Барбара Картланд
Опасна любов (14)

Глава четиринадесета

Кралицата направи последен бод върху бродерията си и я показа на Пентея.

— Става много хубаво, нали, лейди Пентея?

— Прелестно е, мадам — възкликна младото момиче. — Ваше величество бродира толкова фино! Съмнявам се, че в цяла Англия има жена, която може да го прави като вас.

— Учили са ме монахини в Португалия — с усмивка отговори кралицата.

Тя сгъна ръкоделието си и вдигна очи към ликовете на светиите, които украсяваха стените на стаята. Сякаш споменът за добродетелните жени, които я бяха учили на ръкоделие, насочи мисълта й към по-възвишени неща. Устните й леко се размърдаха и Пентея разбра, че кралицата шепне молитва.

На младата придворна винаги й се струваше странно, че апартаментите на кралицата в двореца са обзаведени скромно и непретенциозно, докато хората не преставаха да говорят за великолепието на жилището на Барбара Касълмейн. Може би защото кралицата никога не бе тревожила височайшия си съпруг с молби за подаръци, нито бе пожелавала ценните и разкошни мебели и други предмети, украсяващи парадните зали, които биха могли толкова лесно да се пренесат в нейните покои. Тя се задоволяваше с картини с библейски сюжети, с религиозни книги до леглото си. Макар да не бе споделила с нея, Пентея имаше чувството, че младата кралица се гордееше с това, че толкова се отличава от другите жени, които търсеха благоволението на нейния съпруг.

Както повечето хора, чиято привлекателност зависи от израза на лицето и от вътрешния чар, кралицата понякога изглеждаше много хубава, а понякога — бледа и невзрачна.

Слугини донесоха на кралицата няколко тоалета, за да избере един от тях за вечерта. Тя се колебаеше кой от тях да предпочете, като не забравяше и за бижутата, които трябваше да съчетае с роклята. Сред дрехите имаше една рокля от плътен бял сатен на фигури, която беше богато украсена с алена дантела. Кралицата я носеше с красива огърлица от рубини, подарена й за сватбата от роднини в далечна Португалия. Пентея харесваше тази рокля, защото аленото много отиваше на Нейно величество и освежаваше тъмните й очи и коса. Тя искаше днес кралицата да изглежда особено добре, защото кралят я бе предупредил изрично, че тази вечер двамата ще вечерят в интимен кръг и ще присъстват съвсем малко придворни.

Тъкмо в такива случаи кралицата имаше възможност да завоюва благосклонността на съпруга си и да му докаже, че в много неща тя далеч превъзхожда Барбара Касълмейн, на която той отделяше толкова много време. Разбира се, кралицата не би могла да съперничи с красотата на Барбара, защото нейната хубост нямаше равна на себе си не само в двореца, но и в цялата страна.

Една нейна усмивка можеше да омагьоса сърцето на всеки мъж и да го накара само да изскочи от гърдите му. Дори разярената тълпа, която бе заплашила да преобърне каретата на Барбара, възмутена от слуховете за нейната разточителност и алчност, вместо с проклятия я бе обсипала с възхищение, когато Барбара бе отворила прозорчето на каретата и беше се показала на тълпата със своята усмивка на Цирцея, само че тя не превърна, както бе сторила това Цирцея, хората в свине, а точно обратното — направи от свинете хора.

Не, кралицата не можеше да съперничи на Барбара по външен вид, обаче притежаваше други, по-възвишени качества, които кралят харесваше и уважаваше. Тя бе остроумна, а той ценеше това, докато Барбара бе лишена почти изцяло от чувство за хумор. Кралицата беше уравновесена и лесна в общуването, докато Барбара имаше бурен темперамент и с всеки месец нейните скандали, предизвикани от лошото й настроение, ставаха все по-чести. Кралицата се държеше с достойнство и самообладание, съответстващи на положението й, докато Барбара не можеше да се контролира и се ръководеше само от желанията и прищевките на своето тяло, като понякога се държеше по-зле от търговка на пазара или от миячка на съдове в някоя таверна на Флитстрийт.

— Облечете си бялата рокля, мадам — каза Пентея, като забеляза, че кралицата иска да посегне към роклята от кафяв брокат с оранжева гарнитура, която я правеше бледа и угасяваше огънчето в очите й.

Тя го каза импулсивно, забравяйки в тази минута, че според дворцовия етикет не трябва да изказва мнението си, докато не я попитат. Но кралицата й се усмихна и каза:

— Вие винаги имате добър вкус, лейди Пентея. Ще направя както казвате.

Прислужниците изнесоха другите тоалети от стаята и когато двете останаха сами, кралицата каза с лека тъга:

— Смея да твърдя, че каквото и да си сложа, няма голямо значение, защото не съм красавица, което ми е добре известно.

В гласа й имаше нещо толкова тъжно и безнадеждно, че Пентея усети, как очите й се наливат със сълзи.

— О, мадам, не бива да говорите така — възкликна тя, — защото има много видове красота и аз често си мисля, че доброто сърце на Ваше величество и благите ви мисли озаряват лицето ви с хубост, която не е за този свят и в която има нещо възвишено.

Кралицата явно бе трогната, макар че поклати глава, сякаш не можеше да приеме за истина това, което каза Пентея.

— Вие сте ми вярна и предана, лейди Пентея — замислено продума тя. — Аз дължа благодарност както на вас, така и на леля ви за добрината и верността, които вие постоянно проявявате към мен, откакто пристигнах в Англия.

— За нас е голяма част да ви служим, мадам — отговори Пентея и думите й бяха искрени.

— Приятно ни е да се радваме на вашето присъствие в Уайтхол — продължи кралицата. — Сега мога съвсем искрено да кажа, колко ми е приятно, че злобните и ужасни обвинения срещу вас бяха разобличени като неверни.

— Благодаря ви, мадам — каза Пентея.

— При все това те оставиха някои следи — меко отбеляза кралицата. — Вие сте бледа, лейди Пентея, и под очите ви има тъмни сенки, които не забелязах, когато за пръв път дойдох в Уайтхол.

В тази минута Пентея усети, че пред нея се открива една възможност да каже на кралицата какво лежи на сърцето й. Тя искаше да направи това още преди съдебния процес, когато бе предупредила Лушиъс, че Рудолф е решил да го залови. Много по-лесно би било да се обърне към краля, но тя се страхуваше, че Чарлз няма да я изслуша, особено след резкия укор, който получи от него в деня, когато бяха яздили в парка и сър Филип дойде с молбата си да му дадат войници.

Оттогава тя се страхуваше да постави този въпрос, но бе сигурна, че кралицата ще я изслуша внимателно и със съчувствие. Екатерина беше млада, но разбираше човешките души като много по-възрастен човек и Пентея знаеше, че всяка молба за помощ или утеха ще намери отклик у нея, стига тази помощ да не надминава човешките възможности.

Пентея си помисли, че никога няма да получи по-добър шанс, защото много рядко оставаше насаме с кралицата. Това се случи днес само защото едната от придворните дами се беше почувствала зле, а другата отиде да я придружи до покоите й.

Един бърз поглед към часовника до леглото на кралицата, където през нощта гореше лампа и който бе един от най-скъпите й предмети, показа на Пентея, че тя разполага с повече от пет минути. Без да се колебае повече, тя каза бързо:

— Имам да кажа на Ваше величество нещо от извънредно голяма важност. Ще бъде ли прекалено дръзко от моя страна да помоля Ваше величество поне да ме изслушате?

— Но разбира се, че ще ви изслушам — отговори кралицата. — Елате, нека седнем до прозореца.

Тя прекоси стаята и се насочи към двата тапицирани с кадифе стола с високи облегалки, поставени така, че от тях се виждаше градината долу. Пентея я следваше, като усещаше силно нетърпение да изкаже молбата си, както и вълнение от своята неспособност да се изрази така, че Нейно величество да разбере колко трогателна в действителност е историята й. Животът на Лушиъс зависеше от това дали ще успее да говори достатъчно убедително. Внезапно почувства, че думите я напускат, а красноречието й убягва, че е останала само със силния до болка копнеж в сърцето си и желанието да може братовчед й да получи прошка и да си възвърне положението в обществото, което му се полагаше по рождение.

Тревожните й мисли сигурно се бяха отразили съвсем ясно върху лицето й, защото след като седна, кралицата се обърна към нея и й протегна ръка.

— Кажете ми всичко със собствени думи, мила. Много добре зная колко много се старае човек да бъде красноречив, когато трябва да моли за нещо, което му е твърде скъпо. Но думите са само обвивка за нашите чувства. Говорете просто и обикновено и аз ще ви разбера. Пък и наистина е по-добре да се изразявате просто, защото понякога английският език все още ме затруднява.

Тогава Пентея намери необходимите думи. Тя коленичи до стола на кралицата и изля пред нея сърцето си, като разказа на Нейно величество всичко, което знаеше за Лушиъс. Какво той беше направил за самата нея и как бе спасил от бесилка и каторга други хора, несправедливо обвинени в престъпления, които никога не са вършили. Ако кралицата от време на време трудно разбираше думите, бледото лице на Пентея и умоляващите й очи бяха достатъчно красноречиви, за да я убедят, че тя моли за дело, което е справедливо.

Когато Пентея свърши, по лицето й се стичаха сълзи, широко отворените й очи не се откъсваха от лицето на кралицата, а ръцете й бяха сплетени в молба.

— Разказах ви всичко това, мадам — каза тя накрая, — с надеждата, че вие може би ще пожелаете да говорите с краля. Казах ви истината, цялата истина, както я зная. Убедена съм, че каквото и да е вършел братовчед ми Лушиъс, той винаги е оставал честен и благороден и че в цяла Англия нямат по-предан слуга на Негово величество.

Кралицата леко въздъхна, наведе се и помилва светлата й коса.

— Виждам колко много означава всичко това за вас, мила — каза тя. — Вие го обичате, нали?

— От цялото си сърце и душа — отговори Пентея простичко.

— И ако това е възможно, ще станете негова жена, нали? — попита кралицата.

— Бих тръгнала след него дори накрай света, ако той само беше ме повикал с пръст — допълни Пентея. — Аз го обичам, мадам, той — също. Нашата любов е толкова прекрасна, че сигурно ни е дадена от самия Господ.

Кралицата отново въздъхна. По лицето й пробягна сянка и Пентея разбра, че в тази минута тя мисли за своята любов към краля, която оставаше несподелена. След това със забележимо усилие кралицата се отърси от мислите си и се съсредоточи не върху своите проблеми, а върху тези на Пентея.

— Ще видя какво мога да направя — промълви тя след кратка пауза. — Както самата знаете добре, това няма да е лесно. Но когато ми се предостави подходяща възможност и Негово величество се окаже благосклонен да ме изслуша, ще му кажа всичко, което ми разказахте сега.

Пентея целуна ръка на кралицата.

— Не зная как да ви благодаря — каза тя.

— Ще ми благодарите, когато има защо — отвърна Екатерина. — Струва ми се, че Негово величество, ако не друго, поне ще одобри вашата вярност към лорд Ста… как се произнася това име? Към лорд Ставърли.

— Съвършено правилно, мадам, лорд Ставърли — потвърди Пентея.

Тя би искала да каже още нещо, но в този моментна вратата се почука и в стаята влезе една от прислужниците с кана парфюмирана вода, с която кралицата трябваше да се измие, преди да смени тоалета си.

Време беше Пентея да се оттегли. Тя още веднъж поднесе към устните си ръката на кралицата, направи дълбок поклон и застана отстрани, за да могат другите две придворни дами да поемат задълженията си. Когато Пентея се обърна към вратата, кралицата каза тихо:

— Няма да забравя това, което ми разказахте, лейди Пентея, и ние двете трябва да го помним в нашите молитви.

Пентея разбра, че това е директен опит да я утеши и да й даде надежда. Тя вървеше по дългия коридор, който водеше към апартаментите на кралицата, и усещаше как към обичайната й привързаност към дребната кралица започва да изпитва топлина и искрена благодарност. Не беше лесно да си жена на най-веселия и популярен крал, който някога бе седял на английския трон. Короната наистина й тежеше, защото тя обичаше човека, който бе поставил венчалната халка на ръката й. За разлика от много други жени в двора, би била много по-щастлива, ако той беше обикновен благородник, а не крал, който може да предложи много неща на амбициозните и алчните.

Пентея стигна до покоите на леля си. Както и беше очаквала, тя завари лейди Дарлингтън да седи на дивана с разтворена в скута книга и със затворени очи. Пентея много добре знаеше, че книгата е само претекст. Лейди Дарлингтън винаги я отваряше с решителността на човек, който възнамерява да прекара няколко часа в четене, ала преди да стигне до края на първата страница очите й се затваряха и тя кротко заспиваше, докато книгата лежеше върху скута й отворена на същата тази страница, на която беше отворена и вчера, и онзи ден.

С влизането си обаче Пентея стресна лейди Дарлингтън и миглите й трепнаха. В следващия момент тя бавно си отвори очите и видя Пентея, която й се усмихваше.

— Добре ли си починахте, лельо Ан? — попита тя. Херцогинята издаде звук, който приличаше на пръхтене и изразяваше възмущение.

— Аз четях — каза тя раздразнено. — И само за секунда притворих очи.

Пентея направи всичко възможно да не се разсмее, но в очите й проблясваха лукави искрици.

— Извинете ме, лельо, че прекъснах четенето ви, но е време да се преобличаме. Нали не сте забравили, че днес сме на вечеря при лейди Хайд?

— Разбира се, че не съм забравила — отвърна й лейди Дарлингтън, макар че се бе случило точно това. — Та нали лейди Хайд дава тази вечеря специално за нас!

— Надявам се да няма много гости — каза Пентея. — Всички ще ме разпитват за Нюгейт, пък аз се кълна, че не желая и да мисля за затвори, камо ли да разправям за тях.

— Ти си на мода сега — промърмори лейди Дарлингтън. — Днес имах не по-малко от петнадесетина посетители. Не мога да не се забавлявам, като си помисля, че през цялото време докато те нямаше едва половин дузина хора минаха за броени минути и едва ли не пълзяха от страх, че някой може да ги види.

— Това показва колко струват приятелствата в двореца и колко малко трябва да се обръща внимание на хорските уверения във вярност и благосклонност — усмихна се Пентея.

— На вечерята ще присъства и Рудолф — добави леля й. — Той поне ни остана верен, защото идваше едва ли не всеки ден, докато ти беше в затвора.

— И то по напълно очевидни причини — без да иска повиши глас Пентея. — Нямах представа, че той също ще бъде сред гостите, иначе щях да ви помоля да отклоните поканата.

— Защо трябва да го правиш? — учуди се лейди Дарлингтън. — Няма нужда да бягаш от Рудолф или да избягваш срещите с него. Ако нямаш желание да се омъжиш за него, можеш твърдо да му го кажеш веднъж и завинаги.

— Но той не желае и да чуе за отказ! — въздъхна Пентея. — Той иска парите ми, лельо, аз съм сигурна в това, и не изпитва истинска любов към мен, колкото и да се кълне в това. Виждала съм го как гледа лейди Касълмейн, и много добре зная на кого принадлежи сърцето му.

— Един мъж може да обича една жена и да желае друга — отвърна й лейди Дарлингтън. — Същевременно аз нямам особено желание да те видя омъжена за Рудолф. В него има нещо, което не ми вдъхва доверие, макар че не мога да определя точно какво е то.

Пентея би могла да й каже, но се сдържа, макар думите да напираха в устата й. Леля й вече бе доста възрастна и щеше да се разтревожи много, ако научеше, че Лушиъс е жив и го застрашава голяма опасност. Засега най-доброто бе да мълчи и да остави херцогинята в неведение относно тази крайно заплетена история.

Останала сама в стаята си, Пентея си помисли колко много би искала да бъде откровена с леля си и с всички останали. Само да можеше да заяви открито, че обича Лушиъс! Тогава всичко би било много по-лесно. Тя ненавиждаше лъжата и измамата, не искаше да се преструва, че не знае кой е Бялото жабо и защо той я беше спасил. Всеки път, когато й се налагаше да прави това, й се струваше, че върши предателство спрямо него, и все пак знаеше, че така е по-добре. Нищо хубаво нямаше да се случи нито на него, нито на нея, ако властите разберат, че помежду им съществува някаква връзка, още повече кръвно родство.

Пентея въздъхна тежко и се огледа. Трябваше да реши, както преди малко кралицата, какво да облече тази вечер. Нямаше специални причини да се труфи или да изглежда по-добре от обикновено. И все пак като приключи с тоалета си, тя беше принудена да признае както пред Марта, така и пред себе си, че наистина изглежда по-добре от всякога.

Не друг, а Марта в крайна сметка избра тоалета й, като донесе роклята, която бе довършила същия следобед, и накара Пентея да я сложи, въпреки възраженията й, че роклята е прекалено официална за обикновена вечеря у лейди Хайд.

— Аз съм я шила, м’лейди — каза Марта, — през всичкото време докато бяхте в затвора. Моля ви, направете ми удоволствие и я сложете, защото много ми се иска да ви видя с нея.

Пентея отстъпи на молбите й. Когато бе готова и се погледна в огледалото трябваше да признае, че това е най-хубавият тоалет, който някога бе имала. Роклята беше бяла, както и тази на кралицата, но от друг плат и с друга кройка.

Роклята на кралицата беше от плътен сатен, тежък и твърд, който падаше от кръста й надолу на едри гънки. Роклята на Пентея също бе от сатен, обаче толкова тънък, мек и гъвкав, че прилепваше към тялото й, подчертавайки изящните линии на гърдите и кръста, и падаше надолу с бляскави гънки върху пола от дантела, толкова фина, толкова нежна, сякаш бе изтъкана от пръстите на феи, а не от човешки ръце.

По ръкавите и по дълбоко изрязаното деколте също имаше дантела. Дантела украсяваше и носната кърпичка, която Марта бе ушила за нея и която й напомни задруга, която тя някога бе нейна, а сега сигурно се намираше до сърцето на мъжа, когото обича.

Пентея нямаше тежки бижута, които би могла да сложи с тази рокля, и затова в косите си сложи две бели рози, а трета закрепи сред дантелите на деколтето си. Техният аромат й напомни за розите в Ставърли и пробуди внезапен копнеж по родния й дом.

Тя разбра, че животът в двореца не й е по сърце. Той може да е весел, възхитителен и прекрасен за известно време. Обаче тя би предпочела да живее у дома, в провинцията, където вместо кралските музиканти пеят птици и ароматът на цветята обгръща къщата и градината по-приятно от екзотичните парфюми, които изпращаха на Чарлз от Франция и които бяха станали изключително модни сред дамите и кавалерите от двора. Ставърли — ето къде искаше да живее тя. Но не сама! Разбра това с внезапна яснота и то й причини болка. Дори в Ставърли тя няма да намери щастие и душевен мир, ако до нея не бъде Лушиъс. Животът без него би бил блудкав и безцветен. Тя му принадлежи и нищо не я привлича, докато той е далеч и не може да споделя всичко това с нея. Очите й се напълниха със сълзи само при мисълта колко непоносимо изглежда бъдещето й, ако тя и Лушиъс останат разделени. Но тя знаеше, че сега не е време да тъгува и да се самосъжалява. Огледа се в огледалото и вместо да се зарадва на собствената си красота и деликатната прелест на новата рокля, тя само си помисли, че би искала Лушиъс да я види облечена в нея.

Гласът на леля й от хола я накара бързо да грабне едно кожено наметало, да целуне Марта по бузата и да изтича от стаята. Апартаментите на лейди Хайд бяха доста близо, но им потрябва доста време да стигнат дотам, защото на всяка крачка срещаха познати и гости на двореца. Всеки от тях искаше да спре и да поздрави Пентея с благополучното спасение. Пентея механично отговаряше на всеки, защото мислите й бяха далеч оттук. Това настроение не я напусна през цялата вечер, дори когато вечерята приключи и по-възрастните седнаха да играят карти, а Пентея, дъщерите на лейди Хайд и няколко млади джентълмени отидоха в друга стая. Младите започнаха своите игри и Пентея постепенно се развесели. Тя беше много млада и се увлече от играта на „Моята любов започва с А…“, една от любимите в двореца, след която, насядали в кръг те преминаха към „Търся, търся пантофка…“

Веселието стана бурно и шумно. Отдавна бе минало, полунощ, когато лейди Дарлингтън се надигна много доволна от масата, на която играеше карти, прибра печалбата си и се закани да си тръгва. Тя дочу смеха на Пентея от съседната стая и сподели с лейди Хайд колко е радостна, че сега детето е щастливо и доволно.

— Тя мина през много тежко изпитание.

— Настина — кимна съчувствено лейди Хайд, — ще трябва да бъдете много внимателна с нея известно време. Такива преживявания оставят дълбоки следи, които не се лекуват много лесно.

Двете дами седнаха на дивана и дълго си приказваха. Часът отдавна беше минал два, когато Пентея разбра, че е късно и с виновен израз на лицето побърза да намери леля си.

— Лельо Ан, защо не ми казахте, че искате да се приберете? Сигурно сте уморена. Много ме е срам, че съм ви накарала толкова дълго да чакате.

— Беше ми приятно да видя, че се забавляваш, мила — отвърна леля й.

— Ужасно много се смяхме — каза Пентея. Бузите й пламтяха, а очите светеха от радост. — Това беше детска забава, но толкова весела!

— Мога ли да ви придружа до вашите покои, лельо Ан, ако наистина се прибирате? — попита Рудолф.

Гласът му беше учтиво съчувствен и Пентея го погледна с крайчеца на окото.

Той беше я учудил с поведението си тази вечер. Не правеше усилия да бъде до нея, държеше се приятелски и ненатрапчиво, от сърце участваше във всичките игри и не правеше нищо, което би могла да определи като досадно или в някаква степен неприятно. Сега тя само за секунда се почуди, дали не е сгрешила, дали той не се интересува от нея повече. След това си спомни отношението му към Лушиъс и сърцето й пак се ожесточи срещу него.

— Сами ще се приберем, братовчеде Рудолф, благодаря — отговори вместо леля си Пентея и Рудолф сконфузено се отдръпна.

След половин час те вече бяха в покоите си. Пентея целуна херцогинята за лека нощ и отиде в своята стая. Тя не бързаше да се съблича и седна до прозореца, загледана в лунните отблясъци върху спокойните води на Темза. Мислеше си за една друга лунна нощ преди пет години, когато тя чакаше в сянката на дърветата Лушиъс да се върне при нея, след като я освободи от робството на брака й.

Чудеше се къде ли е той тази нощ, дали вижда луната, дали спи в някое горско убежище или пак се е върнал в Ставърли, пренебрегвайки силните на деня, които биха се осмелили да го обезпокоят в убежището му.

Толкова се беше унесла, че не чу лекото почукване на вратата, на стаята си. Чак когато то стана по-настойчиво, тя му обърна внимание и извика на този, който чукаше, да влезе.

За нейно учудване на вратата застана един от лакеите. Този човек беше на служба при леля й отскоро и Пентея помисли, че той все още не знае правилата на дворцовия етикет. Ако се налагаше да й каже нещо, трябваше да се обърне към Марта и чрез нея да предаде каквото му е заръчано.

— Какво има, Томас? — студено попита тя.

— Едно писмо за вас, милейди — обясни той. — Заръчаха да ви го връча лично.

Пентея беше готова да го упрекне за нарушаването на реда, но се сдържа. За миг тя с внезапна радост си помисли, че писмото може да бъде от Лушиъс и че Томас е постъпил правилно, като го е донесъл на нея.

С треперещи пръсти тя отвори писмото. Радостта на лицето й угасна и се смени с разочарование. Почеркът не беше на Лушиъс, а й бе подписано от съвсем друг човек.

„Трябва незабавно да се видя с вас. Това е много важно. Касае се за Лушиъс. Рудолф.“

Пентея прочете бележката два пъти, после се изправи и каза на Томас, който чакаше на вратата:

— Къде е джентълменът, който ви даде писмото?

— Той чака отвън, милейди.

— Поканете го да влезе — каза Пентея.

— Аз му предложих, милейди, но той отказа. Това било неразумно в този късен час, а трябвало непременно да ви каже нещо насаме.

Пентея се поколеба. Молбата й се видя странна, обаче, напоследък й се бяха случили толкова други странни неща. Тя реши, че Рудолф може би иска да й каже нещо, което е по-добре леля й да не знае. Взе наметалото си, но после го остави. Би могла да говори с Рудолф в коридора, ако това му е удобно. Надяваше се никой да не ги види, защото добре знаеше колко бързо и лесно се разпространяваха клюките в двореца, а тъкмо сега всяка нейна необичайна стъпка щеше да предизвика излишни коментари и приказки.

Пентея бързо прекоси хола и излезе в коридора. Рудолф чакаше до вратата. Като я видя да излиза, той се приближи до нея. Осветлението беше слабо и тя не можеше да види израза на лицето му.

— Какво има? — попита тя.

— Трябва веднага да дойдете с мен — каза Рудолф. — Лушиъс е в голяма опасност. Уредил съм да напусне Англия и да замине за Франция още тази нощ. Иска да се сбогува с вас.

— Вие сте уредили бягството му във Франция? — недоверчиво попита Пентея.

— Да. Той дойде при мен и поиска помощ — отговори Рудолф. — Имам приятели, които могат да го преведат през канала, но той иска сам да ви каже това.

— Не разбирам — продължаваше да се колебае Пентея — защо се е решил на такова нещо?

— Помоли ме да не ви казвам нищо — отговори Рудолф — а само да ви заведа при него. Той е тук, в Лондон. Чака отвъд стената, откъдето ще отплава с кораб надолу по Темза. Тръгват призори и той няма много време. Идвате ли?

Пентея цялата трепереше. Не вярваше на Рудолф и все пак думите му бяха убедителни, макар да не очакваше такъв развой на събитията. Няколко минути не можеше да мисли за нищо друго, освен че Лушиъс е пратил да я повикат и тя трябва веднага да отиде при него. Преди да реши нещо или да може да продума, Рудолф я хвана подръка и я поведе по коридора.

— Никой не трябва да ни види — предупреди я той.

Движеха се крадешком, като се прокрадваха от сянка към сянка, както през нощта, в която Пентея отиде в Ставърли, за да предупреди Лушиъс за опасността. Криенето изискваше усилия и Пентея бе забравила всичко друго, освен това, че Рудолф много бърза и не иска никой да ги види. Всичко това се предаде и на нея. Тя също нямаше търпение по-скоро да излезе извън двореца, където, както той й бе прошепнал, ги чакаше каляска.

Колата, която ги чакаше, бе една доста разнебитена и зле тапицирана карета. Щом Пентея се качи, конете тръгнаха рязко и тя си помисли, че макар и без удобства, ще пътуват бързо.

— А сега ми разкажете всичко — помоли тя Рудолф, като слушаше как подковите на конете чаткат по празните улици, осветявани само от луната.

— Няма никаква нужда от моите обяснения — отговори той. — Ще научите всичко в най-скоро време.

Каляската внезапно подскочи и я хвърли върху рамото му. Тя инстинктивно се отдръпна и се намести по-удобно в ъгъла. Помисли, че той е прав и реши, че няма да спечели нищо, като продължи да го разпитва. Най-добре беше да запази мълчание и да изчака да види Лушиъс.

Тъкмо тогава цялата важност на думите му стигна до нейното съзнание за пръв път, откакто ги чу. Лушиъс заминава за Франция! Изпита такава мъка, каквато по-рано не би могла да си представи, че е възможна. Тя ще го загуби. Той я напуска и тя повече няма да го види. В тази минута реши, че няма да го остави да замине сам. Тя ще тръгне с него! Щом той отива в изгнание и тя ще направи същото. Поне ще бъдат заедно. Тя не се замисляше как може да стане това, дали тя ще може да вземе със себе си пари или нещо друго, освен дрехите, с които бе облечена. Всичко това й се струваше без всякакво значение, важното беше да е с Лушиъс.

Тя го обича! Тя го обича толкова силно, че ако той замине, тя няма да може да живее.

Каретата пътуваше вече през полето, конете бясно препускаха в галоп. Пентея погледна през прозореца. Просторни ливади се къпеха в лунна светлина, наоколо нямаше нито една къща. Тя се обърна към мъжа, който седеше до нея и мълчеше.

— Вие казахте, че Лушиъс чака извън градските стени — каза тя. — Къде е той? Колко още ще пътуваме?

— Още малко — отговори небрежно Рудолф и Пентея отново се сви в ъгъла си.

Какво ли се е случило? Защо Лушиъс, който толкова време успешно се криеше от преследвачите си, внезапно се е оказал в още по-голяма опасност от тази, която го заплашваше през тези пет години?

Внезапно в душата й се събуди подозрение и тя отново се обърна към Рудолф и попита:

— Къде отиваме? Настоявам да ми отговорите!

Настъпи кратко мълчание, сякаш той се колебаеше какво да й каже, после отговори:

— Отиваме в Ставърли.

— В Ставърли? — попита Пентея. — Но вие ми казахте, че Лушиъс ще ни чака извън стените. Какво означава това?

— Ние отиваме не в замъка, а в църквата — обясни Рудолф. — Предполагам, че си го спомняте, като дете навярно често сте ходили там.

— Разбира се — нетърпеливо добави Пентея. — Ала защо трябва да отидем там? Защото Лушиъс се крие в нея? Нали ми казахте, че той е дошъл в Лондон?

— Ако желаете да знаете истината — каза Рудолф и тя долови премяна в гласа му, — нямам никаква представа, къде е Лушиъс в този момент. Може да е в Лондон, в Ставърли или в затвора, където му е мястото. Не съм му настойник…

— Вие нямате представа? — повтори Пентея и дъхът й секна. — Тогава защо аз съм тук? И къде отиваме? Отговорете!

Въпросите се лееха от устата й и когато тя млъкна, настъпи мълчание — мълчание толкова зловещо, че тя беше готова да извика от ужас. След дълга пауза Рудолф започна да говори и в гласа му имаше нотки на присмех и на още нещо, което я изплаши повече от всичко останало.

— Отиваме в църквата на Ставърли, Пентея — каза той, — за да се омъжите за мен и да сложим веднъж завинаги край на моминските ви съмнения и страхове, които тъй дълго ни разделяха.

— Значи това е капан! — възкликна Пентея, като се мъчеше да потисне чувството на страх, който се надигаше в душата й, и я изпълваше с безумно желание да закрещи и да удари човека, който седеше до нея.

— Да, това е капан — потвърди Рудолф. — При това трябва да се съгласите, че е много добре измислен. Вие влязохте в него много здраво, мила моя. Не съм очаквал, че всичко ще бъде толкова лесно.

— Значи Лушиъс не е в опасност!

Пентея не можеше да сдържи радостта си. Тя изпитваше такова облекчение, че може да не се страхува за него, каквото трудно би се изразило с думи.

— Лушиъс е в същата опасност, в която е бил винаги — сопнато й отвърна Рудолф. — Късметът му няма да работи вечно. Рано или късно ще го хванат. Но това не засяга нито мен, нито вас. Ние ще се оженим, Пентея, и с вашите пари аз възнамерявам да върна на Ставърли старото великолепие. Когато заживеем тук като съпрузи, кралят ще трябва да ми даде и титлата.

— А защо смятате, че можете да претендирате за титлата и имотите, след като знаете, че той принадлежи на Лушиъс? — попита Пентея.

— Дадоха ми да разбера — отговори Рудолф, — че ако някой член от семейството пожелае да живее в Ставърли и да вложи пари за ремонта и подновяването на стария замък, той няма да срещне пречки от страна на закона при условие, че законният наследник не подаде оплакване.

— Ако си въобразявате, че ще се съглася на това, вие сте луд — каза Пентея. — Искате с хитрост да направите така, че да отстраните Лушиъс. Вършите всичко, което е по силите ви, за да го обесят, и вие да присвоите това, което му принадлежи по право от рождение. Аз ви мразя, братовчеде Рудолф, мразя ви и ви презирам. А сега, след като ми разкрихте своя налудничав план, ще ви помоля да обърнете каретата и да ме закарате обратно в Лондон.

— Вярвате ли, че това е възможно и че аз ще направя нещо подобно? — отговори Рудолф. — Та аз дори нямам пари да платя на кочияшите. Ще оставя вие, моя богата братовчедке, да се погрижите за тази дребна подробност.

— Ще платя на всичките ваши кочияши колкото трябва — каза Пентея, — при условие, че ме закарате обратно в Уайтхол.

— Наистина ли смятате, че толкова лесно ще се откажа от плановете си? — попита я Рудолф. — Пентея, всичко съм подготвил много внимателно. Вие не разбирате какво означава да си просяк, да нямаш в джоба си нито едно пени и да дължиш хиляди лири на кредитори, които не желаят повече да чакат и искат парите си обратно. Това е моето положение днес и това е причината, поради която трябва да се оженим в Ставърли. Само един свещеник се съгласи да извърши венчавка на кредит. Казах на стария глупак, че аз съм Четвъртият маркиз на Ставърли и той се съгласи да почака с плащането. Нито един благочестив кожодер в Лондон не се съгласи дори да ме погледне, преди да съм му дал парите, които иска, за да извърши церемонията по бракосъчетанието ни.

Грубите и горчиви думи я накараха да погледне Рудолф, който сега й се стори съвсем непознат. Той винаги говореше с нея учтиво и умееше да бъде приятен. От всичко това в момента нямаше и следа. Тъкмо това я плашеше най-много от всичко, защото съвсем ясно разбираше, че той е съвсем сигурен в успеха на своето начинание и вече не смята за нужно да й се моли, а показва истинския си вид на човек, решен да извърши нещо низко и долно и е напълно сигурен, че ще успее.

— Братовчеде Рудолф, трябва да ме изслушате — се опита да говори спокойно тя. — Не вярвам, че вие наистина смятате да направите това, което казвате. Но въпреки това вие ме поставихте в много компрометиращо положение, като ме докарахте тук съвсем сама с вас и посред нощ. Прекрасно знаете какво биха казали хората, ако научат за това и аз мога само да ви моля да бъдете джентълмен и да ме върнете под покровителството на леля ми, колкото се може по-бързо. Аз от своя страна ви давам честната си дума, че още утре определена сума ще бъде депозирана на ваше име при адвоката ви или в банката Голдсмит. Нямам представа на колко възлизат вашите дългове, но съм убедена, че не е невъзможно да уредя изплащането им така, че да остане нещо и за вас.

— Ах, колко великодушно е всичко това! — сопна й се Рудолф. — Обаче аз не желая да се възползвам от вашата благотворителност, братовчедке Пентея. Няколко пъти съм ви молил да станете моя жена. Да не говорим за парите ви и за това, че сте влюбена в Лушиъс. Приятно ми е да мисля, че скоро ще бъдем женени. Няма да твърдя, че ви обичам, защото с тази дума много се злоупотребява, най-вече в кръговете, в които се движим двамата с вас. Но аз ви искам, Пентея! Намирам ви за привлекателна и ви желая. Смятам, че това е повече от достатъчно. И понеже много жени са ме смятали за добър любовник, не вярвам вие да бъдете изключение.

— Как смеете да ми говорите така! — извика Пентея. — Вече съм ви казала и ще ви кажа още веднъж: няма да стана ваша жена, дори ако сте последният останал на земята мъж!

Рудолф се засмя.

— Поне имате характер — каза той. — Това е обичайно за членовете на фамилията Вайн и аз се надявам, че нашите деца също ще бъдат такива. Нямате избор, мила моя. Вие ще се омъжите за мен и това ще ви хареса. Когато се върнем в Лондон, вие ще ме придружавате като моя съпруга.

— Няма да се омъжа за вас — повтори твърдо Пентея. — Съмнявам се, че пасторът на Ставърли, който ме познава от дете, ще позволи да ме помъкнете насила към олтара.

— Няма да ви насилвам — каза Рудолф. — Вие ще направите всичко сама, по собствено желание.

В гласа му имаше заплаха, която беше много явна, защото той го каза съвсем спокойно.

— А защо?

В каретата беше много тъмно и тя не виждаше лицето на Рудолф, но знаеше, че той се усмихва.

— Защото, мила моя — каза той, — ако не ми обещаете да се омъжите за мен, когато стигнем Ставърли, аз ще спра каретата още сега и ще ви отведа в гората. На хората, които ни возят, е платено добре. Те няма да обърнат внимание на вашите викове, а не вярвам да се намери някой, който да каже, че вие сте по-силна от мен. Казах, че ви желая, и вие ще станете моя, било с ваше съгласие или без него. Мисля, че след това няма да продължавате да твърдите, че не желаете да се омъжите за мен.

— Няма да посмеете!

— Да посмея!?

Думите му се задавиха в смях. Той протегна ръце в тъмнината и притегли Пентея към себе си.

Тя отчаяно се бореше с него, но без резултат. Чуваше, как се къса дантелата на роклята й. След миг се озова в прегръдките му. Едната му ръка я обхвана силно, сякаш беше от стомана. После със свободната си ръка той я хвана за брадичката, вдигна главата й така, че тя легна на рамото му, и Пентея усети устните му върху своите.

Това продължи толкова дълго, че тя започна да изпитва паника, че ще припадне от съзнанието за собственото си безсилие и безпомощност. След това също така внезапно, както я беше хванал, Рудолф я пусна.

Пентея едва пое дъх и се дръпна обратно в своя ъгъл. Тя още усещаше как силните му ръце притискат нежната й кожа, още й се гадеше от докосването на устните му. Знаеше, че той надделя, че я остави безпомощна и безсилна. Не й оставаше никаква надежда и тя прекрасно разбираше това. Когато закри лицето си с ръце, го чу как се смее.

— Да спирам ли каретата или ще се омъжите за мен? — попита той подигравателно. — Бих ви показал още веднъж, че е излишно да се борите с мен, но работата е там, че не обичам да се целувам в карета. Дяволски неудобно е!

Пентея се чувстваше стъпкана в калта. Това беше унижение, каквото тя никога не бе изживявала и никога не си беше представяла. Не можеше да му отговори, не беше в състояние да отрони нито дума, устните й бяха пресъхнали, а в гърлото й сякаш имаше буца от страх и отвращение.

— Да приемем, че мълчанието означава съгласие — каза Рудолф с непоносимо задоволство. И така, понеже сте съгласна да се омъжите за мен, няма да губим време и ще побързаме към Ставърли.