Дженифър Грийн
Шеметен танц (8)

Осма глава

Макс вдигна крака на бюрото и отвори папката в скута си. Навън небето беше сиво като прясно боядисана стена и светлините на офиса бяха като фар в тъмния дъждовен следобед. Дъждът бе най-важен за фермера. Така трябваше — никакви ветрове, никакви светкавици, стихии или градушки — просто един приятен, топъл, напояващ дъждец.

Сега вече той беше свободен. Не за първа година имаше добър сезон. За него това имаше значение, тъй като почти нищо друго не го интересуваше. И други години беше приключвал сезона успешно, но въпреки това все не успяваше да изплати огромния дълг, който беше наследил. Този път беше платил всички сметки. Преди два дни бе изплатил и ипотеката. Литовски му дължеше куп пари, а и последните две седмици му носеха чиста печалба. Нямаше навика да слага тигана преди рибата, но този път предвкусваше успеха. И ваканция на Таити, може би?

Ваканция на Таити? Къде ти е умът, Карлсън? Опита се да се съсредоточи, макар прекрасно да знаеше къде му е умът. В Кит, блондинката, на която подхождаше мъж с възможности, мъж, който може да й предложи ваканция на Таити. Същата блондинка беше подготвила доклада, който четеше сега. Изумяваше го начина, по който беше систематизирала идеите му — осигуряване на пазар за преки продажби, обединяване на застраховките, за да се избегнат излишни разходи компютъризиране на счетоводната система…

Макс не можеше да проумее как една жена без никаква фермерска подготовка можеше да бъде толкова прецизна. Половината от идеите й се мотаеха някъде из главата му и чакаха финансова възможност или удобно време да бъдат внедрени. Кит имаше невероятен усет за бизнес. Въпреки, че това предизвикваше у него гордост, вяра и особено застрашителни чувства.

Когато се разбра, че годината ще е добра, Макс трябваше да признае, че някои идеи и планове веднага изплуваха в ума му. Глупави идеи… Като че ли възможността да се стабилизира финансово му даваше правото да си я представи в леглото си, в живота си. Щури идеи… Виждаше Дженифър Лайз вече настанена в спалнята на най-малката му сестра, той палеше огъня в зимна нощ, а Кит го чака гола и копнееща… И дива като онази нощ на езерото!

Макс реши, че подобни фантазии бяха не само налудничави, но и крайно опасни. Нейният доклад беше само бегла илюстрация на таланта й за бизнес операции. Кит обичаше изпитанията и предизвикателствата. А една провинциална ферма щеше да убие всичките й амбиции. Може би дори вече беше го сторила. Без съмнение скуката предизвикваше повечето проблеми.

Някакъв трясък го накара да изхвърчи от стола. Работниците бяха освободени и не трябваше да има никой наоколо, освен Моше, а той беше в работилницата. Първият етаж на хамбара беше тъмен. Макс завъртя ключа на лампата точно, когато главата на Кит се подаде над парапета към третия етаж.

— Оправих се — каза весело тя. — Всичко е наред. Няма защо да се тревожиш.

Макс се втурна по стълбите и докато ги изкачи, остана без дъх, сигурен, че горе го очаква някаква беда. Така и беше.

— Здрасти! Радвам се, че си тук. Няма да повярваш какви съкровища открих. Виж това… и това.

Той се огледа. Смътно си спомняше как баща му бе складирал някои от старите мебели на тавана след смъртта на майка му. Бе му казал: „Сине, трябва да отгледаме три момичета. Нямаме никакво време за неща, които искат извънредни домакински грижи“. Макар и четиринайсетгодишен, Макс все пак разбираше, че баща му се опитва да прогони всички болезнени спомени от тази къща. Къщата никога нямаше да бъде същият онзи дом. Сестрите му не поискаха да върнат антиките, Андреа не им обърна никакво внимание и той беше забравил за тях.

Спомни си за майка си и тъжно се усмихна. Слава Богу, Кит не се беше опитала да премести бюрото или старинния гардероб, но беше прегърнала един бронзов ръжен за камината. А ужасният вик, който го беше изтръгнал от унеса му, очевидно бе в резултат от опита й да избута едно диванче от купа.

— Знаеш къде трябва да отиде това, нали?

— На боклука?

— Не позна, Карлсън. Отива право в гостната — веднага щом го изчистя. Една нова тапицерия и е готово.

— Липсва един крак…

— Намерих го. Ще го поправим някак си и ще стане като нов — дори по-хубав. Не виждаш ли орнаментите, духът на епохата, това е като магия! Истинско престъпление е да криеш такова нещо тук горе — такива предмети правят един дом. — Оживлението й бавно се стопи, докато изучаваше изражението на лицето му. — Да не ти причинявам болка, Макс? Ако е така, много съжалявам! Изобщо не съм искала. Ако тези неща тук събуждат у теб тъжни спомени…

Макс поклати глава.

— Напротив. От години не съм се качвал на третия етаж. И съжалявам. Всичко тук наистина е наситено със спомени, но хубави и мили.

— Сигурен ли си?

Когато я погледнеше, той не можеше да бъде сигурен в нищо. Беше облечена в бледожълта плажна рокля и сандали. Ръцете и лицето й бяха почернели от прахоляка и мръсотията. Очевидно не беше планирала да се рови на тавана този следобед, но не бе могла да се въздържи. Мръсна или не, тя беше скрита от раменете до коленете и той само във въображението си я виждаше гола… Хубави гърди и копринено коремче… Тя беше така чувствителна заради това коремче. А той го обожаваше.

От седмица насам всяка нощ сънуваше, че се любят. А през дните се бореше отново и отново със себе си. Една зряла жена имаше хиляди начини да покаже на един мъж, че го желае. А Кит го желаеше. Някои дни не изглеждаше толкова ужасно да се превъзмогне болезнената страст, която преследваше и двамата. Той трупаше спомени — нещо, на което да се опре през дългите самотни зимни месеци, когато тя щеше да е далеч от него. Понякога изобщо не го интересуваше кое е правилно и кое не.

Той просто я желаеше. Кит беше слънцето на живота му, обещанието за топлина след дълъг студен ден, огънят, до който накрая се добираше един самотен мъж, закопнял за секс… И точно там Макс винаги прекъсваше своите фантазии. Той знаеше, че Кит беше хлътнала по него, но това привличане беше временно, родено от връзката им в онази тяхна първа нощ и подхранвана от нуждата да се държи за някого, докато изживееше промяната в живота си.

— Къде е моята Лайз?

Кит не обърна внимание на притежателното „моята“.

— С Моше е.

Той повдигна вежди.

— Не може да е с Моше. Моше не може да поддържа разговор с което и да било същество от женски род под трийсет години, без да започне да заеква.

— Какво можех да направя? Тя отскубна кичур от брадата му в знак на любов. Той я взе само за няколко минути, Макс. Хайде да свалим долу това диванче.

— Скъпа…

— Знам какво си мислиш… Че сега ще те затрупам с изпотрошени мебели, но не е така. Ще подновя всичко само за няколко седмици, Макс.

— За няколко седмици?

— И след това едва ли ще имаш повече нужда от мен тук. Моше ми каза, че реколтата ще бъде прибрана напълно след дванайсетина дни, след което ти вече сам ще имаш време да се занимаваш със счетоводството. Но аз мога да свърша с това, преди да си тръгна. Какво има?

— Нищо. — Освен болката, която го прободе в сърцето. Това ставаше всеки път, когато Кит споменаваше за заминаването си. Напоследък като че ли го правеше доста често.

— Ако не искаш, да не го сваляме. Не е тежко. Само е…

— Скъпа, лекарите си изкарват хляба от подобни неща. — Макс хвана предния край на разбития диван. Истината беше, че и той го иска в къщата. Кит щеше да го помъкне сама, ако й откажеше. Точно такъв инат беше.

— Внимавай на завоя!

— Внимавам — успокои я той.

— Пази си главата… Може би трябваше да извикаме Моше.

— Справяш се добре. — Кит беше четири стъпала над него, наведена над дивана. Под този ъгъл деколтето на роклята й се отваряше към него. Тя носеше сутиен, но и така гледката беше възхитителна — и не беше работа на Моше.

— Последните стъпала!

— Така ли? И къде го искаш после?

— Ще ти пречи в плевнята, затова смятам, че ще е добре на предната веранда. Още не може да се сложи в къщата.

— Предната веранда — повтори той. Което означаваше да го мъкнат през всичките локви в дъжда.

— Имаме късмет, че е топло.

— Да, истински късмет.

— Макс, сигурно имаш някаква работа. Ако нямаш време…

— Имам много време.

Минаха през двора. Кит се засмя, когато първите капки паднаха по лицето й. За секунди косата й бе мокра. Дъждът се стичаше по дългата й бяла шия и влизаше в деколтето й.

— Не е ли прекрасно? Беше толкова горещо!

Когато най-после стигнаха предната веранда и оставиха дивана, тя се изправи. Мократа тъкан прилепна до гърдите й и до тялото й, така че очерта съблазнителните й форми.

— Ох! Наистина не беше много тежко, но цялото това носене…

Той се отвращаваше от себе си. Четиридесетгодишен, а не можеше да откъсне поглед от гърдите на една жена. Не на коя да е жена. А Кит. Той затвори очи, бутна мокрия кичур коса от челото си и се помоли.

— Макс?

Той отвори очи, разбрал, че нищо не помага. Кит беше вдигнала ръце и идваше право към него. Получи прегръдка и целувка. Една прегръдка, в която тя беше мокро притисната по дължината на тялото му за цели две агонизиращо дълги секунди. И една целувка, сладка като дъжд — и нежна, и несравнимо ухаеща на Кит, целувка-обещание и копнеж, която го изкара от равновесие. Тя се отдръпна по-бързо от целомъдрена монахиня. Правеше това от цяла седмица.

Възбуждаше го с естествено и невинно действие, което никога не траеше повече от няколко секунди, и после се отдръпваше като девица. Ако продължаваше така, би продал фермата си за още две секунди с нея.

— Благодаря — каза топло тя. — Няма да съжаляваш. Диванчето ще изглежда страхотно в гостната. — Тя внезапно се разсмя. — По-добре да взема чадър и да спася Моше от Лайз — каза тя и го остави.

Макс стоеше на верандата, заслушан в ударите на дъжда по покрива, в шума от водата, стичаща се по тръбите и в ударите на сърцето си. Ето така щеше да се чувства, когато тя наистина го напуснеше.

 

 

Три дни по-късно един следобед Кит изчеткваше диванчето на предната веранда. Тя спря да обърше потта от челото си и да провери Лайз. Бебето беше в проходилката и лапаше някаква играчка. Тя отново се зае с работата си.

Беше вложила цялото си умение, за да докара дивана до това състояние, но всичко беше от любов към Макс. Въпреки, че вече бе загубила всякаква надежда, че ще се сближат.

— Реколтата е почти прибрана — предупреди дъщеря си тя. — Веднъж приберат ли и последната праскова, оставаме без работа и без извинения, за да останем. Преследвах този мъж отвъд всякакви граници на честта, измислях си извинения да бъда до него през всички тези седмици, грижех се за кухнята му, за къщата му, нахлух в живота му.

Протегна се и хвана крака на диванчето. Дълбоко в душата си усещаше неизмерима пустота. Сърцето й се сви от болка. Някога мисълта, че би могла да преследва мъж, щеше да я накара да избухне в смях. От нощта край езерото, обаче, Кит вече не мислеше така. Макс беше най-страхотният мъж, когото познаваше и единственият, когото беше обичала истински. Бе се борила за него. Неомъжена жена с дете и без работа на нейната възраст, сигурно изглеждаше като някаква използвачка в очите на другите, а може би и в неговите.

— Постоянно трябваше да му доказвам, че това не е вярно — каза тя на дъщеря си. — Опитвах, Лайз. По хиляди начини се опитвах да му покажа, че мога да взимам решения самостоятелно и съм в състояние да се справям с проблемите си, че не съм глезла, че съм силна и жилава и не приличам на бившата му жена…

Тя се върна към търкането. В очите й влизаше прах, но тя не се отказваше. Като ирония на съдбата почти всичко, в което се беше опитвала да го убеди, се беше провалило. Всички наивни грешки, които направи във фермата, доказваха на Макс, че тя не беше създадена за такъв живот и нямаше да се задържи дълго — точно като Андреа.

За нея имаше значение единствено усещането, че слънцето и земята сякаш спираха да се движат всеки път, когато бяха заедно. Мислеше, че най-важното е да се обичат, а тя го обичаше. Обичаше го заради самия него, заради това, което бе, заради неговия инат и огромното му добро сърце.

Кит се завъртя на пети и стисна силно очи.

Беше се завъртяла с Макс в един дълъг, бавен и шеметен танц. Но или беше сбъркала някъде, или той просто не чуваше музиката. Не беше я докосвал от нощта при езерото. Не беше реагирал на безмилостните й подмятания за заминаване.

Може би всичко беше много просто.

Може би Макс просто не я обичаше.

Лайз изплака уплашено и Кит погледна нагоре. Срещна погледа на дъщеря си и в този момент я видя. Змията пълзеше по ръба на верандата към слънчевото петно, на не повече от трийсет сантиметра от босия й крак. Беше кафеникавозелена и огромна, с изваден език и опашка… О, Господи, опашка, която тракаше.

Чу се страшен писък — достатъчно силен да счупи стъклата на прозорците. Кит се изправи светкавично бързо, като одра коляното си и грабна бебето така грубо, че то също изпищя.

Тя изтича и трийсет човека вече тичаха към нея, чули писъците. Макс беше начело, но Моше пръв забеляза змията и се спусна да я хване.

— Моше, не я докосвай! Това е гърмяща змия!

Моше сякаш не чуваше. Той стисна змията зад главата и я вдигна. Тя започна да се гърчи във въздуха. Кит усети как тръпки я полазват по гърба. До нея Макс бутна назад шапката си и повдигна вежди. За секунди той отпрати работниците обратно в градината. Кит имаше странното усещане, че Макс полагаше усилия да не се усмихне.

— Може да спреш да се тревожиш, скъпа. Не е точно гърмяща змия.

— Макс, чух я да издава тракащ звук…

— Това е друг вид змия. Издава същият звук, за да накара враговете си да мислят, че е гърмяща.

Тя си пое дъх.

— Друг вид! И не е отровна?

— Опасна е точно колкото едно глухарче — успокои я Макс и нежно я погали по лицето. — Виждал съм метър — метър и половина. А тази нямаше и трийсет сантиметра.

— Ако ми се подиграваш, кълна се, ще те изритам!

— Не ти се подигравам. Откъде да разбираш от змии? Никога не си живяла във ферма. Дори и хора, които са свикнали, се плашат.

— Усмихваш се.

— Само писъка ти. Не, разбира се, че не е смешно. Коляното ти е одрано. Хайде, ела да влезем вътре, да ти направя чай и да се погрижа за коляното ти.

Макс беше загрижен, нежен и очевидно решен да я развесели.

Всеки друг път Кит би се засмяла, но този път беше различно. Тъпата змия го беше направила различно. Ако изобщо някога искаше да се докаже пред Макс като силна и жилава, змиите можеха със сигурност да я провалят.

Но най-много я дразнеше това, че Макс очакваше подобна реакция от нея и се забавляваше. Погледът му беше любвеобилен, а действията му — добронамерени.

Тя беше израсла в града. А градските жени трябва да крещят от змии. Следователно, той се отнасяше с нея като с наивно сладурче, което има нужда от някой, който да се грижи за него. Точно от типа жени, за който той все споменаваше. Жените, които не бяха за него. Онези, които имаха нужда от него и отплаваха, когато той се нуждаеше от тях.

Нормално Макс би си тръгнал, след като изпие чая си. Вместо това той се подпря на бара, взе бебето и го прегърна.

Макс почеса врата си и отметна кичур коса от челото си, преди да измърмори възможно тактично:

— Скъпа, какво, по дяволите, се каниш да правиш, като си тръгнеш?

Беше ясно, че той очакваше тя да замине. Кит се почувства огорчена, но от друга страна изпита едва забележима надежда. Беше невъзможно да започне открит разговор, ако Макс избягваше директните въпроси. След като бе изявил желание да говори, трябваше и да я изслуша.

— Ще се грижа за бебето си. Това е — каза откровено тя.

Той се поколеба и явно се отказа да бъде тактичен, защото изстреля следващия си въпрос:

— А как ще се оправяш с парите?

Господи, тя се радваше, че накрая й бе задал този въпрос.

— Макс, аз не съм разорена — каза тихо тя. — Нямам излишни пари, но имам спестявания, които ще ни стигнат за известно време.

— Не си ми го казвала преди.

— Всъщност се опитах. Мисля, че съм ти показвала по хиляди начини, че не съм някоя безотговорна идиотка, що се отнася до парите. Така или иначе… Не мога вечно да се мотая наоколо без работа, но сме достатъчно подсигурени, за да не ми се наложи да правя други грешки.

Той помисли малко.

— Няма да се върнеш към маркетинга, така ли?

— Никакви шансове — потвърди тя. — Кариерата ми не беше лоша, но ми се гади от офиси и фирмена политика. Знам какво искам — време за дъщеря си и напълно различен начин на живот. За пръв път мога да правя това, което искам. Имам време да се огледам, да избера… Знаеш ли… Мислех, че ако изобщо има някой на земята, който ме разбира, това си ти.

— Аз?

— Ти. — Тя остави чая и прегърна коленете си.

— Преди много време ми разказа как си се озовал във фермата. Не си планирал такава кариера за себе си, нали? Но твърдо си решил да се върнеш, когато баща ти получил инфаркт. Цялата ферма е била ипотекирана, сестрите ти не са искали да се върнат и нямало никой, освен теб, който да я поеме…

— Скъпа, това няма нищо общо с твоето положение.

— Няма ли? — тя го погледна право в очите. — Ти ми каза защо си се върнал. Но никога не ми каза защо си останал. След като баща ти вече го е нямало и сезонът е бил приключил, можеше да продадеш фермата и да се махнеш. Защо не го направи?

Бебето започна да скимти и Кит механично го взе.

Макс й отстъпи малката. Намръщената му физиономия показваше, че той изобщо не разбира какво цели Кит. Но все пак отговори:

— Не беше само това. Земята принадлежеше на семейството ми от четири поколения. Изобщо не знаех какво означава това за мен, докато не ми се наложи да се боря за нея. Не съм искал да направя нещастна Андреа, но просто не можех да се откажа от фермата. Обожавам природата. Тя е част от мене.

Тя кимна.

— Намерил си онова, което търсеше и от което си имал нужда. Следвал си зова на сърцето си, въпреки че си се страхувал.

— Да съм се страхувал?

— Не ми казвай, че не си се боял — каза тихо тя. — Виждала съм книжата ти. Винаги съществува опасност от фалит. Десет минути градушка може да унищожи всичко, както и една слана през пролетта. Така е, нали?

— Да. Ако не искаш да загубиш парите си, по-добре стой настрана от рулетката. А ако се опитваш да ме смутиш, правиш го адски добре. Ти не си нито фермер, нито комарджия, Кит…

— Не, не съм — съгласи се тя. — От години изпитвам страх от провал. Трябваше да се появи Дженифър Лайз, за да осъзная колко безсмислен е този страх. Не съм безотговорна и не се страхувам от работа — никога не бих оставила дъщеря ми да расте в мизерия. Когато осъзнах това, като че отворих клетката и излязох на свобода.

— Не разбирам.

Кит потърси най-точните думи, защото за нея това имаше голямо значение.

— Ти си намерил нещо, за което си е заслужавало да промениш живота си. Аз също. За теб това е била фермата, но можеше да бъде и нещо, което не си заслужава. Аз вярвах, че парите ще ми дадат сигурност и там ми беше грешката. Сигурността, която наистина има значение за мен, е този вързоп.

Тя прегърна нежно бебето и се смъкна от барчето.

— Вярвах, че да разчиташ на сърцето си е чиста проба хазарт. Може би наистина съм рискувала, но открих, че това е единственото нещо, което си заслужава… Мислех, че ще го разбереш. Аз наистина промених живота си. И искам нещо напълно различно от всичко, на което държах преди.

Тя потърси тъмните му очи. Може би думите й никога нямаше да убедят Макс, че тя вече не беше някогашната делова жена, но те оставаха единственото й оръжие. Бяха извървели толкова много път заедно — ако само можеше да прецени това! Бяха преживели толкова много неща заедно — трябваше да си даде сметка за това! И рискът на сърцето, който тя копнееше да поеме, беше той.

— Макс, не разбирам…

— Аз отлично разбирам — каза сухо той. В двора бучаха камиони. Брането на праскови за днес беше приключило.

— Трябва да вървиш — каза внезапно тя.

— Знам. — Той скочи от бара и за пръв път от седмици насам сложи ръце на раменете й и я изненада с целувка. Груба, мъжка целувка, която за малко да я накара да припадне.

— Не сме приключили този разговор.

Макс нахлупи шапка и тръгна към вратата. Той не мислеше да я целува, но през целия си живот никога не беше се тревожил толкова за жена. А Кит беше издържала изпита. Въпреки целия разговор за сигурност, ценности, хазарт и рискове Макс познаваше добре живота, който живееше. Кит по никакъв начин не можеше да желае да живее по подобен начин. Никой не би зарязал коприните и хайвера, ако имаше избор.

А мъж, който я обичаше, не би го поискал от нея.