Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lady and the Highwayman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 22 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Слава (2011)
Корекция
Xesiona (2011)
Сканиране
?

Издание:

Барбара Картланд. Опасна любов

ИК „АБАГАР ХОЛДИНГ“ ООД, София, 1993

Редактор: Елиана Владимирова

ISBN 954-584-007-2

История

  1. — Добавяне

Глава пета

Двете възрастни дами не преставаха да кимат с почти допрените си една до друга глави.

— Разправят, че графът отишъл във Франция, за да постъпи в манастир.

Лейди Дарлингтън издаде звук, който достатъчно ясно изразяваше неодобрението й.

— Не е чудно — изсумтя тя, — че е отвратен от поведението на жена си.

Лейди Гейдж — слаба, с мъртвешки бледо лице, което удивително приличаше, на конска глава, се наведе напред.

— Казват, че пак ще има дете.

— Това не би ме учудило — отбеляза мрачно лейди Дарлингтън. — Фактът, че жена като нея заема такова положение в двора на Негово величество, е национално бедствие.

До тях с бродерия в скута седеше Пентея. Струваше й се, че никой не говори за нищо друго, освен за лейди Касълмейн. Тя бе слушала тези приказки неведнъж, а стотици пъти. Въпреки клюките, които се разпространяваха за нея, Барбара Касълмейн продължаваше триумфалното си издигане, държейки краля изцяло в своята власт.

Тя дори прояви достатъчна прозорливост и успя да се сприятели с кралицата. Никой не знаеше как бе постигнала това. Ала нямаше съмнение, че кралицата не само бе приела неизбежното, когато се беше съгласила фаворитката на съпруга й да стане нейна почетна дама, но и публично демонстрираше доброто си отношение към нея. Това бе едно твърде унизително положение за останалите придворни дами.

Това беше и тъжна несполука за онези, които бяха съветвали Нейно величество да не приема графинята при каквито и да било обстоятелства. Това бе едно унижение за тях. Беше повече от очевидно, че малцина от тях бяха готови да не отстъпват и продължаваха усилията си за отлъчването на победилата ги в момента Барбара Касълмейн.

По-младите придворни дами от самото начало участваха с неохота в борбите, а сега без изключение бяха напуснали бойното поле, оставяйки само пет-шест гневни, безсилни и безпомощни старици да шушукат и клюкарстват помежду си, неспособни да сторят каквото и да било повече.

Лейди Гейдж, която беше отскоро в двора, едва ли постъпваше умно, мислеше си Пентея, като позволява да бъде въвлечена на страната на губещите в това остро противопоставяне, тъй като бе очевидно, че чувствата й към лейди Касълмейн бяха резултат единствено на нейната горчива завист, която една грозна жена изпитва към друга, която е напълно уверена в силата на своя чар и в способността си да го използва винаги, когато пожелае.

— Чух, че лорд — канцлерът е отчаян от сумите, които кралят изразходва от личния си бюджет за нея.

— Чух, че кралят е обещал да й купи Бъркширската къща на Сейнт Джеймз за пет хиляди фунта.

— Тя е ненаситна. Вчера лорд — канцлерът каза: „Тази жена ще продаде всичко“.

Пентея не различаваше гласове. Чуваше само думи, които я заливаха като кален поток. Когато повече не можеше да издържа, стана и тихо напусна стаята. Старите дами дори не забелязаха, че тя излезе. Техните криви носове, който приличаха на папагалски човки, се набиваха още повече в очи, докато повехналите им устни предъвкваха и повтаряха последните скандали.

„Така никой до никъде не стига“ — мислеше отегчено Пентея, като вървеше по коридора към стаята си. Тя лично не можеше да не се възхищава от лейди Касълмейн, която бе толкова весела, така непринудено се смееше и правеше още по-забавно всяко увеселение, на което присъстваше. Ако нещата стояха по-различно, на Пентея би й било приятно да се сприятели с красивата, макар и ползваща се с лоша слава графиня. Ала сега това бе изключено. Леля й беше оскърбила жената, към която кралят бе привързан и чиято власт в двора беше неоспорима. Херцогинята бе в лагера на заклетите врагове на лейди Касълмейн и тя, Пентея, като нейна племенница автоматично беше отнесена към същата категория.

Тя много често се чудеше с какво Барбара успява да задържи мъжете така сигурно и близко до себе си. Рудолф уверяваше Пентея, че я обича, но тя много добре съзнаваше, че неговите очи почти винаги гледаха красивата Барбара с оня израз, който бе забелязала върху лицата на други мъже, впили погледите си в това хубаво и капризно лице. Това я караше да мисли, че проявите на любовта са неизброими и необясними.

И все пак неспирните клюки, приказки и недомлъвки срещу Барбара Касълмейн я отвращаваха. Тя чувстваше, че има нещо примитивно и дивашко в начина, по който по-старите жени изпитваха удоволствие от всяка нова клевета срещу нея. Знаеше, че ако могат, те биха хвърляли мръсотия и кал по обекта на своята омраза и завист не с думи, а с ръце.

Почти нямаше разлика между изтънчените дами от двора, които плюеха отрова в уединението на стаите си, и тълпите, които осмиваха и заплюваха жените, завързани голи на позорните стълбове, тълпите, които се забавляваха да гледат биещите се помежду си душевноболни в Бедлъм.

Беше хубав следобед с топло, златно септемврийско слънце и съвсем лек ветрец, долитащ от реката и развяващ знамената по покривите на двореца и панделките на дамите, които се разхождаха по крайбрежната улица.

„Денят е чудесен за езда“ — помисли си Пентея. Повика Марта и й поръча да изведат коня й от конюшните, както и да й помогне да облече сапфиреносиния кадифен костюм за езда. Знаеше, че леля й няма да я потърси още няколко часа. Толкова най-малко щеше да продължи размяната на клюки между двете така високопоставени дами.

Пентея често си спомняше със съжаление, че именно тя бе инициаторът на новото страстно приятелство, като напомни на леля си да върне визитата на съпругата на сър Филип. Надеждите й, че по този начин ще научи нещо повече за връзките на Рудолф със сър Филип бяха обречени на провал. От самото начало лейди Гейдж бе дала ясно да се разбере, че заниманията на мъжа й я отегчават до смърт.

Когато Пентея се опита майсторски и дипломатично да я разпита, тя сви рамене и обяви, че не й е известно с какво се занимава съпругът й в дадения момент.

— Всички мъже са толкова скучни, когато говорят за своето хоби — бе казала тя. — За съжаление сър Филип не е изключение. Някои мъже се интересуват от стрелба, бой с петли, дразнене на бикове и нещо подобно, а моят съпруг е превърнал гоненето на крадци и разбойници в нещо като спорт. По същия начин, както хрътката изпитва удоволствие да изтощи заека. Това му доставя огромно удовлетворение. Мен тези неща изобщо не ме интересуват и когато той говори за арестите и бесилките, аз въобще не го слушам и се старая да мисля за други неща.

„Лейди Гейдж не може да помогне“ — реши бързо Пентея и даже изпита съжаление към пълничкия и добродушен сър Филип, когато разбра, че лейди Гейдж е едно от онези противни същества от женски пол, които презират мъжете си до такава степен, че даже не им доставят елементарното удоволствие да ги слушат какво им говорят.

Още по-неприятно бе това, че когато лейди Гейдж стана близка приятелка на леля й, тя дори не направи опит да дойде с мъжа си по време на някоя от многобройните си визити. А когато те отиваха в къщата на Чаринг крос, където се беше настанило семейство Гейдж, сър Филип винаги отсъстваше. За Пентея бе съвсем ясно, че трябва да намери някакъв друг достъп до него. Ден след ден измъчваше мозъка си да измисли нещо, но за съжаление не можа да намери начин да постигне целта си.

Когато се опитваше да разпита Рудолф, той се показваше извънредно необщителен.

— Видях те със сър Филип Гейдж онази вечер — каза му тя веднъж. — Нейна Милост е вече близка приятелка на леля Ан, а аз все още не съм се запознала с него.

— Той не е интересен събеседник за младо момиче като теб — отговори й Рудолф Вайн, но и тя успя да забележи, че я погледна със странно любопитство.

— Защо не — невинно продължи Пентея. — Чух, че е много способен в работата си и че кралят високо го цени. Едва ли е много лесно да изправяш хората пред съда и да се опитваш да запазиш закона и порядъка в една страна, чийто народ иска само да забрави за насилието и оковите от последните години.

Рудолф винаги говореше важно и Пентея се досещаше, че той повтаря думи, казани от самия сър Филип.

— Толкова ли сме зле със спазването на законите? — поинтересува се тя. — Чувала съм да говорят за грабежи. Но наистина ли са толкова много?

— Нямам представа — отвърна и Рудолф. — Ще трябва да попиташ сър Филип, като го срещнеш.

Пентея разбра, че братовчед й нарочно избягва разговора и че тя не може да направи нищо повече. Знаеше, че трябва да бъде внимателна, за да не предизвика неговото подозрение, че е лично заинтересована от някои разбойници и техните дела. Затова с нежелание бе принудена да смени темата. И понеже беше заета със своите мисли и вълнения, Рудолф се възползва от това и започна по-настойчиво да я ухажва.

— Като те погледна, сърцето ми се разтуптява, братовчедке Пентея — успяваше да каже той с тих глас и преди тя да успее да му отговори, добавяше: — Знаеш, че те обичам. Няма ли да ми позволиш да ти кажа колко много?

Пентея бързо се изправи.

— Ние сме братовчеди и приятели — отговори решително и твърдо. — Нека не разваляме нашите отношения. За мен е толкова интересно да бъда с леля Ан в двора, че нищо друго не ме интересува.

— Но аз те обичам, Пентея, и искам да станеш моя жена — продължи да настоява Рудолф.

Пентея поклати глава.

— Не бива още да ми казваш такова нещо — мъмреше го тя. — Ние се познаваме много отскоро. Любовта не е нещо, което се обявява с лекота или импулсивно.

— Поне ме смятай за свой ухажор — помоли се Рудолф.

Тя обаче поклати глава и му се усмихна, за да смекчи евентуална обида от отказа си. Много добре знаеше, че начинът, по който се изплъзва, го дразни и нервира и тя трябваше да полага невероятни усилия, за да запази приятелските им отношения. „И все пак — каза си малко тъжно Пентея, — тези методи не ми помагат с нищо, за да попадна на някакви следи от моя братовчед Лушиъс.“

Когато Марта я облече, тя сложи върху русите си коси черна кадифена шапка с щраусово перо, взе украсения със сребро камшик и като придържаше широките си поли затича надолу по стъпалата, покрай галериите и навън в двора, където я чакаше конят.

Хари, конярят, когото бяха довели със себе си от Уилшир, бе яхнал една хубава кафява кобила, която леля й бе поръчала специално, след като бяха дошли в Лондон. Той носеше ливреята на семейство Дарлингтън, а черната му шапка беше украсена със златна дантела. Едно момче държеше коня на Пентея — едно грациозно, чистокръвно животно, бяло като декемврийския сняг. Тя го яздеше през последните пет години. Конят на име Сократ изцвили леко в израз на удоволствие, когато Пентея се появи, и мушна муцуната си в ръката й, за да изяде ябълката, която му беше донесла.

Тя го яхна и подкара по калдъръма. Старият Хари я следваше на респектиращо разстояние. Пентея се насочи към парка на Сейнт Джеймз. Там имаше тълпи от хора, които се радваха на слънцето и разглеждаха подобренията на канала, които бяха направени от краля веднага след завръщането му в Лондон. Негово величество наскоро беше населил езерото с патици и разни чудновати птици, които с голямо удоволствие хранеше всяка сутрин.

Това, че кралят, който обичаше всички животни, искаше да превърне парка си в техен дом, бе предизвикало много коментари и голямо оживление. Дивите птици не бяха единствените живи същества, които го населяваха. Зад езерото имаше елени, антилопи, кози, лосове и дори една арабска овца. Навсякъде в парка имаше цветя, пътечки и дървета, които превръщаха всичко около сивите стени на Уайтхол в един зелен рай.

Пентея премина през Сейнт Джеймз и влезе в Хайд парк. Тук имаше много каляски, с които се разхождаха изтънчени господа и дами, излезли на въздух. Както очакваше Пентея, сред ездачите беше и самият крал. Чарлз бе не само неуморим. Той почти винаги успяваше да има свеж и бодър вид дори в ранните утринни часове, а и обичаше да спортува.

Пентея беше замислена. Тя не забеляза кога се озова срещу Негово величество, който се беше приближил до нея, заобиколен от малка кавалкада придворни. Изглеждаше чудесно. Кожата му беше естествено бледа, ала въпреки това от нея лъхаше здраве. Когато се смееше, както правеше в момента, очите му губеха циничната умора и изражението, което караше младото момиче понякога да си мисли, че илюзиите му са били разбивани една по една и че му е останала само възможността да се усмихва на целия свят, включително и на себе си.

Като я наближи, кралят бе готов да я поздрави. Тя не очакваше повече от това да свали със замах широкополата си шапка. За нейно безкрайно изумление обаче той не се ограничи само с протоколния поздрав, а подкара коня си към нея.

— Яздите сама, лейди Пентея — заговори той. — Какво е станало с кавалерите от моя двор, че никой не ви прави компания?

— Понякога предпочитам да бъда сама, Сир — отговори тя с наведени очи.

— В това отношение дори най-обикновеният поданик на тази страна е в по-изгодно положение — продължи той, — защото аз никога не мога да остана сам!

Имаше нещо в начина, по който говореше, а може би и в демонстративно нещастния му израз, което накара Пентея да се засмее.

— Наистина, Сир — позволи си да му отговори тя, — вие говорите самата истина, като казвате, че никога не сте сам. Защото където и да отидете, Купидон неизменно е до вас като втори невидим ездач върху вашия кон.

Кралят отметна глава назад и се разсмя.

— Хубава идея, лейди Пентея! Обаче си мисля, че ме ласкаете.

— Напротив — отвърна усмихнато тя.

Не й се случваше често да се чувства толкова свободно в присъствието на краля. Днес обаче, може би поради слънцето, или защото беше сама, а не с леля си, тя чувстваше удивителна лекота, която бе изпълнила сърцето й.

— Елате да яздите с мен — каза кралят — и ще видим дали Купидон не е яхнал и вашия кон, както моя.

Пентея знаеше, че придворните я гледат и по очите им познаваше какво мислят — че в двора се е появила още една фаворитка. Това не я безпокоеше, предпочиташе да се наслаждава на ездата под висящите клони на огромните дървета, през които далеч напред можеха да се видят сребърните отблясъци на реката.

— Кажете ми какво мислите за Лондон — попита кралят, докато се движеха заедно напред. — Ако не се лъжа, през по-голямата част от живота си сте живели в провинцията.

— Лондон е очарователен град — отговори Пентея, — ала често тъгувам за Ставърли, който бе мой дом, преди да почине баща ми.

— Спомням си вашия баща — отбеляза Чарлз.

— А спомняте ли си брат ми, Сир? — не можа да се въздържи да не попита тя. — Той бе обесен, след като Ваше величество се върна във Франция.

— Спомням си го отлично — каза Чарлз. — Той беше предаден, както и аз, от някой, на когото вярвахме.

За момент Пентея нищо не каза. Тя си спомняше Ричард така, както го видя за последен път — очите му, искрящи от възбуда, сърцето му, пламтящо от вярност.

— Кажете ми — каза изведнъж кралят — какво мислите за вашия братовчед Рудолф? Държите ли на него?

За секунда Пентея се запита дали да каже истината. Дали да каже, че не му вярва? Дали да не се довери на краля? Преди обаче да реши как да отговори, тя видя сър Филип Гейдж, който препускаше към тях.

Кралят не беше забелязал неговото приближаване, очите му гледаха Пентея в очакване на нейния отговор. Обаче тя разбираше, че сър Филип щеше да познае Негово величество, макар да бе с гръб към него. Той изправи коня си на задните крака и каза високо: „Ваш слуга, Сир“ — и свали шапката си.

Кралят се обърна към него. На лицето му се изписа негодувание. Сър Филип бе толкова близо до него, че не можеше да се направи, че не го вижда.

— А, сър Филип — каза той с ленива полуусмивка. — Виждам, че и вие се радвате на кратка почивка от неприятностите на службата.

— Напротив, Ваше величество — отвърна сър Филип възбудено. — Току-що се връщам от важна среща, на която получих важна информация. Тя напълно заслужава да ви бъде докладвана незабавно. Бях тръгнал да помоля за аудиенция.

— Нека да оставим формалностите — отговори кралят, който бе възвърнал доброто си настроение. — Никога не бива да оставяме хубавите новини да изстинат от чакане. Елате с нас, сър Филип, и ни кажете какви са те.

Като се изчерви от удоволствие, сър Филип обърна коня си и го подкара до черния жребец на Негово величество. Придворните и господата отзад се мъчеха да се приближат, колкото се може повече, за да могат да чуят новините, които сър Филип бе донесъл. Той обаче заговори толкова тихо, че само Чарлз и Пентея можеха да чуят какво казва.

— Откакто по ваша повеля съм в двора — започна важно дребният човек, — винаги съм се стремял да изпълня мисията, с която ме натоварихте и да изчистя околностите на този град от мошеници и убийци. Днес направих важна стъпка и вярвам, че се натъкнах на следа, която ще доведе до арестуването на един от най-опасните и най-известни разбойници, който тормози пътуващите, по северния път.

— Това наистина са добри новини — съгласи се кралят.

— Моля ви, Ваше величество — продължи сър Филип, — да наредите през следващите двадесет и четири часа на мое разположение да бъде предоставена една рота войници.

— Ваши са, сър Филип — каза Негово величество добродушно. — Но не може ли да чуем повече подробности? Тази банда, която очаквате да заловите, е прочута с престъпленията си, така ли?

— Да, Ваше величество, тя е успявала да се противопостави на властите прекалено дълго. Води я един разбойник, чиито дързости през последните четири-пет години са се превърнали в истинска легенда.

— Така ли? — попита кралят с лукава усмивка. — А аз чувал ли съм за него?

— Всички са чували за Бялото жабо, Сир — отговори шишкавият дребосък. — За него има много разкази, прекалено много, за да ви занимавам с тях, а и сигурно ще бъдат скучни на Ваше величество. Сигурен съм, че съвсем наскоро е освободил поне трима мошеници от затвора по един или друг начин. Миналия месец той осуети едно обесване, качи осъдения на коня си и избяга с него. Никой не можа нито да го настигне, нито да предотврати тази гавра с правосъдието.

— Спомням си, че чух за този случай — отговори Чарлз и след като помисли известно време продължи: — Доколкото си спомням, това момче трябваше да бъде помилвано?

— Помилването щеше да пристигне твърде късно — отговори сър Филип, — но не там е работата, Сир. Това, че изпълнението на смъртната присъда е било прекъснато по такъв скандален начин, е истински позор за нашето правосъдие. Ако всеки разбойник, който реши, че е извършена някаква несправедливост и трябва да я предотврати, то с нашия авторитет ще бъде свършено.

— Все пак това бе една несправедливост, — упорито каза кралят.

— В този конкретен случай, да — съгласи се сър Филип, — но всички останали хора, които той е спасил от затвора, са били осъдени от магистрите с присъди за грабеж и бракониерство.

— И какво е направил този разбойник, когото както си спомням нарекохте Бялото жабо, с всичките тези спасени от него престъпници?

— Не знаем това със сигурност, Сир, ала предполагаме, че са образували банда. Те са опасни мъже, Ваше величество! Опасни и въоръжени и затова моля да ми бъде дадена поне една рота войници, за да можем да ги заловим живи или мъртви.

— Разбирам — съгласи се кралят. — А къде е скривалището им?

Пентея не смееше да си поеме дъх. Сър Филип погледна през рамо.

— С вашето височайше позволение бих искал да запазя това в тайна, поне докато извършим арестите. Достатъчно е най-малкото подозрение или някоя непредпазлива дума и те ще разберат, че сме открили следите им и ще изчезнат. Неслучайно през всичките тези години Бялото жабо е успявал да избяга от справедливостта на правосъдието.

— Разбирам!

Кралят говореше замислено и тихо, а Пентея искаше да крещи от разочарование и безсилие.

— Е, сър Филип, явно ще трябва да проявим търпение докато ни докладвате следващия път.

— Благодаря ви, Сир. Мога ли да взема войниците?

— Намерете шефа на охраната и му кажете, че по моя воля трябва да бъдете подпомогнат в това дело.

— Благодаря, Сир, благодаря.

Сър Филип, който по някакъв абсурден начин приличаше на дебелото добродушно яйце Хъмпти-Дъмпти от известното стихотворение за деца, се поклони ниско над врата на коня си, след което го обърна и препусна в галоп. За момент кралят запази мълчание и макар да знаеше, че нарушава протокола, Пентея се обади.

— Вие казахте, Сир — започна бързо тя, — че сте чували за този разбойник — Бялото жабо. Какво знаете за него?

— Точно това се опитвам да си спомня — отговори той. — Зная за него нещо, което в момента ми се изплъзва от ума.

— Може би, Сир, той е ваш привърженик. Човек, който е жертвал живота и сигурността си по времето на Кромуел, за да служи на вашата кауза.

— Може би — отговори кралят, — в което искрено се съмнявам. Тези, които са ми служили, бяха достатъчно бързи и дойдоха в Уайтхол с петиции за връщане на имуществото, титлите и парите — всичко, което са загубили. Моля добрия Бог да ми помогне да удовлетворя всичките им желания, макар да зная, че това е невъзможно.

Кралят въздъхна. А Пентея си спомни тълпите безпарични, но изпълнени с надежда благородници, които изпълваха залата за аудиенции ден след ден, и си помисли колко несправедливи са хората, които казваха, че кралят е забравил тези, които са му били верни по времето на Кромуел.

Даже всичките богатства на Изтока не биха могли да покрият нуждите на едно обедняло и измамено поколение. Роялистите бяха страдали жестоко, обаче земите им в някои случаи, бяха преминали през дузина господари, след като са били отнети от преследваните им собственици. Домовете, които по принцип са били отнети от тези, на които са принадлежали, са били прекупувани и препродавани от няколко поредни семейства, всяко от които е изразходвало средства за тяхното поддържане и би било абсолютно несправедливо да бъдат изселени без никакви компенсации.

Дори младата и неопитна Пентея знаеше, че отговорността на онези, които трябваше да решат този изключително труден и деликатен проблем, е много голяма. Изведнъж я обхвана истинска благодарност към краля, който в този момент яздеше до нея и чиято щедрост трябваше да бъде изпитание за благодарността му към неговите верни привърженици.

Помисли си, че е абсурдно да ангажира ума си с каквото и да било друго, освен да измисли начин и да помогне на човека, който някога я бе спасил от деградация и кошмар, за които дори сега не можеше да помисли, без да потръпне от смразяващ страх.

Тя бързо се обърна към краля.

— Имам причина да вярвам, Сир — каза тя, — че този разбойник, Бялото жабо, не е обикновен човек.

Тя искаше да продължи, ала кралят вдигна ръка и възпря думите, които бяха на устните и.

— Имам чувството — каза той, — че вие ще се опитате да се намесите в работата на правосъдието. Много са вашите желания, лейди Пентея, които с радост бих изпълнил, ако бихте ми позволили, обаче не искайте от мен нещо, което е мой дълг да ви откажа. Сър Филип е упълномощен да вземе мерки срещу това, което е едно постоянно растящо зло. Този човек, Бялото жабо, е просто един от многото злодеи, които позорят и загрозяват нашата прекрасна страна.

— Но, Сир — проплака Пентея развълнувано, — нима не чухте, че самият сър Филип призна, че момчето, което Бялото жабо е спасил от бесилката, е било несправедливо осъдено? Че е било помилвано, но съобщението за това е щяло да пристигне твърде късно, за да предотврати неговата екзекуция.

— Да, чух това — отговори кралят с леко нетърпение, — ала не трябва да позволяваме на никого да се подиграва със законите. Моите хора са буйни и ако няма здрава ръка, която да ги възпира, кой знае какво може да се случи. А сега, лейди Пентея, нека говорим за по-приятни неща.

Това беше заповед и Пентея със свито сърце и пресъхнала уста трябваше да се подчини. Тя почти се зарадва, когато малко по-късно видя как една карета спря под дърветата и как погледът на Чарлз се отправя натам. Изпита истинско облекчение, побърза да се сбогува с краля и обърна коня обратно към двореца. Бързаше твърде много, за да забележи мрачните ядосани погледи, които й бяха отправени от особата в каретата. Беше твърде далеч, за да чуе ниския топъл глас на лейди Касълмейн да казва на краля:

— Какво, правите, Сир, с тази малка усойница? Заклела съм се, че в най-скоро време ще почувства крака ми върху главата си?

Пентея наистина нито чуваше, нито усещаше, нито виждаше каквото и да било друго, освен две очи, които я гледат през черната маска, и волеви устни, които я утешават, докато тя ридае за смъртта на брат си. Трябваше поне да се опита да спаси разбойника, беше длъжна да го направи. Знаеше, че по-скоро би умряла, отколкото да научи, че и той е заплашен да загине с въже около врата си.

Цялото си щастие през последните пет години тя дължеше на него, всяка дреха, която носеше на гърба си, всяка покупка, която бе направила, всяка стотинка, която бе похарчила, тя имаше благодарение на неговата щедрост, на неговата доброта. Сега се чудеше как е могла да остане толкова дълго в Уилшир. Как не бе осъзнала необходимостта да го потърси, да го намери и да му благодари.

Наистина тя мислеше за него всеки ден. Молеше се за него, молеше се да бъде в безопасност. Чак сега разбираше, че мислите й за него са правели дните й по-интересни, че бъдещето й по някакъв странен начин е било свързано с него.

Пентея яздеше толкова бързо, че стигна двореца много преди стария Хари. Тя слезе от коня и вече беше в галерията, която водеше към апартамента на леля й, когато той нахлу като вихър в двора.

Пентея изтича нагоре по стъпалата към спалнята си. В салона чу шум от гласове и разбра, че лейди Гейдж още е там и разговаря с леля й. Тогава забърза към стаята си и позвъни.

Марта се отзова бързо на припрените сигнали. Докато я чакаше, Пентея успя да свали шапката и ръкавиците за езда от ръцете си. Тя стоеше в средата на стаята, потропвайки от нетърпение с крак по пода. Марта се усмихваше, розовите й бузи бяха зачервени, сякаш бе прекарала приятно времето си някой от надзирателите или с кискащите се прислужнички, които висяха по коридорите на двореца, обменяйки интимни подробности за натруфените ливреи слуги.

Когато прислужницата видя лицето на Пентея, усмивката й изчезна.

— Затвори вратата — каза Пентея с глас, който изведнъж бе станал заповеднически.

След като вратата беше плътно затворена, тя пристъпи напред и сложи ръце върху раменете на момичето.

— Слушай, Марта — каза тя. — Слушай внимателно, защото това, което ще ти кажа, е много важно. В продължение на седмици ти отказваше да говориш за разбойника Бялото жабо. Аз те придумвах, умолявах, заповядвах, ала нищо не бе в състояние да те накара да ми кажеш това, което знаеш. Сега обаче трябва да говориш и то бързо, защото няма време за губене.

Тя стискаше здраво с пръсти раменете на Марта. Лицето на прислужницата пребледня, очите й потъмняха, обаче устните й останаха безмълвни. На Пентея дори й се стори, че изразът й бе станал каменен и показваше инат, който тя познаваше достатъчно добре.

— Ако не проговориш сега — продължи Пентея, — тогава в бъдеще няма да има нужда да те питам, защото, Марта, слушай внимателно! Току-що идвам от краля. Негово величество даде на сър Филип една рота войници, които ще заведе там, където се крие Бялото жабо. Съдията знае къде е неговото скривалище и аз със собствените си уши чух да го казва на Негово величество, нашия крал. Ако продължаваш да мълчиш Бялото жабо ще бъде арестуван само след няколко часа. Не само той, но и всички, които са с него.

За момент Марта се олюля, сякаш щеше да припадне.

После с вик вдигна ръце към лицето си.

— О, м’лейди, м’лейди, — изстена тя, строполи се на пода и се сви в краката на Пентея, като продължаваше да повтаря като обезумяла все същите думи.

Пентея я погледна за момент, коленичи до стенещото момиче и дръпна ръцете му от лицето.

— В името на Бога, Марта — каза тя, — кажи ми каквото знаеш.

С невероятни усилия Марта успя да заговори.

— Сигурна ли сте, м’лейди? — попита тя задъхано.

— Кълна ти се, че говоря истината — каза Пентея. — Яздех с Негово величество в Хайд Парк, когато сър Филип се присъедини към нас. Той каза на краля, че знае къде се крие Бялото жабо. Беше сигурен, че ще го арестува заедно с привържениците му.

Марта конвулсивно изхлипа.

— О, Джек, Джек — мълвеше тя, — ако те заловят, този път няма надежда и за двама ни!

— Джек? — повтори изумена Пентея.

И в този момент си спомни за слугата, който изпълняваше заповедите на Бялото жабо, човека, който трябваше да подпали каретата. Разбойникът го беше нарекъл Джек.

Тя протегна ръка и повдигна лицето на Марта към своето.

— Да, Джек също ще бъде заловен — каза тя. — Ако не проговориш сега, за да мога да предупредя и двамата, той със сигурност ще бъде обесен заедно е Бялото жабо.

— Но аз се заклех, м’лейди, дадох клетва. Положих ръка върху Библията и се заклех във всичко, което е свято за мен. Не мога да говоря, не смея!

— Предпочитащ да умрат, погубени от твоето мълчание, така ли? — развълнувано запита Пентея.

Марта пак започна да плаче със слабите, безпомощни сълзи на жена, измъчена повече отколкото може да понася. Пентея изведнъж я хвана за раменете и я разтърси.

— Трябва да ми кажеш, Марта, трябва да ми кажеш! — повтаряше тя като заклинание. — Какво значение има глупавата ти клетва в сравнение с живота на Бялото жабо, и на Джек, и сигурно на още много техни другари?

Разтърсването изненада Марта. Тя вдигна глава, отвори уста и започна бавно, много бавно да говори, като че ли някой вадеше думите от устата й с ченгел:

— Ще кажа всичко, което знам, милейди. Ще ви кажа и Господ да ми е на помощ.

— Бързо тогава — заповяда Пентея и остана неподвижна, докато все още плачещата на пода Марта изливаше своята история с накъсани, хлипащи звуци.

— Джек ме ухажваше, м’лейди. Ние се обичахме още от деца. Аз се промъквах навън и се срещахме даже когато ме беше ужасно страх, че бавачката ще разбере за тайните ни срещи. Тогава, една нощ, когато си отивал вкъщи, чул врещенето на заек, попаднал в капан. Той много обичаше животните и никога не би наранил, което и да е от тях. Чувайки нещастното животно, той не могъл да си отиде и да го остави да страда. Затова се навел и го освободил. Било му нужно много малко време, за да извади захапаното от зъбите на капана зайче. Когато се изправил с животното в ръце, видял да го наблюдават.

— Кой? — попита Пентея.

— Войниците, м’лейди. Тези, които се промъкваха нощем около замъка, за да заловят Негова милост брат ви, ако случайно се върне от Лондон.

— Значи това е станало в Ставърли, когато Ричард… замина в Лондон да се срещне с краля.

— Да, точно така, м’лейди.

— А какво стана с Джек? — попита Пентея.

— Войниците го отведоха пред съдията. Ако господин Урднър, пазачът, го беше намерил, нямаше да каже нищо. Той знаеше, че Джек е добро момче и не би убил нищо в имението, даже ако трябва да гладува. Но съдията осъди Джек веднага на каторга далеч оттук. Затвориха го за през нощта и на следващия ден войниците трябваше да го откарат в Лондон. Бяхме в отчаяние. Тази нощ аз се измъкнах от къщи и отидох в неговия дом. Майка му и много от съседите плачеха, но не можеха да сторят нищо, за да му помогнат. Самата аз бях толкова отчаяна, че изпитвах желание да умра. По-добре смърт, отколкото живот без Джек. Знаех, че ако го изпратят на каторга, никога няма да се върне жив. Докато всички ние плачехме в кухнята, бащата на Джек дойде и ме извика.

— Ела тук, Марта — каза ми той. — Има някой, който иска да те, види.

Аз се зачудих и излязох. Беше тъмно. Той ми посочи портата в края на градината. Там видях един човек и макар да го познах веднага, не можех да повярвам на очите си, мислех, че сънувам. Беше Джек, м’лейди, Джек свободен и сам. Изтичах към него и той ме прегърна. „Това е само да ти кажа довиждане, Марта, момичето ми. Когато мога, ще ти изпращам известие“. „Но Джек, Джек, как стана така, че си свободен?“ — попитах го аз. Тогава той ми разказа всичко, м’лейди.

От затвора го спасил господин Лушиъс. „Когато дойдат за мене сутринта, ще ми видят ушите“ — каза той и започна да се смее. Трудно ми беше да повярвам, че след всичко това, което му се случи, той наистина се смее. След като ме целуна, м’лейди, Джек изчезна в тъмното. Аз стоях там шашната и изобщо, без да знам дали стоя на главата си или на краката си. Тогава бащата на Джек дойде при мен. Отведе ме зад къщата и сложи Библия в ръката ми. Накара ме да се закълна, че никога на никого няма да кажа какво е станало или кой е спасил Джек. Хората от цялото село мислеха, че са го изпратили на каторга някъде много далеч и се чудеха защо не жалеем.

— И този, който го е спасил, е бил Лушиъс, моят братовчед Лушиъс? — попита Пентея тихо.

— Да, м’лейди. Знаехме, че броди по пътищата от няколко години. След като станало известно, че е помогнал на краля да избяга във Франция. Това ми каза Хари, бащата на Джек.

— Хари ли? — каза Пентея с въпросителен тон. — Хари? Старият Хари е баща на Джек?

— Да, м’лейди.

— Кой от двама ви знае къде е той сега?

— Аз мисля, че Хари знае, м’лейди. Понякога той ми носи вести от Джек, понякога ми дава изпратеното от сина му цвете или панделка, с които той, все едно че ми казва, че още ме обича.

— Значи веднага трябва да отида при Хари — каза Пентея.

— Но м’лейди, забравихте ли за вечерята? Вече е време да се обличате.

Пентея погледна часовника до леглото — скъпа красива играчка, която си купи в пристъп на екстравагантност, след като пристигна в Лондон.

— Пет и четвърт е — каза тя, — а ние ще вечеряме с Техни величества в шест. Задължително трябва да присъствам, защото няма извинение, което бих могла да измисля и то да бъде прието. Трябва да изчакам докато вечерята свърши. Тогава ще имам възможност да отида без някой да ме види.

— Да отидете къде, м’лейди? — изумено попита Марта.

— Да предупредя Бялото жабо — отвърна тихо, но твърдо Пентея и добави: — Моя братовчед Лушиъс.