Барбара Картланд
Опасна любов (4)

Глава четвърта

Барбара Касълмейн седеше в спалнята на новите си покои. С победоносен поглед тя съзерцаваше изискано обзаведеното помещение, както и гледката, която се разкриваше през отворените прозорци към вътрешната градина. Приличаше на генерал, който се наслаждава от победата си над значително превъзхождащ го по сила противник. Победа, измъкната буквално от зъбите на врага. Което в действителност бе самата истина.

Тя знаеше, че всички, включително най-големите й приятели, бяха очаквали от нея да се оттегли от полесражението ако не напълно разгромена, то поне достатъчно обезкървена.

Вместо това последната защита бе паднала под нейните атаки и цитаделата, която тя бе обкръжила, й се бе предала по най-унизителен начин.

Дълбоко в сърцето си тя знаеше, че й бе провървяло много повече от това, на което се бе осмелила да се надява даже когато със самоуверен вид бе демонстрирала, че не очаква нищо друго, освен победа.

Отново огледа спалнята си. Да, тя бе победила. Намираше се тук, в двореца Уайтхол, където й бяха предоставени специални апартаменти, които й се полагаха като на почетна дама на Нейно величество кралица Екатерина.

Никой нямаше да узнае какво бе преживяла, когато името й бе зачеркнато от списъка на почетните дами на кралицата. Никой никога нямаше да разбере каква ярост я бе обхванала, когато научи, че тази мръсна португалка се бе заклела да я върне при родителите й, камо ли да остави в собствената си свита любовницата на своя съпруг.

И въпреки всичко Барбара бе спечелила! Една битка между интелекта на две жени. От една страна, този на младото, неопитно и без житейски опит момиче от Португалия, което не знаеше как да се държи с привлекателния, обаятелен и неуравновесен мъж, чиято съпруга бе станало. От друга — Барбара с нейната поразяваща, искряща красота и безкрайни амбиции, жената, в чиито нозе бяха лежали повече от две години сърцата на най-чаровните мъже на Британия.

Да, Барбара бе победила въпреки горчивата враждебност на по-уважаваните и високопоставени дами от двора, въпреки интригите срещу нея от страна на много от личните съветници на краля. Тя бе спечелила и сега, когато враговете й бяха объркани, кроеше планове как всеки един от тях да получи възмездие за това, че се бе осмелил да издигне глас срещу нея.

Като се разхождаше из обширната спалня по дантелено бельо, с наметнат върху голите рамене бял халат и несресани коси, Барбара изглеждаше по-млада от нейните двадесет и две години. Може би сега бе по-прелестна от когато и да било преди и никой мъж не би се отказал от ласките й, да не говорим за самия Чарлз, който не само имаше слабост към всички красиви жени, но бе твърде мекушав, за да откаже на желанието на жена, която му е родила дете.

Обаче онова, което учудваше всички, бе, че Чарлз, чието непостоянство беше добре известно, беше верен толкова дълго време на Барбара и търсеше утешение само при нея. В двора имаше толкова много по-млади, по-свежи и по-привлекателни красавици, жадуващи за неговия поглед. Между царедворците вече се разпространяваха слухове, че тя притежава някаква особена магия, с която го обвързва или използва някакви заклинания, за да й бъде верен. Тези приказки щяха да се говорят на все по-висок глас, да се разпространяват все повече през следващите години и в историята щяха да останат само намеци за много скрити и странни пороци, без никога да бъдат назовани по име.

А истината бе съвсем проста. Барбара не бе чудовище, екзотично или неестествено същество. Тя беше просто една жена, за която страстта бе естествена както дишането и която сякаш бе нейно призвание. Не се различаваше от другите жени с нищо, освен може би с необикновената си кожа, така гладка и копринено — нежна като листенце от магнолиев цвят.

Привлекателността й за Чарлз се криеше във факта, че между двамата съществуваше магнетизъм, взаимно възбуждане, нещо като постоянно разпалващ се огън. Трябваше им само да се погледнат дълбоко в очите, за да усетят пламъка, който се разгаряше и разрастваше, поглъщаше ги и караше всеки нерв в телата им да вибрира с неописуема сила.

Това не бе любов, защото Барбара беше обичала само един мъж и това бе прословутият развратник — графът на Честърфийлд, който я беше прелъстил още шестнадесетгодишна. Тя бе обичала този майстор на шпагата и най-голям мошеник в Англия с цялото си сърце и душа и както веднъж бе заявила малко тъжно — до последната си капка кръв.

Тя го беше обичала. Той обаче, макар пленен и очарован от прелестното дете, каквото бе тогава Барбара, се беше оженил за друга жена и не й бе подарил сърцето си.

От момента, в който го бе загубила окончателно, тя никога не се бе влюбвала в друг. Някои от тълпящите се край нея мъже възбуждаха интереса й и дори й завъртяваха временно главата. Те обаче я интересуваха само дотолкова, доколкото да задоволят плътските й желания. Когато им се насищаше, тя ги захвърляше и забравяше за съществуването им.

Това не се случи единствено с Чарлз, защото интересите и амбициите й, свързани със силата и престижа, зависеха от тази й връзка. Тя съзнаваше отлично, че ако той я изостави, веднага щеше да бъде прогонена и от кралския двор, и от обществото. Сега обаче, когато победоносно се радваше на кралското разположение и отлично разбираше, че никой не може да оспорва първенството й в кралския двор, Барбара бе изключително щастлива и напълно уверена в себе си и своето бъдеще.

Мислите й бяха нарушени от почукване на вратата. Без да се обръща, тя извика: „Влез!“ Когато дочу стъпки зад гърба си, бързо се извърна. Бе очаквала краля, тъй като по това време той обикновено я посещаваше. Ала през стаята към нея се приближаваше Рудолф Вайн. Когато го видя, Барбара учудено вдигна вежди.

— Не те очаквах днес — каза му тя.

— Извини ме, но трябваше да те видя.

Той се наведе и целуна бялото й рамо, разголено от хлъзналата се встрани наметка, която разкриваше красотата на изпъкналата й гръд, както и гладката кожа на прелестната й шия. Това бе лека и фамилиарна целувка на човек, който върши това с чувството на собственик.

Барбара не се помръдна при неговата милувка и той хвърли върху стола украсената си с пера шапка. После се настани на дивана, разположен до голямото легло с балдахин.

— Уморен съм, Барбара — каза той, като я погледна умолително.

Рудолф изглеждаше внушително в украсеното си с бродерия кадифено палто с ръкави, през разреза, на които се виждаше червена копринена подплата, и с панталони до колената, краищата, на които бяха украсени със сребърна дантела. Косата му бе накъдрена на вълни от най-модния парижки фризьор, който се намираше на улица Сент Джеймз, а златните копчета на палтото му проблясваха при всяко негово движение.

— Какво те тревожи сега? — попита Барбара.

За момент тя критически разгледа лицето му: То бе доста красиво. Всъщност той бе един от най-красивите мъже в кралския двор. Въпреки това нещо му липсваше. Не бе съвсем сигурна какво точно, ала винаги, когато го виждаше, констатираше, че нещо му липсва.

— Искам да ми помогнеш, Барбара!

— Пак ли?

Червените й устни се изкривиха в надменна гримаса. Тя презираше слабостта у мъж, който иска винаги да бъде не благодетел, а облагодетелстван. Току-що идвам от лорд — управителя на кралския двор — започна Рудолф. — Запознах го с моя иск относно графството Ставърли. Той ми каза — и думите му прозвучаха наистина странно, — че Негово величество се въздържа да вземе решение по този въпрос. Не мога да разбера какво означава цялата тази работа.

Барбара взе от тоалетната маса една гривна, украсена с изумруди и диаманти, и започна да я поставя на китката си.

— Говорих с краля — отговори му тя най-после — и той ми каза същото. Не го разпитвах подробно и настоятелно за източника на колебанията му. Смятам, че няма да бъде разумно ако си помисли, че твърде много се интересувам от неговите работи. Както знаеш, той е предразположен към ревност.

— Убеден съм, че си направила всичко възможно и съм ти изключително благодарен за това — каза Рудолф и се изправи рязко на крака, прекоси стаята и започна да барабани с пръсти по перваза на прозореца. — Разбираш ли обаче, че не мога да търпя това отлагане!

— Сигурно кредиторите ти проявяват нетърпение, а? — запита го Барбара, макар да знаеше отлично, че отговорът е положителен.

Рудолф кимна с глава.

— Това е най-меко казано. Ако не успея да убедя Негово величество да действа бързо, ще ми се наложи да напусна страната.

— Нима си я докарал дотам? Трябва да си бил съвсем безразсъден, Рудолф.

— Бог ми е свидетел, че се опитвах да икономисвам — отговори той. — По-добре да не приказваме излишни неща, те няма да ми помогнат. Само Негово величество може да ме спаси. Не можеш ли да го накараш да вземе решение по този въпрос?

Тя се усмихна с изкривени устни.

— Ще се постарая да го склоня, обаче знай, че го правя само заради теб.

— Да бъдеш благословена за добрината си! — каза Рудолф като отиде при нея, изправи я властно и силно я прегърна. — Никой мъж не може да ти откаже нищо — добави той със страстни нотки в гласа, като я гледаше право в очите.

Тя остана неподвижна, само в ъгълчетата на устните й играеше лека усмивка, а тежките й тъмни мигли се спуснаха, като оставиха само малък процеп, през който синият блясък на очите й я издаваше, че го наблюдава.

— Господи, ти ме влудяваш — измърмори той, целуна устните й и усети как силна тръпка премина през цялото й тяло.

— А какво стана с богатата ти братовчедка? — попита Барбара нежно. — Още ли не си успял да се добереш до торбите й с пари?

Думите й му подействаха като студен душ. Рудолф я пусна и рязко се извъртя върху токовете си. Прекоси няколко пъти стаята и чак тогава й отговори:

— Остави я тази кучка! Тя е неуловима като слънчев лъч в ноемврийска мъгла. Аз я ухажвам, а тя се преструва, че възприема всичко, което правя, само като привързаност на братовчед. Държи се приятелски, ала създава такава стена помежду ни, че трябва да съм акробат, за да я прескоча.

— Искаш да кажеш, че пренебрегва красивото ти лице и сладките ти приказки? — запита го Барбара с насмешка.

— Точно така и ти добре го знаеш — озъби се гневно Рудолф.

— Нищо такова не зная — парира го тя. — Трябва да разбереш, че нито братовчедка ти, нито превзетата ти леля ме интересуват. Когато влизам в банкетната зала, двете се правят, че не ме забелязват, а когато ме срещат във вътрешната градина, се обръщат на другата страна. Обаче само почакай, те ще си платят за всяка дума, която не са ми казали, за всеки поглед, с който не са ме удостоили, и за всяка своя проява на неуважение към мен. Лейди Дарлингтън стоеше зад отказа на кралицата да ме приеме за почетна дама. Тя е отговорна за много от обвиненията на кралицата срещу мен пред Негово величество. Нищо не съм забравила и няма да забравя! Един ден тя непременно ще си плати, както и онова глупаво, бледолико същество, което ти би взел за жена.

Докато говореше, Барбара постепенно изпадна в едно от истеричните си състояния на гняв. Очите й мятаха мълнии, ръцете й се свиваха в юмруци, гърдите й се вълнуваха, а думите излизаха от присвитите й устни като пръски отрова от зъбите на змия. Когато изпадаше в ярост, тя цялата трепереше, искреше от красноречие. Всичко това й придаваше някаква своеобразна привлекателност.

Малко са жените, които могат да се гневят, без да станат грозни. Барбара притежаваше качеството да изглежда в яростта си едва ли не още по-вълнуващо красива. Рудолф, който в момента я наблюдаваше както неведнъж при подобни нейни състояния в миналото, почти нищо не чуваше от това, което тя говореше. В яростта й имаше нещо възбуждащо, което привличаше мъжете по такъв съблазнителен и сигурен начин, както други жени ги омайват с нежен шепот.

Докато я наблюдаваше, Барбара грабна тънката наметка от рамената си, хвърли я на пода и я стъпка. Полугола, с треперещи около нея дантели на богатото й бельо, тя изкрещя:

— Те наистина ще пострадат, чуваш ли ме! Ще стъпча глупавите им физиономии така, както тъпча това! Ще ги изхвърля от двора така, както хвърлям ей тази четка на земята.

Грабна четката си за коса от масата и я хвърли през стаята.

Златната четка, обсипана с разноцветни скъпоценни камъни, проблесна във въздуха и изчезна през рамката на отворения прозорец. За момент двамата я проследиха с поглед и след това се спуснаха към прозореца. Долу, във вътрешната градина по това време се разхождаха дамите и господата от кралския двор.

Четката беше ударила един възрастен господин по главата и му беше свалила шапката. Когато Барбара и Рудолф погледнаха през прозореца, го видяха точно как се навежда да вдигне четката, как се вторачва в нея, като че ли беше изгубил разсъдъка си докато шапката му лежеше на земята, а перуката върху плешивата му глава се бе изкривила на една страна. Те го наблюдаваха известно време, след това се спогледаха и едновременно прихнаха в смях.

Гневът на Барбара изчезна така внезапно, както светкавицата озарява за миг лятното небе. Сега слънцето отново се бе показало и смехът й бликаше, като гледаше нещастния господин и изкривеното в гримаса лице на Рудолф.

— Бог да ни е на помощ, защото няма да се учудя, ако този господин предприеме нещо за нанесена му обида възкликна Рудолф.

Като се кискаше, Барбара протегна ръка и го погали по бузата.

— Ти си твърде изискан, за да се погубваш с тази глупава провинциална фльорца, с нейните превземки и невинни очички. Когато станеш маркиз, бих могла дори да се омъжа за теб.

Смехът се изпари от лицето му.

— Въпросът е кога ще стане това — каза злобно той.

— Ще направя каквото мога — обеща му Барбара. — А сега по-добре си върви. Ако кралят те завари тук, едва ли това ще се отрази добре на целите, които си поставяш.

В този момент и двамата чуха глас зад вратата. Тя го погледна предупредително, а той бързо започна да оглежда стаята. Втори вход нямаше. За момент се поколеба и я погледна. Разголените й рамене имаха предизвикателен вид, а от бялата й наметка, простряна на пода, както и от небрежно разпилените по лицето й кичури тъмна коса лъхаше някаква разюзданост.

Барбара видя как върху лицето му се изписа ужас и преди да разбере какво смята да направи, Рудолф се прехвърли през перваза на прозореца. Когато го видя да се спуска навън, тя издаде малко истеричен, но бързо овладян вик. В следващия миг от него се виждаха само върховете на пръстите му, а после, преди тя да се помръдне или даже да поеме дъх, изчезнаха и те.

Усети как вратата зад нея се отвори. Без да се обръща, тя се втурна и погледна през прозореца. Рудолф бе паднал долу в тревата. Здрав и читав той се изправяше, а срещу него замръзнал от изненада стоеше малък шишко, който държеше в ръка златната четка.

— От какво си толкова впечатлена? — дочу тя глас зад себе си.

— Навън е пълно с народ, Ваше величество — бързо отговори тя. — Не бих искала да чуят сладките неща, които ще си кажем.

— Радва ме това, че те ще бъдат сладки — каза Чарлз капризно. — Миналата нощ се скарахме заради това, че отказах да ви предоставя акциза върху лимонадата и бирата в провинцията.

— Постъпихте твърде дребнаво, ако ми разрешите да отбележа, Ваше величество!

Тя се приближи малко до него. Очите му бяха впити в бялата й кожа. Барбара стоеше с гръб към прозореца и лъчите на залязващото слънце я обгръщаха като огнени езици. Той повдигна очи към устните й. Бяха леко разтворени. Стори му се, че когато ги погледна, те леко трепнаха, сякаш от внезапно желание.

— Да предположим, че коригирам своята дребнавост — каза нежно Чарлз — и ако това те удовлетворява, можеш да получиш акцизните права.

След тези думи очите им най-после се срещнаха. И двамата дишаха все по-бързо, ала никой не се помръдваше. И двамата се бяха отдали на съзнателното очакване на сладострастното удоволствие, което щеше да бъде тяхно само след няколко мига.

Навън Рудолф чистеше тревата и калта от палтото си. И тогава си спомни, че е оставил шапката си в спалнята. За момент бе обзет от паника. Как би могла да обясни присъствието на една такава вещ! После сви рамене. По нищо не можеше да се разбере, че това е именно неговата шапка и когато утре си я прибереше обратно, щеше да й сложи пера с друг цвят.

Приготви се да тръгва и точно тогава дребният шишко, който го бе наблюдавал с учудване и интерес, го запита:

— Вие обикновено по този начин ли влизате в градината, сър?

— А защо не? — заинтересува се Рудолф. — Да влезеш просто през портите е доста прозаично, не намирате ли?

Онзи си почеса главата.

— Не съм се сещал за тази страна на въпроса.

— Цялото изкуство на приятното съществуване — продължи Рудолф като си придаде философски вид — се крие в неочакваното. Виждам, господине, че говоря с човек, който явно вече е открил тази истина. Какво имате например в ръката си вие? Това не е бастун, сър, нито шпага, а четка за коса, украсена с брилянти. Брилянтна и оригинална идея, която говори достатъчно добре на всички, чиито глави не са толкова ограничени, че да не оценят тази ваша оригиналност.

Дебелакът неуверено закашля, за да прочисти гърлото си.

— Значи вие… смятате това за израз на индивидуалност и оригиналност, така ли? — запита той колебливо.

— Сигурен съм в това — отговори Рудолф. — И нека бъда първият, който ви поздрави за чудесната идея, сър. — Докато говореше, той се поклони. — Името ми е Рудолф Вайн. Винаги на вашите услуги!

Дебелакът отговори с поклон.

— Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Филип Гейдж, мирови съдия.

— Приятно ми е, че ви срещнах, сър — възкликна Рудолф.

— И на мен — отговори сър Филип не по-малко любезно. — Аз съм нов в кралския двор и не познавам много хора. Министърът на правосъдието, който е мой стар приятел, ме помоли да окажа съдействие на Негово величество, като го посъветвам по какъв начин да бъдат наказани крадците и измамниците, които тровят града и околностите му.

— Че те толкова ли са много? — запита Рудолф. Интересът му изчезваше. Погледна към хората, които се разхождаха из градината, с надежда да види някой приятел и да намери оправдание, за да сложи край на скучния разговор.

— Много ли? — отзова се сър Филип. — Ако ви кажа колко са на брой, драги ми господине, вагабонтите и злодеите, които са известни на властите, вие ще бъдете поразен. Да, поразен! Да вземем за пример разбойниците по пътищата. Само през последните два месеца има докладвани не по-малко от триста случая на извършени обири. Триста случая! Не е ли това позор за нашето време, след като се гордеем, че притежаваме една цивилизация, която едновременно е и просветителска, и разумна?

— И какво предлагате да се направи? — едва успя да прикрие една прозявка младият красавец.

— Да се направи? Да се направи? А вие какво очаквате? — от устата на сър Филип хвърчаха слюнки. — Преди всичко трябва да бъдат заловени. Заловени и обесени на най-близката бесилка или на някое дърво!

— Разбойници по пътищата? Така ли казахте? Изведнъж интересът на Рудолф започна да нараства.

— Точно за тези негодници говорех, господине — каза надуто сър Филип.

— Тогава сте точно човекът, когото търся! Нали не бихте имали нищо против да се почерпим в някоя кръчма. Бих искал да споделях с вас някои важни неща.

— С удоволствие, драги ми господине, но… кралят? Може би той ще изпрати да ме повикат! Ако Негово величество има нужда от мен… и изпрати да ме потърсят… — новопристигналият царедворец явно не знаеше как да постъпи.

— Мога да ви дам думата си на благородник, че през следващите няколко часа Негово величество няма да ви потърси — каза самоуверено Рудолф. — Можете да бъдете напълно сигурен в това. Хайде, сър, само по една чаша вино. Убеден съм, че и двамата имаме нужда от него.

— Добре, щом правите това чудесно предложение, бих искал да ви призная, че съм наистина жаден — съгласи се сър Филип.

Той поправи шапката и перуката си, погледна още веднъж замислено четката в ръката си и тръгна до Рудолф през градината, а после двамата мъже излязоха на Даунинг стрийт.

Именно в този момент ги забеляза Пентея, която идваше по една от многобройните алеи.

— Вижте — обърна се тя към леля си, — това е братовчедът Рудолф. Разхожда се без шапка и говори с някакъв нисък дебеланко, когото никога не съм виждала.

Херцогинята вдигна лорнета към очите си.

— Да, виждам Рудолф, но нямам представа кой е другият мъж.

— Мога да ви кажа кой е той — обади се услужливо придружаващият ги лорд Сент Винсънт.

Лордът беше женствен и доста отегчителен младеж. Постоянно преследваше Пентея от момента, в който бе чул слуховете за нейното богатство, което растеше едновременно с приказките за него. Накрая сумата достигна невероятни размери.

Що се отнасяше до нея, лорд Сент Винсънт я интересуваше дотолкова, доколкото представляваше един неизчерпаем източник на информация за всичко и всеки в кралския двор. Той не само бе клюкар, но и авторитет по историята на двореца. Ако беше само един обикновен ухажор, Пентея досега да се бе отървала от него без дори да се замисли. Обаче като справочник и информатор тя го намираше толкова полезен, че бе готова да търпи присъствието му няколко часа на ден.

— И така, кой е той? — попита го тя, като продължаваше внимателно да наблюдава как Рудолф и спътникът му се отдалечават толкова увлечени от разговора, че и през ум не им минаваше, че някой ги следи толкова внимателно.

— Това е сър Филип Гейдж, мирови съдия. Изпратен е тук от министъра на правосъдието да съветва Негово величество краля как да създаде общество, което да спазва законите. Сигурно с времето ще разбере, че докато както във висшите кръгове, така и сред простолюдието съществува такава корупция, това ще бъде изключително трудна работа.

— Ако може да посъветва нашия крал как да разпръсне джебчиите около театъра ще бъде нещо — намеси се лейди Дарлингтън. — Снощи докато лейди Сиърс е чакала Нейно величество са й отмъкнали от ръката златна гривна, а на двама познати господа са претършували джобовете, докато са стигнали до входа на самия театър.

— Съгласен съм, че това са позорни факти — продължи лорд Сент Винсънт, — ала не мисля, че сър Филип ще се занимава с джебчиите или другите крадци. Той се интересува само от едно нещо и това е унищожаването на разбойниците по пътищата. Разправят, че на самия него са му отмъкнали семейните скъпоценности, когато ги е пренасял в Лондон за коронацията. Както и да е, поради тази или друга причина той не може да понася вида или гласа на тези разбойници. Разправят също така, че само за последните осемнайсет месеца той е обесил повече такива разбойници, отколкото който и да е друг съдия за десет години.

— Също една добра работа, тъй като те са заплаха за мирните пътници — съгласи се лейди Дарлингтън. — Кълна се, че когато пътувахме за Лондон от Уилшир нито за миг не затворих очи от страх, че ако ми се наложи да ги отварям, ще видя пистолет, насочен през прозореца право в сърцето ми. Спомняш ли си, Пентея, колко бях нервна по време на пътуването?

Тя се огледа и видя, че докато двамата с лорд Сент Винсънт се бяха разхождали по меката трева в градината, Пентея бе останала при входа и наблюдаваше Рудолф и сър Филип Гейдж, които вече се скриваха в далечината.

— Пентея — извика я леля й, — ела насам, мила! Трябва да си тръгваме, време е за обяд.

Пентея чу, че я викат, и побърза да ги настигне. Докато пресичаха градината и влизаха в каменната галерия, тя не се присъедини с нито една дума към разговора им. След като се сбогуваха с кавалера си, двете се качиха в техния апартамент.

— Този млад мъж е удивително интересен — каза херцогинята. — Ако не бе така суетен в облеклото си и с такъв посърнал вид, два пъти щях да си помисля, преди да ти позволя да го отблъснеш.

Пентея се засмя.

— Човек може да го слуша, лельо Ан, обаче не трябва да го гледа. На слабо осветление никога не съм сигурна дали е мъж или жена. А това едва ли е ценно качество за един бъдещ съпруг.

— Върви и се преоблечи, немирнице! — каза й с нежност възрастната дама. — Бог ми е свидетел, че не искам да се лишавам от такъв събеседник като теб, но с темпото, с което отхвърляш предложенията за женитба, ще си умреш стара мома.

— Ще поема този риск — засмя се Пентея и се наведе да целуне старата дама по бузата. — Достатъчно щастлива съм с вас, за да търся нещо друго в момента.

Обърна се и влезе в стаята си, докато херцогинята с щастлива усмивка на тънките устни тръгна към своите покои.

Сама в стаята, Пентея затвори вратата зад себе си със сериозен израз на лицето. Не й беше нужно да се пита какво прави Рудолф със сър Филип Гейдж. Тя знаеше. Известно й бе, че братовчед й прави отчаяни опити да бъде признат за маркиз Ставърли и да му бъде разрешено да направи иск за замъка и имението. От деня, когато бе дошъл и помолил за съдействие леля си, Пентея бе усетила неговото нетърпение и бе разбрала, че то се превръща в неотложна нужда.

Трудно му бе да остане по-дълго време в компанията на херцогинята, без да засегне тази тема. Пентея не знаеше дали лейди Дарлингтън е разговаряла с краля за това.

От онзи странен случай, когато бе узнала от Марта кой е Лушиъс, тя никога не бе успяла да измъкне повече информация от нея или да я принуди да разговаря по този въпрос. За първи път откакто се знаеха, прислужницата бе проявила твърдо нежелание да говори за нещо, от което младата й господарка се интересува.

— Нищо не знам — повтаряше тя безкрайно и на Пентея й стана ясно, че Марта е сложила катинар както на езика, така и на чувствата си, когато ставаше дума за този човек. Разбра, че никога повече не ще може да измъкне нещо от прислужницата си, засягащо един от многото разбойници по пътищата, известен сред хората като Бялото жабо.

Пентея имаше чувство, че винаги когато искаше да получи някаква информация за Лушиъс, пред нея сякаш израстваше непреодолима стена. Въпреки това едно необяснимо вътрешно предчувствие й подсказваше, че с постоянство и търпение постепенно ще научи нещо. Тя следеше Рудолф, насърчаваше го да приказва, опитваше се да изтръгне някое признание от него или да го предизвика да й даде някакъв ключ за тайните на своя братовчед, които по неведоми пътища му бяха станали известни.

Ала той бе твърде хитър за нея. Както и да го отрупваше с въпроси, Рудолф успяваше да се изплъзне от най-опасните от тях, като повтаряше безкрайно едно и също: че бедният Лушиъс сигурно е мъртъв — обесен или застрелян в някоя канавка.

Много й беше трудно да се опитва да получи някаква информация и в същото време да не покаже на Рудолф любопитството й към всичко, свързано с Лушиъс. Само като се преструваше, че се интересува от Рудолф, тя успяваше да го накара да говори за себе си и така да разбере какви са плановете му за бъдещето. Понякога се чувстваше толкова неолитна и неспособна да постигне това, което така силно искаше, че започваше да плаче заради собствената си безпомощност.

Мъчеше я предчувствие, че скоро ще се случи нещо важно, ужасно и страшно. Обаче не ставаше нищо, което да заслужава внимание. Можеше само да се движи пипнешком като човек, който търси пътя си сред гъста мъгла. И днес, тя бе сигурна в това, се появи нещо ново. Защо Рудолф ще се интересува от сър Филип Гейдж, освен поради една причина?

Двамата вървяха заедно и тя реши, че са тръгнали за някоя кръчма или към жилището на сър Филип Гейдж, където ще разговарят приятелски. Дали Рудолф имаше някакви сведения за един разбойник по пътищата, които би могъл да предостави на сър Филип? За един разбойник, от чийто арест и смърт би спечелил повече от всичко друго.

Пентея закри с ръце лицето си. Какво би могла да предприеме? Все пак трябваше да има нещо, което би могла да направи. Мислите й се върнаха към това, което лорд Сент Винсънт й бе казал. Спомни си, че семейните скъпоценности на сър Филип са били откраднати от разбойник, когато е пътувал към Лондон, за да вземе участие в коронацията. Първата крачка бе открита: скъпоценностите означаваха, че сър Филип има жена! Тук се откриваше възможност за действие. Пентея трябваше да убеди леля си още на другия ден да посети лейди Гейдж. Жените са по-приказливи от мъжете. Може би това бе начинът да узнае нещо за плановете на Рудолф.

Възхитена от собствената си идея Пентея звънна за Марта и започна да се преоблича. Двете с леля й щяха да бъдат на вечеря в голямата банкетна зала. Сигурно щеше да е весело както обикновено. И като обличаше роклята си от бял сатен върху блуза от синя тафта, обшита с перли, Пентея почувства да я обхваща възбудата от това, което я очакваше.

Във величието и великолепието на банкетната зала имаше нещо, което винаги я изпълваше с трепет. Тръбачите и барабанистите в яркочервените си костюми, обшити със сребро, с окачени на сребърни ширити тръби и висящи от тях златни знамена, всичко това й се струваше като картинка в книга с приказки. Звуците на струнните инструменти я караха да се чувства като принцеса. Лордовете и придворните дами се движеха в безкрайна процесия, цялата зала се изпълваше с аромата на цветя и любимия на краля френски парфюм.

А когато Техни величества — кралят и кралицата влизаха в залата, започваше вечната, изпълнена с всеобща възбуда, суетня. В самата личност на Негово величество имаше нещо, което я караше да го възприема като някакъв романтичен герой — висок, строен и тъмнокос, с ироничен блясък в уморените си, но винаги усмихващи се очи. Даже сега, след две години, тя виждаше как екзалтираните рицари не откъсват поглед от своя крал, за когото толкова много от тях тайно бяха вдигали наздравици, бяха мечтали и очаквали със затаен дъх връщането и възкачването му на трона.

Той бе техният крал, човекът, който въпреки страданията, бе запазил чувството си за хумор. Чарлз Стюарт бе изключително великодушен и сърдечен човек, който обичаше децата си и бе страстно привързан към животните, който изпитваше удоволствие от танците, музиката и театъра, който със задълбочени познания обсъждаше въпроси от областта на астрономията и химията, интересуваше се от създаването на паркове и притежаваше неизчерпаем репертоар от разкази, които почти винаги бяха остроумни, но не съвсем изискани.

Нямаше нищо чудно в това, че за много от по-прозаичните му сънародници кралят бе една загадка. Може би защото те разбираха най-добре обичта му към спорта, необикновеното му умение на тенис корта, където започваше игра преди шест часа сутринта, увлечението му от лова и ездата в ранните, хладни утрини до Хамптън корт, както и удоволствието от гребането, поради което голямата му лодка бе винаги готова на намиращия се пред дворцовата стена кей.

Той бе непонятен, културен човек с изключително добри обноски и неизтощима енергия. Когато влизаше в банкетната зала, следван от великолепни мъже и очарователни жени, които бяха част от разкоша на неговия двор, едно момче от Франция изпълняваше любовни песни.

Понякога Пентея усещаше как сълзи напират в очите й, когато се взираше в седящия сякаш сам със себе си крал, човекът, който бе изстрадал бедност и изолация, изгнание и злочестие в продължение на толкова години. Когато забелязваше как дребничката кралица го поглежда с очи, пълни с обожание, тя с мъка трябваше да признае, че неговият поглед блуждаеше по масата към мястото, където Барбара Касълмейн излагаше на показ екзотичната си и екстравагантна красота.

Тогава Пентея ставаше тъжна. Вълшебната приказка свършваше с друг край. След като най-после си бе възвърнал трона, Чарлз трябваше да заживее щастливо. Обаче лейди Касълмейн се появяваше и приказката не свършваше по обикновения щастлив начин. Внезапно илюзията за неземна красота изчезваше и вместо нея Пентея виждаше как обикновените човешки чувства, вълнения и скърби закриваха вълшебните видения.

Кралицата бе разтревожена и притеснена, да не би да загуби даже доброжелателството на височайшия си съпруг. Барбара Касълмейн, граблива и алчна, искаше да получава от всичко и по много: от вниманието и времето на краля, от личния му бюджет, повече подаръци в пари и предмети, с които той и без това така щедро я обсипваше.

Пред Пентея изплуваха като от мъгла и други лица. Загриженият председател на Камарата на лордовете, изпълняващ едновременно и длъжността министър на правосъдието, който се опитваше да запази баланса между краля и парламента. Похотливите очи на порочния Бъкингамски херцог, чието увлечение по графинята на Шроусбъри беше последният дворцов скандал. Грубата и плебейска външност на главния монах, когото никой не бе назовал с новата му титла — херцог на Албемарл, и неговата болнава, сприхава жена, която, преди да се омъжи за него последователно бе изпълнявала задълженията на шивачка, перачка и метреса и която всички наричаха „Магарешката херцогиня“. Имаше толкова много лица, всички с отпечатани върху тях индивидуални мисли и чувства, желания и копнежи.

От време на време през залата или на масата до нея Пентея виждаше лицето на братовчед си Рудолф и се чудеше за какво ли си мисли той. Понякога той й се усмихваше в старанието си да привлече нейното внимание. Много по-често обаче тя го изненадваше в момент, когато очите му бяха втренчени като хипнотизирани в Барбара Касълмейн. Много рядко в очите му се появяваше израз, който младото момиче мразеше и от който изпитваше смъртен страх.

Дълго тя не можеше да определи с точност този израз даже за самата себе си. След това истината се стовари върху й със страшна сила, когато този израз се появи по време на първия разговор на братовчед й с леля й, в който той сподели амбициите си. Тогава лейди Дарлингтън му бе казала, че законният наследник на титлата и всичко, което бе свързано с нея, е Лушиъс. През следващите дни твърде често бе изненадвала братовчед си с този израз на лицето и в очите. Макар да не бе видяла, беше сигурна, че такъв е изразът му и когато разговаря със сър Филип Гейдж.

Често лицето на Рудолф изразяваше отчаяние и тревога, както и нетърпение да удовлетвори амбициите си, да получи това, което желаеше почти с някакво безумие. Обаче зад всичко това, спотаено като смъртоносна змия, прозираше желание да убива. Да убива и знае, че вече между него и целта, която преследва, не стои сянката на разбойника от пътищата, известен с прозвището Бялото жабо.