Барбара Картланд
Опасна любов (7)

Глава седма

Известно време нито Пентея, нито Лушиъс можеха да си поемат дъх. След това Пентея каза с глас, треперещ от тревога:

— Това са войниците. Бягай, бягай бързо!

— И да те оставя тук? — попита той.

Тя разбра, че Лушиъс е решил да не я оставя сама, и се опита да го отблъсне:

— Разбира се! Защо да не ме намерят тук? Това е моят дом, в който идвам да тъгувам по отминалите времена. Това обяснява защо в огнището има огън и къщата е обитаема.

Лушиъс започна да се колебае и тя добави:

— О, бягай, любими! По-бързо!

Видя, че изразът на лице му се промени и разбра, че донякъде е успяла да го убеди.

— Помисли за Джек! — каза тя. — Ако го хванат сега, това ще убие Хари. Помисли и за останалите. Без теб те няма да тръгнат.

Напомнянето й за задълженията му към тези, които го следваха безпрекословно, го накараха да вземе решение. Лушиъс взе шапката и камшика си от стола, където сигурно ги бе хвърлил, когато тя влезе в библиотеката. След това, макар на Пентея да й се струваше, че стъпките на маршируващите войници са вече ужасно близо, той се обърна и я прегърна силно.

В течение на една блажена минута устните им се сляха и тя усети как силно бие сърцето му до нейните гърди. В следващия момент бе изчезнал. Врата се хлопна и тя чу бързите му стъпки по дървения под, които постепенно ставаха все по-тихи и по-тихи, като накрая съвсем заглъхнаха. Пентея не можеше да помръдне от мястото си, макар че по шума от стъпките на войниците да разбираше, че отрядът е вече под самите прозорци.

Чу се някаква заповед. Въпреки че не разбра думите, тя се досети, че войниците обкръжават замъка. Започна да шепне първата молитва, която й дойде наум, така пламенно, както никога досега.

Дали Лушиъс ще успее? Дали ще има време да яхне коня си? Конюшните бяха зад къщата и тя знаеше, че за да стигне дотам, трябва да се промъкне през дългите веранди, на които те с Ричард обичаха да играят като малки и които свършваха чак при стаите на слугите. Оттам една врата водеше право към големия правоъгълен двор на конюшнята, над който се извисяваше гълъбарник. Там птиците, бели на фона на синьото небе, призивно гукаха по цял ден…

Ако човек познаваше къщата добре, щяха да му трябват секунди, за да стигне конюшнята, да изведе коня, да излезе през северните порти и в галоп да изчезне в тъмните сенки на дърветата, които плътно се гушеха от другата страна на сградата.

Тя много добре си представяше всичко това и все пак знаеше, че по този път могат да се случат много неща, които да попречат на бягството на Лушиъс. Имаше вероятност част от войниците да са изпратени да претърсят най-напред конюшнята. Това би било една разумна мярка, защото без конете си набедените разбойници не биха могли да избягат. Конете им можеха да не са оседлани и поставянето на седлата да отнеме скъпоценно време. Ако ли пък не бе успял да предупреди всичките си хора, в този случай той нямаше да ги изостави. По-скоро би оставил да заловят самия него, отколкото да пожертва дори един от хората, които му бяха доверили живота си.

Да, много бяха страшните и ужасни неща, които можеха да се случат и да попречат на бягството. При мисълта за тях тя стисна още по-здраво ръцете си и устните й замърдаха в усърдна и сърдечна молитва.

На терасата се чуха стъпки. Тя бързо си спомни, че е предложила да изиграе определена роля, че тази роля трябва да бъде изпълнена отлично, а капаците на прозорците бяха отворени. Пентея бързо грабна от масичката, поставена пред камината, първата попаднала й пред погледа книга, отвори я и я сложи на коленете си. Беше успяла тъкмо навреме. В следващата секунда прозорците с трясък се отвориха. Тя се обърна и видя двама войници с мускети на рамо.

Тогава извика като страшно учудена и изплашена жена, изненадана от нещо, което съвсем не е очаквала да види. Ехото от този вик още не беше стихнало в стаята, когато вратата се отвори и в библиотеката нахлуха Рудолф Вайн и сър Филип Гейдж.

През целия си живот Пентея не беше виждала толкова изненадан човек, колкото бе Рудолф в момента, когато я видя седнала до огнището с томче латинска проза в кожена подвързия, което тя държеше до гърдите си, сякаш се бранеше от нещо. Устата му буквално се отвори от изненада, а очите му щяха да изскочат от орбитите си.

Що се отнася до сър Филип Гейдж той също се учуди и затова още по-силно заприлича на шишко, какъвто си беше, ала с увиснали бузи. Пръв дойде на себе си Рудолф.

— Братовчедке Пентея! — възкликна той. — Да вярвам ли на очите си?

— Наистина — отговори Пентея с раздразнение, — не разбирам какво става тук. Обаче настоявам тези ужасни хора до прозореца да свалят мускетите си. Страхувам се, че някой, без да иска може да отнесе главата ми.

— Какво… какво правите тук, мадам? — измърмори изуменият съдия. — Случайно да сте видели тук човека, когото търсим?

Очите на Пентея широко се отвориха.

— Какъв човек? — попита тя.

— Разбойник. Разбойник по прякор Бялото жабо — почти изкрещя сър Филип. — Осведомен съм от сигурен източник, че той е превърнал тази къща в свое скривалище.

Пентея се изсмя.

— Ах, сър Филип, сигурна съм, че и вие самият не вярвате на тези глупости, нали? Уверявам ви, че това са бабини деветини. От най-ранното си детство съм слушала приказки за едно или друго чудовище, което се крие в тукашните гори или броди из потайните подземия на Ставърли. Мога да ви успокоя — никога не съм забелязала и сянката на някакъв разбойник, нито призрака му.

Сър Филип се намръщи и очите му се обърнаха към Рудолф, който бавно прекоси стаята, отиде при камината и застана с гръб към огъня. Очите му огледаха Пентея, която седеше в креслото, след това се преместиха към бюрото, върху което лежеше дълго паче перо, съвсем наскоро потапяно в мастило, ошариха столовете и масите, наредени в библиотеката. Пентея видя как той забеляза, че по тях няма прах. След това погледът му отново се спря върху нея.

— Все пак не ни обяснихте, скъпа ми братовчедке — каза той с мек като кадифе глас, — какво правите тук.

— Нима това не е очевидно? — отговори Пентея. — Седя до камината и чета книга.

— А защо точно тук?

Пентея леко се усмихна.

— Струва ми се, че и това е очевидно. Беше ми тъжно. Често ми се случва да ми домъчнее за замъка, в който съм израснала, за мястото, където почина баща ми. Изглежда, че настъпиха такива времена, когато никой няма време да мисли за Ставърли, и затова при всяка възможност го посещавам. Не мога да ви опиша колко успокоение и радост ми носи това.

Когато тя млъкна, Рудолф не каза нищо. Стори й се обаче, че изразът на лицето му леко се промени, макар че очите му, все така недоверчиви, продължаваха да я гледат с подозрение. Изведнъж в хола се чу някакъв шум и през отворената врата влезе един сержант, който отдаде чест на сър Филип.

— Хванахме в кухнята един човек, сър — докладва той.

Сър Филип подскочи и каза бързо:

— Доведете го тук, веднага го доведете!

Пентея усети как кръвта й замръзна. В библиотеката влезе Хари, придружен от двама войници. Тя без малко не извика от облекчение и се усмихна от сърце на сър Филип:

— Уверявам ви, господине, че това не е разбойник, а просто моят коняр, честен човек със сериозно поведение, който ме придружи дотук от Лондон. Той бе на служба при баща ми повече от двадесет и пет години, а сега работи при леля ми, херцогинята на Дарлингтън, като основно се грижи за мен. Повярвайте, че единственото престъпление, за което може да го обвините, е, че прекалено много глези конете.

Веселият й глас и саркастичните думи накараха сър Филип да свие устни, а бузите му се издуха като на ядосана жаба.

— Пуснете го! — рязко заповяда той. — И претърсете къщата от кулата до подземията!

— Слушам, сър!

— Ако желаете, ще ви разведа из къщата — предложи Хари, като разтриваше ръцете си там, където го бяха вързали войниците.

— Моите хора ще се оправят и без теб! — вместо сър Филип се чу внезапният крясък на Рудолф, който сякаш беше побеснял.

Честните сини очи на Хари се натъжиха от тази незаслужена обида, ала той допря пръстите на ръката си до челото в знак на уважение. Погледна младата си господарка и попита с невинен глас:

— Мога ли да отида да чакам милейди при конете, сър Рудолф?

— Не, остани тук и не се отделяй от мен — изпревари отговора на братовчеда си Пентея, — защото всеки момент може да тръгнем обратно за Лондон. Преди това ще трябва да се угаси огънят тук и в кухнята. Както неведнъж съм ти казвала, трябва много да внимаваме да не подпалим замъка.

— Много добре, милейди — каза Хари. — Тогава ще се оттегля и ще ви чакам в хола.

Очите му многозначително се спряха върху нейните и тя видя, че той разбира, какво иска да му каже.

— Претърсете всичко много внимателно — продължи нарежданията си сър Филип, като се обърна към войниците, които все още стояха до прозореца. — Огледайте добре цялата къща и вижте дали няма да намерите нещо съмнително.

Войниците излязоха. Сър Филип, който малко се повъртя сякаш искаше да каже нещо на Рудолф, също ги последва.

Без да дочака той да излезе, Пентея се обърна към Рудолф:

— Какво става тук? Моля, посветете ме в тайната на това внезапно нахлуване в Ставърли.

Гласът и лицето й изразяваха пълна невинност и тя гледаше братовчед си, без да трепва и право в очите.

— О, богове, но аз дори не зная какво да ви отговоря — отвърна той. — Обаче трябва да ви призная, че не мога да повярвам на вашите приказки, че сте дошли тук да седите съвсем сама, за да си спомняте щастливите детски години. Пътят от тук до Лондон не е малко, братовчедке, и не всяка жена би се впуснала в подобно пътуване съвсем сама в тъмнината на нощта.

— От какво бих могла да се страхувам? — попита го Пентея. — Освен това с мен беше Хари.

— А с кого сте се срещнали тук? — заинтересува се Рудолф.

— Кого бих могла да срещна в Ставърли? — отклони удара Пентея. — Засрамете се, братовчеде. Нима вярвате на смешните приказки на сър Филип за разбойници и тем подобни!

Рудолф почука с пръсти по плочата на камината.

— Това не са смешни приказки. Сър Филип има основания да вярва, както и аз, че тази къща служи за щаб — квартира на нечестиви престъпници.

— На разбойника с прозвище Бялото жабо — усмихна се подигравателно младото момиче. — Е, ако може да се вярва на всичко, което се говори, той не е чак толкова нечестив престъпник. По-скоро това е един благороден рицар, който помага на хора, изпаднали в беда, и ограбва само тези, които си го заслужават, като им отнема онова, което те са придобили по нечестен начин.

— Какво знаете за него?

В гласа на Рудолф имаше ярост, каквато тя не очакваше. Лицето му изведнъж се изкриви и тя разбра, че вече го е раздразнила повече от достатъчно и е по-добре да не го предизвиква повече. Стана и пресече стаята, за да остави обратно на масата книгата, която все още държеше в ръцете си.

— В едно можете да бъдете сигурен, братовчеде — обърна се тя към него. — Аз не се интересувам от разбойници и крадци. Много повече мисля за Ставърли, защото моята мечта е да му бъдат възвърнати славата и блясъка, които притежаваше преди. Крайно време е в него отново да се настани главата на нашия род.

— Главата на нашия род съм аз — отвърна високопарно Рудолф. — Ако кажете това на Негово величество може би ще ви послуша.

— А нашият братовчед Лушиъс? — учуди се Пентея. Тя зададе въпроса си съвсем леко, уж между другото.

Знаеше, че не е съвсем разумно и безопасно, ала не можеше да се сдържи на огромното изкушение, което я бе завладяло.

Лицето на Рудолф помръкна и очите му се присвиха в страшна злоба.

— Лушиъс е мъртъв! — не можа да се сдържи за втори път тази вечер младият благородник и думите излетяха с крясък от устата му. — Или ако още не е, скоро ще бъде!

Рудолф рязко се обърна и излезе от стаята. Тя чу как той затича по широката дъбова стълба и заповядва с висок глас на войниците, които с тропане на тежките си обувки влизаха и излизаха от стаите горе, да търсят много внимателно.

Чуваше как се затръшват врати, местят се мебели, дърпат се пердета, как се чука по стените в търсене на тайни скривалища. Изведнъж й стана студено. Възбудата от двубоя й с Рудолф се уталожи и тя си мислеше само за това, че човекът, когото обича, се крие в гората прогонен и отлъчен от своя дом и близките си.

Огънят бавно догаряше, ала Пентея все пак протегна ръце към него. Дълго време остана пред камината. Така я завари Хари, когато влезе в библиотеката.

— Да изгася ли огъня, милейди?

Тя кимна. Възрастният прислужник се наведе към жаравата уж да изгаси пламъка и тихо прошепна:

— Те избягаха, милейди.

— Слава на Всевишния!

Отговорът на Пентея сякаш дойде от дъното на душата й.

— По-добре да тръгваме за Лондон, милейди.

— Да, тук вече няма какво да правим.

Тя излезе от библиотеката в хола. До стълбището видя един войник, който с мускета си разкъсваше копринения тапет.

— Спрете веднага!

Заповедта й беше изречена с повелителен тон. Войникът се обърна и зяпна от изненада.

— Аз изпълнявам каквото ми е наредено — отговори недоволно той.

— Не ме интересува какво ви е наредено — разгневено му каза Пентея. — Спрете тази вандалщина!

— Какво има?

От галерията, опасваща хола на втория етаж, се обади нервния, леко писклив глас на сър Филип. Веднага след това и самият той започна бавно да слиза по стълбите, като стъпваше много внимателно, сякаш се страхуваше да не се подхлъзне. Подир него от една от спалните излезе и Рудолф, който застана до перилата на галерията и погледна какво става долу.

Възмущението на Пентея беше огромно и тя не можеше повече да се владее. В поведението и на двамата имаше нещо, което направо я вбесяваше. Ето го сър Филип, дебел и надут като пуяк, който заповяда на своите войници да направят замъка на дедите й на трески. Другият, Рудолф, го използва за собствените си цели, като предизвиква хайка срещу човека, който е законният й собственик. Рудолф, който е готов да изцапа ръцете си с кръвта на свой родственик, само и само да задоволи лакомията и болните си амбиции.

— Има твърде много неща, които би трябвало да видите и осъзнаете с глупавия си мозък — каза Пентея с ясен глас.

Тя стоеше сред полутъмния хол. Трептящите светлини на малкото запалени свещи играеха по златната й коса и крехката облечена в кадифе фигурка. Обаче колкото малка и нежна да беше, тя сякаш светеше в тъмнината и излъчваше такава жизненост и енергия, че беше невъзможно да не се вслушат в това, което казва.

— Вие и тези войници нахлухте тук — заяви Пентея, — под абсурден претекст, който не можете да подкрепите с факти. Вие поощрявате тези хора да вилнеят и да рушат този дом, който през всичките тежки и страшни години на републиката остана верен и предан на Негово величество. Брат ми, който сега би трябвало да е господар на този замък и глава на нашия род, бе обесен за това, че поддържаше краля в изгнание. В тази къща почина баща ми — след като си пое дъх продължи тя, — който до последния си дъх остана верен на делото на Стюардите. И каква е благодарността за всичко това? Какво получаваме ние като отплата за годините на страдания и лишения? Вие, без да предложите разумно обяснение или извинение, влизате тук с взлом, без разрешение, без пълномощия и за кратко време причинявате повече разрушения, отколкото са посмели да си позволят армиите на Кромуел през всичките години, които прекарахме под игото на неговата тирания. Отвратена и погнусена съм, че такива неща стават в наше време и то от името на нашия крал. Мога да ви обещая, че Негово величество ще узнае за това и не вярвам той да одобри този акт на насилие и вандалщина.

Когато Пентея млъкна, нямаше никакво съмнение, че дебелото лице на сър Филип и физиономиите на войниците, които я слушаха много внимателно, изразяват уплаха. Ала лицето на Рудолф, който бавно се спускаше по стълбите подир сър Филип, бе изкривено, сякаш от презрение.

— Мила госпожице, моля ви да не се притеснявате излишно — каза сър Филип. — Уверявам ви, че нанесените щети са много малки. Само сме претърсили къщата, след като получихме информация, че тя служи за скривалище на престъпници. Готов съм да призная, че от тях няма и следа и затова съм длъжен да ви се извиня, ако сме ви притеснили или обезпокоили. Искам обаче да подчертая, че не съм влязъл тук без разрешение или пълномощия. Същите ми бяха великодушно предложени от господин Рудолф Вайн. Доколкото разбирам, той е претендент за наследник и следователно може, поне засега, да се смята за законен собственик на имота.

— Няма човек, с който братовчед ми Рудолф да не е споделил убеждението си, че трябва да наследи тази къща и този имот — каза Пентея. — Обаче докато наистина стане такъв, докато кралят уважи молбата му, дотогава неговото разрешение да рушите имуществото на нашето семейство, според мен, е толкова невалидно, колкото безпричинен и поради това безрезултатен, се оказа и вашият обиск.

— Вижте, скъпа милейди, длъжен съм да възразя… — запелтечи сър Филип, обаче Пентея го прекъсна, като му отправи небрежен поклон.

— Лека нощ, сър — каза тя и напусна хола, без да погледне нито него, нито Рудолф.

Отиде в библиотеката, взе шапката си от стола, на който я беше оставила, и излезе на терасата. Видя, че конете чакат там, където беше ги привързал Хари. Зад гърба си чу стъпки и помисли, че това е той.

— Хайде да тръгваме, Хари — каза тя.

Яростта й беше изчезнала и гласът й трепереше от преживяното вълнение. Внезапно усети нечии пръсти върху ръката си и разбра, че това не беше Хари, а Рудолф. Рязко се обърна и смело застана лице в лице с него. Под оскъдната светлина на лунните лъчи видя мрачния израз върху лицето му.

— Няма да ви оставя да си тръгнете така — започна той, — решена да ме злепоставите пред краля.

— И как ще ми попречите да го сторя? — попита Пентея, като мъчеше да се освободи. Той обаче бе по-силен от нея и не я пускаше.

— Има нещо съмнително в тазвечерното ви посещение в Ставърли — продължи той през зъби. — Кълна се, че сте дошли тук да се видите с този проклетник…

Той беше вбесен и забрави всякаква предпазливост. Това й помогна да запази спокойствие.

— Какъв проклетник? — попита тя.

Рудолф прехапа устни. И понеже той мълчеше, тя каза вместо него:

— Ще ви помоля да пуснете ръката ми, братовчеде Рудолф. Учудена съм от вашето поведение днес и това никак не ме прави по-благосклонна към вас.

Рудолф не се подчини, пръстите му още по-силно се впиха в ръката й, а лицето му я изплаши.

— Проклета да сте за това, че навсякъде си пъхате носа — не се сдържа и започна да ругае той. — Сигурен съм, че сте дошли да го предупредите. Не заради вашето пристигане бяха запалени камините, леглата — ползвани, а огнището в кухнята — покрито с мазнина от продължителна употреба. Тази вечер вие бяхте на вечерята и все пак успяхте да ни изпреварите. Зад всичко това се крие нещо и вие няма да ме излъжете с вашите преструвки.

— Пуснете ме!

Тонът й бе рязък като удар с камшик.

— Ами ако не ви пусна? — каза Рудолф.

— Искате ли да извикам за помощ някой от вашите непохватни войници? — попита Пентея. — Те може би са прости хора, но се надявам да имат поне елементарна почтеност, за да защитят една слаба жена, която не може да се справи сама със силен като вас мъж.

— Вие ме подлудявате — каза Рудолф с пресипнал глас. — Ако се омъжите за мен, ще можете да правите каквото искате с проклетия замък.

Той я притегли съвсем близо до себе си. Със сила и бързина, каквито не подозираше, че притежава, тя направи рязко движение, което го изненада, и той освободи ръката й. Преди да може да я спре, Пентея се спусна към външните стълби на терасата и затича към оградата.

За свое облекчение видя, че Хари вече я чака и конете са отвързани. Без да пита защо тича, той я качи на седлото, а след това яхна своя кон. Сократ затанцува на място от нетърпение. Пентея погледна към терасата и видя, че Рудолф стои там и я гледа. Тя хвана здраво юздите, обърна се към него и звънкият й глас ясно отекна в нощния въздух:

— Бъдете сигурен в едно, братовчеде Рудолф. Аз няма да се омъжа за вас, ако ще да сте единственият мъж в целия свят.

И да беше отговорил нещо, тя не го чу. Отпусна юздите и докосна Сократ с камшика. Конят се впусна в бърз бяг. Следвала от Хари, Пентея летеше по алеята, пръст и камъчета хвърчаха изпод копитата на коня.

Не страхът от преследването я караше да бяга от Ставърли, сякаш всичките сили на преизподнята бяха по петите й. В бързината си дори забрави, че конят на Хари е много по-бавен и не може да следва Сократ. Наслаждаваше се на вятъра, който брулеше лицето й и развяваше косите й. Имаше нещо възхитително и в същото време успокояващо в това, как огромното животно под нея бързаше и сякаш гълташе разстоянието с всяка своя стъпка.

Бесният галоп смекчаваше болката в гърдите й, пропъждаше обхваналите я тревоги и страхове. За известно, време тя можеше да забрави всичко и да помни само, че е свободна. Също като Лушиъс, който се бе изплъзнал засега от своите врагове. Това й носеше почти физическо облекчение.

Пентея знаеше пътя за Лондон и едва след като измина една или две мили се сети, че Хари е останал много назад и тя язди съвсем сама по безлюден път, от двете страни, на който се извисяваха огромни дървета. Огледа се и дръпна юздите на Сократ. Конят леко се подразни, че го възпира. Беше така пълен със сили, както на тръгване от двореца, и се радваше на прекрасната възможност да се налудува на воля по дългия път, вместо възпитано да обикаля парка, както беше правил вече цял месец.

— Спокойно, моето момче, трябва да дочакаме Хари — каза му Пентея и лекичко го потупа по шията, защото той нетърпеливо опъваше оглавника.

Конят капризно пристъпваше насам-натам и се въртеше по средата на безлюдния път. Изведнъж забеляза, че малко по-далеч от нея някакъв конник се показа от сянката на дърветата. Разбра веднага кой е той и сърцето й подскочи, радост заля цялото й същество, тя затрепери от безгранично щастие, каквото не можеше да си представи, че може да съществува. Пентея тръгна към него. Срещнаха се под клоните на огромен дъб. Той протегна ръка и я сложи върху нейната.

— В безопасност ли си, скъпа? Почти щях да обезумея от тревога.

— Нямаше нужда да се притесняваш заради мен — успокои го Пентея, докато очите й му казваха без думи колко й е приятно, че той е тук.

— Тези хора не те обидиха с нищо, нали? — попита той. Тя дори не си направи труд да отговори на въпроса му.

— Рудолф е сигурен, че си бил там и че аз съм дошла да те предупредя — каза тя бързо. — Обаче не може да докаже твърдението си.

— Не трябваше да ги оставяме да ни заварят така — в гласа му прозвуча упрек към самия него. — Станал съм непредпазлив. Беше ми толкова лесно и удобно да живея в Ставърли през цялото време и никой да не подозира, че в къщата има не само плъхове и прилепи.

— Къде ще отидеш сега? — попита Пентея.

— Горите винаги са ме укривали добре — отговори Лушиъс, — а имам и щастието да се радвам на много приятели. Те са скромни хорица и живеят не в дворци, а в колиби, но са готови да разделят с мен всичко, което имат. Мога изцяло да им се доверя, дори да им поверя живота си.

— А аз как ще мога да те намеря? — разтревожи се Пентея. — Дали някога ще се видим пак.

— Това е неразумно и може да ти донесе огромни неприятности — отвърна Лушиъс.

— Нима смяташ, че се страхувам? — възрази му Пентея. — Не ме е грижа за това, което би могло да ми се случи. Аз трябва да те видя и ти знаеш това.

— Нима допускаш, че моето желание се различава от твоето? — нежно я попита Лушиъс. — Докато сме разделени ще мисля за теб всяка минута, всяка секунда. Въпреки това съм сигурен, че поне засега не трябва да се виждаме. Ти нямаш нужда от любим, който е разбойник по пътищата. Бог ми е свидетел, че те обичам с цялото си сърце и душа, ала за какво му е всичко това на човек, когато е оставен извън закона? Даваш ли си сметка, че всеки добър гражданин на тази страна трябва да счита за свой дълг да ме застреля? И че ще бъде богато възнаграден за това, което е сторил?

— О, Лушиъс!

Пентея извика името му, както би извикало едно дете, внезапно обзето от страх и отчаяние.

Той се наведе от седлото, обхвана я с ръце и я притегли към себе си, като леко докосна лицето си до нейното.

— Спомняш ли си как се срещнахме първия път? Как те качих на коня пред себе си и така яздихме до твоя дом, замъка Ставърли.

— Сега чак се сещам, че дори не те попитах откъде знаеш пътя, не се учудих, че знаеш името ми — каза замислено Пентея. — Тогава всичко ми се стори съвсем естествено и нормално. Мисля, че те обикнах от минутата, в която ти надзърна в каляската и ме видя как плача на пода над мъртвия Бобо.

— Аз се влюбих в теб, когато ти слезе от каляската, окъпана в лунна светлина — толкова малка, толкова крехка, същинско дете. Обаче по-прелестно и по-чаровно дете не бях виждал през живота си.

— О, Лушиъс!

Пентея скри лице в дланите си. Не бяха стояли така повече от една минута, когато Лушиъс се обърна.

— Ето го и добрият, верен Хари — каза той. — Трябва да тръгвам, скъпа. Обаче знай, че постоянно ще мисля за теб. Дай ми нещо твое, което бих могъл да нося до сърцето си.

Пентея извади от джоба носната си кърпа, с която Хари бе вързал очите й. Тя беше парфюмирана с жасминов парфюм.

Лушиъс я поднесе към устните си и след като я целуна благоговейно, я прибра внимателно в джоба на палтото. Той още веднъж я привлече към себе си, докосна устните й с нежна целувка и каза:

— Обичам те! Обичам те толкова силно, моя прекрасна Пентея, че с радост бих умрял, защото вече съм изживял най-голямото щастие, което съществува на този свят.

Преди да успее да каже нещо, той я целуна още веднъж и изчезна в тъмнината. Само преди минута беше с нея, а сега потъна без следа в гъстите дървета, които се издигаха като стена от двете страни на пътя. Без да иска Пентея си спомни, че при първата им среща той се движеше по същия безшумен начин.

— Ето ви и вас, Ваше сиятелство. Вече се страхувах, че няма да ме дочакате — каза Хари, който с мъка си поемаше дъх.

— Съжалявам, Хари, обаче Сократ много искаше да се разтъпче, пък аз забравих, че твоят кон не може да го настигне.

— Малко са конете, които биха могли да се сравняват със Сократ, милейди — каза Хари.

Те бавно подкараха конете напред. След известно мълчание Пентея попита:

— Колко души бяха с него?

Той не уточни кого има предвид тя, а веднага отговори:

— Трима, Ваша светлост, и синът ми Джек.

— Значи общо петима — замислено промълви Пентея. — Хубаво е, че не е сам.

— Няма нещо, което те не биха извършили за Негова светлост — каза Хари. — Той е спасил живота на всеки един от тях и те с радост биха умрели за него.

Ето кога Пентея получи отговор на въпроса си към Лушиъс. Сега тя разбра защо той не моли краля за прошка и милост за себе си. Той не искаше да остави на произвола на съдбата тези хора, които бе спасил. Повече от сигурно бе, че останали без любимия си водач, те щяха лесно да попаднат в някоя клопка.

Неговото благородство я трогна до сълзи, ала в душата й се надигнаха отчаяние и безнадеждност. Как би могла да постигне това, към което се стремеше сърцето й?

Докато той беше до нея, цялата и душа пееше от радост. Сега тази, радост постепенно я напускаше. До Лондон имаше още много път и тя внезапно се почувства ужасно уморена. Струваше й се, че вече нищо хубаво не може да я очаква и бъдещето се простира пред нея тъмно и пусто.

По лицето й бавно потекоха сълзи. Тя дори не направи опит да ги избърше. Продължи да язди слепешком в тъмнината на нощта.