Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lady and the Highwayman, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 20 гласа)
Разпознаване и корекция
Слава (2011)
Корекция
Xesiona (2011)
Сканиране
?

Издание:

Барбара Картланд. Опасна любов

ИК „АБАГАР ХОЛДИНГ“ ООД, София, 1993

Редактор: Елиана Владимирова

ISBN 954-584-007-2


Глава първа

1658 година

В каретата цареше полумрак. Вместо да разсее тъмнината, мъждукащото пламъче на свещта във фенера още повече сгъстяваше сенките в ъглите на подскачащата по разбития, каменист път карета.

Луната бавно изгря на небето и на бледата й, оскъдна светлина Пентея започна да различава очертанията на седящия до нея мъж. Той бе свалил широкополата си шапка и се беше разположил удобно на меките възглавници, сякаш почиваше. Тя прекрасно съзнаваше, че не сваля очите си от нея.

Пентея се сви колкото можеше повече на мястото си с безнадеждното намерение да изглежда възможно най-незабележима, да се слее с тъмните безформени сенки. Даже се помоли тъмнината да стане още по-непрогледна, за да я скрие напълно.

Той бе обърнал глава към нея. Младото момиче можеше да различи резките очертания на дългия му крив нос. Нямаше нужда от бледата лунна светлина или мъждукащата свещ, за да разгледа цялото му лице. Твърде добре познаваше строгите и груби черти, които бяха в странен контраст с чувствените устни, издадената челюст, в която имаше нещо жестоко, дългите и гъсти вежди, почти скриващи подозрителния поглед на очите, които не пропускаха нищо. Да, тя познаваше неговото лице като своето собствено. Нали през последните два месеца не можеше да избяга от него дори в сънищата си.

Първия път, когато го видя да влиза в големия хол на замъка Ставърли и усети погледа му върху себе си, тя замръзна от ужас. Още тогава разбра, че няма да може да избяга от него, още от този първи миг бе твърде късно да мисли за някакво спасение.

Не знаеше защо, но при следващото му посещение помисли, че е дошъл специално да я види още веднъж. След това посещенията му последваха едно след друго. Когато си тръгваше, баща й оставаше крайно раздразнен, дори ядосан, а слугите трепереха от страх. Дори с нейната неопитност разбра, че този човек изпитва удоволствие да ги измъчва. Това ясно личеше от усмивката в ъгълчетата на устните му, по огъня на очите, които следваха всяко нейно движение. Имаше чувството, че е малка мишка, а той — огромна хищна котка, която може всеки момент да скочи върху нея. Докато един ден той най-после беше казал какво точно иска.

Тези нерадостни мисли я накараха да въздъхне дълбоко и да се свие още повече. Мъжът до нея веднага се наведе напред. Проникващите през прозореца лунни лъчи осветиха закръглената му глава и тя видя ясно сивата, падаща на сплъстени кичури коса.

— Студено ли ви е?

Гласът му прозвуча глухо и отчуждено.

— Не, не ми е студено. Благодаря ви, сър — отговори тя със затаен дъх.

— Предстои ни още много път. Сигурна ли сте, че не искате да се наметнете с шал?

Докато говореше, той протегна ръка към поставения върху малката седалка срещу тях шал. Пентея проследи с очи движението на ръката му. Видя покритите й с косми пръсти, и извика:

— Не, не, благодаря ви. Нямам нужда от нищо.

Той отново се облегна, но главата му остана обърната към нея.

— Можете да се отпуснете. Вече няма защо да се тревожите.

— Едва ли бихте могли да очаквате да съм спокойна и безгрижна. Сутринта баща ми ще прочете писмото, което му оставих, и ще бъде огорчен. Да, безкрайно огорчен — внезапно придобила кураж отвърна Пентея.

— Да, обаче като научи, че синът му е спасен, ще му мине.

— Прав сте, това ще го зарадва — отговори тя и след кратка пауза добави. — Ако наистина е така. Вие сте сигурен, абсолютно сигурен, че можете да го спасите, нали?

— Вече ви дадох честната си дума — каза той надуто.

— След като вече е заловен, вие имате ли… достатъчно сили и влияние да го освободите? — зададе тя въпроса, който я тревожеше.

— Мога да ви уверя, че Кристиан Драйсдейл има голяма власт — отговори той и в гласа му прозвуча обида. — Никой досега не е подлагал възможностите ми на съмнение. Сигурен съм, че няма да срещна никакви трудности при получаването на помилване за един млад роялист, който се е оказал повече глупак, отколкото опасен предател.

Пентея вдигна гордо глава.

— Трябва ли човек да е глупав, за да бъде лоялен към законния си крал? — попита тя с цялата смелост, която успя да събере.

Кристиан Драйсдейл изсумтя.

— Вашите думи са думи на предател. След като сте вече моя съпруга, аз съм длъжен да ви предупредя да внимавате какво говорите!

— Дори сто пъти да бях ваша съпруга — заинати се тя, — пак щях да казвам, че нашият законен крал е Чарлз Стюарт и тронът, на убития му баща е зает от узурпатор!

Говореше страстно, забравила всички страхове, като едва поемаше дъх. Каретата зави и светлото петно падна върху две огромни красиви очи и малко чипо носле. Разкошни руси букли се спускаха на раменете и обгръщаха като рамка белия овал на прелестното й лице.

То бе почти детско. По всичко личеше, че грубият мъж не се трогваше от излъчваната от него невинност. Нещо повече. Той присви злобно очи и протегна ръка към пръстите на Пентея.

— Тази нощ трябва да забравим всички глупости — каза заповеднически той. — Освен това, че сте моя жена!

В гласа му младото момиче долови нотка, която веднага я накара да забрави какво точно бе казала. Мислеше си само за това къде се намира и до кого седи. Сви се още повече в своя ъгъл, сякаш искаше да изчезне в тъмната сянка. Ала повече не можеше да се преструва на невидима.

— Елате по-близо до мен — заповяда Кристиан Драйсдейл.

Раменете й вече бяха притиснати плътно в облегалката. Тя обаче продължи да се свива, сякаш искаше да се слее с нея. Настъпи пълна тишина, в която отекваха само глухите удари на сърцето й.

— Чухте ли какво казах? — повтори той. — Толкова бързо ли забравихте съпружеските си задължения? И че обещахте да ми се подчинявате?

— Аз… съм… близо — заекна тя.

Той се засмя със задоволството на човек, който изпитва радост да измъчва другите.

— Елате по-близо!

Пентея пое дълбоко въздух, за да си придаде достатъчно смелост, и каза:

— Достатъчно близо съм. Омъжих се за вас, защото обещахте да спасите брат ми. Тръгнах с вас посред нощ без даже да кажа на баща си, защото зная как ще се срамува и измъчва от мисълта, че някой от нашето семейство е трябвало да сключи брак с „кръглоглав“, както наричат привържениците на Кромуел. Направих всичко това съвсем съзнателно, но вие не можете… не, не можете да ме накарате да изпитвам към вас друго чувство, освен омраза.

Последните думи тя произнесе почти шепнешком. Изглежда ужасът и страхът от човека, за когото се бе омъжила, почти я задушаваха. След тези думи тя заби поглед в пода на каретата.

Именно в този момент на изключително голяма уплаха тя чу смеха му — смях на напълно уверен в себе си човек. Уверен също така, че ще получи това, което иска.

— Значи ме мразите? — попита той подигравателно. — Дори само поради тази причина ще ми бъде особено приятно да ви покажа какво значи любов.

Докато говореше, той протегна ръце. Когато пръстите му докоснаха Пентея, тя изпищя колкото от отчаяние, толкова и от ужас. В същия момент изпод покривката от самур и кадифе, която бе хвърлена върху скута й, се чу ръмжене. Ръцете веднага се дръпнаха, чу се тиха ругатня.

— Какво е това? — попита той през зъби.

— Това е Бобо… кучето ми — заекна Пентея.

— Проклетият пес ме ухапа — възкликна невярващ на това, което чу Кристиан Драйсдейл. — Не знаех, че сте го взели със себе си.

— Той е винаги и навсякъде с мен — опита се да му обясни младото момиче.

— Но не и в моя дом! — изрече присъдата си новият й съпруг. — Изобщо не обичам животни, а още по-малко тези, които си позволяват да ме хапят.

— Съжалявам, че Бобо ви е причинил болка — прошепна Пентея. — Той просто се опита да ме защити, защото извиках…

— Оставете малкото зверче на пода — прекъсна я Кристиан Драйсдейл с глас, който не търпеше възражение.

— Достатъчно му е добре там, където си е — отговори тя и започна да гали кучето, което все още тихо ръмжеше.

— Чухте какво ви заповядах! — изръмжа на свой ред той.

— Защо пък трябва да ви се подчинявам? — попита тя, като се мъчеше да говори колкото бе възможно по-спокойно. — Кучето е мое. Аз го обичам и то може да седи в скута ми както винаги.

Отново в гласа й прозвучаха предизвикателни нотки, макар да се бе опитала да сдържи гнева си към този човек, който с всяка дума ставаше все по-нетърпим. Сякаш тонът в гласа й, както и маниерът, с който говореше, го уязвиха за първи път.

— Ще правите това, което аз ви кажа! — изкрещя той. — Оставете кучето на пода!

Каретата изкачваше някаква височина, обаче конете я теглеха стабилно и без особени затруднения. Пентея седна още по-изправена и остана така напълно неподвижно, без да направи и най-малкото движение, за да изпълни нареждането на съпруга си. Той чакаше. Напрежението растеше с всяка измината минута. Без да се замисля защо, Пентея вдигна кучето и допря нежно бузата си до меката му козина.

Тази съвсем невинна милувка сякаш преля чашата на търпението на нейния спътник. Той нададе страшен рев, някаква смесица между ругатня и необуздан гняв, и с едно внезапно движение грабна кучето от ръцете й.

Чу се силно ръмжене. Тялото на едрия мъж трепна за един миг, когато то впи зъби в ръката му. След това се чу тъп звук на удар с бастуна, който стоеше до коляното му. Последва страшно квичене, изпълнено с агония, и шум от захвърленото на пода на каретата малко безжизнено тяло.

— Вие го убихте! Убихте го! — извиси се писъкът й в полумрака на изпълнената със сенки карета.

Пентея опита да се хвърли към пода, но силните ръце на Кристиан я задържаха. За момент тя не изпитваше нищо друго, освен ужас от сполетялото любимото й животно нещастие.

— Вие го убихте, звяр такъв! — не можа да се сдържи и изкрещя в лицето му тя. После си даде сметка, че той е твърде близко до нея, едната му ръка я притиска силно, а другата, от която капеха едри капки кръв, се приближава към нея, хваща я за брадичката и обръща лицето й към себе си.

— Вие го убихте — простена тя и постепенно гласът й секна. До съзнанието й започна да се промъква страх от нещо много по-страшно, което бавно, но неумолимо започва да се стоварва върху нея.

— Глупаво дете, не се разстройвай за загубената си играчка. Ще те науча на друга, много по-вълнуваща игра — заговори с надебелял език Кристиан и притисна горещите си устни жадно към нейните.

Пентея опита да се бори, да го отблъсне от себе си, обаче остана негова пленница. Усети, че тъмнина, по-ужасна и по-страшна от всичко, което някога си бе представяла, я обви, отне дъха й и я повлече в небитието на ада.

Усещаше устните и ръцете му, неговата близост, която я лишаваше от сила, унищожаваше душата й така, че тя се оказа загубена и изоставена в отвратителна тиня, която я бе обгърнала така, че не можеше нито да помръдне, нито да извика.

Когато агонията на съзнанието и тялото й станаха непоносими, съвсем внезапно и неочаквано каретата спря. За миг ръцете на Кристиан я пуснаха и тя успя да освободи устните си от неговите. Пое жадно въздух и преди да осъзнае какво става, вратата на каретата се отвори и един остър заповеднически глас проехтя в мрака на нощта.

— Всички вън!

Тя чу Кристиан да ругае тихо. Преди да успее да направи каквото и да било движение, същият глас прозвуча отново и още по-рязко.

— Подчинявайте се на заповедите ми и слезте, за да могат моите хора да претърсят каретата!

Кристиан отново започна да ругае. Когато след миг на вратата се показа дулото на револвер, той веднага млъкна.

— Това е безчинство — запелтечи той, — за което трябва да ви обесят.

— Излизай! И по-бързо! — бе единственият отговор, който получи.

Кристиан Драйсдейл взе широкополата си шапка, слезе от каретата и застана до нея, огрян от лунната светлина.

Макар да бе февруари, нощта беше топла, не духаше вятър и въздухът бе спокоен и прозрачен. Въпреки това по клоните на дърветата и по земята имаше все още тънка бяла покривка от сняг, а гъстата гора се разсичаше единствено от черната лента на пътя.

Кристиан Драйсдейл се огледа. Бяха спрели на едно малко по-широко място. Двамата кочияши стояха с вдигнати нагоре ръце. Конете стояха на едно място, без да могат да потеглят напред. Пред тях, препречвайки пътя им, със скрито от черна маска лице и яхнал чистокръвна кобила, бе застанал разбойник. До вратата на каретата стоеше друг. В двете си ръце държеше пистолети, а зад, него спокойно и с изправена глава — сякаш всеки миг очакваше заповедите на стопанина си, чакаше превъзходен жребец.

Въоръженият разбойник, изпречил се пред Кристиан Драйсдейл, бе облечен несравнимо по-елегантно от човека на коня. Палтото му от черно кадифе бе богато украсено с изящна бродерия, ботушите му бяха направени от най-меката и фина кожа, а гърдите му бяха украсени с ослепително бяло жабо от най-скъпата венецианска дантела, прикрепено с блестяща диамантена игла. За миг Кристиан Драйсдейл си пое дълбоко въздух и процеди през стиснатите си зъби.

— Бялото жабо! Значи това отново си ти!

— На вашите услуги, господин Драйсдейл — отговори разбойникът с подигравателна усмивка. — Последния път ти обещах, че няма да мине много време и пак ще се срещнем.

— Значи си ме преследвал?

— Защо не използваме по-изискани думи? Бихме могли да кажем, че съм наблюдавал непрекъснато и внимателно движенията ти — отговори разбойникът. — Нали ти бях казал, че не изпитвам особени симпатии към бирниците, особено когато те използват положението си, за да изнудват невинните и тези, които нямат на кого да разчитат за защита.

— Нахален негодник, ще ми платиш за това — кресна Кристиан Драйсдейл.

— Доколкото си спомням и предишния път ми отправи същите заплахи — усмихна се разбойникът. — Само че тогава допуснах непростима грешка. Просто не мислех, че носиш със себе си всички събрани, от теб данъци, и затова не те претърсих както трябва. Този път няма да те зарадвам и да направя същата глупост.

Кристиан Драйсдейл опита да направи внезапно движение, но разбойникът пристъпи крачка напред.

— Пистолетът ми е зареден — предупреди го той, после се обърна към двамата кочияши, които все още стояха изплашени и с вдигнати над главите си ръце. — Ей, вие двамата, я завържете господаря си!

— Той не ни е господар — започна да обяснява единият от тях. — Нае ни да го закараме с булката му до църквата и после на сватбеното им пътешествие.

— Значи сватба — извика развеселено разбойникът. — Що за дяволия е това, сър Драйсдейл? Сигурен съм обаче и бих се обзаложил на сто гвинеи, че щом е измислено от теб, това ще е нещо повече от отвратително. Вържете го! — заповяда той на кочияшите. — Погрижи се да бъде завързан наистина както трябва, Джек — обърна се той към застаналия до огромен дъб маскиран мъж.

Разбойникът хвърли едно дебело въже на кочияшите и с пистолет в ръка започна да им обяснява как да завържат бирника за огромния ствол на дървото.

Човекът, когото Кристиан Драйсдейл нарече „Бялото жабо“, наблюдава известно време забавната сцена с усмивка на уста. После се обърна към каретата. Погледна вътре, и видя Пентея. Тя бе коленичила на пода и притискаше до гърдите си малкото безжизнено телце на кученцето. Сякаш не забелязваше нищо от това, което ставаше около нея. По лицето й се стичаха сълзи и тя безмълвно милваше главицата, върху която така жестоко се бе стоварил бастунът на нейния спътник.

Известно време разбойникът я наблюдава с огромна изненада. Обаче запази самообладание, свали шапката си и заговори съвсем спокойно.

— Мога ли да ви помогна с нещо, мадам?

Тя го погледна и при вида на маскираното му лице не даде никакви признаци на страх. С необяснимо доверие протегна към него това, което доскоро бе най-добрият и приятел, и попита, все още хълцайки:

— Наистина ли е мъртво?

Разбойникът внимателно пое малкото телце и отстъпи към лунната светлина. Огледа разбитата му глава, с вещи пръсти напипа сърцето, вдигна очи и застрашително попита:

— Кой е посмял да направи това? — макар да знаеше кой би могъл да извърши тази жестокост.

Погледна към дървото, за което вече бе завързан Кристиан Драйсдейл. С поток от ругатни той обясняваше на изплашените кочияши какво наказание ги очаква като се освободи.

Пентея проследи погледа му и се опита да обясни.

— Кучето го ухапа — кимна по посока на дървото тя и слезе от каретата.

Когато застана под лунната светлина разбойникът видя, че е само едно голямо дете. Мокрите й бузи блестяха, сълзи светеха в дългите й, тъмни мигли. Дори формите на тялото й все още не бяха развити напълно. Беше много слаба. Когато тя се наведе над малкото кученце, което разбойникът държеше, светлорусите й къдрици докоснаха ръкава на кадифеното му палто.

— Боя се, че кучето ви е мъртво — каза той много внимателно.

Тя изхлипа тихичко, протегна ръце и взе безжизненото, вече започващо да изстива телце.

— Бихме ли могли да го… погребем някъде тук? — прошепна тя едва чуто.

Разбойникът сякаш изобщо не се изненада от тази молба.

— Разбира се — отговори той.

Той заобиколи каретата и взе закачената на задната ос, задължителна при пътуването по това време на годината лопата за разчистване на снежни преспи и кал. Поведе я към гората. Стигнаха до малко поточе и спряха под една окъпана от среброто на лунните лъчи бреза. Взе лопатата и бързо изкопа неголям гроб. После пое от нея кученцето, внимателно го постави в гроба и бързото затрупа с изровената пръст.

Когато разбойникът свърши, Пентея коленичи до малката купчинка. Изглеждаше съвсем дребна и сякаш грохнала под тежестта на голямата си мъка. Въпреки това нищо не можеше да скрие нито дългата, грациозна шия, нито изяществото на молитвено наведената й глава. Разбойникът изчака търпеливо и когато тя престана да движи устни в безмълвна молитва за любимия си приятел, я попита внимателно:

— Защо сте се омъжили за този човек?

— Направих го, за да изпълня сестринския си дълг. Нямах друг избор. — Тя погледна малкото гробче и продължи яростно: — Мразех го и преди, но сега, след като уби Бобо, ще го ненавиждам до последния си дъх!

Имаше нещо патетично и в същото време безпомощно в нейния гняв. Разбойникът сякаш не я чу, а повтори зададения въпрос.

— Защо сте се омъжили за него?

Пентея вдигна очи, срещна погледа му и той прочете в тях объркаността, която я бе завладяла.

— Брат ми е арестуван. Господин Драйсдейл обеща да спаси живота му, но само при условие, че стана негова жена.

— Вярвате ли, че наистина ще спаси брат ви, след като изпълните това, което иска от вас? — попита разбойникът с нескрито съмнение в гласа.

Пентея разпери безпомощно ръце.

— Той обеща — отговори тя с детска упоритост. Разбойникът стоеше неподвижно и я гледаше. След като не каза нито дума, тя го погледна отново и сякаш едва сега го забеляза за първи път. Малко можеше да се види от скритото му с черна маска лице. Тя обаче не можеше да скрие волевата брадичка и нежните устни. Ръцете му бяха дълги, с тънки аристократични пръсти, на един, от които носеше голям пръстен с гравиран върху зелен скъпоценен камък герб.

От него се излъчваше някаква елегантност, нещо странно и необяснимо, което й подсказа, че говори с мъж от своята собствена класа. Докато стоеше и го гледаше, от далечината до ушите й достигна гневният глас на Кристиан. Той продължаваше да ругае и да заплашва и цялото тяло на Пентея потрепери. Несъзнателно тя направи една крачка към разбойника, сякаш да потърси закрилата му.

— Нямате ли близки? — попита разбойникът сърдито. — Защо не са ви попречили да направите тази глупост?

— Не посмях да кажа на баща си — заговори тихо тя. — Той е много болен от дълго време. Ако му бях казала, че брат ми е арестуван, това би го убило. Докато сега ще научи, че синът му е бил в някаква опасност, но се е спасил.

— Значи сте избягали, за да се омъжите? — попита той с гневен глас.

— Чаках всички да заспят и едва тогава слязох тихо долу и минах през вратата за градината. Той… ме чакаше на входния портал.

— Той ви е чакал? — повтори разбойникът. — Господин Кристиан Драйсдейл, бирникът, готов да изпие и последната капчица кръв от вдовици и деца, който изтръгва пари от членовете на кралското семейство с обещание да спаси изпаднали в немилост роялисти и когато няма какво повече да взема, ги оставя на произвола на съдбата. — Пентея леко изохка.

— Искате да кажете, че е обещавал да им помогне, а после не е изпълнявал обещанието си?

— При това така е постъпил не с един и с двама, излъгал е десетки хора.

Очите на Пентея се разшириха от ужас.

— Но ако е така, той би могъл да ме излъже и да не освободи брат ми?

Разбойникът стисна устни.

— Може би с вас ще се държи достойно — отговори той с неуверен глас.

Пентея разбра, че иска да я успокои, и закри лицето си с ръце.

— Предчувствах, че човек не трябва да му се доверява — изплака тя.

Разбойникът въздъхна.

— Вие сте твърде млада за всички тези преживявания. На колко сте години?

— Скоро навърших тринадесет — отговори тя. — Моля ви да разберете, че аз се тревожа не за себе си, а за брат си.

— Бихте ли ми казали как се казва брат ви? — попита тихо разбойникът и побърза да добави. — Моля ви да ми повярвате, че не питам от празно любопитство. Вчера един от моите хора бе в Лондон, откъдето ми донесе новини. Научил е някои неща и за последните арести. Може да е чул нещо и за вашия брат.

— Брат ми се казва Ричард Ивлин, виконт Сент Клеър — отговори тя простичко.

Разбойникът млъкна в колебание. Пентея побърза да го попита:

— Вашият човек дали е научил нещо за него?

— Да… нещичко — отговори бавно и сякаш неохотно разбойникът. — Значи вашият баща е маркиз Ставърли, нали?

— Да — отговори с нетърпение в гласа момичето. Разбойникът мълча известно време, сякаш водеше някаква своя вътрешна душевна битка. После мълчаливо посегна и нежно взе ръката й в своята.

— Чуйте ме, малка Пентея — започна той и тя съвсем не намери странно това, че той знае името й. — Ще ви кажа нещо, което ще ви причини голяма болка. Но вие трябва да сте на висотата на вашето семейство и да го понесете.

— Слушам ви — прошепна тя едва-едва.

Усещаше как от пръстите на пътника в нея се влива топлина и смелост, каквито тя не притежаваше.

— Вчера вашият брат е бил обесен на Чаринг крос. — Маскираният човек говореше съвсем тихо. — Посрещнал е смъртта достойно, без никаква уплаха и с усмивка на уста. Когато слагали въжето на шията му, той казал: „Бог да благослови крал Чарлз. Нека да управлява Англия дълги години след падането на тиранина!“.

Режеща болка започна да разкъсва сърцето й. Пентея зарида горчиво, облегнала глава на гърдите на разбойника, а той покровителствено обгърна крехките й рамене. Не знаеше колко дълго е плакала. По едно време усети мека кърпичка да пресушава сълзите й и тих глас я заговори.

— Ричард би искал да бъдете смела, да се върнете при баща си, който сега има нужда от вас така, както никога преди.

— Но как бих могла да се върна? — попита тя със задавен от сълзи глас.

— Аз ще разчистя вашите сметки с този мерзавец, който се е оженил за вас, като ви е подмамил с лъжливи обещания — отговори гневно разбойникът. — Моля ви да ме почакате тук, докато се върна.

Той й се усмихна, пусна я, обърна се и понечи да тръгне. Тя обаче го хвана здраво за ръката.

— Какво смятате да правите? — попита тя с тревога в гласа. Разбойникът вдигна ръката й и допря устни до нейните пръсти.

— Не се тревожете — опита се да я успокои. — Просто ме почакайте. Когато се върна, всичко ще е свършило и вие ще можете спокойно да се върнете у дома.

Пентея не му зададе повече въпроси. Без да знае защо, му повярва. Все пак докато той се отдалечаваше и при всяка крачка шпорите на ботушите му прозвъняваха, тя се запита какво ли щеше да прави, ако той изчезне така внезапно, както се бе появил. Ако яхнеше, коня и я оставеше сама с Кристиан Драйсдейл, нейния съпруг.

При тази мисъл се почувства крайно изтощена. Беше се омъжила за него, защото повярва на обещанията му, че ще спаси брат й. А сигурно през цялото това време той е знаел, че Ричард е осъден на смърт и никой, колкото и влиятелен да е, колкото и власт да има, не би могъл да го спаси.

Помисли, че наистина е имала предчувствие, че брат й ще умре. Беше само преди шест седмици, когато той сподели с нея какво смята да предприеме. Тя бе в библиотеката на замъка Ставърли и се наслаждаваше на разстилащото се пред погледа й езеро. Беше късен следобед и слънцето бавно потъваше зад вековните дъбове в парка, а небето постепенно изчезваше в небитието и отражението му във водата под терасата ставаше все по-тъмно, навъсено и мистично.

Имаше странното чувство, че се намира на ничия земя, между миналото и бъдещето. Сякаш много от предците й, чиито портрети украсяваха стените на стаята, бяха застанали до нея, загледани в езерото, което от построяването на замъка отразяваше като в огледало историята на рода им. После й се стори, че всички Ставърли преминаха край нея в бавен и тържествен церемониал. Първо сър Хюбърт Вайн, дошъл по тези земи с Уилям Завоевателя. После всички с името Вайн, извоювали слава и чест в кръстоносните походи, техните внуци, подкрепили заселниците. След тях — членовете на семейството, които вярно бяха служили на династията на Тюдорите.

Пентея сякаш виждаше как те предават един на друг традициите на рода през вековете от поколение на поколение. И сякаш чу нечий глас, който й каза, че баща й няма да живее още дълго. От доста време боледуваше. Загледана в появилата се над езерото мъгла тя почувства как родът Ставърли от миналото го тегли към себе си в очакване и той да се присъедини към дедите си.

Постепенно тези мисли бяха изместени от силата на болката от близката смърт, която щеше да отнеме баща й. Изведнъж тя си спомни, че Ричард щеше да продължи техния род. Ричард, който обичаше замъка и историята на неговите обитатели така, както и самата тя. При мисълта за брат й тя си го представи как идва към нея.

Докато обаче се приближаваше бавно, от езерото се вдигна голям облак, който го обгърна така, че той заприлича не на човек от плът и кръв, а на призрачен дух. Почувства как страх и ужас я пронизват цялата.

Преди да разбере защо, от какво, чу гласа на брат си, който стоеше под терасата, размахваше ръце и я викаше. Тя отвори двукрилата врата и той влезе при нея. Тогава реши, че е била голяма глупачка да се поддаде до такава степен на несъществуващи видения.

Изразът на лицето на Ричард обаче й подсказа, че се задават неприятности.

— Какво се е случило? — попита тя.

— Защо ме питаш? — засмя се брат й. — И трябва ли нещо да се случи?

— Изглеждаш някак особено — доволен и щастлив, но като че ли има и нещо друго. О, Ричард, кажи ми.

Той я целуна по бузата.

— За възрастта си притежаваш необикновена наблюдателност. Време ти е да играеш с кукли, а не да тревожиш главицата си със сериозни неща.

— Вече съм твърде голяма за кукли — нацупи се Пентея. — Пък и е трудно да не съм сериозна, когато татко е толкова болен и всички останали се тревожат.

— За какво се тревожат? — попита бързо Ричард.

— Питаш за нещо, което е повече от очевидно — отвърна му тя. — Много добре знаеш, че всички ние непрекъснато се тревожим. Днес пак идва господин Кристиан Драйсдейл, който не само че зададе куп въпроси, но взе много повече пари за данъците, отколкото предполагахме.

— Какво пита? — погледна я нетърпеливо той.

Пентея сви рамене.

— Нищо ново. Дали укриваме роялисти в специални скривалища, дали някой е ходил в Мас. Все същите въпроси, които задава винаги, когато дойде.

Ричард се огледа внимателно. Когато видя, че наоколо няма никой, заговори.

— Макар да не искам да те натоварвам с излишна информация, трябва да споделя с теб една тайна. По-добре е да знаеш истината, за да можеш да разсееш подозренията на всеки, който се опитва да си пъха носа в нашите работи.

— Казвай — подкани го настоятелно младото момиче.

— Аз заминавам за известно време. Няма да се бавя дълго. Ти трябва да се погрижиш никой външен човек да не разбере, че ме няма. Иначе ще ни се наложи да измисляме наистина сериозна причина за отсъствието ми.

— Къде отиваш? Защо? Какво се е случило? — отрупа го с въпроси Пентея.

В отговор Ричард я придърпа до себе си на дивана, където бе седнал. След като се огледа още веднъж, започна да говори на ухото й толкова тихо, че едва го чуваше.

— Кралят е в Англия.

Пентея издаде бързо, заглушено възклицание.

— Но къде е? Как е успял да влезе в страната?

— Пристигнал е с кораб преди седмица — отговори Ричард доверително. — Сега е в Лондон и аз заминавам при него. О, сестричке, може да се възкачи на трона, който по право е негов.

За разлика от развълнувания млад мъж Пентея остана спокойна.

— Бъди внимателен — помоли го тя. — Обещай ми, че ще внимаваш!

— Можеш ли да си представиш, че няма да внимавам достатъчно?

За съжаление предчувствието на Пентея за предстояща опасност се сбъдна. Без да се дегизира, само с изрусена коса, кралят се срещна със симпатизантите си и получи техните уверения за лоялността им. Както обаче се случва винаги, намери се предател, който го издаде. Започнаха да го крият от къща в къща. Само по някаква щастлива случайност успя да се добере обратно до Франция.

След заминаването му се разрази буря от арести. Мъчения, тъмни затворнически килии и бесилки очакваха неговите последователи. Успелите да се укрият търсеха възможности да се качат на някой кораб, който да ги отнесе на спасителен бряг. От момента, в който до Пентея достигнаха тези тревожни новини, тя започна да живее в постоянен страх. Когато Ричард не се върна, започна да се надява, че брат й се е укрил в дома на някой от приятелите си. Докато един ден Кристиан Драйсдейл й донесе страшната вест. Докато говореше той не сваляше очи от лицето й. Когато тя отвърна с мълчание на жестоките му думи, непоклатимо горда и невероятно красива дори в отчаянието си, той й предложи сделка.

— Омъжете се за мен и аз ще спася брат ви. Изборът е ваш.

— Защо, за Бога, искате да се ожените за мен? — едва намери сили да попита тя. Не можеше да повярва на това, което чу.

— Да не би да искате да кажа, че ви обичам? — попита подигравателно възрастният мъж.

Макар да бе още дете, още от този момент тя разбра, че това, което той изпитва към нея, е всичко друго, но не и любов. Обаче нямаше друг избор, освен да приеме предложението му.

Баща й постоянно питаше за Ричард. Горкият, знаеше прекрасно, че не му остават много дни. С характерната за старците и умиращите хора упоритост настояваше да го види. Не можеше да разбере защо трябва да отсъства толкова дълго, когато в замъка се бяха натрупали куп неща, които само той можеше да свърши.

Пентея не разполагаше с никакво време за размисъл. Кристиан Драйсдейл й даде ясно да разбере, че трябва веднага да му каже какво решение е взела. Ако искаше да спаси Ричард, трябваше да действа без отлагане.

Отговори му, че е съгласна да се омъжи за него. Знаеше, че се пренася в жертва. Ала нищо нямаше значение пред възможността да спаси Ричард, своя брат, който трябваше да заеме мястото на баща им като глава на семейството.

Сега знаеше, че саможертвата й е била напразна. Кристиан Драйсдейл я беше измамил. Ричард бе увиснал на бесилката на Чаринг крос, заплатил с живота верността си към своя крал.

Не можеше да повярва, че всичко това е истина. Че Ричард никога повече няма да влезе в голямата бална зала на замъка Ставърли. Никога повече няма да чуе неговия глас… Какво щеше да стане сега с нея?

По някаква странна ирония на съдбата брат й бе мъртъв, а тя се оказа омъжена за Кристиан Драйсдейл? Изпита желание да изкрещи от ужас пред това, което знаеше, че я очаква. По-добре да беше мъртва, отколкото жена на кръглоглавия.

Все пак странният разбойник, този чужд, поставен извън закона човек, с когото сподели мъката си, й бе вдъхнал някаква неясна надежда. Тя се облегна на брезата и се загледа след отдалечаващата се висока фигура на маскирания мъж. Между дърветата можеше да различи контурите на каретата. През цялото време здраво завързаният Кристиан Драйсдейл продължаваше да крещи и ругае, докато всичко наоколо започна да изглежда омърсено от неговия бяс.

Разбойникът стигна до него и спря само на няколко крачки от дървото. Чу го да казва на двамата кочияши:

— Развържете този човек.

Те бяха толкова изненадани от сторилата им се повече от странна заповед, че не можеха да се помръднат от местата си. Тогава разбойникът извади шпагата си и с едно движение разряза въжетата. Дебелият човек направи крачка напред и започна да свива и разпуска ръцете си, за да възстанови кръвообращението в тях.

— Значи се опомни навреме — изсъска той. — Или може би многообичаната ми съпруга измоли моята свобода?

В отговор разбойникът посочи шпагата, която висеше на кръста на бирника.

— Извади шпагата си — каза той рязко. — Ще се бием на живот и смърт!

За миг Кристиан Драйсдейл впи поглед в него. Устните му бавно се разтеглиха в някакво далечно подобие на усмивка.

— Това рицарски жест ли е? — попита той с презрение. — Искам да те уверя, момчето ми, че жена ми ще се чувства много по-добре в прегръдките ми тази нощ при мисълта за твоята смърт.

— Ще видим — отговори разбойникът й започна да съблича кадифеното си палто.

След миг Кристиан Драйсдейл също съблече своето връхно палто.

— Бих искал да те предупредя, че съм известен майстор на шпагата, презрени крадецо — каза той заядливо.

Разбойникът не го удостои с отговор. Внимателно остави палтото си на един от долните клони на близкото дърво. Остана по копринена риза. Дантелите на ръкавите покриваха китките му. Той опита гъвкавостта на шпагата и погледна, замислено противника си.

Макар да бе набит и много по-тежък, Кристиан Драйсдейл имаше маниерите на отличен фехтувач. Бе учудващо пъргав и бърз. Освен това не му тежаха ботушите за езда, които носеше маскираният мъж. Беше по-висок и с по-дълги ръце от неговите. Застана в стойка, изразяваща готовност за предстоящото единоборство. Тънките му жестоки устни се бяха разтегнали в усмивка на човек, твърдо решен да убие противника си.

Двамата застанаха един срещу друг. Вторият разбойник и кочияшите се дръпнаха в сенките на дърветата. Оставените на воля коне се опитваха да намерят стръкче зеленина под все още покритата със сняг земя.

За миг всичко замря. След това в гробната тишина се чу гласът на разбойника.

— Защитавай се!

И лунната светлина блесна в кръстосаните остриета на двете шпаги.