Барбара Картланд
Опасна любов (10)

Глава десета

Пентея седеше обърната към адвоката, с ръце в скута си и със сериозни очи, докато слушаше въпросите, които той й задаваше, и записваше отговорите й с едно дълго перо, което скърцаше, движейки се по хартията.

— Искам да ми дадете възможно най-точно описание на този разбойник, който, както казвате, е спрял каретата около половин час, след като вие и съпругът ви излязохте от църквата, в която бяхте венчани.

Господин Добсън говореше със сух и леко стържещ глас. Той бе слаб мъж с бледо лице. Беше над петдесетте и имаше вид на човек, който никога не се бе нахранил както трябва и чийто гръб бе изкривен от постоянното навеждане над книжа и документи. Това не му пречеше да се ползва с репутацията на най-реномирания адвокат в Лондон и лейди Дарлингтън бе направила щателни проучвания за него, преди да го наеме да защитава нейната племенница.

Той обърна една страница, изпълнена с невероятно изкусно оформен калиграфски почерк, и когато Пентея не отговори, я погледна изпод вежди.

— Описанието, м’лейди — подкани я той.

Пентея пак не отговори. Тя всъщност се чудеше какво би могла да каже. Беше решила, че нищо няма да я накара да даде описанието на Лушиъс, за да не може да се лепне още едно престъпление на неговото име. Чудеше се колко ли е казал човекът, който е извадил на бял свят тази история след толкова години. Дали например е чул Кристиан Драйсдейл като слиза от каретата да се обръща към Лушиъс с малкото му име? Господин Добсън си прочисти гърлото, сякаш мълчанието й го дразнеше.

— Ако Ваша светлост не възразява, бих искал да й посоча, че за това престъпление е от огромна важност да бъде привлечен към отговорност човекът, който всъщност го е извършил. Вие ми казвате, че разбойникът е накарал съпруга ви да излезе от каретата и да се дуелира с него. Аз, разбира се, не подлагам на съмнение думите на Ваша светлост, обаче трябва да разберете, че ще бъде извънредно трудно този разказ да убеди прокурора и съдебните заседатели в нечия невинност.

— Но това е истината — настоя Пентея.

— Казват, че истината е по-странна от измислицата — отговори адвокатът и за момент лека усмивка изкриви бледото му, почти безкръвно лице. — Ние, разбира се, трябва да кажем истината, а в същото време трябва да направим така, че да звучи правдоподобно.

— Но това е самата истина — възмути се Пентея. — Разбойник… по-точно двама разбойници задържаха каретата и след това единият се дуелира с господин Драйсдейл, в резултат на което той бе убит.

Тя не можеше да се застави да изрече думите „моят съпруг“. Те звучаха прекалено фантастично, прекалено нереално.

— Дуелът, разбира се, не е убийство — каза адвокатът. — Обаче вие знаете, че обвинението, отправено към вас, се различава. Твърди се, че тези мъже изобщо не са били разбойници, ами слуги или главорези, наети от вас, с цел да ви отърват от вашия съпруг, за да можете да получите парите му.

— Това е лъжа — разгорещено отговори Пентея. — Аз се омъжих за господин Драйсдейл тайно по негова молба. Както вече ви разказах, съгласих се да направя това само защото нямаше друг начин, по който да спася живота на брат си. Драйсдейл ме излъга и ме измами. Ала аз разбрах за това едва след като се бях омъжила за него.

— И кой ви предостави тази информация? — попита адвокатът.

Пентея пак мълчеше, защото не смееше да отговори на въпроса. Достатъчно ясно можеше да види колко фантастично звучи разказът й и можеше да съчувства на страха на господин Добсън, че никой няма да му повярва.

Тя знаеше, че би звучало по-достоверно, ако му разкрие, че въпросният разбойник е нейният собствен братовчед. Кой друг би могъл да бъде толкова заинтересован от смъртта на Ричард? Кой друг би рискувал собствения си живот, за да й даде свобода? И все пак, ако тя разкажеше всичко това даже на адвоката си, Лушиъс щеше да бъде разкрит. Тя се страхуваше, че каквото и да каже, ще попадне в капан. И сякаш усетил малко от вълнението й, господин Добсън каза уморено и отегчено:

— Ако не бъдете откровена с мен, лейди, тогава аз бих могъл да ви помогна много малко. Ако не зная всички факти относно случилото се, вероятността в съда да бъдем изненадани с нещо, което най-малко сме очаквали, е голяма. Нещо, което може да докаже нашата неточност, и по този начин да накара съдебните заседатели да се обърнат срещу вас.

Пентея знаеше, че това, което той казва, е логично, ала знаеше също така, че не бива да разкрива цялата — истина за случилото се през онази страшна нощ преди пет години. Как можеше да обясни какво почувства, когато непознатият разбойник й каза, че Ричард е обесен и тя изплака мъката си на рамото му? Как можеше да намери думи да обясни, че в него бе открила сродна душа, че изцяло и абсолютно му се бе доверила докато той решаваше бъдещето й, а след това я спаси от ужаса и деградацията да бъде съпруга на един садист? Всичко звучеше толкова фантастично, мислеше си Пентея. Господин Добсън имаше право. Нито прокурорът, нито заседателите щяха да повярват дори на една дума от разказа й.

Спомни си ужаса, когато я докараха в Нюгейт. Виковете и смайването на гостите на леля й и възмущението на лейди Дарлингтън идваха към нея отдалеч. Когато Марта донесе наметалото и го сложи върху раменете й, тя разбра, че жената плаче. Самата тя със сухи очи се надигна да я целуне по бузата. Не намери сили да каже каквото и да било. Излезе от покоите на леля си, без да каже нито дума. Като в сън мина по коридорите и стълбите, които водеха към портала на двореца.

По това време на нощта наоколо имаше малко хора, но тези, край които минаваха, гледаха с огромно любопитство. Тя се страхуваше, че може да я прекарат пеша по улиците, защото беше виждала как тълпите се подиграват с арестуваните и даже ги замерват с гнили зеленчуци. Мислеше, че ако с нея се случи нещо подобно, ще умре.

За нейно облекчение на портала чакаше карета, но когато се качи вътре, сър Филип я последва с двама войници, които седнаха срещу тях с гръб към конете.

Когато каретата тръгна, й се стори, че сър Филип се чувства неудобно. Помпозната атмосфера и авторитетът, с които беше разговарял с леля й и гостите, събрани в приемната зала, бяха заменени с почти извинително смущение. Сякаш тълпата от хора му беше вдъхнала смелост и сега, когато беше сам с жертвата си, сър Филип се превърна в обикновен човек, който бе оскърбил една лейди, превъзхождаща го по своето социално положение.

Трябва да му е било трудно да повярва, че под тази крехка, мила красота на Пентея се крие сърцето на убиец. Сериозните й големи очи, меките й потръпващи устни биха накарали всеки мъж да почувства, че се държи като грубиян. И сър Филип, който изпитваше сърдечна слабост към всички хубави жени, изпита внезапен пристъп на смущение.

Когато бе напуснал покоите на лейди Касълмейн, той имаше въодушевен вид на рицар, готов да отмъсти за извършено злодейство. Начинът, по който Барбара беше говорила с него, предизвика неговата мъжественост. Обаче сега, след като бе арестувал това момиче, за което му разказаха такива ужасни неща, той имаше усещане, че по невнимание е смачкал с ръце пойна птичка или е измъчвал пухкаво персийско котенце, което е способно на престъпление не повече от едно кърмаче.

Неговото смущение не намаля, когато пристигнаха в затвора Нюгейт. Когато огромните метални врати бяха отключени, в ноздрите им нахлу отвратителна смрад, до ушите им достигнаха плачовете и стенанията на нещастниците, намиращи се зад високите стени.

Пентея не каза нищо, ала при вида на обитателите на Нюгейт лицето й стана мъртвешки бледо. Имаше жени, голи до кръста, които крещяха мръсотии на стражарите или се биеха докато от раните, които си нанасяха с дългите си нокти, не потечеше кръв. Имаше мъже, приковани към стените с вериги, които се бяха впили в крайниците им, причинявайки такива рани, от които се разнасяше отвратителна и непоносима смрад.

Безпорядъкът и тъмнината правеха мястото да изглежда като истински ад. Пентея несъзнателно се притисна към сър Филип, сякаш търсеше защита от човека, който я бе обрекъл на всичко това. Рязко, с глас още по-безапелационен, защото се срамуваше от себе си, сър Филип заповяда на надзирателите да ги отведат в по-добрата част на затвора, където богатите затворници можеха срещу заплащане да останат в по-прилични помещения.

Надзирателката, която отключи вратата, за да им покаже гостната и спалнята, отбеляза, че стаите са „достойни за кралица“. Наистина след ужасите, които бяха видели в другия край на сградата, Пентея бе склонна да се съгласи с нея. Ала дори да беше така, малките схлупени помещения с ниски тавани, мънички прозорчета и мръсни, голи стени, действаха потискащо.

— Можете да си поръчвате храна отвън — каза сър Филип сърдито. — Затворничките ще бъдат радостни да ви прислужват срещу няколко шилинга.

— Благодаря — проговори Пентея за пръв път, откакто бяха обявили арестуването й.

— Ще ви бъде, разбира се, позволено да се срещнете с адвоката си утре — продължи сър Филип. — Предполагам също така, че биха могли да се уредят и други посещения.

— Благодаря ви.

Пентея наведе глава и когато отново я вдигна, свали качулката на наметалото си така, че светлината от натопените във восък фитили блесна по русата й коса и откри малкото й бледо лице, върху което бе застинал израз на уплаха. Почти несъзнателно сър Филип пристъпи напред и взе ръката й в своята.

— Не мога да ви опиша — каза той с нисък глас, в който нямаше и следа от предишната му помпозност, — колко много съжалявам, че трябваше да ви арестувам. Може би има някаква грешка, всъщност съм сигурен, че това е така. Затова ви моля още утре сутринта да изпратите за адвоката си.

Хладно и с гордост, която надделя над най-силните й страхове, Пентея издърпа ръката си от неговата и каза:

— Нямам какво да ви кажа, освен че изпълнихте задълженията си.

Погледът му се сведе пред нейния и той се обърна към вратата, където го чакаше надзирателката. С глас, който странно контрастираше с досегашния му тон, той й каза:

— Погрижете се затворничката да има всичко, което пожелае. Ако нещо й се случи, ще съжалявате.

— Не се притеснявайте, гос’дине. Ние винаги се грижим за тия, дет’ си плащат.

Тя изрече последните си думи с хрипкав смях и сър Филип измърмори някакво проклятие докато бързаше по дългия тъмен коридор. Надзирателката го проследи с поглед, докато се отдалечи, а после се обърна към Пентея и каза рязко:

— Общо десет шилинга за всяка от стаите, м’лейди, а ако искате да ви донесат собствени мебели, ще платите още. Храната колкото струва и два шилинга за оня, дет’ ги носи от кръчмата. Ако пък искате и някоя да ви шета и да ви слугува, това ще са още пет шилинга на ден.

Пентея отвори портмонето, което носеше, и даде на жената две гвинеи. Очите на надзирателката не пропуснаха да отбележат, че портмонето е тежко. Докато захапваше всяка от тях със счупените си зъби, за да провери дали са истински, от лицето й не слизаше мазната усмивка.

— И какво ще иска за тази вечер нейно височество? Да пратя ли момчето отсреща да купи бутилка вино?

— Нищо не искам — отговори Пентея, — абсолютно нищо. Надзирателката я изгледа разочаровано. Парите звъннаха, когато ги мушна в джоба на роклята си.

— Сега ще ви залостим — каза тя и тръгна към вратата. — Ако искате нещо, викнете. Стига в този шум някой да ви чуе.

Цяла нощ Пентея не заспа. Дори не легна на кревата, защото един поглед върху мръсните одеяла и скъсаните чаршафи бе достатъчен, за да изпита чувство на отвращение. Остана на стола, като се боеше даже да се облегне на твърдата дървена облегалка. Знаеше, че на богатите затворници е позволено да вземат в затвора собствени мебели, но не беше предполагала, че това ще бъде толкова необходимо. Мръсните стаи и стените, за които бе сигурна, че са пълни с паразити, я отвращаваха. Но даже леглото й да бе застлано с най-хубавото бельо и най-меките пухени възглавници, вероятността да заспи бе нищожна.

Тя скоро разбра защо тези стаи се смятаха за едни от най-добрите в затвора — защото гледаха към улицата. Въпреки това воят, крясъците и виковете от килиите бяха такива, че само най-крайното изтощение би могло да я накара да заспи.

Седнала на стола пред незапаленото огнище тя си представяше ясно ужасното положение, в което бе изпаднала. Нямаше представа как е била открита смъртта на Кристиан Драйсдейл, ала бе сигурна, че главната заслуга за това се пада на Барбара Касълмейн.

Сър Филип беше дошъл да я арестува веднага след посещението си в нейните покои. Освен това ако знаеше какво му предстои, съпругата му лейди Гейдж нямаше да се появи на вечерята на леля й. Това беше повече от очевидно, въпреки че не можеше да си представи как лейди Касълмейн бе открила, че Кристиан Драйсдейл е бил убит, а тя, макар и за няколко часа е била негова законна съпруга.

На сутринта адвокатът й донесе по-големи подробности по обвиненията срещу нея, а след няколко дни той имаше и по-тежки новини.

— Открили са трупа на господин Драйсдейл. Последните два дни са го търсили, миналата нощ е бил открит и докаран в Лондон.

— Това имали някакво значение? — попита наивно Пентея. — Те и преди да намерят трупа знаеха, че е неговият.

— Да, защото един човек е дал показания, че е видял как е бил убит — отговори адвокатът. — Обаче трябваше да го докажат, което ще могат да направят сега.

— Човек, който е видял как е бил убит? — попита Пентея. — Тогава показанията са били дадени сигурно от един от кочияшите.

— Така е — съгласи се адвокатът. — Той сега е сержант в личната гвардия на краля и доколкото разбирам, ще бъде главният свидетел на обвинението.

— Значи цялото обвинение се гради само върху показанията на този човек — попита тя.

— Да, вие бяхте арестувана само по негови показания — отговори адвокатът. — Сама разбирате, че това не е съвсем достатъчно, но сър Филип е бил принуден да действа така от една дама, чиято власт в двора често надхвърля границите на почтеността и коректната процедура.

Адвокатът говореше сухо и Пентея разбра, че той не е сред почитателите на лейди Касълмейн.

— Вече съм подал жалба — продължи адвокатът. — Обаче се страхувам, че сега, след като има вероятност обвиненията срещу вас да бъдат доказани, тя да не бъде уважена.

— Разбирам това — тихо каза Пентея.

— Разпитали са също и свещеника, който ви е венчал — продължи адвокатът, като погледна записките си. — Доколкото разбирам, той е потвърдил, че церемонията е била извършена в полунощ, както е било заявено.

— Не съм отричала това.

— Трудността, която възниква сега, е да се докаже, че този разбойник наистина е съществувал — продължи адвокатът. — Никой не предполага, че сте убили съпруга си собственоръчно. Това би било очевидно невъзможно като се има предвид, че той е бил едър мъж, а вие сте съвсем дребна и слаба. Обвинението твърди, че сте наели неговите убийци и ако това бъде доказано, вашите действия наистина ще бъдат квалифицирани като убийство.

Постепенно, докато той изграждаше случая, Пентея разбра колко хитра и опасна е атаката на лейди Касълмейн. Беше сигурна, че кочияшът е казал истината. Той просто нямаше защо да скрие, че двубоят между двамата е бил всъщност един честен дуел.

Пентея не се страхуваше от това. Щеше обаче да й е трудно да обясни защо е взела парите на Кристиан Драйсдейл. Въпросът за източника на нейното благосъстояние все още не бе повдигнат, ала момичето бе сигурно, че рано или късно ще бъде открито, че бирникът е носел със себе си голяма сума от събраните данъци. Достатъчно бе един по-находчив ум, за да възникнат подозрения относно произхода на нейното богатство. Малко бяха роялистките семейства, които имаха достатъчно средства. А фактът, че имотите на Ставърли са били конфискувани и не са носели никакви доходи, бе известен на всички.

Много бяха тези, които познаваха баща й и брат й и често бяха изразявали учудването си, че е наследила такова състояние. Без да я разпитват направо, те подхвърляха забележки, които ясно показваха любопитството им.

Беше само въпрос на време преди обвинението да представи всичко съвсем правдоподобно и логично. Кристиан Драйсдейл, възрастен бирник, се влюбва в красивата дъщеря на един от благородниците, когото редовно посещава. Той ухажва момичето и понеже тя се страхува да каже на близките си, че желае да се омъжи за него, се съгласява да избяга посред нощ. Нейният интерес към него обаче е бил насочен към богатството му, което тя е искала да заграби. Затова наема убийци, които, след като измъкват младоженеца от каретата веднага след сватбената церемония, го убиват с нож и помагат на младоженката да избяга с парите му.

Но каквото и да кажеше, каквото и да й се случеше, каквато и присъда да получеше, Пентея бе решила, че с нито една дума или действие няма да разкрие кой е мъжът, спасил я от живот, който би бил по-лош и от смъртта, мъжът, когото тя обичаше с цялото си сърце.

— Описанието на този разбойник, милейди — настоя адвокатът отново. — Висок ли беше или нисък?

— Не си спомням — излъга Пентея.

— Какви дрехи носеше?

Пентея пак поклати отрицателно глава.

— Не може да сте забравили и цвета на палтото му? — запита я господин Добсън.

— Страхувам се, че съм забравила — заекна Пентея. — Освен това аз бях толкова изплашена, че изобщо не го гледах.

Адвокатът остави перото с такова движение, което показваше, че ако бе реагирал в съответствие с чувствата си, би го захвърлил на пода от отчаяние.

— Обвинението твърди — започна след кратка пауза той и гласът му бе леден, — че докато са копали гроба за тялото на мъжа, който е бил ваш съпруг, вие сте се оттеглили в гората с този мъж. Останали сте там с него дълго, а когато сте се появили на поляната, ръката ви е била върху неговата.

— Аз… аз не си спомням това — заекна Пентея.

— Влязохте или не в гората с този мъж? — попита господин Добсън с изчерпващо се търпение.

— Аз… аз не си спомням.

— Лейди Пентея, вие не ми казвате истината — извика адвокатът. — Не мога да твърдя, че разбирам защо искате да защитите този човек, защото повече от очевидно е, че правите именно това. Видели сте го, разговаряли сте с него и сте били заедно в гората и въпреки това твърдите, че не си спомняте нищо за външността му. Сигурен съм, че зад отказа ви съществува някаква причина и ви моля каквато и да е тя да ми се доверите, защото без истината сме абсолютно загубени.

Пентея стана.

— Има нещо, което бих искала да ви кажа, господин Добсън — заговори тихо тя. — Предполагам, че ще помислите, че съм неблагодарна и може би малко луда, обаче ви уверявам, че не съм нито едното, нито другото. Аз просто правя това, което мисля за правилно. Господин Добсън, нямам нужда от вашите услуги.

Адвокатът я изгледа с крайно изумление, после каза рязко:

— Трябва ли да разбирам, че предпочитате да наемете друг адвокат?

— Не, не — бързо каза Пентея. — Вие направихте всичко, което е възможно да се направи за мен. И, повярвайте ми, много съм ви благодарна за усилията, които положихте. Обаче реших, че на процеса не желая да бъда защитавана от никого. Ще се опитам сама да отговоря на въпросите, които ми бъдат поставени от многоуважавания съд.

— Вие сте луда! — извика адвокатът.

— Страхувах се, че ще си помислите точно това — отвърна Пентея. — Но това е решението ми. Ще се явя на процеса и ще се защитавам с всички сили.

— Но… но това е невъзможно — запелтечи господин Добсън.

— Нали законът го позволява? — попита тя.

— Законът го позволява, обаче само един лунатик може да реши да действа по този начин — продължи да й възразява той.

— Значи ме мислите за лунатичка — каза Пентея и се усмихна за първи път. — Обаче аз ви уверявам, че това е най-добрият изход. Не мога да отговоря на въпросите, които ми задавате, не мога да направя това, което искате от мен. Затова не бих искала да ви въвлека в нещо, което от ваша гледна точка е обречено на провал от самото начало.

Господин Добсън шумно затвори бележника си и каза:

— Лейди Пентея, съжалявам за вашето решение повече от колкото бих могъл да изразя това с думи. В същото време не мога да не призная, че сте права. Защото ако не ми кажете това, което ми е необходимо, за да приготвя защитната си пледоария, наистина ще е по-добре сама да поемете делото си. Освен това има шанс вашата красота, ако бих могъл да отбележа това, без да сметнете, че съм непочтен, да убеди заседателите по-успешно отколкото процесуалните аргументи. Както и да е, бих искал да ви пожелая късмет и да ви кажа, че ако имате нужда от мен или промените решението си, аз съм на вашите услуги.

— Благодаря ви, господин Добсън.

Въздъхна с облекчение, когато вратата се затвори след него. Беше й трудно да вземе това решение, въпреки да знаеше, че е абсолютно права. Сега изпита облекчение и необяснима свобода.

Щеше да се яви на делото сама, без да се страхува, че с всяка произнесена пред адвоката дума залага капани сама на себе си.

Разхождаше се нервно из стаята, сякаш я измерваше със стъпките си. Щеше да й е по-леко ако делото се състоеше веднага. Тогава щеше да знае, че най-лошото е свършило и присъдата й е произнесена. Най-трудно и нетърпимо бе очакването в тази килия на това, което предстоеше да се случи с нея.

Знаеше каква ще бъде присъдата й, ако победят доказателствата на обвинението. За момент покри лицето си с ръце. Помисли си каква страхливка е. Тогава си представи как Ричард бе посрещнал смъртта с усмивка на уста и с молитва, отправена към Всевишния за успеха на своя крал. Знаеше, че не може да е смела колкото него, че се страхува не от смъртта, а от собствения си страх.

Чудеше се дали докато е бил затворен преди процеса си Ричард е изпитвал това, което чувства сега тя. Той обаче не е бил принуден да чака дълго. Бе научила, че е прекарал само два дни в затвора, преди да бъде отведен на ешафода в Чаринг крос. Понякога в тъмнината на нощта на Пентея й се струваше, че Ричард стои до нея.

Тя шепнеше името му, опитвайки се да изпрати духа си да го търси, за да може да се увери и успокои, че той е добре там, горе на небето. Какво ли имаше зад портите на смъртта? Безброй пъти си бе задавала този въпрос, който си бяха поставяли мнозина преди нея! Наистина ли душата умираше заедно с тялото или продължаваше да живее по-пълно и по-красиво отколкото на земята.

Пентея се молеше докато самите думи ставаха безсмислени и всичко в нея се превръщаше в едно болезнено желание за мъдрост и за разбиране на Бога. През целия си живот тя беше казвала молитвите си, бе ходила на църква и бе превъзнасяла Създателя по начин, който смяташе за адекватен. Чак сега обаче разбра колко малко е разбирала смисъла на думата „молитва“. Чак сега цялото й същество умоляваше Всевишния за утеха. Чак сега осъзна, че молитвата не е просто изричането на думи, а едно от най-светите неща, в които човек влага цялата си душа. Тя се молеше и молеше, а отговор все не получаваше. Понякога се чувстваше напълно изоставена, забравена както от небето, така и от хората.

И все пак докато крачеше в малката килия изпита удовлетворение, че е проявила достатъчно сила на духа, за да освободи адвоката си. Тя знаеше, че по този начин отправя предизвикателство към всички. Защото нито господин Добсън, нито леля й, нито някой друг ще разберат нейните мотиви. И въпреки това го бе направила! Значи не беше чак такава страхливка. В този момент разбра, че каквото и да й се наложеше да преживее, ще има достатъчно смелост да се държи достойно.

Когато след малко вратата на килията се отвори и надзирателката въведе при нея лейди Дарлингтън, лицето й бе спокойно, а очите излъчваха нова светлина. Пентея се хвърли в обятията на леля си. След като нежно се целунаха, те седнаха една до друга, хванали здраво ръцете си.

Лейди Дарлингтън беше изпратила в затвора мебели, килими, спално бельо и други неща. Въпреки че изглеждаше различно, това все пак бе килия, в която държаха Пентея под ключ, и както за възрастната дама, така и за младото момиче това бе деградация, много по-неприятна от физическите несгоди.

— Как си, скъпа моя — попита нежно лейди Дарлингтън.

— Нормално, скъпа лельо Ан — отговори Пентея. — Виждам обаче, че ти не си се грижила за себе си. Изглеждаш уморена и роклята ти е по-широка, отколкото последния път, когато я беше облякла.

Херцогинята беше страдала дълбоко от ареста на любимата си племенница. Ако не с друго, лейди Касълмейн вече си беше отмъстила с това, че вдовицата се състаряваше и с всеки изминал ден ставаше по-изсъхнала, по-набръчкана и с огромни тъмни сенки под очите, от притеснение и безсънни нощи.

Понякога Пентея се питаше защо леля й трябва да бъде наказана така жестоко за нещо, от което нямаше ни най-малка представа. Безсилието на възрастната дама да предотврати отмъщението, което лейди Касълмейн бе стоварила върху Пентея, я изтощаваше и подкопаваше здравето й.

— Хайде да не говорим за мен — предложи лейди Дарлингтън. — Имам новини за теб. Току-що идвам от разговор с лорд — канцлера. Ако адвокатите ти не пледират за отлагане, твоят процес е насрочен за следващата седмица.

— Аз нямам адвокати.

Пентея каза думите съвсем тихо и преди леля й да успее да възрази, се опита да й обясни защо предпочита да се защитава сама. Това не беше лесно. От една страна, не можеше да й довери цялата истина, а от друга, херцогинята настояваше да промени решението си и да извикат отново господин Добсън. Младото момиче настояваше на своето и накрая лейди Дарлингтън трябваше да отстъпи.

— Ще се радвам, когато всичко свърши, независимо как — каза й Пентея. — Това очакване е непоносимо. Когато се стъмни и затворниците започнат да крещят, чувствам, че ще полудея. Надзирателите се напиват и се бият под прозореца ми, когато се връщат от кръчмата.

— Никога не съм си мислила, че ще видя това място отвътре — тъжно каза лейди Дарлингтън. — След като виждам какво представлява, започвам да си мисля, че нещо непременно трябва да се направи за тези бедни нещастници. Естествено е, че когато не спазват законите на страната, нейните граждани трябва да бъдат затваряни. Обаче повече от сигурно е, че тези места не следва да са толкова занемарени и зле поддържани, че да застрашават живота им.

Пентея кимна в знак на пълно съгласие.

— Така е. Надзирателката ми каза, че не по-малко от шестдесет и трима души са болни от треска.

— Да се молим на небесата да не е нещо по-лошо — бързо каза лейди Дарлингтън. — В такива места често върлува и чума.

— Не се страхувай за мен — успокои я младото момиче. — Аз се виждам само с двете жени, които идват да чистят стаята, а те са напълно здрави и не са от онази част на затвора, където е избухнала епидемията.

— Ще ти донеса благоуханни билки, които да гориш — каза загрижено лейди Дарлингтън. Също портокал и шипки с карамфил. И двете предпазват от зарази. Сега да ти съобщя новини от нашите приятели. Те непрекъснато се интересуват за теб. Нейно величество ме помоли да ти предам, че се надява справедливостта да възтържествува и че ще бъдеш свободна да се върнеш в Уайтхол и да поемеш задълженията си.

— Моля те, благодари от мое име на Нейно величество — помоли трогната Пентея.

Беше типично за фината, добра малка кралица да вярва в най-доброто, си помисли тя. Сякаш четейки мислите й, лейди Дарлингтън добави:

— Нейно величество се отнесе много справедливо към случилото се, дете мое. Няколко души от двора се обърнаха към нея с предложението да ме освободи от задълженията ми при нея заради скандала, свързан с твоето име. Тя обаче е непреклонна и до приключването на делото е готова да вярва в твоята невинност.

— Дали някой е казал на Нейно величество, че зад всичко това стои лейди Касълмейн? — попита Пентея.

— Разбира се — отговори леля й. — Всички в двореца знаят колко доволна бе тя от това, че успя да си отмъсти и на двете ни. Толкова е нагла, че си позволява открито да те нарича „убийца“.

— Не мислиш ли, че й отделяме много повече внимание, отколкото заслужава? — попита с отвращение Пентея.

Благородната дама веднага промени темата. Започна да изрежда близки и приятели, които й изпращат поздравите си. По едно време я погледна по-особено и каза:

— Рудолф идва да ме вижда всеки ден. Моли ме да му позволя да те посети. Казва, че многократно се обаждал, ала ти си отказвала да го видиш.

— Вярно е — отвърна Пентея.

— Има още нещо, което ме помоли — продължи лейди Дарлингтън с притеснение. — Поиска от мен да те склоня да се омъжиш за него преди процеса. Неговото най-голямо желание било, независимо от всичко да бъде до теб.

Пентея замълча. За момент си помисли, че може, би Рудолф наистина я обича и постъпва благородно. Логиката обаче се възпротиви на това и тя видя повече от ясно какъв е мотивът за ухажването му в този момент. Ако тя оцелееше, той щеше да бъде съпруг на богата жена. Ако получеше присъда за убийство, щеше да бъде същото. И в двата случая щеше да стане богат човек и по този начин най-после мечтата му щеше да се превърне в реалност.

Пентея реши да не споделя тези подозрения дори с леля си. Вместо това тя й каза съвсем тихо:

— Трябва да поблагодарите на братовчеда Рудолф за неговото предложение, обаче не смятам, че моментът е подходящ за сватба.

— Бях сигурна, че ще кажеш точно това — възкликна лейди Дарлингтън с нотка на облекчение.

След като си поговориха още малко херцогинята стана да си ходи. Когато прегърна племенницата, старата дама имаше такъв окаян вид, че Пентея се почувства задължена да я успокои, вместо да стане обратното.

Лейди Дарлингтън й остави кесия с пари, защото се оказа, че разходите в затвора са много по-големи отколкото можеше да допусне. Ако затворникът беше платежоспособен, можеше да получи всичко, каквото пожелае. Пентея разбра, че всичко може да се купи с достатъчно много пари.

Двете жени, които чистеха стаята, й разказваха за другите затворници. Сърцето й се сви от жалост, когато научи, че една затворничка е родила близначета, които не е имала в какво да повие. Друга старица била в затвора само защото откраднала една ябълка. Тя била почти сляпа и ритнала лежащата върху паважа ябълка, без да види, че е изпаднала от сергията пред някакъв магазин. След това я завлекли в затвора и понеже нямала нито стотинка, трябвало да дели килията с още три жени, едната, от които е побъркана и прикована с верига към стената, за да не се нахвърли върху останалите по време на някой от пристъпите. Пентея плати, за да преместят старата жена в отделна килия, изпращаше по-добра храна на много от жените в затвора.

Момичето се огледа, бързо взе кесията и я скри в дълбокия джоб на роклята си. В Нюгейт не само затворниците имаха сръчни пръсти. Когато ставаше дума за пари или друга ценност, на надзирателите също не можеше да се вярва.

Тъкмо бе седнала в донесеното от леля и кресло и се бе зачела в една книга, когато вратата се отвори и влезе надзирателката. Подаде й някакъв плик и заговори тихо с беззъбата си уста:

— Един господин ми даде т’ва. Хубаво, че ми плати повече от добре. Иначе, да бъда проклета, ако се бях съгласила да изкачвам стъпалата дотук по това време.

Дъхът й миришеше на джин и тя се блъсна в един от столовете. Пентея взе бележката и се зачуди от кого ли е. Ала който и да й бе писал, сигурно е платил солидна сума, за да накара надзирателката да й я донесе. Следобед по-голямата част от работещите в затвора се отправяха към кръчмите. И когато се напиваха достатъчно, както нейната надзирателка в момента, отиваха в стаите си и нищо не бе в състояние да ги разбуди. Към задълженията си се връщаха чак в ранните вечерни часове.

Надзирателите бяха пълни и абсолютни властници над затворниците. Фактът, че много от затворниците не бяха пребивани до безсъзнание всеки ден се дължеше повече на мързел, отколкото на чувството им за почтеност. Както и да е, в Нюгейт царяха ужасяваща бруталност и насилие.

Надзирателката затръшна вратата след себе си и Пентея чу тежките й, нестабилни стъпки, които заглъхваха по коридора. Чак тогава погледна писмото, което държеше в ръката си. Внимателно счупи восъка, с който беше запечатано. После бавно разгъна листа. Сърцето й изведнъж подскочи в гърдите, кръвта нахлу на алени потоци в пребледнялото й лице.

Бе виждала този почерк два пъти преди това и никога нямаше да го забрави. Пръстите й започнаха да треперят, ала не от страх, а от радостта, която я обземаше. Лицето й се оживи, очите заблестяха от вълнение докато четеше и препрочиташе думите, написани от човека, когото обичаше с цялото си сърце и душа.

„Не се страхувай, сърце мое! Винаги най-тъмно е преди зазоряване.“