Барбара Картланд
Опасна любов (13)

Глава тринадесета

Възцари се мълчание, което сякаш бе заредено с неизказани мисли. След това Барбара Касълмейн с нетърпелив жест постави ръката си върху тази на Бялото жабо.

— Искам да поговоря с вас — каза тя много нежно. — Няма ли някое място, където бихме могли да поседнем, защото имам да ви казвам толкова много неща, които ще отнемат доста време.

Той бе обърнат към нея и понеже лицето му бе скрито от маската, само по твърдите очертания на устните му не успя да прочете нищо. Обаче й отговори без колебание:

— Малко по-нататък има надгробна плоча, върху която ваша светлост би могла да седне, ако разбира се не се страхувате от привидения.

— Не се страхувам нито от привидения, нито от каквото и да било друго — отвърна Барбара Касълмейн. — Коя друга жена сред вашите познати би дошла тук посред нощ без свита и телохранители?

— Познанствата ми с дами, които притежават такъв антураж са твърде ограничени — отвърна сухо Бялото жабо.

Двамата тръгнаха към мястото, което той бе посочил. Когато стигнаха до него, тя се отпусна върху гладката мраморна плоча и започна да оправя полите на роклята си, сякаш сядаше върху някой от меките, покрити с коприна и отрупани с възглавнички дивани в собствения си салон. Той стоеше до нея и я гледаше. Като се настани, тя потупа камъка до себе си и го покани:

— Няма ли да седнете и вие? Така както сте застанали над мен, е невъзможно да разговаряме. Намирам, че присъствието на твърде високи мъже понякога е уморително.

Той изпълни желанието й. Сега лунните лъчи осветяваха неговото лице така, както озаряваха и нейното. Пропуканата каменна стена ги предпазваше както от любопитни очи, така и от нощния вятър. Това кътче — стената, мраморната плоча и една напукана, покрита с изящна каменна плетеница колона до тях, представляваха класически пейзаж от древността, на фона, на който седеше Барбара, облечена в брокат и обсипана с диаманти, едно олицетворение на модерното време.

Гледката объркваше и човек не можеше да разбере къде свършва миналото и къде започва бъдещето. Тя беше толкова прелестна, че сърцето на всеки мъж би трепнало, когато хванала двете му ръце в своите, тя му каза с нескрита молба в гласа:

— Преди да говорим искам да изпълните едно мое желание.

— Какво е то? — попита Бялото жабо.

— Бихте ли свалили маската си? Имам силно желание да видя лицето ви.

— А защо то ви интересува толкова много? — попита разбойникът. — Нима се надявате да ме познаете при следващата може би не толкова приятна среща или просто сте любопитна да разберете подобно на много други жени какво ужасно чудовище се крие зад тази маска?

Барбара се засмя с лек звънлив смях, от който личеше, че истински се забавлява.

— Нима наистина сте толкова глупав и мислите, че аз и без това не зная кой всъщност сте вие, скъпи ми лорд Ставърли?

— Любопитен съм да узная кой би могъл да ви осведоми за това — не трепна Лушиъс. — Да не би да е братовчед ми Рудолф?

Барбара отново се разсмя.

— Рудолф предпочита да сте мъртъв — каза тя, — за да може да получи вашата титла и имотите ви. От негова гледна точка е много жалко, че вие упорито държите да останете жив.

— Вероятността да не го притеснявам още дълго време определено е в негова полза — сухо отвърна той.

Докато говореше, той вдигна ръце, развърза връзките, които прикрепяха маската към лицето му и я свали. Когато погледна Барбара, на устните му играеше лека усмивка.

— Сега доволна ли сте?

Очите й се впиха трескаво в лицето му. Тя дори леко възкликна от удоволствие.

— Приличате на Рудолф — каза тя, — но има нещо, макар и съвсем дребно, което винаги съм мислила, че липсва в неговите черти. Не мога да обясня какво е то, мога само да кажа, че е нещо извънредно важно за един мъж… и за една жена.

 

 

Лушиъс прибра маската в дълбокия джоб на кадифеното си палто и се обърна към Барбара така, че се оказа лице в лице с нея.

— А сега, Ваша светлост, бихте ли имали добрината да обясните какво правите тук и защо сте ми изпратили бележка от името на моята братовчедка Пентея.

— Защо мислите, че аз съм изпратила бележката? — го попита Барбара Касълмейн.

— Не съм напълно лишен от разум — отговори й Лушиъс. — Дойдох тук тази вечер като очаквах да видя братовчедка си. В същото време подозирах, че това може да е примамка, с която някой иска да ме вкара в капан. Пресрещнах вашата карета поне на миля оттук и се погрижих да проверя дали в нея или след нея няма въоръжени войници или някой старателен съдия, който гори от нетърпение да ме залови. Когато видях, че в каретата има само една жена, естествено беше отначало да реша, че братовчедка ми Пентея наистина идва да се срещне с мен на същото това място, описано в писъмцето, което бях получил преди това.

— Значи то все пак е стигнало до вас — каза Барбара Касълмейн. — И би следвало да оцените необикновената ми проницателност, благодарение на която ви открих.

— Човекът от двореца, когото сте пратили в Ставърли, е намерил къщата затворена и заключена — спокойно продължи Лушиъс. — Тропал е по вратите и прозорците без някой да му отговори. И не би ме открил, ако страхът му от вас не е бил по-голям от този за кожата му.

— Какво искате да кажете? — запита красивата жена.

— По всяка вероятност нещастникът е изпаднал в ужас при мисълта, че ще му се наложи да се връща при вас и да докладва, че не е намерил никой. Опитал да се покатери по стената към открехнатия прозорец на първия етаж. Почти стигнал перваза, когато едно парче прогнил улук поддало и той се строполил върху каменните плочи на терасата от височина пет-шест метра. Двама от моите хора го намерили едва жив. Преди да пристигна, за да му окажа някаква помощ, нещастникът бе мъртъв.

— Да, обаче все пак сте намерили писмото.

Лицето на Барбара не изрази нито съчувствие, нито ужас от това, което й бе разказал. Твърде очевидно бе, че се интересува единствено от това, което касае само нея.

— Прибрах го от човека — спокойно отвърна Бялото жабо, — който се беше постарал да ми го донесе на всяка цена и заплати за това с живота си.

— И сте дошли тук — каза Барбара.

— И дойдох тук… Ала да се видя с братовчедка си Пентея.

— Ала вместо нея намерихте мен.

Думите й прозвучаха със закачлив тон, за момент дългите мигли се отпуснаха надолу, след това тя отново вдигна очи и каза.

— Както вече казах, исках да ви видя.

— Сега желанието ви е изпълнено. Доволна ли сте?

В гласа му прозвуча такава саркастична нотка, която само един глух не би чул. Обаче Барбара очевидно ни най-малко не се засегна, защото се наведе още по-близо до него. Силната и екзотична миризма на нейния парфюм го обгръщаше на вълни при всяко нейно движение.

— Имам толкова много да ви говоря — каза тя, — но първо ми разкажете за себе си. Щастлив ли сте като водите един див и тежък живот на човек, поставен извън закона, или тъгувате за нещата, които сте изгубили — домашния уют и семейното огнище, добре приготвената храна, хубавата музика и, разбира се, жените — жени като мен, с които един мъж може да води приятен разговор, а когато пожелае да прави и любов?

Гласът й бе нежен и съблазнителен като цигулка, която свири нежна любовна песен. Отговорът му бе мигновен:

— Какво се опитвате да направите, милейди? Да ме примамите обратно в цивилизования свят и да надяна сам на врата си примката, която ме очаква.

Барбара го изгледа с поглед, изпълнен с чувство, което приличаше на тъга.

— Защо не искате да ми се доверите? — запита тя. — Ако сте решили, че съм дошла тук да помагам на съдебните власти или съм изпратена от Негово величество, дълбоко се заблуждавате. Дойдох по собствено желание и никой, освен двамата ми кочияши няма ни най-малка представа къде се намирам.

— И защо дойдохте? — попита Лушиъс.

— На този въпрос вече отговорих — каза Барбара. — За да ви видя!

Очите му разглеждаха внимателно лицето й сякаш искаха да прочетат в него истината. Понеже той не пророни нито дума, Барбара продължи:

— За пръв път ви видях в съдебната палата, ала много преди това, години наред, бях слушала за вас. Струва ми се, че вашите приключения и подвизи винаги са вълнували сърцето ми и постепенно са пробуждали към вас един интерес, който непрекъснато растеше. Докато най-сетне в онази задушна и препълнена с хора съдебна зала не вдигнах очи и не ви видях. В този миг разбрах, че желая да ви видя отблизо, да разговарям с вас, да узная що за човек сте. Добре познавам вашия братовчед, но Рудолф е един нещастник. Той опитва с нахалство да си пробие път в живота, но жъне само провали.

— А какъв бихте желали да бъде той? — попита Лушиъс.

— Храбър като вас — отвърна му Барбара. — Помислете само, той дори няма кураж да дойде тук и да ви убие, трябват му купчина непохватни войници, които да свършат тази работа вместо него.

— Значи бихте искали да падна убит от ръката на своя братовчед Рудолф? — учуди се Лушиъс. — Добре измислено. А каква е вашата роля в заговора?

— Не съм казала, че искам да ви убият — възпротиви се Барбара Касълмейн. — Напротив много повече бих желала да ви виждам жив, лорд Ставърли!

— Това име не е мое и аз нямам право да го нося — заяви Лушиъс. — Скъсал съм със семейството си преди много години. Аз съм Бялото жабо, разбойник и крадец, който отнема златото и скъпоценностите на хората, които пътуват по пътищата.

— Бихте отнели и моите украшения? — попита Барбара, като докосна с пръсти диамантената си огърлица.

— Ако ги прибера — каза Лушиъс, — вие много скоро ще ги замените с други, за които ще плати кралската хазна. Вашето прахосничество и без това струва скъпо на Англия и аз не желая да ви помагам да разорявате държавата.

— Прекалено сте строг — нацупи се Барбара. — Нима ще лишите една жена от удоволствието да бъде хубава?

— Зависи за какво тя използва своята красота. Някои жени носят само нещастия.

— И аз съм една от тях? — попита Барбара.

— На този въпрос трябва да си отговорите самата вие — отвърна Лушиъс.

Барбара сви рамене, след това протегна дясната си ръка и нежно положи длан върху неговата.

— Защо през цялото време спорите с мен? — запита го тя. — Когато разговаряме, погледът ви е суров, а гласът — строг. Дойдох тук да ви видя и с това поех много голям риск. Нима това не ви радва? Нима във вашето сърце няма малко топлинка за една жена, рискувала толкова много неща?

— Какво всъщност искате вие от мен? — попита Лушиъс.

— Нима вие не сте истински мъж и не знаете ли отговора, без да ви го казвам? Нали споделих, че когато се появихте в съдебната зала, сърцето ми започна да бие по-силно и аз разбрах, че няма да намеря спокойствие, докато не се срещна с вас, докато не усетя, че сърцето ви бие в унисон с моето.

Много бавно Лушиъс измъкна ръката си изпод дланта на Барбара, изправи се и каза:

— Лейди Касълмейн, струва ми се, че ние не се разбираме. Не съм глупав чак дотам да си въобразя, че интересът ви към мен е продиктуван от чувствата, които споменахте. Нито съм толкова суетен, че да приема за чиста монета това, за което говорите. Ако не желаете да кажете истината и ако нямате какво друго да добавите, ще ми се наложи да ви помоля да ме извините, тъй като имам да върша доста работа другаде.

Думите му бяха произнесени с мек глас. Нейната реакция обаче бе неочаквана. Тя се облегна назад, шията и лицето й ослепително блестяха на лунната светлина, а когато му се усмихна с морна съблазнителна усмивка, устните й ярко аленееха.

— Колко сте глупав — каза тя. — Или може би сте един от малкото мъже, които са напълно лишени от суетност? В такъв случай уверявам ви, че вие сте единственият в целия Уайтхол.

— Мога ли да си вървя?

Гласът на Лушиъс изразяваше безкрайно търпение, стигащо до самоизмъчване.

— Не!

Възклицанието изскочи рязко между свитите й устни.

— Не, не можете да си тръгнете, защото не съм казала всичко, което имах намерение да ви кажа. Седнете, лорд Ставърли, или Бяло жабо, ако предпочитате това име. — Барбара се изправи и протегна приканващо ръка. — Елате. Няма защо да се страхувате от мен.

И тогава Лушиъс се разсмя. Много искрено и много весело.

— Не се страхувам от вас — каза той. — Колкото и странно да е това, но започвам да подозирам, че вие се опитвате да ме съблазните. Моля да ме поправите, ако греша!

— Много ли ще се изненадате, ако се окаже, че сте прав? — промълви Барбара.

— Значи това, което се говори за вас, все пак е вярно? — отбеляза той.

— И какво се говори за мен? — попита го Барбара.

— Говори се, че сте колкото красива, толкова и непретенциозна във връзките си, че сте напълно лишена от свян и че когато пожелаете някой мъж, невинаги изчаквате той пръв да поеме инициативата.

— Значи това разправят за мен — каза Барбара без никакво огорчение. — Е, и какво ако това е вярно, господин разбойник? Трябва ли да добавя, че засега нито един мъж не ми е отказал?

— А вие какво бихте направили, ако ви беше отказал? — попита Лушиъс.

— Вероятно бих го убила със собствените си ръце — отговори Барбара. — Казват, че няма на света по-ужасно отмъщение от отмъщението на жена, която е била пренебрегната. Няма мъж, който ще се държи с мен по този начин, и ще остане жив!

Лушиъс пак се засмя, но смехът му бе приглушен и в него се долавяше съжаление. Лицето му учудващо се смекчи, той седна до Барбара и взе ръката й в своите ръце.

— Изслушайте ме, лейди Касълмейн — започна той. — Сега сте много млада и животът ви обсипва с множество блага. Приемете съвета ми и не се противопоставяйте без нужда на законите на природата. Мъжът е роден да бъде ловец, а жената — дивеч. Така е било хиляди години и тези, които се мъчат да променят реда на нещата, само нараняват или разрушават себе си в хаоса, който сами сътворяват. Вие сте много чаровна, а в някои неща — и умна. Използвайте този ум така, че той да управлява вашето сърце и вашето тяло. Нека те бъдат слуги на вашия разум, а не негови господари. Сега едва ли ще сте склонна да ми благодарите за този съвет, но ако сторите това, което ви казвам, когато остареете, ще ми бъдете безкрайно благодарна. Оставете мъжете да ви гонят, лейди Касълмейн, и тогава ще научите за любовта такива неща, които сега не знаете.

— Зная всичко, каквото е възможно да се знае за любовта — отвърна му Барбара и Лушиъс за момент видя пред себе си не красавицата, свикнала да бъде заобикаляна с внимание, а едно капризно и разглезено дете.

— Любовта може да се изучава безкрайно — отбеляза той. — Има много видове любов, лейди Касълмейн, но само най-възвишената, най-красивата си заслужава труда.

— Откъде сте толкова сигурен? — попита Барбара. — Трябва постоянно да търсиш любовта, да я вкусваш и то неведнъж, а хиляди пъти. Да откриваш, че не си намерил това, което търсиш, и така накрая да намериш най-доброто, перфектното.

— Колко дълбоко грешите, ако наистина смятате, че това е пътят към перфектното! — спокойно каза Лушиъс. — Никога ли не сте обичали истински?

Барбара се обърна така, че да скрие лицето си от него, и за миг изразът на очите й се промени.

— Да. Веднъж — каза тя тихо. — И това разби сърцето ми. Аз се молех никога повече да не преживея такова нещо. Любовта, която търся сега, е радост и жажда на едно сърце, което бие в хармония с моето, насладата от горещи устни върху моите, да усетя прегръдката на силни ръце, да чувствам, че в тялото ми се разпалва огън, който жарко и страстно гори и в мъжа, който ме прегръща.

Докато говореше, Барбара бавно извръщаше лице към Лушиъс и сякаш собствените й думи, които изричаше, я изпълваха с възбуда, очите й светеха, дишането й се ускори, устните леко се разтвориха, а белите очертания на гърдите й се движеха неспокойно сред бижутата, красящи ниско изрязаното деколте.

Лушиъс я наблюдаваше и благият израз на лицето му постепенно изчезваше. Когато заговори, очите му бяха хладни и твърди като гранит:

— Това не е любов. За това нещо съществува друго, много грозно име.

Ала Барбара вече не го чуваше. Той дори не бе спрял да говори, когато ръцете й се протегнаха и гальовно легнаха върху мекото кадифе на палтото му, а гласът й жадно и ласкаво прошепна:

— Искам ви! Целунете ме и ще видите, колко силно ви желая.

Лушиъс не помръдна. След миг той й каза:

— Вие правите грешка! Забравили сте, с кого говорите. Вие, лейди Барбара Касълмейн, най-известната красавица на Уайтхол, не можете да говорите така на човек, поставен извън закона, на човек, който преживява само благодарение на ума и ръцете си. Вие се движите сред придворни и крале и съм убеден, че в двора има много мъже, които живеят само с надеждата да чуят думите, които изрекохте сега. Но тези думи не са за мен и аз ви моля да забравите, че сте ги казали. Той се изправи и се обърна към нея:

— Каляската ви очаква, лейди Касълмейн. Без вас Лондон губи целия си чар.

Още не бе изговорил тези думи, когато Барбара скочи на крака.

— Защо ми казвате всичко това? — запита тя. — Защо се мъчите да се отървете от мен? Нима е възможно да ви е страх да приемете това, което ви предлагам?

— Да приемем, че тъкмо това е причината — отговори Лушиъс с успокояващ тон. — Вече е късно и за вас е опасно да оставате тук.

— Опасно? Откъде произлиза тази опасност? — възкликна недоумяващо Барбара. — Да не би да е от вас?

Тя цялата трепереше. Беше впила очи в лицето му, сякаш искаше да изтръгне някаква тайна от безстрастно строгите му черти. След това изведнъж извика:

— Вие не ме желаете, ето къде е причината, нали? Вие не ме желаете?

— Не съм казал такова нещо — отговори търпеливо Лушиъс.

— Ала това е очевидно! Аз дойдох тук, казах ви откровено и честно какви чувства изпитвам към вас, а вие не можахте да измислите нищо друго, освен да ме отпратите в Лондон!

— Грижа за сигурността на Ваше сиятелство — отвърна Лушиъс.

Барбара нададе яростен вик.

— Нищо подобно! Вие ме отхвърляте, вие — крадец, разбойник отритнат от обществото човек, с когото една порядъчна жена не би могла да има нищо общо!

— Аз вече ви казах всичко това — отговори Лушиъс, на когото гневът на Барбара не направи никакво впечатление.

— Но това не е вярно! — извика тя, докато мислите й променяха посоката си като ветропоказател. — Вие не сте бандит без род и семейство. Вие сте маркиз Ставърли, вие носите благородническо име и висока титла. Ние говорим като равни, вие и аз, и все пак вие ме отхвърляте! Вие ме отпращате, защото не ме желаете! Оказва се, че с вас съм в пълна безопасност, все едно, че се намирам в метох сред калугерки. Не означава ли това, че мъжествената ви външност е само измама?

В тона на Барбара ясно се чувстваше оскърбление, от което Лушиъс явно не се засегна.

— Изморена сте — каза той. — Няма да мине много време и ще забравите всичко това. Всъщност най-добре ще бъде и двамата да забравим тази вечер и тази среща.

— Обаче аз не желая да ги забравям — настоя Барбара. — Аз исках да се срещна с вас и именно за това дойдох тук. Вие притежавате всичко, което търсих и не открих в Рудолф. Вие сте красив и интересен мъж като онзи, на когото някога подарих сърцето си. Аз мога да обикна отново, но тази обич сега ще бъде съвсем друга, защото зная много повече, станала съм много по-умна и много по-опитна, отколкото бях.

— Защо трябва да ме обичате? — попита Лушиъс. — Вие говорите безсмислени неща. Повярвайте ми и си вървете вкъщи. Уверявам ви, че това е най-разумното, което можете да направите.

— Нима някога в живота си съм вършила нещо разумно? — възкликна Барбара. — Не, няма да се избавите от мен така лесно. Не е възможно действително да искате да ми откажете, не вярвам в това. Правите го само от кавалерство, от желание да останете в сянка, защото животът ви и така е пълен с опасности.

— Мислете каквото си искате — каза Лушиъс, — но аз ви уверявам, че най-доброто за вас е да си тръгнете, без да говорим повече за тези неща.

— Ами ако не го направя? — викна Барбара.

Тя се приближи към него. Изведнъж, преди да успее да се отдръпне или да й попречи, ръцете й обгърнаха врата му, а горещите й устни се впиха в неговите. За един миг той остана неподвижен, а след това внимателно, но със сила, на която не можеше да се възпротиви, Лушиъс свали ръцете й и я отстрани от себе си.

— Принуждавате ме да бъда откровен — каза той много спокойно. — Обичам друга жена, която, ако положението ми бе по-различно, бих помолил да стане моя съпруга.

В очите на Барбара блесна ярост, устните й се изкривиха гневно и тя заприлича на истинска фурия. Започна да се тресе неудържимо, като цялата й страст и желание за миг се превърнаха в огнено бушуващ бяс. Пръстите и се свиха така, че кокалчетата им побеляха, тъпчеше земята с крака, а тъмните й къдрици танцуваха около лицето.

— Проклет да сте! — крещеше тя. — Ще ми платите скъпо за това! Ще разпоредя да ви обесят на първото дърво, а аз ще стоя отдолу и ще се смея. Чувате ли ме? Ще се смея! А след това конете ще ви разкъсат на четири части и главата ви ще бъде набита на кол и изложена на Тауър хил. Ще минавам с каляската си край нея и ще й се подигравам. Мразя ви, мразя ви така, както никога не съм мразила мъж в живота си. И се кълна във всичко свято, което имам, че ще ви накажа със смърт!

Лушиъс наблюдаваше гневния й пристъп, без да реагира. Всъщност в очите му имаше тъга и погледът му постепенно стана по-мек. Когато Барбара, чийто глас бе вече пресипнал, за миг спря да крещи, за да си поеме дъх, той каза спокойно:

— Всичко това, разбира се, ще стане. Ала сега, ако не се качите в каретата, ще бъда принуден да ви оставя сама и да си тръгна. Най-разумното е да послушате съвета ми и да се върнете веднага, докато съм все още тук. Не съм единственият разбойник, който броди по тези гори, все ще се намери някой, който няма да прояви уважение нито към персоната на Ваша светлост, нито към вашите скъпоценни притежания.

Гневът на Барбара постепенно я напускаше и тя потрепери неизвестно дали от изблика й на гняв или от думите на Лушиъс. Но това бе достатъчно, за да я накара да тръгне към арката на срутения параклис, под която бяха минали на идване. Долу на пътя я очакваха търпеливо конете и слугите. Те бяха свикнали с капризите й и изобщо не си задаваха въпрос защо ги кара да стоят будни в такъв час, когато луната се спуска към хоризонта и на изток скоро ще изгрее зората.

Когато Барбара се появи под арката, единият от кочияшите скочи от капрата и отвори пред нея вратичката на каляската. Барбара се поколеба. За първи път, откакто остави Лушиъс, тя се обърна. Видя, че той я следва отблизо. За миг в очите й едва проблесна израз на поражение. След това, като се взираше в ясните му изрязани черти, в широкото умно чело и дълбоко разположените очи, тя сви устни така, сякаш струваше неимоверно усилие да се въздържи да не каже някоя груба дума. Внезапно се обърна и затича по късия наклон към каретата си, скочи в нея и се тръшна на седалката.

Кочияшът погледна дали и Лушиъс няма да се качи, след това затвори вратата и леко се качи върху капрата. Нито той, нито другият кочияш се учудиха, че след господарката им от развалините излиза някакъв добре облечен джентълмен. Те бяха свикнали на потайни срещи и секретни поръчения. Бяха доволни, че срещата или каквото е било там, вече е приключило и могат да се връщат в града.

Лушиъс стоеше без маска под лунната светлина. Барбара се наведе да го погледне още веднъж. И сякаш хладнокръвният му и невъзмутим вид бе изчерпал и последните й сили, тя внезапно се наведе още повече и изкрещя:

— Ще съжалявате за това, когато научите за братовчедка си Пентея! Тя няма да бъде ваша!

Последните думи не се чуха, защото кочияшът удари конете и каляската тръгна. Ала Барбара бе възнаградена. Тези нейни думи развълнуваха Лушиъс така, както нищо, което му бе казала по време на дългата им среща. Той направи няколко бързи крачки напред, лицето му изразяваше отчаяно безпокойство, ръката му се вдигна, сякаш да спре каретата, но бе твърде късно. Барбара си замина. Безгранично доволна, че успя да го разтревожи, тя се излегна върху меката облегалка и се засмя.

Смехът й обаче не беше весел, дори премина в нещо, подобно на ридание. Тя извади носна кърпичка, допря я до очите си, а след това разкъса на малки парчета изящно бродираната батиста и скъпата дантела.

— Това му причини болка — каза си тя на глас. — Ще му дам да се разбере, след като може да предпочете тази безцветна кукличка пред мен!

Но мисълта, че Лушиъс е предпочел друга жена пред нея, не я оставяше на мира. Не намаляваше болката в гърдите й, нито усещането й, че е смачкана и унизена. Всяка частица от тялото й я болеше така, сякаш нанесеното й оскърбление не бе душевно, а физическо.

Барбара все още не можеше да повярва, че тя — най-известната красавица в цялата страна, е предложила себе си на един разбойник и е била отхвърлена. Не можеше да повярва, че всичко това наистина се бе случило с нея, че поканата, която бе отправена толкова открито и дръзко от нейна страна, бе отхвърлена. Мислеше си, че навярно е някаква грешка. Но тя знаеше, че не е. Все още усещаше безмилостния хлад на неговите устни. Тогава беше разбрала, че той наистина е равнодушен към нея. Това беше невъзможно, невероятно и все пак истина. Той остана равнодушен към нея! Намери се мъж, който можа да устои пред нейния чар, пред комплименти и съблазън, които правеха от всеки друг, върху който тя бе спирала погледа си, неин покорен и обожаваш я роб.

За първи път в живота си Барбара започна да се страхува от онова, което я очаква в старостта. Това време беше още далеч и все пак след преживяното тази вечер тя вече можеше да си представи какво ще почувства, когато мъжете започнат да я подминават, когато вече няма да може да избира любовниците си. Тогава, когато ще бъде принудена да пада все по-ниско и по-ниско, докато цената на подаръците, с които тя ще ги дарява, не стане по-висока от тази на благосклонността, която някога е била ценена повече от всички богатства на кралството.

Тя си помисли за краля и за властта, която имаше върху него, за мъжете, които бе имала преди него и за обожателите, които бяха обсаждали нейните апартаменти, умолявайки я само за едно докосване на ръката й, за един поглед на сияйните й сини очи. Колко често им се присмиваше и заплашваше да извика лакеите, за да ги изхвърлят заради дръзкото им поведение. Как ли ще се чувства, когато един ден се окаже, че никой не чака в приемната й, когато по-млади и по-красиви жени ще заемат мястото до краля, което сега принадлежи на нея. Тя се беше страхувала от кралицата, но само преди да я види. Въпреки че след сватбата Чарлз отново се бе върнал при нея, това не означаваше, че той ще остане неин благодетел завинаги.

Тя го държеше с красотата си, със страстта, която събуждаше в него, с факта, че му бе родила две и без съмнение ще му роди още деца. Ала мъжете не са верни от благодарност, защото една жена е по-хубава и по-желана, отколкото нейни съпернички. За момент Барбара усети някакво предчувствие, от което потръпна, сякаш я бе докоснала ледена ръка. И тя отгатна, че това бе ръката на времето.

Като ясновидка тя едва ли не виждаше лицата на тези, които ще се превърнат в нейни съпернички. Виждаше ги така ясно, сякаш пътуваха заедно с нея в подскачащата по каменистия път каляска. Жените, които Чарлз ще обича, които ще получават подаръците, парите и властта, които сега бяха нейни. Тя обаче щеше да се бори за всеки сантиметър, всяка крачка, за да запази всичко, което бе придобила, за да получи още повече и да задържи несигурната привързаност на краля към себе си. Знаеше, че колкото и да се бори, ще дойде ден, когато ще загуби. Времето ще й отнеме последния остатък от красотата заедно с него и последното късче от властта, на която се наслаждава сега. Днес бе само началото. Един мъж й отказа, защото обичал друга жена. Той й говореше за любовта и твърдеше, че тя не знае какво е най-хубавото в нея. Също така й бе дал един съвет, който беше правдив и верен, който за съжаление нямаше намерение да последва. Тя ще гони това, което иска, каквото и да е — мъж, скъпоценност или просто нещо вкусно, с жадност и лакомия, на които няма да се противопоставя, защото тялото й, независимо от неговата красота, ще управлява нейните мисли.

Дълбоко в душата си тя започна да изпитва съжаление към самата себе си. Въпреки това не можеше да потисне бесния си гняв срещу Лушиъс. Тя го мразеше с ожесточена и кипяща омраза, която я изгаряше като треска и изсушаваше устните й, които се бяха напукали сякаш от жажда. Знаеше, че го желае така, както никога по-рано не бе пожелавала нито един мъж, дори Филип Честърфийлд, когото бе обичала повече от всеки друг.

Не обич изпитваше тя към Лушиъс, а болезнена жажда, от която целият свят й изглеждаше пуст и безсмислен, защото не успя да разбере какво означава да бъде обладана от него. Чувстваше се съвсем сама в някаква безжизнена пустиня, изпълнена с нещастия. Отлично разбираше, че тази самота е само физическа, ала от това не ставаше по-поносима. За пръв път в живота си Барбара изпитваше мъката на несподелена страст и тя оставяше трайни белези в душата й, които щяха да я измъчват и неуморно да я тревожат до края на живота й.

Лушиъс бе първият мъж, който устоя на нейния чар. През идните години те щяха да станат повече, но нито един от тях нямаше да й причини такава разрушаваща душата болка, каквато тя изпита в първите минути, след като напусна разрушения параклис, когато пламъкът на желанието започна бавно да угасва. Усещането на болка и празнота остана в душата й и тогава, когато тя беше вече изстинала и спокойна. Само пръстите й все още стискаха разкъсаната на парченца носна кърпичка.

Бяха вече пропътували около пет мили и се движеха с добра скорост, когато с рязък тласък, от който Барбара политна на пода, конете се заковаха на място и каретата внезапно спря. Последва кратка заповед и слугите застинаха с вдигнати ръце. Барбара погледна навън и видя разбойник на черен кон. Той държеше пистолет, насочен право към сърцето й. Тя стана от седалката. Нужно й бе известно време, за да събере разпилените си мисли и да разбере, че разбойникът срещу нея е Лушиъс. Той бе сложил отново маската си, обаче тя го разпозна безпогрешно по черното бродирано палто и бялото му дантелено жабо. Видя и познатите й очертания на брадичката и решителното изражение на твърдите устни, които съвсем скоро бе докоснала със своите.

— Какво желаете?

Тя отправи въпроса високомерно, с присъщата си предизвикателност. Ала изведнъж думите заседнаха в гърлото й.

— Излезте! Искам да поговоря с вас.

Той още беше на седлото, но като видя, че тя няма намерение да му се подчини, скочи на земята, без да сваля пистолета, и я изчака да слезе от каретата.

— Какво искате от мен? — отново запита тя.

— Кажете на вашите хора да мируват докато приключим разговора си!

— Това пък защо?

— Защото така ви казвам. Побързайте, нямам време за губене!

Все още недоумяваща, тя успя да възвърне постепенно самочувствието си. Нареди на слугите си да изчакат и се обърна с насмешка към Лушиъс:

— И сега какво? Аз, разбира се, съм изцяло готова да се подчинявам на вашите заповеди.

Той не обърна внимание на саркастичния й тон и каза рязко:

— Отместете се на няколко крачки от каретата. Не искам слугите ви да ни чуят.

Тя му се подчини. Когато те се отдалечиха достатъчно, за да не могат слугите да ги чуват, тя се обърна към него така рязко, че богатите поли на разкошната й рокля се развяха.

— Е, и? — попита тя. — Започнали сте да се разкайвате, че сте ме пуснали да си вървя?

— Последвах ви по съвсем друга причина — отговори разбойникът. — Преди да си тръгнете вие казахте нещо за моята братовчедка Пентея. Къде е тя сега и какво искахте да кажете с последните си думи?

— Аха! Значи, вие страдате от любопитство — присмя му се тя. — Обаче от мен няма да чуете нито дума. Няма съмнение, че когато дойде време, новината сама ще стигне до вас.

— Казвайте веднага какво имахте предвид — настоя Лушиъс.

— А ако откажа? — попита Барбара.

— Тогава ще стрелям — отвърна той и заплашително вдигна пистолета.

— Какво полза ще имате от мен, ако умра? — усмихна се Барбара. — Пак няма да разберете какво става с вашата скъпоценна братовчедка.

— Няма да ви убивам, лейди Касълмейн — каза й Лушиъс. — Нямам навик да убивам хора, освен тези, които са толкова гнусни и долни, че светът ще живее без тях по-добре. Също, така нямам намерение да ви ставам съдник. Аз се тревожа за моята братовчедка Пентея, която ми е по-скъпа от живота и заради която съм готов да забравя благородните си обноски спрямо дами като вас. Както вече ви казах, аз съм човек, притиснат до стената. Ще ми кажете какво е станало или ще стрелям! Не съм забравил, че вашите хора не са въоръжени и сте безсилна да ми попречите. Вие няма да умрете, лейди Касълмейн, вие само ще получите белези, а белезите не са украшение, подходящо за красивите жени. Един дълъг белег върху това бяло рамо например…

— Няма да посмеете!

Барбара буквално избълва думите си срещу него, ала той сякаш не забеляза това.

— Жена, на която й липсва пръст, е обект на съжаление. Хората ще ви съжаляват, лейди Касълмейн, а това надали ще ви бъде приятно.

— Не вярвам на вашите заплахи и нищо няма да ви кажа. След като Барбара изкрещя тези думи, Лушиъс вдигна пистолета и го насочи към съблазнително подалото се от дълбоко изрязаното деколте бяло рамо. Той внимателно се прицели и спокойно започна да брои:

— Едно… две…

Пръстите му като че леко натиснаха спусъка и Барбара извика:

— Проклет да сте! Щом толкова искате да знаете, надявам се новината да ви хареса. В тази минута вашата безценна братовчедка я омъжват за Рудолф. Трябват му нейните пари и тя ще стане негова жена, за да може той да заживее в Ставърли и да направи имението такова, каквото е било едно време. Надявам се, че сега сте доволен, скъпи ми лорд Ставърли, когото в най-близко време ще окачат на бесилото и при това напълно заслужено!

— Къде се извършва брачната церемония?

Въпросът му прекъсна отмъстителните викове на Барбара. За секунда тя се поколеба, но видя, че новината дълбоко го е уязвила и с пълен възторг, забравила що е предпазливост, започна да разкрива кроежите на Рудолф.

— Те се венчават в черквата на имението Ставърли. Харесва ли ви това? В същата тази църква, която трябваше да бъде ваша и в която, ако не бяхте преследван от закона разбойник, за чиято глава е обещана награда, вие самият щяхте да се венчаете за нея и да я направите своя съпруга!

Последните думи тя извика с пълен глас, за да може да я чуе, защото Лушиъс вече не беше до нея. Чул думата „Ставърли“, той се метна на коня, хвана юздите и пришпори жребеца! Лушиъс се понесе напред, без да погледне Барбара и без да се обърне поне веднъж.

Тя гледаше подире му, докато той и конят му не се скриха в сянката на дърветата и не изчезнаха от погледа й.

Горчива усмивка бавно изкриви устата й. Луната вече избледняваше и първите плахи лъчи на изгрева озариха небето на изток. „Ставърли е на много мили оттук. Лушиъс ще пристигне твърде късно!“ — помисли си тя.