Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lady and the Highwayman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 22 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Слава (2011)
Корекция
Xesiona (2011)
Сканиране
?

Издание:

Барбара Картланд. Опасна любов

ИК „АБАГАР ХОЛДИНГ“ ООД, София, 1993

Редактор: Елиана Владимирова

ISBN 954-584-007-2

История

  1. — Добавяне

Глава дванадесета

Пентея се завърна в двореца, където я очакваха поздравленията и възхищението както на нейните приятели, така и на много други хора, за някои от които, преди да бъде освободена от обвинението бе подозирала, че са нейни скрити врагове. Тя обаче нямаше намерение да се разправя с когото и да било или да подлага на съмнение дори най-подозрителните ласкателства на хората, които се тълпяха около нея.

Бе крайно благодарна, че си е в къщи, и първото нещо, което направи, след като получи свободата, бе да коленичи върху алените покривала на пода в кралския параклис и да прошепне благодарствена молитва. Ала нейната благодарност, както и нейната радост от освобождаването й от Нюгейт, бяха засенчени от тревогата, че Лушиъс сега е в още по-голяма опасност, отколкото преди. Не можеше да се надява, че властите ще пренебрегнат факта, че той е заплашвал съдията и съдебните заседатели с оръжие и е направил за смях авторитета на представителите на закона. Хората не говореха за нищо друго, освен за драматичното му появяване пред съда в защита на Пентея. Без съмнение това го бе направило най-популярният герой в Лондон.

Момчетата в града си правеха маски и играеха по улиците на разбойници, като изобразяваха Бялото жабо пред главния съдия Далримпъл.

В двореца непрекъснато молеха Пентея да им описва как е изглеждал прочутият разбойник и заявяваха, че безумно са се влюбили в него, без дори да са го виждали. Покоите на лейди Дарлингтън бяха обсадени от жени, млади и стари, и всичките искаха да поговорят с Пентея за нейния галантен спасител.

Пентея не бе вярвала, че е възможно да обичаш, да тъгуваш и тръпнеш само при мисълта за някого. Беше й трудно да прикрива чувствата си пред тези, които от любопитство неуморно я подпитваха, за да разберат нещо повече за нейната история. Тя бе толкова влюбена, че цялото й внимание бе погълнато от страха да не го настигне някаква беда. Отново и отново преживяваше онзи момент, когато цялата бе прехласната от възхищение при вида на влизащият в залата на съда Лушиъс.

Спокойствието и достойнството, с които той се движеше, гордо вдигнатата му глава и леко насмешливата усмивка върху устните му бяха накарали сърцето й да се устреми към него толкова силно, че едва се бе сдържала да не изтича и да не се хвърли в прегръдките му. Всичко това бе наложило неизличим отпечатък върху цялото й същество.

Спомняше си как очите му се бяха спрели върху нея и тя беше разбрала, че й праща едно безмълвно послание за обич. В този момент бе почувствала, че Лушиъс както никой друг разбира какво е изстрадала сред грубата действителност на Нюгейт, как е била накърнена нейната гордост и как всичко чисто и изтънчено в нея се е гърчило под безцеремонните унижения на затвора.

„Странно — мислеше си по-късно Пентея, — колко много неща могат да си кажат двама души само с един поглед, когато сърцата им бият в унисон и когато по дух, ако не по тяло, са неразделни!“ Дори в целия хаос и възбуда, царящи в съда, тя бе усетила, че те си принадлежат един на друг. Може би са били едно цяло някога, в някой предишен живот. Може би през всички времена техните съдби са се преплитали и обвързвали така, че сега е било нужно само да се срещнат и да подхванат наново нишката на съвместното си съществуване от там, където е била прекъсната?

Тя със сигурност е знаела това дълбоко в подсъзнанието си, мислеше Пентея, още през първата нощ в гората. Никога, нито за момент тя не бе мислила за Лушиъс като за чужд и непознат човек. Бе се обърнала към него така спонтанно, сякаш се бяха разделили само час преди това и зад тях лежи едно минало, в което дълго са се търсили и опознавали един друг. Затова тогава говориха толкова малко, защото душите им се познаха веднага.

Коленичила сред тишината на параклиса, Пентея затвори очи и видя двамата да стоят прегърнати в библиотеката на Ставърли, усети вкуса на устните му и топлината на ръцете, обвити около тялото й. Там разбра, че тяхната любов е възвишена, благословена от Бога и дадена им от него с безграничната му благословия. Още тогава тя бе разбрала, както разбираше и сега, че няма нищо осъдително в това, че се обичат и че са неимоверно облагодетелствани да познаят такава обич.

Сега не можеше да си позволи да мисли за бъдещето, да рисува картини на съвместен живот с Лушиъс, без да осъзнава, че ще бъдат гонени, преследвани, без да могат да заемат подобаващо място в света, към който принадлежат по рождение. В този момент тя дори не смееше да помисли за такава възможност. Защото Лушиъс бе в опасност! Тази мисъл нито за момент не я напускаше. Изпитваше такъв страх, какъвто никога не бе почувствала за себе си, страх, че силата и отмъщението на закона ще го настигнат.

Повече от всичко друго сега, тя се страхуваше от Барбара Касълмейн. Пентея видя израза на лицето й, когато бе напуснала съдебната зала. Тя бе намръщена, със здраво стиснати хубави устни. Беше изхвръкнала от залата, следвана от нейните приятели, обзета от зле прикривана злоба, обсипвана с хапливи подмятания, докато бързаше към своята карета.

Нямаше съмнение, че никак не й е било приятно, когато се е връщала в двореца с ясното съзнание, че момичето, което е било застрашено от смъртно наказание се превръща във всепризната героиня.

Барбара прекалено много беше свикнала да постига всичко, което си науми, за да може сега да приеме поражението си философски или с търпение. Тя дори изля яда си върху самия Чарлз. Със своите бурни и невъздържани сцени тя го постави в такова конфузно положение, че за да я успокои, той се видя принуден и се раздели с още един от скъпите предмети в двореца, както и със значителни суми от личния си бюджет. Всичко това обаче не усмири гнева на разярената му любовница.

Като слушаше ласкателствата на кавалерите, които я обкръжаваха, тя подозираше, че зад техните щедри комплименти се крие подигравка. Мислеше си, че й се надсмиват, от което ставаше още по-раздразнителна. Не бе забравила, че когато се появи за първи път в Лондон беше бедна и ходеше облечена в много обикновени провинциални дрехи. Красотата й бе достатъчна, за да привлича вниманието на околните, но тя никога не забрави хихикането, присмеха и снизходителното учудване в очите на онези от придворните, които я смятаха за странна фигура.

Много скоро тя започна да се облича по друг начин и веднъж призната красотата й, както много хора я убеждаваха, бе прибавила нов блясък към веселия и елегантен светски живот. Но тя не бе забравила онези първи седмици на страдания и през цялото време на своето триумфално шествие в двора, някъде в дълбините на сърцето й бе още живо чувството, че в края на краищата тя си остава същото онова момиче, което по-скоро забавляваше, отколкото заслепяваше хората, които сега я възхваляваха.

Може би тъкмо тези спомени, заедно с несекващите жалби на майка й относно тяхната бедност, я бяха направили алчна и користна и тези нейни качества стигаха почти до вманиачаване. Ако баща й беше жив, нещата биха могли да се обърнат. Ала виконт Грандисън бе починал от рани, получени при обсадата на Бристол. Всички, които го познаваха, говореха за личната му храброст и благородство, за любовта му към справедливостта и честността и за примера, който е давал на всички, служили под негова команда. Ако той бе жив, би могъл да моделира страстната натура на дъщеря си, да я насочи така, че нейната хубост да служи на благото на хората, а не да съблазнява и омагьосва всеки, който я срещне.

Останала без баща, Барбара беше отгледана и възпитана от майка си, слабохарактерна жена, която обичаше да се оплаква, и от втория си баща, който не се интересуваше особено от нея. Тя се чувстваше нежелана и незачитана в дома си, към който, както й се струваше, принадлежеше само защото там я търпяха. Жадуваше за неща, които не можеше да притежава. Когато най-сетне се сдоби с онова, по което примираше младата й и страстна душа, тя разбра, че вече нищо не е в състояние да я задоволи и че ще иска още и още, все повече и повече с една ненаситност, която не знае предел.

Животът в Уайтхол затвърди у Барбара убеждението, че всичко, което тя пожелае, трябва да й бъде предоставяно. И сега, когато желанията й бяха останали неизпълнени и планираната мъст — неосъществена, тя не преставаше да крои как по най-бърз начин да забърка нова каша. Мисълта й бе остра и бидейки наблюдателна по навик, тя не остави незабелязан погледа, който бяха разменили помежду си в съда Пентея и Бялото жабо.

Барбара тутакси отгатна, че Пентея е влюбена в разбойника и грижливо запомни този факт, за да го използва, когато й потрябва. Изключително внимателно бе разгледала лицето на маскирания мъж. Докато слушаше красноречивото му слово пред смълчания и съсредоточен съд усети, че гласът му има странно, хипнотизиращо въздействие върху нея. Харесваше й плътният му дълбок тембър и докато думите, които той изричаше, я изпълваха с яд, защото измъкваха Пентея от изплетената с толкова грижи и старание мрежа, Барбара разбра, че го слуша със странно внимание. И не само това — дълго след като бе спрял да говори и драматичният момент бе отминал, тя чуваше неговия глас, виждаше движенията на устните му.

Споменът за него продължаваше да я преследва и тя се хвана, че мисли за него даже когато вече се бе върнала в двореца. През нощта се събуди и си спомни как гордо държеше вдигнатата си глава, как очите му блестяха зад кадифената маска. В нейните желания нямаше нищо изтънчено и когато изпитваше нова страст към някого мислеше единствено за това как да я задоволи. Но може би именно това бе нейното достойнство. Тя никога не се преструваше и не лицемереше пред себе си. Цялата нощ след съда над Пентея Барбара лежа будна, завладяна от мислите за Бялото жабо. Знаеше, че иска да го види. Знаеше, че това никак няма да е лесно. Ала именно трудността разпалваше още повече решителността й да осъществи демоничното си желание. Тя още не го бе облякла в думи, а мозъкът й вече кроеше пъклени планове как да постигне целта си.

И следващата, и по-следващата нощ прекара будна, с мисъл, гъвкава като маймуна, която се люлее от клон на клон. Тя измисли хиляди планове и начини и отхвърли всичките, освен един. Когато в девет сутринта слугинята й влезе в спалнята, тя завари господарката си вече будна и станала.

— Днес сте се събудили рано, милейди — забеляза тя учудена, че завесите са дръпнати, а леглото празно.

Барбара не благоволи да отговори, а я изпрати веднага да извика иконома. Най-трудното изпитание за Барбара бе да чака, защото за жена с нейния темперамент не съществуваха понятия като търпение или самоконтрол.

Най-изморителната част на множеството интриги, които Барбара плетеше в двора, бе очакването на информацията, която бе поръчала някой да й достави. В повечето случаи, когато изпълнителят се завръщаше доволен от постигнатия положителен резултат, не само не получаваше похвала, а напротив обсипваха го с ругатни за това, че е изгубил много време. Още съвсем рано тази сутрин Барбара беше изпратила своя иконом да търси нужната информация. Веднага, след като получи височайшата поръчка, той се отправи при Рудолф, който от своя страна побърза да се отзове на поканата й, защото добре знаеше, че сега не е разумно да дразни Барбара по какъвто и да било повод. Подобно на краля той също понесе своя дял от гнева й след приключването на процеса и нямаше намерение да я ядосва повече. И макар че по това време не му беше много удобно да отива в двореца, без да губи време се озова в нейните покои, където я намери да крачи из стаята с очи, твърди и блестящи като Северно море в декемврийска сутрин.

В красотата на Барбара имаше нещо, което винаги му напомняше за океана. Нейните настроения се сменяха така бързо, както се променя цветът на идващите и отдръпващите се вълни. В един момент тя бе топла и слънчева като морето под средиземноморско небе, очите й бяха тъмносини, а усмивката на устните й мека като слънчевата светлина, играеща върху тихата вода. В следващата минута сякаш я разтърсваше буря, в очите й лумваха пламъците на бушуващите в нея чувства, гласът й ставаше груб и цялото й същество се бушуваше като вълните, които се нахвърлят и разбиват върху острите крайбрежни скали. Според Рудолф нямаше човек, който да не се уплаши от Барбара, когато се намираше в едно от своите бурни настроения. Остана доволен, когато видя, че макар й нацупена, тя все пак не е изпаднала в пристъп на онази ярост, когато целият въздух около нея вибрира от силата на нейните емоции.

Той се приближи и целуна ръката й. Когато обаче пожела да я вземе в обятията си и да целуна устните й, тя се освободи от ръцете му.

— Не ме докосвайте! — рязко му каза тя. — Повиках ви тук, защото искам да зная истината. Кой е този човек?

Рудолф много добре разбираше за кого говори тя, но искаше да спечели малко време. Затова, като вложи в гласа си цялата искреност, на която бе способен, запита:

— Кой ви интересува?

— Много добре знаете за кого става въпрос — отговори Барбара. — Искам да зная истинското име на онзи разбойник, когото хората наричат Бялото жабо.

Рудолф направи красноречив жест с ръце.

— Но защо се обръщате точно към мен? — запита на свой ред той. — Сър Филип е човекът, който би трябвало да притежава информацията, която ви интересува, ако изобщо някой би могъл да я има.

Барбара се намръщи с такава злоба, че той инстинктивно направи крачка назад.

— Не ме лъжете! — изкрещя тя. — Вие прекрасно знаете кой е човекът по прякор Бялото жабо! И понеже говорим именно за него искам да разберете прекрасно, че и аз го зная.

— Тогава трябва да ми кажете онова, което пък аз не зная — отговори като се опитваше да бъде спокоен Рудолф.

— Ха! — каза тя, след като дълго го хипнотизира с почти змийски поглед така, сякаш изплю възклицанието си върху него.

— Вие сте такъв страхливец със заешко сърце като всички останали, които нямат нито смелост, нито собствени убеждения. Защо, вместо да се гънете зад обхваналия ви страх не кажете истината? Бялото жабо е истинският маркиз Ставърли и на вас не ви стиска нито да го разобличите, нито да го убиете, за да наследите титлата.

Рудолф дори не се опита да влиза в спор с нея.

— Как сте разбрали това? — вяло попита той.

— По два начина — отговори му Барбара. — Първо, много ви се искаше да заловите този разбойник. Повече от ясно ми бе, че не бихте се интересували от проблемите на реда и закона, ако от това няма да извлечете някаква полза. И второ, защото между вас двамата има прилика, която е повече от фрапираща. Въпреки че видях само част от лицето, успях да забележа, че между вас двамата определено съществува огромна прилика. Така например имате еднакъв ръст и походка, гласовете ви звучат по един и същ начин, макар неговият да е по-дълбок и по-мъжествен от вашия. Сигурна съм, че когато го видя без маска, и лицето му ще се окаже по-мъжествено, в целия му вид ще има нещо, което на вас винаги ви е липсвало.

— И кога ще го видите без маска?

Рудолф зададе въпроса си, като се наведе напред. Във внезапно светналите му очи тя безпогрешно откри някаква надежда и хитро го погледна.

— Ако си мислите, че Бялото жабо вече е арестуван, грешите. Аз обаче наистина изгарям от желание да го видя без маска. Ето защо съм ви поканила тук — да ми кажете къде бих могла да го открия.

Рудолф я погледна с изненада, при това напълно искрена.

— Но… откъде… аз бих могъл… — заекна той.

— Как да не знаете, нали ви е братовчед?

Рудолф внезапно извика:

— Я върви по дяволите с твоите хитрини! Какво искаш да направиш? Да ме накараш да обявя на всеослушание, че моите претенции за наследството са невалидни, понеже се е намерил законният наследник? Ти обеща да ми помогнеш, Барбара. Това ли се нарича помощ?

— Ти си един самовлюбен идиот — отвърна тя. — Хич не ме интересуваш нито ти, нито твоите жалки опити да грабнеш титлата, на която, както прекрасно знаеш, нямаш никакво право. Аз искам едно — да установя връзка с твоя роднина, когото наричат Бялото жабо. Искам да говоря лично с него.

— Но това е невъзможно! Никой не знае къде се крие той.

Барбара се намести по-удобно в креслото и го погледна със свити очи.

— Не вярвах, че си толкова тъп — заговори тя уморено. — Преди няколко дни вие гонихте вятъра, като се надявахте да заловите същия този човек. Доколкото разбрах, не ви се отдаде да го хванете, но къде го търсихте и защо?

— В Ставърли — отговори Рудолф. — Бях дочул, че Бялото жабо и тези, които грабят заедно с него, са направили от Ставърли своя щаб — квартира. Между другото слуховете се оказаха верни, тъй че аз бях прав да го търсим там. Ала братовчедка ми Пентея беше пристигнала там преди нас и бе успяла да предупреди Лушиъс. По всяка вероятност докато ние разбивахме вратите на главния вход, той е изчезнал през задната врата.

— Едва ли мога да кажа, че сте постъпили умно — подигра го Барбара. — Когато отиваш на лов, първо трябва да запушиш лисичата бърлога от двата края, иначе плячката ще се измъкне, колкото и да се стараеш да я хванеш.

— Лесно е да даваш съвети, след като всичко е провалено — намуси се Рудолф.

— И кой ви даде информацията?

— Тази ли, че Лушиъс се е настанил в Ставърли? — запита той. — Не е толкоз важно.

— Кажи ми! — твърдо настоя Барбара.

— Така се получи, че е от една жена — отговори Рудолф със смутена физиономия.

— И коя е тя?

— Не я познаваш.

— Питам коя е тя?

— Казва се Мол Петит.

— Къде живее?

— В „Зеления дракон“, в края на Флийт стрийт.

— И защо именно тя?

Рудолф се смути още повече и Барбара с нетърпение възкликна:

— О, Господи, отговори ми на въпроса и недей да седиш тук като последен тъпак. Ясно е, че си се забавлявал с това момиче и ако си въобразяваш, че ще те ревнувам от всяка долна повлекана, която броди по улиците на Лондон, дълбоко се лъжеш.

— Аз бях пил… — каза Рудолф и в гласа му звучеше извинение, — а ти тогава беше с краля.

— Я Остави това — прекъсна го Барбара. — И какво ти каза тя?

— Почти същото, което ми каза току-що и ти — отвърна й Рудолф. — Че много съм приличал на своя братовчед. Разбира се тя не знаеше, че той ми е братовчед, но по онова, което разправяше за него, се досетих за кого говори и я поразпитах. С две думи, оказа се, че един от бандата на Лушиъс ходел в „Зеления дракон“, за да набавя продукти. Той харесал Моли, което не е за учудване, защото тя посвоему е привлекателно момиче. За да му спести грижите около превозването, Моли му предложила да им закара продуктите на следващия ден. Той се съгласил и мога да се досетя, че остатъка от същата вечер двамата са си прекарали много добре. Тръгнал си, преди да съмне и тя останала с впечатлението, че не искал да го видят по улиците на светло.

На другия ден закарала продуктите на уговореното място. От описанието, което ми даде, аз се досетих, че става въпрос за края на парка, който заобикаля Ставърли. Нейният познат я посрещнал там. С него имало още един човек, който според думите й много приличал на мен. За втория човек тя разправяше със сигурност, че е благородник. Та той й платил и след това й заръчал да не говори нищо за това, къде и с кого се е срещала. Тя очевидно бе спазвала обещанието си до момента, когато странната прилика между човека, когото бе срещнала извън Лондон, и мен не я изкуши да започне да ме разпитва кой може да бъде този човек и дали случайно не ми е брат.

— И тогава ти разбра, че той живее в Ставърли?

— Всъщност ако човек се позамисли, той не би могъл да намери по-удобно място — продължи Рудолф. — Голяма къща, изоставена и забравена от всички, с множество тайни коридори, мазета и скривалища за онези, които знаят за тях. Аз например никога не бих се надявал да открия шайка бандити в празна къща. За пръв път чувам за такова нещо.

— Смяташ ли, че той ще се върне обратно в Ставърли, след като вече сте го търсили там? — замислено попита Барбара.

— Това е много вероятно — отговори Рудолф. — Сър Филип мисли същото. Той само изчаква благоприятен момент.

— А ти, ти също ли си готов да чакаш? — жестоко запита Барбара, като отлично знаеше какъв ще е отговорът му.

Лицето на Рудолф пламна.

— Проклета да си! Нали знаеш в какво положение се намирам. Ти ми даде назаем онази сума преди известно време. Тя не позволи на вълка да влезе в кошарата и да ме хване за врата, ала това, което ми остана, няма да стигне за дълго.

— Може би сега, когато твоята мила братовчедка е пусната на свобода, ще я помолиш да ти помогне… — каза Барбара с горчива усмивка.

— И тя ще ми помогне — подчерта Рудолф. — Можеш да бъдеш сигурна в това.

Тонът внезапно стана груб и Барбара го изгледа. Тя видя решителния израз върху лицето му и се наведе към него.

— Какво смяташ да предприемеш?

Когато той й каза, на лицето й заигра лека усмивка. После протегна ръка и взе от масичката бродирана кесия, която винаги лежеше там за случай, че й се наложи да плати на някой от своите шпиони. Извади от нея десет сребърни флорина и ги хвърли на Рудолф с небрежен жест. Монетите издрънчаха на пода до краката му и той известно време ги гледа с празен поглед, сякаш не можеше да повярва на очите си.

— Вземи ги, де — каза Барбара. — Може да ти потрябват. Тези неща струват пари.

Имаше нещо отвратително в начина, по който изрече всичко това. Рудолф побесня. Това, че хвърли монетите на пода, бе оскърбително. Освен това и двамата знаеха, че тази сума няма да му стигне в никакъв случай. За тези, към които бе благосклонна, Барбара имаше злато. Със сребърни монети се разплащаше рядко. Ето защо Рудолф с право си помисли, че тези са били приготвени предварително, за да го подиграе и унизи. Той знаеше, че би следвало веднага да излезе от стаята, а още по-добре — да хвърли монетите в лицето й. Но гладът го принуди да се наведе, да събере бавно монетите и да ги сложи в джоба си. След това се изправи и изгледа жената, която бе обичал по-силно от всяка друга през целия си безсмислен живот, от който не бе получил практически нищо.

Барбара седеше облегната назад в креслото. Беше вдигнала единия си крак върху табуретка. Роклята й се бе смъкнала от едното рамо, което й придаваше небрежно-елегантен вид, на който бе трудно да се устои. Бе притворила очи, а устните й бяха предизвикателно полуотворени и той знаеше, че в момента тя му се надсмиваше жестоко.

И Рудолф внезапно усети как го завладява чувство на омраза към тази жена. Той я мразеше за безпределната страст, в която го бе потопила, за емоциите, които бе пробудила у него, за любовта си, която така щедро бе прахосал по нея. Той я гледаше и знаеше, че сега тя очаква да падне в краката й, че нарочно го кара да я пожелае, макар самата току-що да го бе принудила да пълзи като слуга и да събира дребните монети, които му бе подхвърлила така, както се хвърля кокал на куче. И тъкмо в тази минута, когато ослепителна с бялата си кожа на фона на тъмното кадифе на разкошното кресло, което бе измъкнала от личните покои на краля, тя чакаше от него сляпо подчинение, Рудолф усети, че е свободен от нея.

Без да продума, непохватно, защото изпитваше чувство на срам, той се обърна и излезе като затръшна вратата след себе си.

Останала сама, Барбара Касълмейн се протегна и прозя. Беше й забавно да подмамва този глупак и в същото време й стана неприятно, че бе грабнал кокала в зъбите си и беше избягал, когато тя най-малко очакваше от него да стори това. Ала в края на краищата за нея това нямаше никакво значение. Съществуваха други, много по-важни неща, които занимаваха мислите й. Предстоеше й да състави план, за който бе необходим ясен и хладен разсъдък.

Барбара отиде до бюрото си и след кратък размисъл написа няколко реда върху бял лист хартия. Смяташе да запечата писмото с позлатен восък, който бе прибрала от кабинета на краля. Восък, който той получаваше от сестра си във Франция, тъй като в Англия не правеха такъв.

В момента, когато вдигна ръката си, тя разбра, че ще сгреши. С обикновен червен восък щеше да бъде по-добре, защото никой нямаше да му обърне внимание. Тя сложи печата, след това вдигна златното звънче, което стоеше на бюрото й и енергично го разлюля. Тя се скара на лакея, когато влезе, защото я бе накарал да чака и го изпрати да доведе един от конярите.

След известно време конярят бе въведен в покоите й. Тава беше някакво недорасло същество с бледи мигли върху очи, които непрекъснато шареха наоколо. Говореше, без да си отваря устата, и затова нищо не му се разбираше. Облечен бе в стар брич и изтъркана риза. Като видя Барбара, той тутакси започна да мърмори нещо като извинение, че не му дали време да си облече униформата.

— Тя няма да ти е нужна там, където те изпращам — успокои го Барбара. — Ще заминеш точно в този вид. Трябва да разбереш, че е особено важно да заминеш точно така, както си облечен сега.

Човекът кимна. Красивата дама прекоси стаята и взе кесията с парите. Разклати я така, че бедният човечец да чуе звъна на монетите. Без да я отваря, като продължи да я държи небрежно в ръка, тя седна до бюрото и започна да му обяснява какво трябва да направи.

Около десет часа по-късно Барбара гледаше през отвореното прозорче на каретата си, която се клатушкаше по тесен и прашен път. Когато напуснаха Лондон, те се движеха с добра скорост. Всъщност бе заповядала на кочияша да кара колкото може по-бързо. Сега животните бяха вече изморени, защото нощта беше задушна. Нямаше дори най-слаб полъх на вятър, който да прогони топлината, останала от дневните горещини.

На Барбара й се струваше, че пътуват цяла вечност. Тя непрекъснато надничаше през прозореца на каретата и ругаеше кочияша, че не кара достатъчно бързо. После пък започна да се тревожи, да не би да са сбъркали пътя. Показа отново глава през прозорчето й се провикна:

— Хей, сигурен ли си, че не сме тръгнали по друг път?

— Всичко е наред, милейди. До гората ни остава не повече от миля — отговори кочияшът.

Барбара се успокои, въздъхна и се отпусна отново на меките възглавници. Всъщност бяха вече на петнадесет мили от Лондон, които изминаха за малко повече от час, т.е. удивително бързо.

Барбара бе облечена със същата великолепна рокля, с която преди това беше вечеряла в двореца с краля. Чарлз изяви желание да я изпрати до покоите й, ала тя се оплака от главоболие, каза, че се чувства твърде зле и предпочита да се прибере и веднага да си легне. Тези думи предизвикаха загриженост в Негово величество и той се съгласи да я остави като намери за разумен довода й, че ако я придружи до покоите й, след това ще му бъде много трудно да си отиде.

Както винаги, така и сега Барбара постигна целта си. Чарлз седна на масата за карти, въпреки че това не го привличаше особено. А Барбара забърза, но не към покоите си, а към двора, където я чакаше каретата. Бе предвидила всичко съвсем точно. Както заминалият преди няколко часа с писмото й коняр, така и другите слуги, които я придружаваха, не бяха облечени в известната ливрея на фамилията Касълмейн. Каретата, с която излезе през портите на Лондон, също имаше скромен вид. Никой не се загледа в нея, а и Барбара се сгуши колкото можеше по-навътре и по-далеч от прозорците.

Роклята й от патиниран златен брокат, бродирана с диаманти, както и брилянтната й огърлица и обеци щяха да привлекат вниманието не само на някой минувач, но и на крадци и разбойници в случай, че я забележеха. Барбара знаеше също така, че кочияшите й са обзети от страх и лоши предчувствия, защото тя напусна града без никаква охрана. Благодарение на дългия си опит всички бяха така наплашени от нея, че и през ум не им минаваше да реагират на странните капризи на своята господарка. Бяха свикнали да изпълняват безпрекословно всяка нейна заповед. Барбара не изпитваше страх. Напротив, бързо я обхващаше някаква странна възбуда, и поради това беше не по-малко нервна от слугите си.

Тя обичаше рисковете и приключенията и когато се хвърляше в тях, изглеждаше по-красива от всякога. Очите й искряха като ярки звезди, цялото й тяло трепереше от чувствата, които я раздираха. Най-после стигнаха до мястото, което Барбара бе посочила на кочияшите. Това бяха развалините на някога прелестен параклис, построен в нормански стил. Едно любимо място за онези, които обичаха да излизат извън града, за да се повеселят или за някоя тайна среща. Самата тя беше идвала тук няколко пъти, когато придворните дами решаваха да се повеселят като простолюдието сред девствената природа. Параклисът стоеше малко встрани от централния път и бе заобиколен от високи дървета. Напуканите му, полуразрушени стени, огрени от луната, хвърляха причудливи сенки върху земята, а средната, най-висока част на сградата, макар и останала без покрив, сякаш бе окъпана в сребро. Тя представляваше един истински оазис от красота, тайно място за срещи на онези, които търсеха самота или уединение. Голямата арка на входната врата стоеше непокътната от времето. Барбара слезе от каретата и бързо мина под нея. Застана в средата на параклиса, като се оглеждаше, сякаш търсеше с очи някой, който очаква нейното пристигане.

Изглеждаше толкова хубава, че дъхът на всеки, който би я видял, щеше да спре — едно създание, пристигнало сякаш от някакъв друг свят. Широките поли на роклята й шумоляха, когато се движеше, брилянтите пръскаха огнени пламъци върху шията й, тъмната й коса образуваше разкошна рамка около изумително красивото лице. Цялата вибрираше. Като че ли я управляваше някакво непреодолимо желание, което я тласкаше така мощно и неумолимо напред. Тя сякаш бе само една марионетка.

Барбара стоеше безмълвна и чакаше. Но когато измина доста време и нищо не се случи, постепенно възбудата й утихна и на лицето й се изписа съмнение.

В този момент от сянката на порутените стени в задната част на постройката се отдели някаква фигура. Човекът стъпваше така леко, че го забеляза едва когато бе направил няколко крачки. Тихо възкликна и стисна ръцете си сякаш изпитваше силна радост. В снопа от лунна светлина застана Бялото жабо.

Барбара не помръдна от мястото си. Без да ускорява или забавя крачките си, той продължи да се движи съвсем спокойно към нея. Когато се приближи достатъчно, тя видя как очите му блестят зад маската и как, преди да заговори устните му внезапно се свиха.

Бялото жабо си свали шапка и се поклони без никакво раболепие.

— Вие сте лейди Касълмейн, нали? — попита той.

— Вие ме познахте!

— Лицето ви, както и вашето име, са добре известни.

Не знаеше дали той влага сарказъм в думите си или просто установява някакъв факт. Настъпи кратка пауза, след която той попита:

— Защо сте тук?

Тя го погледна и преди да му отговори разтвори широко очи сякаш от изненада.

— А защо не? Има ли някаква причина, поради която не би трябвало да идвам тук?

Той стисна устни каза:

— Струва ми се, Ваша светлост, че си играете с мен. Дойдох тук, за да видя не вас, а съвсем друг човек. По всичко личи, че вие знаете нещо за това.

— Защо пък трябва да зная всичките тези неща? — отвърна Барбара Касълмейн. — Дойдох тук да се порадвам на лунната светлина. Почувствах внезапно желание да избягам от превзетостта и преструвките на придворното общество.

Докато говореше, тя го наблюдаваше, като очакваше той да започне да се притеснява, да се смути и да се чуди дали тя казва истината или не. За нейна изненада разбойникът остана съвършено спокоен, а изразът на лицето му — строг. Тя усети неприятното чувство, че той осъжда поведението й, въпреки че не можеше да си обясни защо и откъде се появи това усещане.

— И така, сега, когато сте тук — каза той, — намерихте ли това, което търсихте?

Тогава Барбара вдигна глава и с осветено от лунната светлина лице му каза колкото нежно, толкова и предизвикателно:

— Да, защото намерих вас.