Барбара Картланд
Опасна любов (3)

Глава трета

Пентея остана известно време безмълвна. Различни мисли блуждаеха в главата й, докато наведена Марта откопчаваше обувките й с пръсти, които трепереха така силно, че бе повече от ясно, че се е захванала с тази работа само и само, за да се занимава с нещо. Известно време тя търпя неловките опити на прислужницата да откопчее сребърните закопчалки на обувките й. След това обаче я подхвана под мишниците, изправи я на крака и я погледна право в лицето с питащи очи.

— Марта, трябва да бъдеш откровена с мен!

Ала прислужницата се измъкна от ръцете й:

— Моля ви се, госпожо, не ме разпитвайте повече! Няма нищо друго да ви кажа, кълна се, че е така. Вече говорих повече, отколкото трябваше. Умолявам ви, оставете ме! Това не е моя работа.

Гласът й се задави от ридания. За безкрайно учудване на Пентея внезапно тя се обърна и избяга от стаята. Вратата се затръшна след нея и младото момиче остана само.

В цялото й държание имаше нещо, което тя не можеше да разбере. Дългите години, през които бе нейна прислужница, Марта не бе постъпвала по такъв странен начин. Дъщеря на главния градинар в Ставърли, тя дойде съвсем млада в къщата да помага в разсадниците и на страшната стара бавачка, която се грижеше с желязна ръка за Ричард и Пентея.

Когато остаря, бавачката започна да се държи диктаторски и неотстъпчиво със селяните. Затова й дадоха в края на имението една малка и удобна къща, в която да прекара последните си години. Лична прислужница на Пентея стана Марта. Тя бе добро и послушно момиче и се привърза дълбоко към младата си господарка. Когато отиде да живее при старата си леля в Уилшир, Пентея бе признателна, че Марта тръгна с нея.

В нейно лице виждаше повече приятелка, отколкото прислужница и въпреки че бе дванадесет години по-голяма все пак бе достатъчно млада, за да продължава да играе на нейните игри. Оказа се, че имат много общи слабости — еднакво обичаха красивите неща и се радваха на малките удоволствия, които им предлагаше провинцията. Сега и двете се бяха озовали пленници ни кралската столица.

Пентея мислеше, че никога не би забравила първите си впечатления от обградения със стени Лондон. Полята и ливадите се простираха до самите му стени и навсякъде се усещаше естественият аромат на плодове, цветя и живи същества, които растяха и живееха в тях. Ала веднъж преминали градските порти, двете с широко отворени очи така се вторачиха в изпълнените с файтони, фургони, двуколки и остъклени каляски и карети на богатите лордове и дами улици, че лейди Дарлингтън се разсмя и им каза, че приличат на истински селянки. Още повече, че сега градът не бе така хубав, както в дните на нейната младост.

Обаче Пентея не чу думите на леля си. За нея всичко бе вълнуващо — от модните облекла на дамите, техните къси, разрязани и украсени с панделки ръкави и блузи от сатен и брокат, до чудовищните люлеещи се табели по пътищата, водещи към Чаринг крос или глашатаите, които крещяха: „Часът е един, студено е и има поледица!“.

Въпреки това, когато пристигнаха в Уайтхол, прострял се на повече от петстотин метра по продължение на реката, Пентея изпита известно спокойствие, че Марта е с нея — толкова помпозно и заплашително грамадно бе всичко наоколо. Лейди Дарлингтън възприе промяната съвсем нормално, тъй като често в миналото бе живяла там. Марта също бе изпълнена със страхопочитание и младата й господарка бе доволна, че до нея има някой, когото да може да споделя емоциите си и да обсъжда странните хора и предмети, които предизвикваха у нея вълнение и интерес.

Ако само преди няколко дни някой й бе казал, че Марта има тайни от нея, Пентея би се учудила и без никакво съмнение би отхвърлила подобно смехотворно предположение. Сега беше безкрайно изненадана не само от поведението на прислужницата си, но и от факта, че Марта се държеше като напълно чужд човек, усамотил се по един недружелюбен и потаен начин в някаква своя крепост, до която тя нямаше достъп.

Какво означаваше човекът, наричан Бялото жабо, за Марта и защо само споменаването на името му я бе разтревожило толкова много?

Озадачена и объркана, тя седна до тоалетната си масичка и изведнъж пред очите й изплува споменът за онази нощ преди пет години. Тогава го бе видяла как се приближава между дърветата. Тя не стана свидетел на това как странният разбойник бе убил човека, който се бе оженил за нея само няколко часа преди това. Чуваше само звука на стоманата, срещаща стомана. Не смееше да погледне какво става. В този момент й се стори, че внезапно от дете се е превърнала в жена, защото си бе представила твърде ясно какво я очаква като съпруга на Кристиан Драйсдейл в случай, че разбойникът загуби.

Цялата вечер бе изтъкана от ужаси. Кулминацията настъпи в потресаващия миг, когато мъжът й уби кучето и тя отново се убеди какъв звяр е той. Винаги бе подозирала, че е жесток. Съдеше за това по начина, по който бе дошъл да я измъчва в Ставърли, по грубия му пазарлък да стане негова жена, ако иска Ричард да остане жив.

Никога преди в нейния спокоен и сигурен живот не бе се сблъсквала с такава преднамерена бруталност, с човек, който използва своята жестокост и сила срещу беззащитните, който изпитва към нея желание, за което въпреки младостта и неопитността си знаеше, че е изпълнено със злоба и животинска страст. Човек, който можеше с един удар да унищожи едно животинче само защото тя го обичаше!

Сърцето не й даде да наблюдава двубоя, защото не можеше да си представи човека, който й бе станал приятел и бе тръгнал да я спасява в момент, когато тя най-силно се нуждаеше от помощ, да лежи ранен в краката на мъжа, когото презираше и мразеше. Защото с отчаяние разбра, че друг изход от дуела не може да има. Кристиан Драйсдейл изглеждаше безспорно по-едър и по-силен от разбойника. Може би собственият й страх от този, който бе неин съпруг, го правеше да изглежда толкова ужасяващ. Или пълната безнадеждност в сърцето й не й даваше дори най-малка надежда за това, че тя би могла да бъде спасена.

Отпусна се на колене и роклята й от сатен се разпростря върху изсъхналите листа и клонки, които лежаха под дърветата. Земята бе влажна, но тя не забелязваше как роклята й попива калта. В състояние бе само да стои на колене и като дете да шепне молитва, чиито думи бяха несвързани, но в която влагаше цялата си душа.

Дочуваше звъна на шпагите им. От време на време долитаха неясни ругатни или някакви звуци, подобни на животинско ръмжене. И отново шпагите дрънчаха. Не знаеше колко време бе стояла на колене, когато внезапно настъпи странна тишина. Тя бе още по-заплашителна, защото ушите й напрегнато бяха я очаквали. Разбра, че изходът на борбата бе настъпил.

Като трепереше с всяка частица на тялото си, тя бавно повдигна глава и отвори очи. И тогава го видя как се приближава между дърветата с осветена от лунните лъчи покрита глава и с ослепително бяло на фона на тъмното му палто дантелено жабо.

Бе оставил настрана шпагата си. Докато се приближаваше, свободните му вече ръце се протегнаха към нея и я задържаха. Тя замря и се отпусна в тях. Прислони се безмълвна към него, все още овладяна от ужаса. В този миг съзнанието й проумя, че всичко е свършено. Гледайки бледото й, мокро от сълзите лице, разбойникът изглежда я разбра добре, защото докато я придържаше й каза с топъл и успокояващ глас, като на сестра:

— Всичко е наред, мила. Всичко свърши. Сега можете да си отидете в къщи.

— Вкъщи? — глупавият въпрос сам излетя от устните й, без да събере воля да го спре.

— Да, вкъщи! — каза той спокойно. — Кошмарът приключи. Вие, малка Пентея, можете да се върнете в Ставърли. Преди това обаче ми кажете кой знае за този брак?

Тя не му отговори, защото изведнъж осъзна какво в действителност бе извършил той заради нея. Мисълта за постъпката му прониза и сгря цялото й същество като слънчев лъч и тя зарови лицето си в гърдите му.

— Той… мъртъв ли е? — едва успя да прошепне тя.

— Не се безпокойте, повече няма да ви безпокои — нежно каза разбойникът, погледна през рамо и добави: — Елате и поседнете няколко минути! Трябва да свършим някои неща, които е по-добре да не виждате.

Тя обаче вече бе видяла какво става. Кочияшите копаеха дълбок гроб под един дъб, а тялото на омразния бирник лежеше с прострени напред ръце върху отъпканата поляна.

— Елате и седнете — повтори той и я заведе до едно паднало дърво край потока.

Избърса с ръка снега от дънера и когато тя се отпусна върху него отново зададе въпроса, на който тя не бе отговорила:

— Кой знае за брака ви?

— Никой — отговори Пентея. — Аз се измъкнах от къщи, когато всички спяха. Той ме отведе в една черква, разположена на няколко километра в края на гората. Там служи един сляп свещеник. Той… извърши церемонията по сключването на брака.

— А защо бе необходима цялата тази секретност? — заинтересува се разбойникът.

— Той… ми каза — отговори Пентея, — че за него няма да е добре, ако стане известно, че се е оженил за роялистка. Каза също, че ще ме държи скрита в една къща в провинцията няма да каже на никого за брака си докато пропадналото посещение на краля не бъде напълно забравено. Бях радостна, когато разбрах това, защото се срамувах приятелите ми да узнаят, че съм се омъжила за кръглоглав.

— Това не ме учудва. Странно ми е как не сте разбрал навреме що за човек е той?

— Винаги ни беше страх от него. Когато идваше да събира данъците, баща ми казваше, че Драйсдейл измъква и последния грош от него. Той бе жесток и несправедлив, ала нищо не можехме да сторим. Не смеехме да откажем да изпълняваме исканията.

— Това е правил навсякъде — каза мрачно разбойникът. — Сега трябва да го забравите. Ще ви отведа у дома. Може би никой не е забелязал вашето отсъствие. Ако някой е разбрал, че ви няма, ще се наложи да измислите някаква дребна причина. Обаче нали разбирате, че никому не трябва да казвате какво се случи през тази нощ? Искам самата вие да забравите това, да забравите, че някога сте били омъжена.

Пентея го погледна с благодарност и каза нежно:

— Никога няма да забравя какво направихте за мен.

Стори й се, че очите зад маската погледнаха ласкаво. Отговорът му обаче прозвуча почти грубо:

— Трябва да забравите и мен! За вас всичко, което се случи тази нощ, трябва да остане само един лош сън, от който сте се събудили.

— Въпреки това аз никога не ще ви забравя! — повтори Пентея.

Имаше чувството, че е важно той да разбере и запомни това.

— Ако трябва да ме помните — каза разбойникът, — тогава се молете, когато дойде време да срещна смъртта, да сторя това със същата смелост, с която го направи вашият брат.

— Но вие не трябва да умирате! — изкрещя тя. — Нима не можете да се завърнете заедно с мен? Моят баща ще ви скрие. В Ставърли има стая за вас, има тайни входове. Там ще бъдете в безопасност поне известно време.

— Благодаря ви, драга моя, но баща ви си има достатъчно други грижи. Щом като брат ви е бил обесен като предател, без съмнение отмъщението ще бъде насочено сега към вашето имущество. Ще плащате нови данъци, но поне бирникът ще бъде друг.

— А вие? Какво ще правите вие?

— Каквото досега — на устните му се появи внезапна усмивка. — Ще обирам онези, които заслужават това. Не съм толкова изпаднал, колкото сигурно си мислите. Имам приятели, които никога не са ми изневерявали. Имам и коне, а за мен те са нещо, което не бих могъл ви обясня с думи.

— Животът ви сигурно винаги е изложен на опасност. Трябва да е обявена и награда за главата ви. Непрекъснато ви преследват. Може би ще се намерят хора, които ще ви предадат.

Той поклати глава.

— До утре ще бъда далеч от тук. Не се безпокойте за мен. Отивайте си вкъщи и растете, за да станете жена. Вие сте едно дете, Пентея. Дете, чиято красива главица не трябва да се тревожи за трудностите и неприятностите на живота!

— Мисля, че вече не съм дете — отговори тя с дълбок глас. — Даже тази вечер, когато се промъквах навън, не ми бе много ясно какво върша. После в каретата започнах постепенно да проумявам какво съм направила. Добре че преди да умра от ужас при мисълта за това, което съм направила, се появихте вие и ме спасихте.

— Забравете го! — гласът му бе настойчив. — Забравете всичко, което се е случило както тогава, така и сега. Отивайте си вкъщи, малка Пентея. Изморена сте и отдавна трябваше да сте в леглото.

Тя протегна импулсивно ръце и стисна неговите.

— Нали ще ми обещаете да се пазите?

— Обещавам — каза леко той след моментно колебание. — В края на краищата кой знае, може би един ден ще имате нужда от мен? Ако някога ви се случи нещо, знайте, че винаги ще съм готов да ви помогна.

— Как бих могла да ви намеря? — запита го тя със сериозен тон, който бе в дисонанс с неговия — весел и изпълнен със смях.

— Може би съдбата ще пресече отново пътищата ни — каза разбойникът.

— Да предположим, че имам нужда от вас — продължи да настоява Пентея. — Как бих могла да ви потърся, след като не зная даже вашето име.

Като каза това тя отметна решително главата си назад, в този момент той видя цялото й лице, осветено ясно от лунната светлина. Тя бе прелестна с очи, впити в неговите, нежният овал на личицето й и светлото злато на блестящата й коса бяха като живи на фона на сенките на вековните дъбове. Той я изгледа продължително и след това рязко се изправи на крака.

— Казах ви да ме забравите! — гласът му бе дрезгав. — Отивайте си у дома, Пентея! Ставърли ви очаква.

Тя също се изправи бавно.

— Той ви наричаше Бялото жабо. Това ли е името, с което сте известен?

— Да, така ме наричат — отговори разбойникът. — Бяло жабо, защото винаги нося на врата си жабо от венецианец дантела. Събратята ми по професия обикновено не са толкова безразсъдни, че да предлагат подобна цел на враговете си. Да са ми това име наполовина като признание и наполовина като уважение за това, че съм по-упорит в глупостта си от повечето играещи същата опасна игра.

В думите му се чувстваше горчивина, ала настроението й се промени. Той се засмя и като постави ръка върху рамото й и я поведе през гората към полянката.

— Можете ли да яздите седнала пред друг човек?

— Разбира се. Когато бях малка, баща ми ме развеждаше по този начин, когато обикаляше имението.

— В такъв случай тази вечер ще се завърнете в Ставърли по този начин.

Когато излязоха на празното от дървета място, нямаше и следа от тялото на Кристиан Драйсдейл. Кочияшите се бяха отдалечили от купчината прясна пръст под дъба. Когато разбойникът се показа, те застанаха безмълвни, сякаш очакваха нова заповед от него.

Той извади няколко монети и им ги подхвърли.

— Прибирайте се вкъщи по възможно най-бързия начин — каза той — и забравете за случилото се тази вечер. Ако някой ви попита какво е станало, ще отговорите, че след като сте изминали десетина километра бирникът ви е освободил. Заменили са ви други двама души, за които не знаете нито кои са, нито откъде са. Заплатил ви е добре и имате пари да докажете това. Изглежда е имал важна мисия и затова е пътувал без придружител. Повтарям, пътувал е сам. Ясно ли е?

— Аха, господине.

По-възрастният от двамата прокара ръка през разрошената си коса.

— Сигурен съм, че не желаете да си навлечете неприятности — продължи разбойникът. — Ако се разприказвате няма съмнение, че ще ви арестуват. Кой тогава ще повярва на думите ви? Затова не казвайте нищо, дръжте си устите затворени! Убеден съм, че не искате да бъдете разпитвани от военните.

— Амче няма да говорим, сигурен да си — заяви единият от тях.

— Добре. А сега веднага изчезвайте!

Те започнаха да се въртят.

— Ами каретата, конете?

— Това не е ваша работа. Хайде, побързайте! Ако тръгнете веднага, призори ще си бъдете в селото.

Мъжете погледнаха златните монети и се отправиха с твърда походка по пътя. Разбойникът ги изпрати с очи докато се скриха от погледа му. След това се обърна към спътника си, който стоеше в сянката на дърветата.

— Разпрегни конете, Джек, и ги пусни.

Джек безмълвно пъхна пистолета, който държеше в джоба си, прекоси пътя и започна да разпряга двата едри сиви коня, които бяха теглили каретата. Пентея гледаше всичко това и се чудеше какво ли е намислил разбойникът. За нейно голямо учудване той отвори вратата. Видя го как опипва седалките и когато не намери нищо, разкъса тапицерията им. Пентея пресече пътя и застана до него.

— Какво търсите? — попита го тя, като произнасяше ясно всяка отделна дума.

— Пари — бе краткият отговор.

— Мислите ли, че ще ги е държал някъде в каретата?

Сякаш вместо отговор на въпроса й в същия момент разбойникът възкликна и с рязко движение отпра парче плат от тавана.

Изведнъж на пода се изсипа дъжд от златни монети. Той продължи да търси и в следващия момент измъкна изпод покрива две големи торби. Пентея извика от учудване.

— Данъците за месеца — отбеляза разбойникът, като отнасяше торбите от каретата. Лунната светлина се отразяваше в златото. — Господин Драйсдейл всеки месец обикаля този окръг. Той си бе тръгнал за вкъщи, когато уреди да ви прибере по пътя. Отпрати предварително истинския кочияш и нае двама от селото, за да не разберат в дома му коя сте. Без съмнение е имал готова някоя правдоподобна лъжа и вие щяхте да станете член на едно известно семейство кръглоглави, принудена да скривате собственото си име.

— Това е нещо, за което никога нямаше да му се подчиня — заяви горещо Пентея.

Разбойникът я изгледа и думите замръзнаха на устата й. Тя си спомни за силата на Кристиан Драйсдейл. За начина, по който се бе освободил от Бобо, който го бе ухапал, защитавайки любимата си стопанка. Би ли могла тя, едно тринадесетгодишно дете да му се противопостави с някакви шансове за успех? Отговорът бе ясен и тя се изчерви от срам, защото разбра колко наивни са били думите й.

Разбойникът завърза отново една по една отворените торби.

— А това е ваше — каза спокойно той. — Те са предопределени за вас, защото човекът, комуто принадлежаха, бе ваш съпруг, макар и за няколко часа. Не казвайте на никого какво притежавате и ги пазете за извънредни случаи. Те могат да накажат баща ви, понеже синът му е обесен като предател. Могат да наложат под някакъв благовиден предлог нови страхотни данъци върху имението. Тези пари ще ви спасят. Бих желал да са повече, но и това е достатъчна гаранция срещу бъдещи изненади.

За миг тя не можа да намери думи, за да му отговори, а след това извика:

— Защо вършите всичко това за мен? Защо е необходимо? Вие самият се нуждаете от тях. Ако сте решили да го лишите от тях, защо не ги вземете вие?

Потърси с очи лицето му, сякаш то щеше да й даде търсения отговор. Ала зад черната маска бе трудно да се види каквото и да било.

— Може би един ден ще намерите отговора на тези въпроси. Сега не е нито моментът, нито мястото за това.

Взе наметалото й от каретата и я загърна с него. Подсвирна тихо, но ясно, и черният жребец, който с доволен вид хрупаше трева, начаса се намери до него. Вдигна Пентея и я постави на седлото, после се метна зад нея.

— Ще се върна колкото е възможно по-скоро, Джек — извика той на помощника си, който бе освободил конете и наблюдаваше как препускат по пътя.

— Тук ли да ви чакам, сър? — запита с уважение Джек.

— Да. И изгори каретата така, че да не може да бъде разпозната.

— Всичко ще бъде направено както желаете, господарю.

Разбойникът хвана юздите и насочи коня в посоката, обратна на тази, поета от конете.

Не след дълго се отклониха от пътя. Пресичаха поля, пребориха се с един поток и за учудващо кратко време се озоваха в горите, които граничеха с имението Ставърли. Изглежда, че той знаеше прекрасно пътя, защото нито веднъж не спря коня и не се поколеба коя посока да следват. Яздеше уверено напред с вид на човек, който познава отлично къде точно се намира.

Когато най-после дръпна юздите, Пентея видя, че стоят на едно възвишение и под тях се простира Ставърли. Луната вече бледнееше. Въпреки това все още бе достатъчно светло и езерото блестеше като разтопено сребро, а големият замък със заобикалящите го тераси приличаше на безценен камък от скъпоценна огърлица.

Гледката бе повече от прелестна. На Пентея обаче й се струваше, че има нещо тъжно и самотно в къщата с нейните тъмни прозорци и обгърналата я гробна тишина на нощта. Сякаш всичко бе пусто и изоставено.

Докато гледаше сребристата вода, тя си спомни внезапното предчувствие за нещастие, което я бе обзело само преди няколко седмици, когато Ричард бе дошъл да й каже, че трябва да отиде в Лондон. Тя потрепери и разбойникът, сякаш усетил душевните й терзания, обърна глава и я попита:

— Студено ли ви е?

— Не, наметката ме топли.

Не можеше да намери подходящи думи, за да изрази странното чувство, което я завладяваше — чувство на тъга и раздяла, на нещо, което губи. В нея се затвърди убеждение, че този момент от нейния живот ще остане завинаги в паметта й.

— Време е да се приберете в замъка и да си легнете — каза разбойникът и пришпори коня към оградата.

Спряха до една странична портичка, водеща към парка и която бе най-близо до вратата, през която Пентея бе напуснала къщата няколко часа по-рано. Той скочи от коня, внимателно я повдигна и я постави върху земята. Тя бе схваната и разбита от дългата езда и когато той я остави, за момент се притисна към него от страх да не падне.

— Лека нощ, Пентея!

— Кажете ми как мога да ви се отблагодаря?

— Не можете! А не е и необходимо.

— Трябва! — повтори тя.

Остави тежките торби с пари, които държеше, протегна ръце така естествено и сладко, както би го направило едно дете и ги обви около врата му.

— Благодаря ви, много ви благодаря! Никога няма да забравя какво направихте за мен. Моля ви никога да не ме забравяте, защото аз винаги ще ви помня!

Говореше с такова вълнение и по такъв спонтанен начин, който показваше, че думите идват направо от сърцето й. Той я целуна по бузата. След миг на двоумение изведнъж я прегърна и я притисна към себе си. Устните му нежно докоснаха нейните. След това бързо, сякаш го беше страх да остане по-дълго, се отдръпна от нея и скочи на седлото.

Като в сън си спомняше своя собствен глас, който го зовеше, преди да изчезне с лъчезарна усмивка в буен галоп през парка, сякаш по петите му бе самият дявол. Не откъсна очи от него докато не се скри от погледа й. Тогава усети, че лицето й е обляно в сълзи. Не разбра защо плаче. Може би защото никога не бе преживявала нещо подобно, дори не бе и помисляла, че е възможно да се случи точно това с нея.

С усилие вдигна тежките торби със злато и се вмъкна с тях в замъка. Когато влезе в спалнята си, с облекчение видя, че всичко бе както го бе оставила. Никой не бе забелязал отсъствието й. Бележката за баща й бе все още на тоалетната масичка. Тя бързо я взе и я скъса на хиляди парченца. Чак тогава се хвърли по лице върху леглото и заплака с дълбоки и разтърсващи ридания на дете, което продължава да плаче и след като това, което го е изплашило, е отминало.

И сега, когато се гледаше в огледалото, тя си спомни как онзи плач бе преминал в дълбок отморяващ сън. Няколко часа по-късно я събуди лаят на кучетата. Огледа се със сънени очи и видя, че лежи върху леглото в собствената си спалня, облечена в най-хубавата си сатенена рокля върху подплатено с кожи наметало. Тогава скочи от кревата и бързо се съблече. Още предишната вечер бе скрила торбите със златните монети в най-далечния ъгъл на гардероба. Когато Марта влезе със сутрешния й шоколад, я намери както винаги облегната върху пухкавите възглавници.

Добре си спомняше, че през целия ден тогава се бе движила като насън. Сутринта проумя горчивата истина за смъртта на брат си, ала нямаше сили да говори с никого за това. Нямаше да може да отговори на въпросите как е научила за неговата смърт, преди да са получили официалното известие.

На другия ден се случи нещо странно. Едно полунормално момче дойде на кухненската врата и поиска да я види. Слугите се опитаха да го накарат да им каже по каква работа я търси. То обаче не казваше нищо, а само повтаряше едно и също — че иска да види лейди Пентея Вайн.

Когато тя дойде при него, то я отведе настрана и мушна в ръката й една смачкана хартийка. Преди да успее да го попита каквото и да е, то побягна с бързината на заек.

Разтвори бележката и прочете: „Когато останете сама, надникнете в пещерата“.

Гледаше като хипнотизирана бележката, без да може да разбере каквото и да е. Изречението бе написано грамотно, а почеркът бе обработен и несъмнено бе на образован и културен човек.

Изведнъж се изчерви. Бе отгатнала от кого е бележката. Може би той я очакваше, може би искаше да я види пак. Усети как я завладява силно желание да се срещне с него веднага. Обаче си спомни, че по този начин би могла да го изложи на опасност. Трябваше да постъпи точно така, както пишеше в бележката. Тя се върна в замъка, без да обръща внимание на любопитните погледи на слугите, които бяха учудени защо идиотчето бе настоявало толкова да я види. Продължи да се занимава с ежедневните си работи. Когато се убеди, че никой не я наблюдава, се спусна през градината към малката пещера.

Тя се намираше в построен от камъни заслон от другата страна на езерото срещу замъка. През пролетта от двете страни на пътеката, която водеше до него, цъфтяха множество цветя. Самата постройка бе обкръжена от рододендрони и азалии, както и от красиво спускащи се клони на една плачеща върба. Сега дървото и храстите бяха голи, а пътеката — покрита с лед и толкова хлъзгава, че Пентея трябваше да пристъпва много предпазливо. Независимо от това, не можеше да се сдържи да не бърза. Огромно бе разочарованието й, когато видя, че пещерата е празна. По стените й се стичаше вода и мястото, на което през лятото можеше да се седи с такова удоволствие, сега бе тъмно и покрито с лепкав мъх, разнасяше се миризма на гнило. Когато се огледа по-внимателно с някакво чувство на излъгана надежда забеляза, че в един от ъглите бе оставен обкован с желязо сандък. Приближи се и върху него видя листче хартия подобно на това, което бе получила.

„Това също във ваше. Пазете го добре.“ Прочете няколко пъти тези думи, написани със същия почерк. Чак тогава разгледа сандъка. Приличаше на онези, в които баща й пазеше парите. Забеляза, че в бравичката имаше ключ. Завъртя го с лекота и вдигна тежкия капак. Бе пълно със златни монети. Нямаше съмнение, че бяха много повече от намерените в каретата на Кристиан Драйсдейл. По всяка вероятност разбойникът ги бе намерил в къщата на бирника и й ги беше донесъл.

Толкова пари тя въобще не бе виждала през живота си. Въпреки това не я напускаше чувството, че е измамена. Не сандък с пари бе очаквала тя да намери в пещерата.

Дори всичките тези пари не бяха достатъчни, за да бъде предотвратено разграбването на Ставърли и изгонването на собствениците му от привържениците на Кромуел. Баща й умираше, когато войниците го изхвърлиха от леглото и от дома му. Той издъхна, докато пътуваха с каретата.

Така може би бе по-добре за него. Защото едва ли би искал да живее в малката, неудобна къща в края на имението, която им бяха оставили.

За късмет на Пентея на нея също не й се наложи да живее дълго там. Съвсем скоро след като погреба баща си, тя се премести с Марта да живее в Уилшир при леля си, херцогинята на Дарлингтън.

Макар и изненадана от огромното състояние, което Пентея донесе със себе си и което трябваше да бъде прибрано на сигурно място, лейди Дарлингтън не зададе излишни въпроси. Сигурно бе решила, че племенникът й е бил достатъчно мъдър да предвиди неминуемата конфискация на имението и се е подготвил за всички изненади. Може би си помисли, че Пентея с нейната неопитност в паричните работи едва ли би могла да отговори на въпросите, които интересуваха старата дама.

Както и да е тя прие като напълно естествен факта, че Пентея е наследила значителна сума пари. Внесе всичко, с изключение на неголяма сума, необходима за тоалетите на младото момиче, при един солиден златар. През следващите години в резултат на натрупаната лихва сумата бе нараснала значително. Пентея упорито мислеше дали не би било възможно да откупи с тях помилването на братовчед си Лушиъс, независимо от това какви престъпления му преписваха. Тя бе толкова сигурна, че той е жив, колкото бе сигурна, че Рудолф няма да се спре пред нищо, за да получи титлата и всичко, което вървеше с нея. Беше убедена, че евентуалната смърт на Лушиъс би го улеснила в намеренията му.

Първата й мисъл бе да разкаже всичко на леля си, ала след това се разколеба. Бе пазила тайната толкова години… Дали бе разумно да я разкрие сега и то по такъв странен повод? Освен това не бе изключено възрастната жена случайно да каже нещо пред Рудолф и той да използва това против братовчед си.

Той бе заинтересован да приемат, че братовчед им Лушиъс е мъртъв. Още по-изгодно за него би било, ако това действително е така. Да предположим, че той крои планове как да окачи Лушиъс на бесилото. Пентея реши, че притежава достатъчно сила, за да защити една справедлива кауза. Трябваше на всяка цена да намери някакъв начин да възстанови Лушиъс на мястото, което законно му принадлежеше. Нямаше представа как може да постигне това. Знаеше само, че както той я бе спасил някога, така сега и тя трябва да му се притече на помощ.

Помисли си колко е била глупава да не разбере досега, че разбойникът, който й бе помогнал преди толкова години, е от техния род. Та той знаеше името й, с такава увереност и лекота бе говорил за Ставърли! Когато сега се връщаше мислено към миналото, тя разбра, че се е обърнала към Лушиъс с онзи инстинкт, който кара децата и животните да се доверяват само на тези, които са искрени и напълно заслужават тяхното доверие. Без да му задава каквито и да било въпроси от първия миг, в който той се появи, тя бе разбрала, че ще й помогне.

Всяка нощ бе мислила за него докато заспи. Обаче никога, даже за момент, не бе проявила достатъчно заинтересованост, за да си зададе въпроса кой все пак е той. В това нямаше нищо странно, тъй като досега тя дори не бе и подозирала за неговото съществуване.

Леля й винаги проявяваше сдържаност, когато ставаше дума за семейството Вайн. Пентея не можеше да разбере защо, докато чак след много години съвместен живот не се натъкна случайно на причината за това.

Разбра, че лорд Дарлингтън е бил човек с труден характер, властолюбив и изключително ревнив. Не обичал шуреите си, защото съпругата му била привързана към тях и с чувство на собственик, което в известен смисъл е било ласкателно за нея, я държал в пълна изолация от роднините й. Правел всичко, което било по силите му, тя да забрави за самото им съществуване.

Изпадал в ярост само при споменаването на братята й или живота й в Ставърли. Така след петдесет години брак, който в много отношения бил изключително щастлив, леля Ан бе отвикнала да говори за своите роднини от рода Вайн.

В известен смисъл Пентея бе имала късмет, че когато остана напълно сама и отиде да живее при леля си, лорд Дарлингтън бе умрял. Не подлежеше на съмнение, че ако все още бе жив, не би я търпял у дома си. Въпреки неговите странности лейди Дарлингтън е била щастлива с него. Тя тъгуваше искрено по починалия си съпруг и винаги говореше за него така, сякаш без него животът й би бил пълен мрак, едно наистина непоносимо бреме.

Всъщност лейди Дарлингтън харесваше статута си на вдовица. Откровена и решителна по характер тя се убеди, че сега, когато бе останала сама, вече няма кой да я контролира или да й прави забележки, да я принуждава да се подчинява, въпреки инстинктивната си съпротива, да я ревнува и притежава така, че да бъде принудена да крие от него даже най-естествените си симпатии към някои от общите им познати.

Херцогинята бе доволна, че е отново в Лондон, както и от това, че бе поканена за почетна дама на Нейно величество кралицата. Това не бе получено даром. За да постигне целта си, тя използва най-различни комбинации и интриги. И накрая бе доволна, че всичко, което постигна, бе благодарение само на личните й качества. Сега, когато съпругът й бе умрял, бяха останали съвсем малко хора, които биха се осмелили да се противопоставят на волята на овдовялата херцогиня.

Пентея с огромно учудване наблюдаваше ходовете на леля си. В същото време тя малко се страхуваше от нея. Както и доста други хора. Лейди Дарлингтън обикновено казваше това, което мислеше, колкото и неприятно да беше то за слушателя.

Ето защо Пентея реши, че ще бъде по-разумно да не й разкрива това, което бе научила за Лушиъс, както и за събитията от преди няколко години. Освен това не знаеше чак толкова много неща, които да й разкаже…

Знаеше само, че разбойникът, който я бе спасил от жестокия й съпруг, беше нейният братовчед Лушиъс Вайн.