Дженифър Грийн
Шеметен танц (10)

Десета глава

Кит се събуди в мрака, необяснимо тревожна. През нощта се беше разразила буря, не просто вятър, а дива стихия. Обичаше такова време. Погледна сънено светещите цифри на будилника — беше четири сутринта — и отново се унесе. Полузаспала се заслуша във воя на вятъра и плясъка на дъжда в прозорците.

Светкавица разцепи тъмнината и чак тогава тя усети, че Макс не е до нея. Скочи и го видя изправен до прозореца, абсолютно неподвижен, втренчен навън. В този миг плющенето на дъжда започна да преминава в трясък, като от куршуми.

— Градушка? — промълви тя.

— Да — извърна се рязко той.

— Но сезонът е почти към края. Не е фатално, нали?

Той се приближи като тъмна сянка на фона на още по-тъмната нощ. Притисна устни до челото й, но това не беше целувка. Беше нещо, което я ужаси.

— Трябва да си тръгвам, Кит.

Той започна да се облича трескаво. Тя инстинктивно реагира.

— Идвам с теб.

— Посред нощ, в тази буря, ами бебето? Изключено.

Той беше прав и все пак нещо я караше да се страхува да го пусне сам.

— Не съобщиха за буря.

— Не е за първи път. Промените в близост с езерото са непредвидими. Синоптиците от години се опитват да прогнозират климата около Мичиганското езеро, но истината е, че никога не са успявали.

— Дори и градушката не е фатална, нали Макс?

— Не — промърмори той.

Отново почувства студения допир на устните му. И отново, без да осъзнава защо, почувства страх.

— Не изглежда толкова страшно.

— Най-страшното е на юг от тук, но след няколко минути, всичко ще премине. Не се тревожи, скъпа, нищо не можем да направим.

— Макс!

Той прошепна:

— Грижи се за детето и за себе си вместо мен.

Звучеше толкова странно. Като заплаха или отчаяние.

Макс тръгна, а тя не можа да заспи, въпреки че не бе в състояние да обясни собственото си безпокойство. Макс беше по-спокоен или умееше да се владее по-добре. Той живееше с прогнозите за времето, защото бъдещето му зависеше от това. И тя го беше забелязала. Ако очакваха слънце, на него му трябваше дъжд, ако предсказваха дъжд, трябваше му слънце.

Вярно, че вятърът беше силен, но бурята беше продължила по-малко от час. Докато се обличаше, дъждът почти спря. Докато си изпие кафето, небето се проясни, сякаш не е имало никаква буря. Още беше тъмно и бебето спеше. Безпокойството й изглеждаше съвсем безпричинно.

Краят на септември слънцето се показваше доста късно. Тя си наливаше кафе след кафе, чакайки зората. При първите лъчи наметна едно яке и излезе на пръсти.

Езерото беше мрачно сиво-зелено и загадъчно тихо. От изпокъсаните листа на дърветата се отцеждаха последните капки. Въздухът беше несравнимо свеж. Обичаше да се наслаждавала на природата след дъжд. Бурите никога не бяха я тревожили. Нищо чудно за момиче, израснало в защитени бетонни градски блокове. Най-лошото, което можеше да й се случи, беше да спре тока.

Сега, накъдето и да се обърнеше, виждаше опустошение. Паднали дървета и изпотрошени клони. Градушката беше свършила своето зло дело. Огромното кленово дърво лежеше повалено от вятъра и корените му стърчаха над дупката в земята. Представи си овощните градини на Макс и сърцето й се обърна. Едва сега го разбра защо хукна.

Щом Дженифър Лайз отвори очи, Кит я подсуши и й даде шишето с храна. Едва я дочака да свърши, грабна я и тръгна към колата.

По пътя забеляза, че към вътрешността пораженията са по-големи. Изоставени коли, паднали дървета. А Макс в такъв момент беше сам. Бе се опитал да скрие от нея целия ужас.

— Нищо не можем да направим… — Спомни си тя думите му.

По дяволите! Той мислеше, че се е изплашила и няма да дойдат.

Полицията се опитваше да отбие движението. Кит се оправи, като избра един пуст тесен път. На него нямаше полицаи. Благополучно стигна фермата на Макс. Не зави по алеята, а продължи по пътя към овощните градини. Слънцето вече се беше вдигнало и грееше силно. Виждаха се счупени дървета, изпотрошени клони, плодове по земята.

Не слезе от колата, но спря. Напиращите сълзи почти я ослепяваха. Ожесточено ги обърса с ръка и потегли обратно към къщата. Имаше време за плач, но не сега. Не знаеше къде е Макс и в какво състояние е. Лайз се разплака и Кит се опита да я успокои.

— Днес трябва много да слушаш, чуваш ли?

Когато отвори задната врата на къщата, се изуми. Макс спокойно седеше пред чаша кафе. Явно нямаше ток, защото си беше правил кафе на газовия котлон, а до него стоеше малък транзистор.

— Дяволска сутрин, нали?

Гласът му не беше весел, но не изглеждаше разстроен. Тя изкачи стъпалата бавно, без да откъсва очи от него. Беше облечен с джинсите и фланелката от предната вечер, брадясал и рошав. Макс си оставаше Макс, само очите му бяха твърди и студени като лед. Никакви чувства.

Тя заобиколи масата. Искаше само да го прегърне. Изведнъж той взе чашата си и осуети намерението й. Тя обгърна раменете му, като се опитваше да не обръща внимание на студенината, с която я посрещна.

— Аз дойдох — каза тя тихо.

— Да. Не мисля, че вече ще берем праскови тази година — глътна малко кафе и протегна пръст към Пънки. Бебето посегна и той се усмихна.

— Тя спа през цялото време, нали?

— Виж… — Кит седна до него. Почувства се неудобно. Усещането й за страх растеше. Това не беше сутрин след любовна нощ.

Не можеше да очаква любовни обяснения от Макс, нито нежно внимание. Господи, та той беше преживял такъв удар! Но след миналата вечер смяташе, че има право да сподели тревогите му. Вместо това, той се държеше като чужд и тя едва успяваше да намери думите, за да разведри напрегнатата атмосфера.

— Макс, не предполагах, че фермата е пострадала. Чух воя на вятъра, но не изглеждаше различен от друг път.

— На север не беше толкова силен. Ако имаше някаква опасност, щях да ви взема и двете — вяло рече той.

Тя не се съмняваше, но не там беше работата. Той въобще не желаеше да обсъжда положението с нея.

— Изключено е да си толкова спокоен, колкото изглеждаш.

— Какво бих могъл да направя — отговори сухо той. — След един час ще излезем с работниците. Ще започнем почистването, но предполагам, че вече се готвят за заминаване. Знаят, че с прибирането на реколтата е свършено. Булдозеристите ще направят добри пари тази есен. За щастие бурята не беше от най-страшните — повечето от дърветата ще се възстановят. Онези акри градини, които са засегнати най-сериозно, ще трябва да се изорат и да се засадят наново. Това е.

Той не каза „Не си губи времето да се тревожиш за мен“, но тонът му изразяваше точно това. Заболя я. Помисли си за нежността, с която се грижеше за младите дръвчета, и й стана мъчно за него.

— Ще издържиш ли финансово?

— Всичко е наред. Вече изплатих ипотеката. Как ще прави банката пари, ако не от такива като мен — ще взема нов кредит.

В този момент й се стори остарял, уморен и побелял от грижи и изтощение. И все пак, когато си измъкна пръста от Дженифър Лайз, забеляза известна промяна в израза на лицето му.

— Страхувам се, обаче, скъпа, че ти ще останеш без работа. Не мога да си позволя да ти плащам, Кит, и независимо от моето желание, ще трябва тази зима сам да намирам време да си водя счетоводството.

Е, все пак не я уволняваше просто като счетоводител. Искаше да й каже, че за него нещата са се променили от четири сутринта тази сутрин и между тях всичко е свършено.

Макс видя как лицето й пребледня и ръцете й се вкопчиха в ръба на масата. Пънки, останала без внимание за дълго, изплака. Кит не я погледна. Откакто я познаваше, тя реагираше на всяко помръдване на детето, но не и сега. Погледът й го пронизваше.

— Значи всичко е различно сега, така ли, Макс? Заради бурята?

— Ако погледнеш навън, ще разбереш.

— И искаш да напусна — да си тръгнем?

Той вече беше имал достатъчно време да репетира отговора, ако се наложи. Не се искаше много, за да го запомни.

— Да.

Беше се подготвил да чуе всякакви неща, които обикновено жените казват в такъв момент. За миналата нощ, за тях двамата… Беше сигурен, че тя ще каже нещо благородно, като например бурята няма значение и не може да застане помежду ни…

Тя не каза нищо такова и той усети с горчивата ирония, че Кит си оставаше жената, по която неслучайно си бе загубил ума. Тя нямаше намерение да прави сцени и нямаше да го принуждава да бъде жесток. Кит разбираше чувствата и опасенията му в момента, но все пак не искаше да ги приеме. Елегантната й брадичка се вирна обидено нагоре. Сега беше толкова високо, че можеше да изследва разредените слоеве на атмосферата.

— Моше идва — каза тя спокойно — и другите са с него.

— Трябва да вървя…

Толкова пъти се беше оказвал на ръба на пропастта и толкова пъти някой от хората му го беше спасявал. Макс стана, направи три крачки към вратата и изведнъж спря. Тя седеше безмълвна, с тази горда брадичка и тези толкова сини очи.

— Виж — каза той, — кажи каквото искаш. Няма нужда да мълчиш. Няма да ми стане по-леко.

— Така ли? Мисля, че ти стига дето цялата ферма е полуразрушена. Остана да ти тръсна още малко грижи отгоре и все пак… Мисля, че ти считаше отношенията ни за обречени още в самото начало, не е ли така?

Той не отговори. Някаква буца беше застанала на гърлото му. Мислеше, че ще се овладее като излезе, но когато затвори вратата зад себе си, усети как нещо в душата му се счупи.

Тръгна към Моше и другите, без да ги вижда. Сутринта не беше същото. Седеше зад волана на камиона, гледаше как вятърът и градушката унищожават всичко, което е създал и плачеше като дете. Като дете или като глупак…

Знаеше прекрасно, че все някога щеше да се случи. Сметките му бяха в ред, изобщо беше много по-добре, отколкото когато умря баща му. Болеше го, но твърдо знаеше, че ще се оправи.

Това, което го караше да страда, беше Кит. Предната вечер се беше отдал на мечти. Мечтаеше да я направи щастлива. Ако беше успял да прибере всичките праскови, щеше да отдели малко, за да поправи къщата. Лайз щеше да запълва дните й, а той — нощите. Всичките! До края.

Безумни мечти, които умряха с първия вой на вятъра.

Тя можеше да разчита само на стабилен мъж с добро състояние. Не и на него. Една година добре, следващата зле. Живееше назаем. Рискът го следваше по петите и той не можеше да заложи на нищо сигурно и да й предложи нормален живот. И така щеше да бъде винаги. Не можеше да й даде нищо друго, освен любов. Но любовта умира в мизерията.

 

 

Късно сутринта мина през двора с едно ремарке клони. Колата й я нямаше. Гледката на празната алея преряза сърцето му, но си каза, че така е по-добре. Тя трябваше да мисли първо за себе си и за детето, така трябваше. И той го искаше.

Върна се и освободи работниците. Всичките си тръгнаха, без Моше. Подкани го да тръгва, после му заповяда и накрая му каза, че е уволнен. Моше го гледаше, вървеше до него и мълчеше. Двамата не можеха да се справят с двеста акра за един ден, но Макс продължаваше да работи, докато накрая всичко го заболя и вече не можеше да гледа от изтощение.

И все пак това беше за предпочитане пред празната къща. Кит си бе заминала от живота му. Тя просто нямаше да се върне вече. Той й желаеше най-доброто от цялото си сърце.

И все пак не искаше да се връща вкъщи. Накрая Моше погледна залязващото слънце, притегна колана си и сухо каза:

— Не можеш да режеш на тъмно. Ще заредя трактора и тръгваме. Край за днес!

— Кой командва тук? — попита Макс с дрезгав от умора глас. — Е, добре, край. Благодаря ти, Моше.

— Няма нищо.

Когато се качи на трактора, усети, че цялото му тяло го боли. Не виждаше от умора.

Когато наближиха къщата, вместо празна алея, видя няколко камиона и коли, паркирани в двора, а къщата светеше като коледна елха. Беше толкова странно. Да не би да халюцинираше? Тръгна към задната врата и чу гласове от дневната. Това беше още по-странно. Влезе в кухнята и онемя. На печката димеше огромна тенджера. Масата беше сервирана, два сладкиша и една бебешка носилка стояха на шкафа. Миришеше на прясно смляно кафе. Халюцинации, пак си помисли той. Сърцето му заби, сякаш щеше да изскочи. Чу стъпки и се обърна.

Какви ти халюцинации! Кит никога не беше изглеждала по-истинска. Копринена риза с навити ръкави и черни дънки, обгърнали стройните й бедра. Тя го видя и се усмихна топло и естествено, сякаш нищо не беше се случило. Тя се приближи до него и го прегърна нежно, разнасяйки наоколо нежната миризма на парфюма си.

— Мислех, че никога няма да си дойдеш — целуна го по бузата и бързо се отдръпна. — Макс, знам, че ти се иска да ме убиеш в този момент и не ти се сърдя. Но трябваше да направя нещо за тези хора.

Макс прокара ръка по лицето си. Не за първи път тя започваше разговор, който нямаше нищо общо с реалността.

— Какви хора?

— Съседите — поканила съм ги на вечеря. — Знам, че си уморен и не си в настроение да се правиш на домакин, но това не е празненство. Някой трябваше да ги нахрани, Макс. Ти си силен, но някои не са. На господин Краншо едно дърво му е паднало върху къщата, а старата госпожа Марта — познаваш ли я?

— Разбира се, че я познавам, но… — Макс я гледаше като втрещен. Сигурно се беше побъркала.

— Тя е сама, няма вода, няма ток. Другите също. Цял ден навън… Това, което трябваше да направя…

Тя довършваше някои неща и говореше, говореше, с един лек трепет в гласа. Макс го усети, но не можеше да се включи, докато изведнъж гласът й спря.

— Скъпа, не питам за вечерята.

— Добре, чудесно! Честно казано, аз мислех, че ти ще го направиш и без мен. Ти си такъв? Нали? Би помогнал на всеки — тя му подаде чаша кафе. Ако не беше го сторила, нямаше да разбере, че ръцете й треперят. — Като мен. И няма защо да се преобличаш. Влез и се опитай да си починеш. Вечерята ще е готова след петнадесет минути, можеш да идеш да видиш Лайз. Тя се чувства отлично, всички се занимават само с нея.

— Спри, Кит!

— Да спра?

— Мислех, че си заминала.

Тишината увисна във въздуха.

— Знам, че това очакваше — очите им се срещнаха. — Карлсън, ти нямаш ум в главата, нито капчица, ако мислиш, че ще те изоставя в беда. Ако искаш да се караме, добре! Но не сега.

В кухнята влязоха няколко жени и това беше последният път, когато остана насаме с Кит през следващите два часа. Първо вечеряха, после говориха и накрая жените се заловиха с прибиране на масата. Успяваше да мерне ту русата й глава, ту проблясващата й златна верижка, докато наливаше кафе. Тя не бързаше да отпрати гостите.

Той също. Нещастията сближават хората. Бедата бе засегнала всички. Съчувствието и взаимните утешения в случай като този бяха най-доброто нещо. След като преживееха неочакваните загуби, щяха да помислят и за бъдещето.

Кит беше постъпила чудесно, като ги бе поканила, но когато наближи десет, Макс започна да се плаши, че никой не си тръгва. Не че му беше неприятно, но… Просто искаше да остане с Кит. Имаше нужда да си поговорят.

Най-накрая всички станаха да си тръгват. Кит застана до него, изпращайки гостите, като им махаше с ръка, но когато и последният камион потегли, тя изчезна някъде.

Кухнята беше празна, дневната също и той се качи по стълбите. Намери я в бившата спалня на сестра си. Сутринта стаята беше празна, а сега беше пълна с детски вещи, дори и кошчето на Лайз беше тук. Кит се беше надвесила над него и тъкмо покриваше детето с одеялце.

В първия момент тя не усети, че той е влязъл. Макс стоеше и я гледаше. Тази боса жена, която крещеше в ужас от една безобидна змия, можеше да нахрани петнадесет души като нищо, можеше да обича еднакво Чайковски и тракторите! Беше невероятна! Гърлото му се сви. Един Господ знае как си беше въобразил, че може да живее без нея.

В този миг Кит се обърна, видя го и замръзна. Сърцето й щеше да се пръсне. Светлината падаше върху тъмната му коса, но тя не виждаше израза на лицето му. Не беше нужно. Главата му беше наведена, погледът решителен. Представлението беше свършило. Прииска й се да зареже всичко и да хукне. За нещастие вече беше опитала сутринта. Тръгна за вилата полудяла от болка и обида. Всичко беше свършило. Не можеш вечно да преследваш един мъж, който не те иска. Не можеш да дадеш любов някому, който не я иска. Ако не се нуждае от нея в такъв момент, значи просто е извън неговия живот. Но като стигна до вилата, реши, че трябва да се върне за последен път. Опакова най-важното — бебешките шишета и плочите с музиката на Чайковски. Любимите й фигурки от цветно стъкло и чисто бельо. Колкото повече вземаше, толкова по-малко усещаше болката. Колкото по-малко я усещаше, толкова по-луда ставаше. Ще види той! Нима очакваше, че ще го остави сам в такава беда! Макс просто я бе подценил.

Той имаше нужда от нея, а колкото до любовта им — тя беше сигурна в нея. Беше го почувствала през изминалата нощ. Преживяното не можеше да се нарече просто секс. Беше любов. Посочи й вратата пак от любов. Сигурна беше. Причините бяха толкова прозрачни!

Ето защо се беше върнала, по-луда от мокра котка, да му покаже веднъж завинаги, че…

Само дето сега не беше по-луда от мокра котка. Смелостта й се беше изпарила под мрачния му поглед. Стоеше и чакаше решението му уплашена, със студени крака, пресъхнало гърло и тупкащо сърце. Цял ден се бе страхувала от този миг. Той не предприемаше нищо и тя усещаше как кръвта й замръзва. Ако и този път откаже, ще бъде завинаги. Той вдигна очи.

— Ела.

Тя не разбра и попита:

— Къде…

— С мен. Ако мислиш цяла нощ да се криеш зад „моята“ Лайз, много се лъжеш. Лошо ти се пише, Кит.

Гласът му беше дрезгав и твърд — много твърд, когато каза „моята“ Лайз. Тя не усещаше краката си. Той сграбчи ръката й и я измъкна от тъмната стая.

Знаеше къде я води — в спалнята си — и че щом светне, ще открие тоалетната й чантичка до леглото.

Макс запали лампата, огледа се и погледът му спря точно на нея. Без да каже дума, затвори вратата. Заключи я. Вкъщи нямаше никой, освен Лайз, така че това беше излишно, но Кит разбра. Наистина, лошо й се пишеше.

Той я прегърна силно, в случай, че реши да бяга. Кит дойде на себе си в момента, в който видя очите му. Макс и преди я беше гледал с любов, но не и така. С такъв копнеж, като прегладнял човек, който не се е надявал отново да получи храна. Със страх като осъден на смърт, който не вярва, че е помилван. Копнежът му беше толкова силен, че направо го разкъсваше.

— Кит… — челото му докосваше нейното. — Винаги ли така се вмъкваш в живота на някого, щом реши да те изпъди от там?

— Не, обикновено не. Всъщност никога не съм била така нахална и безсрамна с някой мъж.

— Само с мен? — прошепна той.

— Само с теб — прошепна тя, усещаше докосванията му като жар по тялото си.

— От толкова време ме преследваш. Хайде сега да видя какво ще направиш, когато вече ме хвана.

Пръстите й намериха първото копче на ризата му.

— Засега просто ще те обичам — пое си дъх. — Мисля, че ще трябва да стиснеш зъби и да се примириш, Макс. Няма да те напусна. За нищо на света.

— Не?

Второто копче.

— Хората не са еднакви, знаеш го.

— Нима?

Третото копче.

— Някои може да не обичат змии. И да не са наясно с цветовете по колонките за гориво.

— Кит…

Тя твърдо го прекъсна.

— Някои може твърде много да се притесняват за другите. Може и да сбъркат, например, кой мъж за коя жена е подходящ.

Тя не успя да се усмихне. Той сграбчи лицето й в ръце, очите му излъчваха любов и болка.

— Няма да се получи, скъпа! Няма да стане, ако мислиш да се отречеш от всичко заради мен.

Тя смъкна ризата от раменете му. Искаше да го милва. Въпреки топлата нощ гърдите му бяха хладни, а сърцето му биеше така силно под дланите й, сякаш щеше да се пръсне.

— Твърде упорита, гадно упорита, за да се откажа от нещо, което има значение за мен. Ако исках дъщеря ми да расте с хайвер и коприна, щях да й го осигуря. Но искам да й дам нещо по-ценно — да бъда истинска майка, която знае какво иска и никога не би се задоволила с по-малко.

— Тази майка изглежда знае прекрасно какво има значение за нея.

— Абсолютно — прошепна ожесточено Кит. — Искам един любящ, силен мъж до себе си. Мъж, който да бъде до мен винаги. И аз до него. Да се промениш не е толкова трудно, Макс! Аз казвам сбогом на лъскавия свят, а ти на клетвите си, че никога отново няма да се ожениш. Размяна! Съгласен си, нали? Ако не си, аз просто съм една глупачка.

Макс искаше да отговори, но не можа да каже нищо. Сърцето му преливаше от любов. Придърпа я към себе си, целуна я едновременно силно и нежно — вече му принадлежеше изцяло. Вече знаеше какво обичаше неговата твърде упорита жена. Погледна как копринената блуза се свлича на пода и угаси лампата. Почувства се като сантиментален глупак, когато я понесеше към леглото. Но не съвсем. Може и да беше глупаво, но тя вече беше неговата жена и нейното място беше в леглото му. А освен това на Кит ужасно й хареса. Макс искаше да я дари с огромната си любов. Той трябваше да компенсира жертвата, която правеше, като оставаше с него. Тя го беше накарала да повярва, че би било още по-голяма жертва, ако не остане.

Не знаеха колко време е изминало. Щастието е миг и вечност. Главата й беше сгушена на рамото му и ръцете му я притискаха нежно.

— Ще кажа на дъщеря ни, че ако не беше ти…

— Макс!

— Ще й кажа един ден. Ще й разкажа как майка й ме е научила да танцувам един бавен, зашеметяващ танц. И ще й разкажа колко е бил уплашен баща й. Твърде уплашен, за да признае, че има нужда от нея. Наистина имам нужда от теб, Кит.

— Ето ме. До теб.

— Обичам те. И искам да го знаеш. А когато сложа сватбен пръстен на пръста ти и осиновя Лайз, предупреждавам те… Аз започвам да те преследвам.

— Да ме преследваш!?

— Ще те преследвам и съблазнявам, докато остана без сили. И когато станеш на деветдесет и девет, още ще те гоня по ъглите, да го знаеш. Сама си го избра.

Кит прекъсна пороя от любовните думи.

— Сигурен ли си, че искаш да осиновиш Лайз?

— Разбира се!

— Аз я обожавам, но не знам откъде идва този ужасен характер, Макс.

Макс знаеше много добре.

Той се надвеси над нея в мрака и прошепна, преди да я дари с една омайваща целувка:

— Ужасен характер ли казваш, скъпа?