Дженифър Грийн
Шеметен танц (6)

Шеста глава

Кит обикаляше косачката със същата съсредоточеност и внимание, с които би разглеждала праисторически звяр.

Цяла седмица наблюдаваше джунглата в предния двор. Бебето спеше в къщата, което предполагаше, че тя трябва да стои наблизо, но реши, че има време да окоси тревата.

Наведена над машината, тя съсредоточено разглеждаше педалите за газта и лоста за скоростите. Нищо непознато. Тя разгледа мотора и бутна капачката на горивото. Резервоарът бе почти празен. Присви очи към горивните помпи в края на двора.

Слънцето жареше голите й крака. Белите панталонки и широкият жълт пуловер прилепваха към тялото й. В такова време можеше да се ходи само гол, но Кит нямаше избор. Макс беше в офиса, Моше в работилницата и целият двор гъмжеше от хора. Тя се огледа, но никой не обърна внимание на запалването на още един мотор при всичкия този шум. Внимателно включи на скорост и освободи съединителя. Овладяването на звяра изискваше опит. Той послушно се отправи към горивните помпи. Кит спря и извади ключа, толкова горда и доволна от себе си, че едва сдържаше радостта си. Това не беше лошо начало. Не й беше трудно да се надсмива над себе си — нима разбираше от фермерство? Нямаше да бъде от особена полза на Макс, ако трябваше да го прекъсва на всеки две секунди за съвет.

Смъкна се от седалката, като си мърмореше нещо, и се протегна към зелената дръжка на маркуча за горивото. Някой постоянно крещеше откъм плевнята, докато тя се опитваше да развие капачката на резервоара. И от него и от маркуча се носеше миризма. Кит се опитваше да не си изцапа ръцете, когато чу още един глас. Погледна нагоре и премигна. Макс беше изхвърчал от офиса и тичаше право към нея. Моше също летеше откъм работилницата, като тресеше тромавия си корем. От трета страна към нея търчаха трима от работниците.

След секунди Кит беше заобиколена от цяла хайка. И петимата мъже бяха задъхани и уморени. Никой не я гледаше в очите. Особено Макс. Сърцето й слезе в петите.

— Господи! Какво съм направила?

— Нищо, Кит. Всичко е наред — каза спокойно Макс.

Той размени поглед с Моше, който внимателно измъкна маркуча от ръката й, после понесе своите сто и петдесет килограма към плевнята. Работниците го последваха с бърза крачка.

Кит остана с Макс. С новия Макс. Той изглеждаше съвсем същият — прашна смолисточерна коса, която падаше върху челото му, тъмни очи — мечтата на всяка жена и джинси, които отдавна не ставаха за нищо. Беше добра партия…

Независимо колко усилия влагаше през последните седмици да не му се пречка, пътищата им се пресичаха около стотина пъти на ден — най-често покрай Дженифър Лайз. Макс имаше навика да се промъква тайно при дъщеря й и да си играе с нея. С Лайз той ставаше друг човек — весел и духовит.

С Кит беше винаги нежен и внимателен. Изведнъж забравяше всичките си грубости и ругатни. Не се мръщеше и даваше вид, че нищо не го дразни. Тя правеше достатъчно глупави грешки, за да накара един фермер да се превива от смях, но не и него. За него тя беше непогрешима. Всичко, което правеше, беше прекрасно и будеше възхищение. Вероятно и камък да изпуснеше върху главата му, той щеше да й благодари.

— Защо имам чувството, че се опитват да се измъкнат от полезрението ни колкото може по-бързо? — попита шеговито тя.

— Сигурно очакват да вдигна скандал — предположи Макс.

Тонът му беше сух, но съвсем не онова, което Кит очакваше. В него не се долавяше и най-малката нотка на раздразнение. За миг Кит изпита неудържимото желание да го ритне, само и само да се отърве от идиотски идеалния образ, който й беше създал Макс. Но един проблем й стигаше.

— Не разбирам. Те мислят, че ми се сърдиш, защото исках да сложа бензин в косачката, така ли? — Тя поклати глава невярващо. — Твоите работници се престараха да бъдат учтиви с мен, но това е смешно, Макс! Използвала съм помпи на самообслужване милиарди пъти…

— Бензинови — каза той търпеливо.

— Разбира се, че бензинови.

— И косачката се зарежда с бензин. — Той посочи маркуча. — Но това е дизел, скъпа. И ако го беше наляла в този резервоар, утре трябваше да си купувам нова косачка.

Лицето й пребледня. Тя искаше да каже, че на помпата изобщо не пише дизел, но внезапно видя, че върху огромния зелен резервоар близо до помпата с големи букви беше изписано точно това. А до нея беше червената помпа с отделен маркуч — явно онази за бензина. Разликата беше очевидна.

— Съжалявам, Макс — каза тихо тя. — Хайде, скарай ми се! Аз щях да го направя на твое място.

— Не се впрягай. Никога не си живяла във ферма, откъде можеше да знаеш.

— Можех да попитам. Трябваше да попитам.

Тя се чувстваше ужасно, докато той не й се усмихна. Това беше една от онези спокойни, внимателни и грижовни усмивки, които Макс беше тренирал вече цяла седмица.

— Няма повреда — каза утешително той.

— Но можеше да има. Заради мене. Знам, че това не е извинение, но аз просто се опитвах да помогна.

— Знам. И наистина много ни помагаш, Кит. Незаменима си. Така че недей да мислиш повече за това, окей?

 

 

Няколко минути по-късно Макс гордо влезе в работилницата и каза строго на Моше:

— Да не съм чул и дума.

— От мене? Какво те кара да мислиш, че щях да кажа нещо? — Моше съсредоточи цялото си внимание върху една спукана тракторна гума. Но не издържа дълго, без да говори. — Сериозно си помислих, че ще се вбесиш. Знам, че нямаш слабост към хора, небрежни с машините, но…

— Тя не е небрежна. Тя просто не разбира нищо от машини. Това променя нещата. Темата е приключена.

— Хм… Определено си я бива.

— Млъкни, Моше!

— Хвърля се с главата напред, има енергия за двама. Вероятно би свалила и ризата от гърба си, ако това би помогнало на някого. — После добави приятелски: — Ще се убие на тази косачка.

— Никой не може да убеди тази жена да не прави нещо, което вече е решила.

Все още го чакаше работа в офиса, но се отби в работилницата, за да се поразсее. Имаше нужда да направи нещо. Като например да вдигне сто и петдесет килограмова гума. Или да удуши жена.

Той взе един железен лост и застана до вратата, откъдето можеше да наблюдава двора. Беше заредил косачката и беше показал на Кит как да я използва, но не защото държеше тя да му окоси двора, а защото твърдо беше решила да го направи. Макс можеше да контролира тази жена точно колкото можеше да контролира и времето, особено когато тя си наумеше нещо.

Тя хвърчеше насам-натам из двора с доста добра скорост. Беше я инструктирал да кара на първа. Тя се движеше на трета. Косата й улавяше слънчевите лъчи, кожата й лъщеше от горещината и цялата подскачаше върху седалката. Нещо проблясваше на ушите й и ако Макс не се чувстваше така отнесен, можеше и да се разсмее. Само Кит беше в състояние да си сложи обици, за да окоси ливадата.

— Доста се труди — отбеляза отново Моше.

— Работи като вол — сопнато го поправи Макс.

— Нямаш причини да се оплакваш — каза сериозно Моше. — Ти си единственият фермер в страната, който ходи с изгладени ризи… — Макс му хвърли заплашителен поглед. — Доколкото знам си и единственият фермер с току-що излъскан пикап.

Този път Макс му хвърли предупредителен поглед. Вчера Кит, с присъщата си добронамереност, беше решила да го изненада, като измие камиона. Тя го беше насапунисала, изплакнала, пак насапунисала и пак изплакнала, избърсала, намазала, лъснала и после изчистила с прахосмукачка отвътре. Беше толкова щастлива и доволна от себе си, че той просто нямаше какво да каже. Изобщо не й беше дошло на ум, че сутринта той трябваше да се влачи три часа без него и че само една-единствена обиколка из фермата щеше отново да превърне камиона в същата кална и прашна бричка.

— И чух момчетата да приказват, че ти приготвяла някакви компоти вчера…

— Моше, уволнен си.

— Чух, че откъснала няколко прекрасни едри „Червенобузки“. Разбира се, бих се заклел, че този сорт няма да става за бране поне до следващата седмица…

Макс си затвори очите. Кит беше намерила стотина стари буркана в мазето, толкова въодушевена, че едвам се сдържаше, беше извела бебето на разходка в овощната градина и беше напълнила количката догоре с праскови, твърди като камъни. На нея й изглеждаха точно като твърдите праскови, които се продават в градските магазини. И тя не му беше споменала за геройството си, докато той не се прибра за вечеря и сам не видя тридесет и шестте буркана, пълни с най-зелените праскови, които някога беше виждал, подредени на рафта. Господи, тя наистина беше щастлива! И по-горда от Нобелов лауреат.

— И не е да няма кураж. Нахвърли се върху Литовски като бясна лъвица. — Макс отново примига.

Преди три дни купувачът му беше пристигнал. Наоколо нямаше никой, освен Кит, която със сладката си главица се беше заела да обясни на Сам Литовски, че трябва да си планира курсовете така, че да вдига продукцията преди вечеря. Кит си беше втълпила идиотската мисъл, че фермерите трябва да ядат. И да спят.

След като свършиха с гумата, Макс отиде да провери какво прави тя. По някакво чудо още не беше връхлетяла върху нищо, не се беше убила и не беше изкоренила дръвчетата и храстите наоколо. След като тя си тръгнеше, ако изобщо някога си тръгнеше, той трябваше да се сети да събере окосените снопове трева. Прекара ръка през косата си, докато я гледаше, подпрян на вратата. Във всичко, с което се захванеше, Кит ставаше изобретателна и незаменима. Само за няколко дни тя беше разучила всичките му книжа и документи, беше ги класифицирала в различни папки според съдържанието, беше въвела система на проверка и баланс, за да може Макс всеки ден да има представа за финансовото си състояние. Щом се прибереше в къщата, го очакваше готова вечеря и всичко сияеше от чистота. Тя вършеше всичко това и междувременно обсипваше с любов бебето, без дори да се задъха.

Но не това бяха нещата, които обичаше да прави.

Тя обичаше фермата. Пъхаше се в тракторите, из работилниците, камионите и овощните градини. И всеки път, когато се напъхаше някъде, намираше нов начин да му „помогне“. А всеки път, когато намереше нов начин да му помогне, той тичаше да глътне антиацид.

— Съвсем скоро ще й писне от всичко — мърмореше Макс.

— Какво викаш, шефе?

— Минали са само две седмици. Изглеждат ми като две години. Постоянно й казвам, че не ми дължи нищо, но тя не иска и да чуе. Тогава защо трябва да се чувствам виновен. Всъщност реших, че най-добре ще е да я оставя да се трепе, докато на самата нея не й писне от всичко това.

— Още не мога да схвана. От какво трябва да й писне?

— От фермата. Разбираш ли, всичко е ново за нея. Няма градска жена, която да не е влюбена в идеята за фермерски живот. Свеж въздух, дървета, земя… Особено земята. Те всички си внушават ония глупости за земята. Като при Скарлет О’Хара.

— Като какво? — Моше го погледна глупаво.

— Мислят, че земята е романтична, докато не усетят първите буци истинска кал между пръстите си. Още няколко гадни буболечки, още няколко мазола. Няма да я насилвам. Няма да е необходимо. Сезонът ще приключи след няколко седмици. Едва ли ще й е необходимо повече време да осъзнае, че е по-добре да си седи на кожената тапицерия на някоя луксозна кола, отколкото на трактора. — Той чу далечния рев от смяната на скоростите и опипа горния джоб на ризата си. Беше останал само един антиацид.

— На мен пък някак ми се струваше, че ти се надяваш тя и дребосъчето да останат тук.

— И дума да не става! — Макс беше категоричен.

— Струва ми се, че в къщата ти бебешките принадлежности са повече от мебелите.

— Взех на заем някои неща от сестрите си. След като тя реши да прекарва толкова време тук, трябваше да направя нещо. Всяка сутрин мъкнеше по един камион детски колички и кошарки и какво ли не още от нейната къща. — После добави: — Всичко ще си иде на мястото, когато тя си замине.

— Мога да се закълна, че си поне мъничко привързан към малката.

— Към това виещо същество? — изсмя се Макс, после въздъхна: — Да, така е.

— Мога също да се закълна, че си поне мъничко привързан и към майка й.

— Боже Господи, не! Нищо подобно.

— Не?

— Разбира се, че не. Просто тя и бебето си нямат никого в момента. Господи, та животът й току-що се е обърнал наопаки. Нищо чудно, че има нужда от малко време и място, за да се изправи отново на крака. Тя ми е като… — Макс порови из акъла си, докато намери точната дума. — Тя ми е като сестра.

— Сестра! — подсвирна Моше.

— Сестра — потвърди Мак.

Моше едва не се задави от смях. Той се смееше толкова силно, че се нуждаеше и от двете си огромни ръце, за да трие сълзите, които се стичаха от очите му.

Макс, напълно обиден, напусна работилницата.

Като нищо би гръмнал Моше. Но за нещастие, следвайки тази логика, трябваше да застреля цялата бригада.

Всички си траеха, но нямаше човек във фермата, който да не се грижи за нея, когато Макс е зает. Всички знаеха, че той е луд по нея. Дори Макс знаеше, че е луд по нея и определението не беше неуместно.

Не се беше отрекъл от жените заради някакви лоши чувства към тях, а заради неоспоримия факт, че винаги е бил привличан от жени, които го зарязват.

Кит не беше от неговия свят, не споделяше неговите разбирания. Любовта й към фермата беше прищявка. В този момент тя беше крехка като кристал — сама, жадно търсеща малко спокойствие и време, докато се възстанови и се върне в своя свят. Макс беше готов да нарече боклук всеки мъж, който се възползва от жена, когато тя е уязвима. Без изключения. И без извинения.

Но когато беше наоколо, тя го възбуждаше като любовна билка. Караше го да се смее, да мисли и без съмнение да усеща опасни неща. Не можеше да заспи при мисълта за кожата й, за извивката на устните й, когато се смееше, за дрезгавия тембър на гласа й. Нейното елегантно тяло…

Трябваше скоро да й писне да му помага.

Просто трябваше. Защото…

Когато паркира в двора вечерта, той с облекчение откри, че колата й не е там. Тази вечер нямаше да бъде раздвояван, нямаше да го мъчат страсти, които трябва да потиска напук на своя неизбежен глад. Нахълта през задната врата с надеждата, че му е оставила нещо на печката. Погледна, но там нямаше нищо. Нямаше я апетитната миризма, нямаше я изящно подредената маса и прилежно сгънатата салфетка… Нито дръзката блондинка с високо вдигната брадичка, решена да го принуди да се нахрани напук на символичните му протести, че няма време.

Изми ръцете си в банята, срещайки погледа си в огледалото. „Тя те е разглезила до глупост, Карлсън. Не трябва да си разочарован.“

Каза си, че изобщо не е разочарован, но когато затвори кранчетата на мивката, тишината в къщата стана оглушителна. Нямаше рев на бебе, нямаше женски смях, само тази тишина, плътна като олово и гръмогласна като самота.

Той забеляза бележката, чак когато изкачи трите стъпала към кухнята. Почеркът й беше точно като самата нея, труден за четене, но забележително и опасно женствен:

Вечерята те чака на езерото.

Пулсът му веднага се ускори в лошо предчувствие. Подозираше, че този път ще го подложи на нещо, което ще го разнищи.

Кит стоеше права и държеше Лайз, когато пикапът на Макс сви откъм овощната градина. Кожата й розовееше от възбуда и сърцето й нервно биеше.

След случката с помпите, тя беше решила, че вече е прекалила. Едно беше Макс да проявява разбиране към грешките й, съвсем друго да пристъпва на пръсти от страх, че някоя по-груба дума може да я убие. Ако присъствието й толкова го притесняваше, тя трябваше или да си замине, и то бързо, или да направи нещо, за да премахне напрежението помежду им.

Тя беше вложила доста труд във вечерята, но изборът на мястото не я затрудни. Беше открила езерото при онази разходка с бебето, когато набра прасковите. Девствената прохладна гора се спускаше към езеро с формата на диамант.

Това беше едно вълшебно място дори за жена, която беше готова да се закълне, че отдавна не вярва във вълшебства. Слънцето танцуваше с опалови отблясъци по повърхността на водата, а самото езеро беше разположено в ниска долина, където ароматът на праскови се утаяваше като силен парфюм. Тревистият бряг беше заобиколен от стари бели кленове, чиито листа блестяха като сребро под леките въздишки на вятъра.

Кит от години държеше над бюрото си една картина с маслени бои, на която имаше нарисувано езеро. Тя обожаваше тази картина и я мъкнеше със себе си от кабинет на кабинет. Езерото на Макс беше истинско. Разтревожи я мисълта колко дълго се е задоволявала с фалшивото.

А Макс не. Макс искаше истината или нищо. Езерото беше потайно закътано в средата на земята му. Той би могъл да отсече дърветата и да използва земята. Но не го беше направил. Използваше водата от езерото за напояване, но беше оставил тревистия бряг и гората непокътнати. Един практичен човек, който добре познава своите дългове, би направил друго. Но Макс очевидно обичаше това място. Страшно го обичаше. Или поне тя разчиташе на това.

Макс винаги караше ужасно бързо и тази вечер не правеше изключение. Той удари спирачки, изхвърча от камиона и се насочи към нея с цялата си енергия. Нощта беше по-гореща от пещ, а Кит беше прегърнала бебето, когато погледът му спря на приготовленията за пикника. Той трябваше да реагира така, както тя очакваше или цялата вечеря щеше да отиде по дяволите. Върху тревата беше постлано обикновено старо одеяло, но на него беше опъната френска ленена покривка, бяла, за да подхожда на сервиза. Шампанското се изстудяваше в сребърен съд за лед. Ордьовърът беше чер хайвер върху препечени филийки — което не се намираше лесно в едно фермерско градче. Макс правеше всичко възможно, за да й попречи да прочете изражението на лицето му. Използваше това, че вечерното слънце блести в очите му, за да се мръщи непрекъснато, но тя беше сигурна, че устните му се усмихват. Окуражена, тя се наведе и повдигна капаците от горещите подноси, за да може той да види останалото. Основното ястие беше пушена шунка с ориз и фъстъци. Връхчета от аспержи елегантно стърчаха сред парченца портокал, а десертът беше мелба с праскови. Дженифър Лайз беше само по пелена, заради ужасната горещина, но на единствения й кичур коса беше вързана бяла копринена панделка.

Макс поклати глава, погали с пръст панделката на бебето и очите му срещнаха нейните. Погледите им се залюляха в нежен танц.

— Момиче, ти си луда…

Кит въздъхна с облекчение. Тя виждаше, че Макс е предпазлив, много предпазлив, но очите му мълчаливо се смееха, а на устните му имаше усмивка.

— Длъжница съм ти за това, че едва не…

— Никога не си ми била длъжница за каквото и да било. Колко пъти да ти го повтарям?

Той щракна с пръсти, познат сигнал, и тя му подаде бебето. Някой път смяташе да му каже, че обикновените мъже след цял ден работа нямат много сили или желание да си играят с бебета. Но не точно сега. Дъщеря й се беше разположила по продължението на ръката му като щастлива топка за ръгби, а и Кит имаше нужда от двете си ръце, за да се пребори с шампанското.

— Тогава няма да наричаме тази вечеря „дълг“ — съгласи се Кит. — Просто ще я наречем необходимост.

— Необходимост? — Погледът му отново се плъзна към френската покривка и хайвера.

— Не се стряскай само, защото не е пържола. Аз може да не различавам бензин от дизел, но приготвянето на една хубава вечеря за важен повод е напълно във възможностите ми. И след като цяла седмица ме гледаш как се мотая из фермата ти…

— Ти се справяше много добре — веднага я защити той.

Всъщност тя също смяташе, че се справя доста добре за ескимос, пуснат в пустинята без подготовка.

Макс беше загубил чувството си за хумор. Това я беше накарало да се запита за причината, но нейният налудничав пикник изведнъж даде отговора. Той не беше нервен, когато тя се държеше като градска жена. Неговите защитни реакции биеха тревога само когато тя се опитваше да се нагоди към живота му, към самия него. Да не говорим, когато се опитваше да се сближи с него. А тази вечер Кит определено възнамеряваше да се сближи с Макс. Като с приятел. Хормоните й бяха заточени на тавана, а чувствата й към него — дълбоко скрити. Ако изпитваше към Макс нещо повече от приятелски чувства, това си беше неин проблем. Изобщо не възнамеряваше да го прехвърля върху него.

— Тревожа се за теб — каза тя откровено.

— Тревожиш се? Защо?

Тя се отдалечи на безопасно разстояние и започна да изважда тапата на шампанското.

— Работиш много, ужасно много, Макс, и съм сигурна, че минаваш край това езеро по сто пъти на ден. Особено през лятото. Използваш го за напояване, нали? Сигурно си принуден да подхождаш практически към въпроса, но на мен ми се струва, че отдавна не си намирал и един свободен час, за да се отпуснеш и да подишаш аромата на лилиите. Ако случайно не си забелязал, това място е една идилия и е прекрасно скривалище.

— Кит…

— Да. — Тапата изхвърча и пяната плисна по пръстите й. Тя облиза ръката си и се наведе под клоните на клена, за да вземе нещо от кошницата. Някъде беше увила две кристални чаши за шампанското.

— Аз не съм романтичен мъж. Думи като идилия и скривалище дори не фигурират в моя речник. — Той гледаше как тя близва с език връхчето на пръста си и усещаше как всеки мускул в него се стяга. Смяташе за по-сигурно да я предпази от някои илюзии.

— Карлсън?

— Да.

— Това не е любовна среща. Това е един вид контакт. На мен започва да ми харесва да пия шампанско боса. Ти си с джинси, но все пак ще опиташ хайвера. Това е всичко. Думи като съблазън и лунна светлина изчезнаха и от моя речник дълго преди да те срещна… Ако случайно си се тревожил, че ти готвя нещо такова.

— Изобщо не ми е идвало наум.

— Няма защо да се лъжем. — Кит му подаде пълна чаша, весело разроши перчема му и строго посочи краката му. — Сега, след като се настанихме така — сваляй ботушите! Мама Кит ще ти даде кратък урок по отпускане. Започваме с мънички глътки шампанско и потопени във водата крака.

— Ще се отпускаме ли?

— Горкичкият, не я ли знаеш тази дума? Явно ще трябва да започнем от самото начало. Ти сигурно дори не знаеш как се пише думата „мързел“. И защо си още с ботуши?

Макс се подсмихна. Може би беше нахално от нейна страна да разроши така покровителствено косата му, може би беше малко дръзко така искрено да разкрие намеренията си относно тази вечеря, но той наистина се отпусна. Кит обаче не можеше. През следващия час той гледаше как нейните обещания за една спокойна вечеря се изпаряват като дим. Това не го дразнеше, но очевидно дразнеше Кит.

Тя тъкмо го учеше как да яде хайвер, когато спокойствието им съвсем се изпари. Лайз винаги усещаше какво прави Кит и не обичаше майка й да яде без нея. Изобщо не можеше да понесе една тиха вечеря.

За този един час, откакто бяха тук, огромното червено слънце се беше гмурнало в езерото, превръщайки небето в палитра, а водата в огледало.

Залезът беше най-романтичната част от вечерта. Кит изобщо не го видя. Тя беше прекалено заета в усилията си да балансира с хлапето и вечерята.

Макс омете вечерята си, за да я успокои. Пискливката утихна, докато той я хранеше, но виковете отново започнаха, щом Кит се опита да я повие. Накрая натовариха съдовете в камиона и започнаха да се редуват в опитите да приспят малката. Това не пречеше на Макс, но пък и не можеше да каже на Кит, че са прекарали страхотно. Виждаше притеснението и тревогата на лицето й. Вечерята се беше провалила. За нея имаше значение само ако бяха установили приятелски контакт. Но в ролята си на майка тя го трогна повече, отколкото предполагаше. Държеше се прекрасно с Лайз — беше безкрайно търпелива, любяща и нежна. Но честно казано малкият звяр се чувстваше по-добре в мъжки ръце.

Кит реши, че е направила нещо не както трябва, защото Лайз продължаваше да се сърди. Толкова си приличаха с Макс, въпреки че гените им не са едни и същи. Лайз мразеше да спи. Той също. Тя беше една упорита, чипоноса ревла, която беше готова да се разкрещи, само защото не й харесва как я е духнал вятърът. Не й беше чужда идеята да разиграе малка трагедия, ако това щеше да й осигури цялото внимание на майка й. Макс не си падаше по режисираните трагедии, той беше по отказите, но когато ставаше уязвим, той изпитваше същото желание да обсеби вниманието на майка й.

Накрая хлапето беше принудено да се предаде. Когато очите й се затвориха и тя се сгуши под брадичката на майка си, Кит погледна към него.

— Заспа ли?

— Дълбоко — прошепна той.

— Сигурен ли си? Не мога да й видя лицето.

— Сигурен съм.

— Макс. Провери пак. Веднъж заспи ли, край. Но ако се опитам да я оставя, преди да е заспала, всичко започва отначало.

— Скъпа, заспала е като… — Щеше да каже някакво неуместно сравнение и замълча.

Кит вече беше нагласила кошчето й в сянката на стара цикория. Бавно и внимателно тя пъхна вътре бебето и покри кошчето с мрежа за комари. Небето беше станало смолисточерно, осеяно със звезди. Макс сгъна покривката, но остави одеялото. Идеята беше добра, защото тя се върна, търсейки място да се отпусне. Просна се до него изморена и неадекватна, а той се усмихна.

— Не ми казвай, че преживяваш всичко това всяка вечер — промърмори той.

— Тя обикновено е ангел.

— Това съм го чувал и преди. Тия можеш да ми ги пробутваш само по веднъж, съкровище.

— Понякога по време на вечеря е такава.

— Ще мине. И с племенниците ми беше така. Още някой месец и съвсем ще забравиш какво е било.

— Всичко се провали, Карлсън. Направо умирам от срам. Излапахме хайвера, изгълтахме шампанското, шунката… А уж ти трябваше да се отпуснеш. Толкова много работиш, Макс!

Той усети вътрешно спокойствие. Тя се безпокоеше за него. Много, ужасно много! А точно това не трябваше да се случва и той се опита да запази дистанцията.

По някакъв начин беше оставил нещата да му се изплъзнат. Бронята от предпазливост не беше достатъчно плътна. Не и тази вечер. С нея той сякаш имаше семейство, никога преди не беше изпитвал това чувство. Връзката му с хлапето беше част от това, но сигналът за опасност светваше само когато ставаше дума за чувствата му към Кит. През цялата вечер той се чувстваше като неин съпруг. Като част от живота й.

А тя се държеше с него като с единствения мъж на този свят, на когото вярва, с когото споделя всичко и на когото може да разчита. Макс не разчиташе на никого. Онова, което го омайваше и стряскаше, беше увереността, че и Кит не разчита на никого. Освен на него.

Той не знаеше какво да прави, но знаеше дяволски добре, че да лежи до Кит в мрака — това беше твърде голямо изкушение за него.

— Не ти ли е горещо? — прошепна той.

— Какво?

— Бебето спи дълбоко. Трябва да е поне четиридесет градуса. Не можеш да си представиш колко е хладно езерото, а водата е чиста и можем да се гмурнем. Плитко е само около лилиите. Иначе е дълбоко около пет метра.

— За какво говориш? — Тя все още нищо не разбираше.

— Не можеш ли да плуваш?

— Разбира се, че мога, но… — Тя бързо се подпря на лакът, като го видя да измъква ризата си и да посяга към копчето на джинсите.

— Опитахме се да отпочинем в градски стил, скъпа. Мисля, че е време да му придадем малко провинциален дух. Къпането без дрехи е точно толкова уважаван обичай в провинцията, колкото яденето на хайвер в града.

— Макс…

— Събличай се. На твое място бих побързал, защото ще броя до двайсет и ще бъдеш мокра, независимо дали си се съблякла или не.

— Макс…

— Едно, две, три…