Дженифър Грийн
Шеметен танц (2)

Втора глава

— Мразя те, Макс Карлсън!

— Само това повтаряш. Не е моя вината, че висим тук цяла нощ. Не аз съм глътнал футболна топка! Напъни се и край.

— Боли.

— Няма начин да не боли.

— Не издържам вече!

— И аз също.

— Умирам, а ти се държиш жестоко и грубо!

— Непрекъснато ли трябва да ти повтарям, че това не е болка за умиране. Ще издържиш! Всичко вървеше много по-добре, докато крещеше с всичка сила.

— Опитвам се да се сдържам.

— Защо, по дяволите! Крещи, колкото можеш. Кой ще чуе, освен мен?

— Макс, страх ме е.

— Сега пък от какво?

— Страх ме е, че ще се разкъсам.

— Не мисли за това. Щом бебето изскочи, веднага ще те закарам в болницата. Там така ще те зашият, че ще станеш като девствена.

— Макс, моля те!

— Започвам да мисля, че не искаш да го родиш това бебе. Може би някъде дълбоко в подсъзнанието ти, нещо те кара да го задържиш вътре, за да не ти се налага да им го дадеш. Подозирам, че никога не си искала да се откажеш от него.

— Грешиш!

— Така ли? Давай тогава.

— Не ти ли минава през ума, че може би съм на края на силите си?

— Глупости! Щом имаш сили да ми крещиш, значи имаш предостатъчно и за да родиш!

— Не изпитваш ли поне малко съчувствие… Състрадание?!

— Да не съм папата!

— Недей да съдиш за мен по бившата си жена, Карлсън! Не съм виновна, че си бил женен за чудовище.

— А аз не съм виновен, че си се забъркала с тоя пуяк Грант. Следващия път прояви малко повече разум.

— Шефът ми не беше пуяк!

— Но със сигурност не е бил и мъж. Използвал е, че си била пила, легнал е с теб и ето те сега на пътя. Не е нужно да си доктор по философия, за да разбереш, че подобен, тип не е нищо повече от конска тор.

— Не е честно. А и не беше толкова просто.

— На мен пък ми се струва съвсем просто.

— Макс?

— Сега пък какво?

— Мразя го това бебе, мразя всички мъже и най-много от всичко на света, мразя тебе!

— Хайде пак старата песен. По дяволите, не плачи. Не искам да наранявам чувствата ти, глупаво момиче, опитвам се да те ядосам и да ти вдъхна кураж. Хайде, Кит! Някъде там трябва да ти е останала още мъничко воля. Изстискай я, скъпа моя! Ако можех, щях да го родя това глупаво бебе вместо теб.

Навън все още беше непрогледен мрак, но изгревът наближаваше. Две коли минаха по пътя, но нито намалиха, нито спряха.

Кит щеше отдавна да се е предала на отчаянието и изтощението, ако не беше практичният и циничен фермер, клекнал при краката й. Най-хубавите й атлазени бикини бранеха малкото свян, който й беше останал.

Никога през живота си не бе изпадала в по-унизително положение, докато, Макс спокойно впиваше белите си зъби в една праскова.

Гърлото й беше пресъхнало, но дори да беше обезводнена до състояние на делириум, той пак нямаше да й предложи хапка сочна праскова, защото вече беше повърнала на ризата му.

В кратките паузи между болката, Кит го наблюдаваше. Не беше прекалено висок, нито едър. Имаше непокорна тъмна коса, леко посребрена по слепоочията. Абаносовочерните му очи излъчваха енергия, а самият той сякаш бе изплетен от стоманени въжета. Бе захвърлил ризата си и в момента беше само по джинси, ужасно мръсни, и загорелите му на слънцето гърди изглеждаха като килимче от къдрави тъмни косъмчета. Кит мразеше окосмени мъже. Напомняха й горили и пещерни хора.

Макс не беше нито едното от двете, но определено обладаваше някаква примитивна сила. Гъвкавостта му напомняше тази на котките. Нито за миг не преставаше да се движи. Не можеше да се нарече красив, но излъчваше мъжественост, която привличаше. Имаше безкомпромисно, изпито лице с твърдо очертана челюст, високо чело и орлов нос. Правеха впечатление още леко издаденият му десен кучешки зъб и белега на лявото рамо. Дънките му бяха толкова стари, изтъркани и свити от безброй пранета, че прилепваха към стройните му бедра и не оставяха нищо скрито за погледа. Цялата му мъжественост беше на показ. Принадлежеше към онази порода земни, естествени и жизнени мъже, които мигновено провокираха женския интерес.

Кит изобщо не се съмняваше, че и тя, и бебето щяха да умрат, ако не беше той. Бе започнала деня си като зряла тридесет и девет годишна жена — макар и бременна — специалистка по маркетингов анализ, но беше загубила лустрото на цивилизацията, щом се бе наложило да се бори с природата. Двамата с Макс нямаха нищо общо. Но ако не беше той да я крепи в този жизненоважен момент, никога не би се справила сама.

Контракциите зачестяваха, но кой знае още колко време щяха да продължат. Болката бе непоносима, но той я успокояваше, насърчаваше или предизвикваше, в зависимост от случая. Използваше кратките паузи, когато болката затихваше да я разсейва. С всеки друг мъж — особено непознат, би изпитвала убийствено унижение и уязвимост. А Макс я накара да разбере, че всяка проява на свенливост и добри маниери в случая са неуместни. Предполагаше, че е останала жива досега само защото не й беше дал никаква възможност за избор, освен да следва съветите му.

Новата контракция я стегна и преряза. Кит усещаше, че става все по-лошо. Имаше чувството, че е изминала цяла вечност. Сърцето й се сви от ужас при мисълта, че бебето ще умре, или може би вече бе умряло. Тя бе виновна, защото не го искаше.

— Дръж се, съкровище. Давай, Кит! Хайде, скъпа…

Пот се лееше от челото й. Ръцете й бяха стиснати в юмруци. Мракът се въртеше под клепачите й като рой звездички. Разсичащата болка този път беше жестока, но някак си странно различна. Непознато вълнение я обзе.

Силата на контракцията я остави без дъх. Образът на Макс се мержелееше над нея, докато бършеше лицето й. До края на живота си щеше да свързва тази нощ с дъха на вкиснал подсладен чай, праскови и… лицето на Макс. Очите му бяха озверели от страха и безпокойството пред това, което тепърва предстоеше. Изпитото му лице я плашеше в тъмното, ала грубите му пръсти бършеха страните й с несравнима нежност.

— Още няколко минути и ще свърши, мила.

— Това го обеща още преди два часа.

— Така ли? Тогава обаче си мислех, че си градска пъзла. Доста си жилава за херцогиня!

Комплиментът щеше да я накара да се усмихне, ако имаше сили. Вече бе чула мнението на Макс за „херцогините“. Бяха споделили някои тайни в мрака. Нямаше друг начин да прекарат часовете и да преодолеят тревогата й ужасът, които на моменти ги обхващаха. Кит вече знаеше, че той е бил женен за „херцогиня“ на име Андреа, и че го е зарязала преди четири години. Беше се оженил за нея на двадесет и четири, почти веднага след завършването на колежа, все още решен да направи кариера. Инфарктът на баща му го бе принудил да се върне и да поеме застрашената от фалит семейна ферма. Когато той умрял, Макс можел да я продаде и да замине. Вместо това предпочел живота на открито пред някой кабинет. Луминесцентните лампи не можели да се сравняват със слънцето. Шумоленето на книжа не можело да задържи един мъж, който изпитвал нужда постоянно да усеща вятъра в лицето си и предизвикателствата на природата.

Съпругата му Андреа не бе могла да понесе постоянния финансов риск и непредвидимите катастрофи. Кит можеше да я разбере. Предизвикателството, което беше привлякло Макс, беше отблъснало жена му. Само че той не преценяваше нещата така. За него беше важен само фактът, че жена му го бе зарязала, без да се опита да го разбере.

Кит си представяше какво си бе помислил Макс, когато за първи път е спрял очи на нея — колата, дрехите й, самата тя и изобщо всичко. Още една разглезена херцогиня от богаташките квартали. И е бил прав. Само че сега беше променил мнението си.

Макс сигурно бе прочел мислите й, защото се оттегли на старото си място в краката й. Нова контракция се застъпи с предишната, после още една и още една, без никакъв интервал помежду им. Тя не можеше да си поеме дъх и все пак инстинктът й се оказа по-силен от болката.

— Хайде, скъпа, виждам главичката. Няма ли да пуснеш тия глупави бикини? Колко пъти да ти повтарям, че няма кой друг да те види, освен мене.

Тя забрави за Макс. Забрави за всичко, когато усети върховния момент. В обгърналия я огън, Кит направи нечовешко усилие и почти изгуби съзнание, усетила облекчението.

Следродилните спазми продължиха, но постепенно затихнаха. В продължение на няколко секунди тя лежа задъхана, със затворени очи, с лепкави и премрежени от сълзи на изтощение мигли. Но сърцето й спря, когато чу един слаб и нерешителен вик.

— Макс? — прошепна Кит.

— Всичко е наред. Момиченце. Чудесно е!

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Може ли да я видя?

— Почакай малко, принцесо. В момента ръцете ми са заети. Трябва да я почистя малко с някоя от дрехите ти. Боя се, че след тази нощ ще ти се наложи изцяло да си подновиш гардероба.

— Искам… да видя… дъщеря си, Макс.

Той не каза нищо, но Кит усети с нежност тежестта на бебето, което той постави на гърдите й. Едва успя да различи мекия кичур русоляв мъх, сбръчканото личице, едно мъничко свито юмруче, не по-голямо от палеца й. Господи! А тя цяла нощ се беше държала като глупачка. Избухна в сълзи, като продължаваше да притиска внимателно скъпия вързоп живот, за който се беше борила цяла нощ.

Бебешката главичка се гушеше под брадичката й, когато погледна нагоре към Макс. Очите му, изтощени не по-малко от нейните, я обгръщаха с нежност.

— Ти успя, скъпа.

— Ние успяхме. Благодаря ти.

— Няма нищо. Само че още не сме свършили. Да се надяваме, че тя може да се бори не по-зле от теб. Защото първото й преживяване ще бъде едно трудно пътуване в прашен камион. Трябва ми една минута, за да разчистя седалката и да направя нещо като легло. Оставям ви сами.

— Макс?

Тя срещна очите му, насочени към нея и бебето.

— Ти бълнуваше, сърце мое — каза тихо той, — и не беше на себе си, когато каза, че ще дадеш това котенце на чужди хора.

 

 

Болницата беше прикътана в долината на реката Сейнт Джоузеф. Живописният парк изглеждаше като позлатен под лъчите на ранното утринно слънце. Райско кътче на съвършен мир и спокойствие. Или щеше да бъде, ако по петите им не пищеше полицейска сирена.

Старият дизелов камион на Макс не помнеше да е вдигал сто и двадесет километра в час от години. Още повече натоварен с двеста щайги праскови. Входът на приемната за спешни случаи беше в края на извита в полукръг задънена улица. Щом удари спирачките, камионът изтрещя, закашля се и спря. Все още гол до кръста, Макс изскочи от камиона в мига, в който полицаят в светлокафява униформа слизаше от колата си.

— Хей, ти! Караш с двадесет километра над разрешената скорост, минаваш на червено и ако паркираш тук…

Не че Макс не го чу. Просто нямаше време да му обърне внимание. Заобиколи камиона откъм вратата на Кит. Имаше друга клиника по-наблизо, но разликата беше само няколко километра, а и тя беше говорила с лекарите тук.

Пътуването бе тежко за нея и той го знаеше. Нямаше достатъчно място да легне, а в същото време не можеше да седи. Бързото му шофиране я измъчи още повече. Беше преминала през ада, за да роди това дребосъче. Макс никога не беше виждал толкова мъничко човешко същество. Мислеше, че е бил уплашен, преди да се роди бебето, но когато го чу да пищи колкото му глас държи… изпадна в ужас!

И въпреки всичко, когато посегна да свали Кит, не успя да скрие усмивката си. Температурата беше паднала на зазоряване и той я беше завил с прашното си дънково яке. Костюмът й се допълваше от бялата копринена блуза, боси крака и някакъв нежносин атлазен халат, който беше увил около бедрата й от благоприличие. Помисли си, че „херцогините“ биха приели това като нов стил на обличане. Затова пък вързопът в ръцете й не би могъл да бъде по-елегантно пременен. За пелена на бебето служеше скъп италиански шал, а отгоре то бе повито с блуза с перлени копчета от колекцията на Келвин Клайн.

— Как е нашата Дженифър Лайз? — прошепна той.

— Не говори толкова силно, Макс. Пак ще се събуди. Мислиш ли, че е нужно да правиш това? Не трябва ли да донесат носилка?

— И да те оставя да чакаш? — Той видя как прехапа устната си в момента, когато я вдигаше, но не се оплака. Сигурно можеше да влезе вътре и да поиска носилка, но тогава тя щеше да остане сама. Достатъчно го безпокоеше фактът, че ще бъде сама в болницата. Да нямаш съпруг е едно, а никакво семейство или близки приятели наоколо — съвсем друго.

Кит беше твърде изтощена, за да държи главата си изправена. Кичурчета руса коса гъделичкаха брадата му, докато я носеше към вратите.

— Причиних ти безброй неприятности…

— Не се престаравай с извиненията.

— Ами прасковите ти, Макс? Какво ще стане с тях?

— Не се безпокой. Всичко е наред. — Той знаеше много добре, че съвсем не е така, но нямаше защо и тя да го знае. Достатъчно бе преживяла тази нощ.

По-нататък всичко се разви много бързо. Както можеше да се очаква, Кит бе се договорила с най-известния акушер-гинеколог в града. Едно споменаване на името му накара персонала да полети и Кит му бе отнета, преди да успее да й каже нещо. Така и трябваше. Самият той го искаше, но все пак за миг се почувства ограбен, когато тя и бебето изчезнаха зад затворената врата на асансьора.

Не можеше всичко да свърши просто така. Дребосъчето с кичурче светъл мъх на главата и дробове като на койот… Това бебе, което току-що му бяха взели, беше и негово. Той пръв беше го държал на ръце. Беше се заклинал, молил и потил, за да му даде живот. Той беше го почистил и бе преброил пръстчетата на крачетата му.

А Кит? Не. Те нямаха нищо общо. Една херцогиня в карета, теглена от бели жребци и един фермер с кал по ботушите… Едва ли щяха да се срещнат отново. Но това беше жената, която с толкова уговорки му бе разрешила да я съблече. Нейните сълзи беше попивал от тези елегантни скули, нейната глава беше държал върху гърдите си. Бе забивала нокти в ръката му при всяка поредна контракция. Сякаш бяха родили заедно! Един мъж не би могъл да си тръгне и да забрави всичко това, сякаш никога не се е случвало.

Освен това, той не бе сигурен дали всичко с нея е наред. Не знаеше и какво ще стане с бебето. Всичко това не можеше да не оправдае намерението му да остане още малко.

Господи, колко беше уморен! Очите му пареха, а стомахът му виеше от глад, когато видя полицаят да приближава.

— Видях какво се е случило. Изглежда сте преживели ужасна нощ. Ще забравим за глобата, но трябва да преместите камиона.

— Няма проблеми. Благодаря. — После добави уморено: — Нейната кола е развалена. Бял ситроен, на около петнадесетина километра от магистралата, на чакълестия път Лейк Вю. Трябва да се изтегли и да се поправи. Опасен е за минаващите коли.

Полицаят обеща да се погрижи и Макс отиде да премести камиона. Намери телефон и се обади във фермата. Трябваше да намери Кит. Провери, но още не бяха я преместили на етажа за родилки. Фактът, че не е близък роднина, не му помагаше много в търсенето. Дори да не можеше да види Кит, трябваше да узнае как е малкото.

Ограденото със стъклени стени детско отделение беше на четвъртия етаж и малко стряскаше със стерилността си. Новородените не приличаха на бебета, а по-скоро на кукли в миниатюрните си креватчета — увити в бяло като папуасчета.

Бяха поне петнайсетина и отначало той не можа да я познае. Всички досущ си приличаха с червените си личица. Не можеше никъде да забележи русолявия мъх, но бебето от шесто креватче плачеше. Ревът не се чуваше през изолираните стъкла, но мъничката сбръчкана уста му се стори позната.

Той се огледа намръщено. Вътре две сестри се мотаеха — поне от негова гледна точка. Когато бутна вратата и надникна, една от тях моментално се нахвърли върху него:

— Господине! Кой ви пусна тук?

— Момиченцето плаче.

— Моля?

— Бебето от шесто креватче плаче.

— Чуваме! — Тя посегна да го избута навън, но се поколеба. — Вие трябва да сте този от магистралата!?

В болницата новините сигурно се разпространяваха мълниеносно. Но дори и да не беше така, голите му гърди, наболата брада и тъмните сенки под очите, явно говореха сами за себе си.

— Прегледа ли я доктор? Добре ли е?

— Състоянието й е отлично. Два килограма и седемстотин грама. Нахранена е и е измита.

— Всичко ли е наред? Сигурна ли сте?

— Без съмнение.

— Защо тогава плаче? Защо не я вземете на ръце?

Сестрите се спогледаха. Десет минути по-късно той беше с бяла престилка, ботуши, шапка, ръкавици и маска. Настаниха го в един люлеещ се стол и макар че се почувства малко глупаво, това не му попречи да се занимае с бебето.

Чувстваше се прекрасно, като се има предвид, че вече прехвърляше четиридесетте и отдавна беше изгубил надежда да държи в ръце свое собствено дете. Веднъж решил, че арсеникът е за предпочитане пред брака, той бе приел този факт. Дори да съжаляваше от време на време за това си решение, сега моментът не беше подходящ за размишления.

Макс установи такъв ритъм на люлеене, който приличаше повече на рокендрол, отколкото на приспивна песен. Сантименталности от рода на „на-ни-на“ не можеха да накарат Дженифър Лайз да спре да плаче. След малко наоколо се понесе тих дрезгав монолог. Той се опитваше да й разкаже кой е. Макс! Брадясалият тип, когото беше срещнала на задната седалка на една кола край пътя. Каза й, че би било по-добре да не среща други типове по задните седалки на колите, защото е опасничко. Каза й още, че Лайз било името на майка му, но докато летели по магистралата, Кит в просъница се хванала за Дженифър като за спасителна сламка. И още, че всяка майка, която избира име, преглъщайки сълзите си, едва ли има намерение да се откаже от рожбата си. Само да е посмяла!

Дженифър Лайз изслуша целия монолог, после изящно разтегна малката си уста и безстрастно се прозя от скука.

И Макс мигом се влюби в нея.

След време сестрите решиха, че са нарушили достатъчно правила и го изхвърлиха, макар че бяха достатъчно мили да му отпуснат една санитарска престилка, за да не се разкарва наоколо полугол. Той си спретна малка закуска в болничното кафе, защото имаше опасност да припадне от глад. Вече беше следобед, а той още не бе намерил Кит. Чудовището, което отговаряше за отделението на родилките, не пускаше вътре никой, освен съпрузи.

Макс продължаваше да си повтаря, че фермата не може без него, че работниците го чакат, че прасковите гният в камиона — и въпреки това не тръгваше. Не можеше да си иде, без да се сбогува с нея. В крайна сметка не сестрата-чудовище, а самата Кит реши проблема, тъй като явно се беше събудила и искаше да види бебето. И тъй като беше влязъл в ролята на постоянна мебел пред детското отделение, Макс чу нареждането и никой не се възпротиви сериозно на желанието му да бута количката до стаята на Кит.

В момента, в който отвори вратата, той почувства колко е сгрешил като е настоял да я види. От пръв поглед разбра, че тя вече не трепери от страх, не е изгубена, изтощена и сама. Под очите й все още имаше тъмни сенки, но няколко часовата почивка явно беше възвърнала силите й. И след всичко, което беше преживяла, все още носеше златната си верижка и обиците. Бижутата щяха да изглеждат глупаво на болничната нощница на всяка друга жена, но на нея й отиваха. Тя би изглеждала елегантна с всякакви дрехи. Пепеляво русата й коса беше сресана назад и откриваше лицето й, подчертаваше аристократичния й профил и нежните скули. Игривите й сини очи срещнаха неговите в момента, когато влизаше. Усмивката й беше естествена и топла, но той изпита особено чувство. Тя вече нямаше нужда от него и мястото му не беше тук.

— Макс! Извиках те от асансьора, но те не пожелаха да спрат. Изобщо не исках да ме чакаш, защото знаех, че трябва да се погрижиш за прасковите, но се чувствах ужасно при мисълта, че няма да мога да говоря с теб.

Той закара количката до нея. Гласът й продължаваше да гали слуха му и го накара да се почувства развълнуван.

— Не можех да си тръгна, без да съм сигурен, че си добре.

— Благодарение на теб се чувствам чудесно — очите й се усмихваха. — Малко ме боли и още съм неразположена, но след всичко, което ти струпах на главата…

— Моля те, недей! Не съм дошъл тук да чуя това.

Но изведнъж се смути, защото изобщо не бе сигурен защо е дошъл тук. В мига, в който видя Дженифър Лайз, Кит се наведе и я взе от количката. Държеше я нежно, с чувство за притежание. Макс видя начина, по който тя докосна бебето, видя и влажния блясък в очите й. Можеше да бъде сигурен — те двете щяха да останат заедно, дори да трябваше да се изправят срещу целия свят! Това бе желал да узнае.

По дяволите! Цели четири часа се беше тревожил, че тя няма да разбере кое наистина има значение в този живот.

— Нали няма да подпишеш документите? — тихо каза той.

Тя вдигна лице:

— Няма.

— Сигурна ли си?

— Да — призна тя. — Тази нощ промени всичко. Една грешка не може да се поправи с нова грешка. Не бих те упрекнала, ако не ми повярваш, но аз не съм лекомислена, Макс.

— Никога не съм те смятал за такава.

— Нима? — устните й отново се усмихнаха, а очите й потърсиха взаимност и прошка в неговите.

Той се усмихна в отговор, но си спомни за всички нежни имена, с които я беше нарекъл през изминалата нощ — скъпа, съкровище, любима, мила… А сега не знаеше как да я нарече. Кит си имаше своето бебе, нощта беше минала, и в края на краищата, те си оставаха двама непознати, които едва ли някога щяха да се срещнат.

— Мисля, че ще се справиш, Кит.

— Всичко ще бъде наред — кимна тя и посочи джинсовото му яке. — Боях се, че няма да имам възможност да ти го върна.

Той го вдигна, но не го облече. Видът му беше ужасен — взетата на заем санитарска престилка, работните ботуши, изцапаните джинси и еднодневната брада. Какво ли си мислеше за него? А тя изглеждаше като скъп порцелан с бялата си кожа, златните накити и фините ръце.

— Радвам се, че сте добре — с престорена веселост каза той.

— Макс…

Но той вече беше излязъл и крачеше бързо по коридора. Имаше ли нещо, което да го накара да остане? Не, нищо. Имаше ли какво да й каже? Едва ли…

Всеки живееше собствения си живот. И той беше сигурен, абсолютно сигурен, че една нощ няма да го направи част от нейния.