстояние да ги дели в обществото, Оукли беше се обърнал към лорд Честърфийлд с молба да му намери служба в Уайтхол и го направи с нахалството на човек, комуто дължат услуга.

Графът не би мръднал и малкия си пръст заради когото и да било, ала що се отнася до Оукли реши, че ако го вкара на служба при Барбара, това може да бъде полезно и за самия него. Барбара обаче бе заподозряла истинските му подбуди и наемайки Оукли му бе дала съвсем ясно да разбере, че ако шпионира, това ще бъде само за нея и за никой друг. Отговорът на Оукли бе напълно в съответствие с неговия характер.

„Моята вярност, милейди — бе казал той, — принадлежи на този, който ми плаща.“

Тя съвсем ясно разбра с какъв човек си има работа и започна да му плаща толкова, че да бъде сигурна, че едва ли ще се намери човек, който да му даде повече и по този начин да насочи вниманието му в друга посока.

Оукли притежаваше необикновена способност да кара хората да шпионират. За един англичанин не е лесно да върти интриги, да заговорничи или, което е най-невъзможното, да шпионира сънародниците си. И все пак Оукли съумяваше така да оплете и най-честния и благороден човек, че той започваше да му дава информация срещу заплащане. Успяваше да придума слуги да говорят срещу своите господари, на които са били верни години наред. Той умееше да извлича информация и от такива хора, които при други обстоятелства биха предпочели да изгорят на кладата, но да не кажат нищо. В едни случаи получаваше информацията чрез груб и арогантен натиск, на който не беше възможно да се издържи, в други хипнотизираше жертвата си като змия и прекършваше волята й, след което научаваше всичко необходимо без никакви затруднения.

Разбира се, не друг, а Оукли беше избрал капрала между всички хора, участвали заедно със сър Филип Гейдж в похода към Ставърли, защото беше разбрал от пръв поглед, че да накараш този човек да говори е толкова лесно, колкото да излееш леген мръсна вода в кофа с помия.

Когато Барбара му каза за сержанта и за неговите думи, чути от капрала в „Трите подкови“, Оукли се замисли. В минутите, когато беше спокоен, той приличаше в лицето на папски прелат. С бялата си коса и солидния корем човек трудно би предположил, че по душа този възрастен господин е майстор на шпионската интрига и ако бе роден при други обстоятелства, би могъл с успех да оглави цяла система за международен шпионаж.

— Познавам този сержант, милейди — каза той, когато Барбара завърши разказа си. — С него няма да е така лесно както с капрала. Ако се е разприказвал миналата вечер, това трябва да е било при необикновени обстоятелства. Обикновено той не е от приказливите.

— Доколкото разбрах тези обстоятелства са били количеството бира, което е изпил — рязко се обърна към него господарката му. — Щом разковничето е в пиенето, не би било трудно да му се развърже езикът ако имаш на разположение достатъчно пиене.

— Струва ми се, милейди — каза Оукли сякаш не я беше чул, — че на сержанта ще му бъде по-лесно да говори с мен, отколкото с вас. С ваше позволение ще се опитам да измъкна от него цялата история по един или друг начин.

Очите на Барбара срещнаха неговите. Начините, по които Оукли измъкваше сведения, биваха различни. Някои бяха най-меко казано толкова неприятни, че тя предпочиташе да не знае за тях.

— Много добре, Оукли — съгласи се Барбара. — Обаче аз искам да знам всичко и то колкото се може по-скоро.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, милейди — спокойно отвърна Оукли и добави: — Както ви е добре известно.

Той се поклони и слънчевите лъчи, падащи от прозореца, осветиха лицето му. Това бе лице на светец.

Барбара пак се обърна към писалището, но вече бе загубила интереса към писмото, което бе започнала да пише. Започна да крачи из стаята, като обмисляше от всички страни това, което беше научила.

Часът вече минаваше три, когато тя си спомни, че Рудолф още не е идвал при нея. Вълна от внезапен гняв се надигна в душата й. Допреди три месеца не минаваше ден, без той да се яви на вратата й, да виси с часове и да чака кога ще го приеме. Беше сигурна в неговата преданост, каквато всъщност очакваше от всички мъже, които познаваше. Рудолф обаче заемаше съвсем особено място в сърцето й.

Тя обичаше хубави мъже, а той беше безспорно най-красивият от всички, които търсеха нейното внимание. Не го обичаше и ако изведнъж умреше, би му отделила не повече от една бегла мисъл. Ала той беше жив и тя подозираше, че интересът му към Пентея не се ограничава само с парите й. Ако ставаше дума за всяка друга жена, Барбара щеше да махне с ръка и да забрави Рудолф. Обаче това, че той — любовникът, удостоен с нейната благосклонност, може да я забрави заради тази, срещу която водеше лична вендета, бе непростимо.

Откачало тя дори искаше да изпрати някой да го повика. След това реши, че той не трябва да подозира, че тя има особен интерес да го види днес. Ако започнеше да го разпитва с подробности за събитията от миналата нощ, той щеше да се досети, че тя има някаква причина за това, тъй като я познаваше по-добре от всеки друг. Не разбираше и нещо друго. Защо сам не е дошъл при нея, за да й разкаже естествено и непринудено цялата история ако не за друго, поне заради удоволствието да чуе как тя ще го утеши. Допреди два месеца Рудолф споделяше с нея дори и това, че е спечелил или изгубил една гвинея на карти. Сега разбра със сигурност, макар да не бе го забелязала по-рано, че интересът му към нея отслабва и в ума си записа и това в сметката, която трябваше да плаща Пентея.

А в същото това време Рудолф беше с Пентея. И ако Барбара можеше да чуе техния разговор, щеше да сглоби още едно късче към мозайката, която събираше парче по парче.

Пентея седеше на дивана до един отворен прозорец в приемната зала на лейди Дарлингтън и гледаше реката, по която минаваше, голям шлеп.

Рудолф седеше срещу нея на тапициран с кадифе стол с висока облегалка и предпазливо изучаваше с поглед лицето й, обърнато към прозореца. Той много добре усещаше напрежението, което се чувстваше помежду им. Една част от него се разкъсваше от желание да я помоли за прошка, ако е нещо я бе обидил или засегнал. Другата се мъчеше да потисне гнева, раздразнението и разочарованието от това, което, както той подозираше, тя криеше от него.

Лейди Дарлингтън беше вкъщи, когато той пристигна, и разговорът се свеждаше до обикновените учтивости. Най-после за негово облекчение херцогинята заяви, че е уморена и трябва да си почине преди вечерните ангажименти. Той отвори вратата, целуна ръката й за довиждане и след това се обърна към Пентея. Видя, че междувременно тя се бе преместила на дивана, който бе под самия прозорец, и разсеяно гледаше навън, без да му обръща внимание. Това го обезкуражи, макар и в душата си да бе убеден, че под маската й от спокойствие и душевна хладина се крие тревога.

Той премести стола си по-близо до нея и седна. Настъпи дълго мълчание, през което трескаво се опитваше да намери подходящи думи и да започне разговора, който сега, след като бяха останали сами, неминуемо трябваше да засегне събитията от миналата нощ.

— Сигурно сте уморена — започна той.

— Напротив, аз си починах добре, защото спах до обяд — отвърна Пентея.

Тя не се обърна, не откъсна очи от гледката зад прозореца и най-сетне Рудолф сякаш подбуждан от вътрешен импулс стана, намести се на дивана до нея и протегна ръка към нейната.

— Искам да ви се извиня — каза тихо той. Пръстите й бяха студени и тя не ги отдръпна.

— Благодаря.

Гласът й също беше студен.

— Трябва да ме изслушате — страстно каза Рудолф. — Нямам никаква вина за това, което се случи миналата нощ. Имах основания да вярвам, че шайка разбойници използва къщата за свое свърталище. Казах това на сър Филип и от този момент нещата не бяха в моите ръце. Не можех да се откажа от думите си, а и защо ли би трябвало да го правя? За грубостта на войниците и за поразиите, които те направиха, няма извинение. Аз обаче бях само неволен участник в един несполучлив опит за арестуване на известен и опасен престъпник!

Пентея дръпна ръката си и най-после се обърна да го погледне.

— Няма нужда да ми казвате всичко това, братовчеде Рудолф. Много добре зная защо отидохте в Ставърли.

Той се зачерви от скрития смисъл на думите й, но очите му продължиха решително да гледат в нейните.

— Ще беше приятно, че всичко това се случи точно вечерта, когато вие бяхте отишли да търсите спомените от миналото в дома на вашето детство — опита да се извини той.

— Прав сте, никак не ми бе приятно — съгласи се с него братовчедка му.

— И докато не се появихме ние, вие бяхте сама, съвсем сама? — попита Рудолф.

— С каква цел ме разпитвате, скъпи братовчеде? — попита Пентея с нескрита подигравка в гласа.

Той с усмивка я наблюдаваше и на устните му се появи съвсем лека, сякаш изведнъж се бе убедил в някакво свое предположение. Пентея седеше съвсем изправена, очите й бяха спокойни, устните също. Обаче вената на врата й пулсираше издайнически и Рудолф забеляза това. Той я гледа дълго време и след това бавно извади от джоба си някакъв малък предмет. Задържа го за малко в шепата си сякаш изпитваше удоволствие, че го мачка и после го показа на Пентея.

— Може би все пак ще пожелаете да ми обясните ето това? Тя погледна предмета в ръката му и сърцето й подскочи от уплаха. Върху дланта на Рудолф лежеше маска, черна копринена маска с два отвора за очите. Тя не помръдна на мястото си, нито посегна да я вземе, само силно стисна ръцете си, които лежаха в скута й.

— Къде сте я намерили? — попита тя, без да опитва да се преструва, че не разбира какво е това.

— В Ставърли — отговори лаконично Рудолф. — Беше оставена на тоалетната масичка в една от спалните.

— В коя спалня? — попита Пентея.

— В голямата, която гледа към верандата — отговори Рудолф.

Пентея тихо ахна. Това беше стаята на баща й, известна като „стаята на господаря“, защото главата на семейството винаги спеше там. В нея имаше ниша, украсена с тапети, в която бе поставен голям креват със завеси от прекрасна зелена коприна. Балдахинът му беше от красива дърворезба, украсен с щраусови пера, достигащи тавана. От този креват през огромните прозорци можеха да се видят езерото и паркът, а в далечината — и гъстата тъмна гора. Пентея си спомни как веднъж, когато баща й беше болен, тя веднъж го бе попитала не се ли е чувствал самотен, след като не е успяла да прекара следобеда с него. Без да повдига главата си от възглавницата, той й бе отговорил с лека усмивка:

— В тази стая никога не се чувствам самотен. Тя е като наблюдателна кула. Мога да погледна през прозореца и да видя земята, която обичам и която са обичали нашите деди. Виждам как гълъбите се завръщат да вият гнездата си тук, как елените пасат под дъбовете, как яребиците се провират през тревата към житното поле, а лястовичките се гмуркат във въздуха над езерото, от което излитат патици. Кой може да се чувства, самотен, ако вижда и се радва на всичко това, което обича най-много?

Пентея сякаш пак чуваше думите на баща си и виждаше благия израз на очите му. Оттогава тя винаги си мислеше за тази стая като за наблюдателна кула и сега знаеше, че Лушиъс също е лежал върху кревата на своите прадеди и е гледал земята, която обича като тях.

Да, Лушиъс е спал в стаята на господаря. На това място, което бе негово по рождение той е свалял маската си. Тя погледна тази маска в ръката на Рудолф и усети омраза към нея. Тя бе символът на всичко, което я делеше от любимия човек. Отначало малката маска, направена от коприна, беше помогнала на Лушиъс да се скрие от войниците на Кромуел. По-късно със същата услужливост го е криела и от войниците на Негово величество Чарлз II Стюарт.

Тази маска на поставения извън законите разбойник ги разделяше като меч без ножница, поставен между тях. Поиска й се да я вземе от ръцете на Рудолф и да я хвърли далеч през отворения прозорец. С голямо усилие се сдържа и със спокоен глас, който никак не съответстваше на видимия пулс в слепоочието и на шията и каза:

— Колко е странно, че сте намерили маска в стаята на баща ми. Може би в края на краищата не се заблуждавате и къщата наистина служи за приют на някой рицар на нощните пътища.

— С други думи, крадец! — сопна й се Рудолф. — Братовчедке Пентея, не можем ли да си говорим откровено?

— За какво? — невинно попита тя.

Рудолф се поколеба. Не можеше да събере сили да говори открито, да заяви, че желае смъртта на братовчед си, за да наследи титлата и имота. Той беше почти сигурен, че Пентея ако знае кой всъщност е Бялото жабо не отишла в Ставърли, за да го предупреди и спаси от арест. Обаче не можеше да намери сили да каже думите, които го измъчваха.

Лицето на Пентея беше толкова невинно и чисто, а очите й толкова сияйно честни, че той мразеше собствената си алчност, макар добре да съзнаваше, че трябва да преследва целта си докрай. Беше решил твърдо, че Ставърли и всичко, свързано с него, трябва да му принадлежи каквото и да му струва това. Такъв бе характерът му дори в подлостта си той не бе достатъчно силен. Докато се колебаеше, докато търсеше едни думи и готов да ги произнесе, ги заменяше с други, Пентея се наведе към него и взе маската от ръцете му.

— Ще запазя това, братовчеде — каза тя, — освен ако намерите лицето, на която то принадлежи.

Тя стана и преди той да се досети за нейното намерение, отиде до вратата и с бърз поклон му каза:

— Аз също трябва да си почина и ви моля да ме извините.

Преди да може да я спре, тя изчезна, напусна стаята с маската в ръка и Рудолф остана сам с чувството, че по някакъв много фин начин е надхитрен и изигран.

През това време Пентея вече бе коленичила в стаята си и вдигнала маската към устните си.

— Моля те, Господи, пази Лушиъс — молеше се тя с цялото си сърце и душа. — Запази го, защото го обичам толкова много…