Дженифър Грийн
Шеметен танц (3)

Трета глава

— Няма нищо, спокойно, спокойно…

Беше повече от ясно, че не са в настроение за разходка по плажа. Кит припряно отвори вратата на къщата. Щом влезе, веднага разкопча ремъците на бебешката раница, но не достатъчно бързо, за да угоди на шестседмичната си дъщеря. Когато Дженифър Лайз беше недоволна, държеше всички да знаят това.

— Не е нужно да чупиш стъклата от рев. Ще проверим всичко по ред, става ли? Първо да видим дали си гладна… — Намествайки малката на рамото си, Кит отиде до хладилника. Храната бе приготвена, но беше нужно време да я затопли.

— Нима не разбираш колко по-лесно щеше да е всичко, ако беше харесала моето мляко? Но не! Ти предпочете изкуственото. Честно казано, любов моя, ти имаш склонност да правиш всичко по най-трудния начин. Както и да е, ще пробваме ли това? — Тя подпря главичката на бебето и му подаде биберона. Лайз засмука само веднъж, после сбърчи личице и изплю биберона и поетото мляко едновременно.

— Добре. Значи не си гладна — каза Кит търпеливо. — Може би си глътнала въздух? — Тя потърка гръбчето на бебето, но това само предизвика нов яростен рев. — Окей. Тогава какво ще кажеш за някое успокояващо нежно парче на Чайковски?

Пусна й „Концерт в ре мажор“. Бебето не преставаше да плаче и Кит го изключи.

— Ами Моцарт? О, май предпочиташ да те облека в розово, вместо в червено? Какво ще кажеш да проверим дали не си се намокрила?

Кит коленичи, положи бебето върху одеяло и махна пелената за еднократна употреба. Дженифър Лайз веднага притихна. Пелената не беше мокра. Просто дъщеря й обичаше да бъде гола. Тя се засмя гърлено, когато Кит се наведе и я погъделичка по коремчето, а после безмилостно ритна майка си по брадичката.

— Ех, ти! — Щеше да има мир в продължение на няколко минути. Докато траеше всичко това, Кит се просна в абсолютно изтощение до голата си дъщеря.

Късното августовско слънце нахлуваше през прозорците и огряваше барикадата от вещи, някои от които принадлежаха на Кит, други на баба й. Къщата не беше голяма — само една дълга стая на долния етаж, която беше едновременно хол и кухня, и една спалня на горния. Но представляваше смешна смесица от изискани предмети и осеяни с пясък подове.

Вкусът на баба й включваше изкуствени растения, разни леки мебели и магнитни дрънкулки по хладилника. Кит беше запазила голяма част от чикагските си мебели, но бе донесла само нещата, които обичаше: колекциите си от нефрит и кристал, стерео дека и касетите с класическа музика, оригиналните маслени платна и двете пана от триизмерно разноцветно стъкло. Цветното стъкло стоеше абсурдно до избелелите басмени пердета. Скъпите й фигурки от нефрит изглеждаха толкова глупаво, колкото колекцията от въдици на баба й.

Някой учтив декоратор би нарекъл стила „непретенциозен“. Кит не се тревожеше особено от това. Възстановяването след раждане не беше лесно, а да се учи да бъде майка на трийсет и девет й отнемаше не по-малко време. Беше сама с Лайз и връзката между нея и дъщеря й изчерпваше целия й свят.

Но Кит знаеше, че така не може да продължава вечно. Тази последна седмица прекара в размисъл. Трябваше да реши как ще живеят занапред. Извърна глава и с любов се загледа в ентусиазираните опити на дъщеря си да погълне изцяло мъничкото си юмруче.

— Дали има някакъв шанс да те залъжа да заспиш?

О, Господи! Тази омразна дума! Лайз за миг почервеня. Миниатюрното й челце се сбръчка като буреносен облак и малката й устичка широко се отвори. Кит бързо я грабна.

— Не, не, недей! Не плачи. Обич моя, днес просто не ти е добър ден, нали? Не ти се яде, не ти се спи, не ти харесва нищо от нещата, които правя. Ела сега да се разхождаме.

Маршрутът бе отдавна установен — покрай тапицираното с басма канапе, до прозореца с изглед към езерото Мичиган, покрай цветното стъкло и колекцията от кристали, около издрасканата маса, до магнитните дрънкулки върху бабиния хладилник и пак обратно. Кит нежно потупваше, друсаше, галеше и тананикаше. Нищо не помагаше. Особено днес. Накрая се изкачи по дървените стълби в спалнята.

— Знам какво ти се върти в главата. Същото, което и на мен вече от цяла седмица. Смяташ, че трябва да го намерим, нали?

Облицованата с кедрово дърво мансарда й служеше за идилично убежище. Слънцето проблясваше през капандурата на наклонения таван. Старият месингов креват на баба й бе отрупан с пухени възглавници, а миризмата на билки все още се усещаше от гардероба. Кит положи бебето в кошчето, запуши розовите й устенца с биберона и посегна към пелените. Бебето изплю биберона и повече от ясно показа отношението си към него.

— Стори ти се, че той не е като другите, нали? И на мен така ми се стори, но вече проверих в телефонния указател. Доста е трудно да издириш някого, когато не знаеш нищо друго, освен името му и това, че е фермер. Кой знае къде живее. И кой ти гарантира, че изобщо иска да ни види пак някога?

Кит напъха ръчичката й в бяло гащеризонче с нарисуван балон, гушна я и седна в стария олющен люлеещ се стол на баба си.

— Знам, че нося отговорност за твоето бъдеще, любов моя… И сигурно смяташ, че доста добре съм успяла да объркам живота си. Не че не сме обсъждали това и преди, но бих искала да не ме съдиш толкова строго, Лайз. Понякога хората правят грешки. От глупост смятат за ценни нищожните неща. Но не, няма да се опитвам да те помирявам с бившите си любовници. Последния път, когато се опитах да ти обясня за Грант, ти повърна отгоре ми.

Бебето изглеждаше унесено от тихия глас и плавното люлеене. Успокоена, Кит облегна глава на дървения стол и направи грешката да затвори за малко очи. Лайз незабавно нададе рев.

— Добре, извинявай. Продължавам да говоря. Колко съм глупава. Помислих си, че би желала малко тишина за разнообразие… — Лайз бе слушала вече историята на живота й, но Кит започна да й я реди отново. Бебето искаше само постоянно да чува гласа й. Кит беше открила, че монологът й на моменти звучеше комично. Да оправдаваш решенията, които си вземал, пред едномесечно бебе, се оказа странно преживяване. Това й навяваше мъчителни размисли.

Когато беше на осемнадесет, Кит знаеше точно какво иска. Пари, пари и пак пари. Много пари. Тъпкани банкови сметки.

Никой друг от бедната работническа фамилия не споделяше нейната страст. Всеки път, когато уволняваха баща й от Електрическата компания, оставаха без кола, доходите им секваха и кредиторите започваха да хлопат на вратата. Едва свързваха двата края, но не защото им се налагаше, а защото семейната философия беше да се харчи, докато има. Майка й живееше с надежда, баща й — с голи обещания.

Очевидно средството за постигане на сигурност бяха парите, а единствения път към парите — образованието. Кит се бореше да завърши сред първите и да си намери престижна работа. Когато се омъжи за Сам, се бореше и работеше два пъти повече, без да щади силите си, за да плаща и неговото образование. За нещастие Сам притежаваше дяволския чар и измамливата усмивка на баща й. Той с радост я остави да работи и за двамата. С не по-малко радост проигра на комар цялата й банкова сметка, а това, което не успя да й вземе, тя беше принудена да даде, за да получи развод.

На двадесет и седем се беше оказала отново без пукната пара, но вече поумняла. Бракът не представляваше гаранция за сигурност, а разводът беше сигурен път към бедността за една жена. Следователно трябваше да се измислят нови правила. Никакви бракове! Вече никога нямаше да се връзва на чаровни негодници. Беше решена да брани всичко, което има, като зеницата на окото си.

— Но бях самотна, Лайз. Не можеш да си представиш колко самотна бях. Работата ми беше интересна. Обичах бизнеса, но амбицията, предизвикателствата и дори добрите пари невинаги са достатъчни. Не забравяй — аз не знаех, че мога да те имам. Нали ти казах за онази диагноза. Затова си мислех, че винаги ще съм сама.

Не беше лягала с всеки предложил й, но беше взела своя дял от плътските удоволствия. Всичките й мъже бяха интелигентни, пробивни и преуспяващи. Точно като нея.

Грант беше единственият й непредвиден провал.

Двамата с шефа й години наред бяха изпитвали взаимно привличане, което открито признаваха, наслаждаваха му се, но не се опитваха да го задълбочават. Бяха работили заедно до късно през нощта стотици пъти. Редовно изпиваха по чаша вино, когато тези нощи свършваха. И един-единствен път опиянението след няколко чаши вино бе прераснало в нещо друго.

Когато невъзможното се случи и тя се оказа бременна, Грант й предложи да плати за аборта. Тя не само беше на тридесет и девет, но това вероятно беше един от малкото й шансове да има дете, затова и не помисли за аборт. Седмици по-късно той й предложи да се оженят. Както прагматично посочи, и двамата ценели едни и същи неща: парите, амбицията, успеха. Като партньори нямали равни. Можели да подпишат предбрачно споразумение, за да бъдат и двамата защитени финансово, а за бебето щели да наемат гледачка. Всичко щяло да се нареди.

Но тя отхвърли хладното предложение на Грант и прекара следващите няколко месеца, съзерцавайки как животът й пропада. Петдесет и пет часовата работна седмица беше невъзможна при една нормална бременност, а нейната не беше и нормална. През цялото време се чувстваше като пребито куче. Авторитетът й в службата бавно се разпадаше. Като голям майтап се разказваше фактът, че е „загазила“ на тази възраст. А не по-малко смехотворни бяха опитите й да развлича клиентите на чаша вино или официална вечеря, навлечена в дрехи за бременна. Кит не можеше да отрече, че е поставила Грант в неудобно положение.

Напусна в средата на осмия месец и уреди осиновяването. Всичко изглеждаше като лоша шега. Тя не можеше да задържи детето, ако не си намери работа, а не можеше да запази работата си, защото беше бременна. В крайна сметка Грант не я беше принудил да напусне. Той просто беше направил оставането й невъзможно.

Кит сгуши нежната главичка на бебето до лицето си, вдишвайки аромата на детска пудра, на бебе и на любов.

— Мислиш, че винаги съм избирала мъже, на които изобщо не им пука за мен, така ли, Лайз? — прошепна тя. Не можеше да си представи Грант да спре заради някаква заседнала кола. Тази мисъл постоянно я измъчваше. Не можеше да си го представи как държи главата й, докато ражда или, коленичил край пътя в продължение на часове. Грант щеше да извика помощ и да се гордее с това. Но да остане до нея? Никога!

Не само Грант, но и Сам, и всеки от мъжете, с които бе имала отношения. Никой от тях не би го сторил. Абсурдно беше да ги вини, след като сама беше ги избирала.

— На тридесет и девет години съм, Лайз. Ужасно късно разбирам, че съм търсила не където трябва и не когото трябва. Ужасно късно е да повярвам, че там някъде има и друг тип мъже.

Без да спира да я люлее и да й шепне, тя премести Лайз. Клепачите на бебето започваха да натежават.

— Смяташ, че трябва да го намеря, нали? Ти не бива да си предубедена, скъпа. Твоят татко не го заслужава. А аз просто имам нужда от някого, на когото да разчитам. Освен това не знам какво да кажа на Макс, ако го намеря. „Хей, ти! Ако нямаш нищо против, бих желала да опитам с теб. Разбираш ли, струваше ми се, че ти си най-невероятният мъж, когото някога съм срещала, и бих искала да разбера дали това все още важи, когато вече не крещя в родилни мъки и съм съвсем облечена.“

Самата мисъл я накара да се усмихне обезсърчено, а клепачите на бебето трепкаха, трепкаха, трепкаха…

Кит майчински погали бузката и усмивката й угасна. Стотици пъти здравият разум й беше нашепвал да го забрави. Но заради нейната дъщеря, в името на нейната дъщеря, цялата й ценностна система трябваше да бъде преосмислена. Липсваше им татко.

Очите й се затвориха при тази мъчителна истина. Тя наистина беше на възраст, когато шансовете й да промени живота си намаляваха. Проблемът й беше в това, че не можеше да налучка верния отговор. Нямаше точна представа какъв е Макс, но спомените за това как се беше държал с Дженифър Лайз, как се държа с нея самата, непрекъснато изплуваха в съзнанието й.

Целият й живот беше преминал като едно безкрайно бягане през лъжовни сънища. Дали съжаляваше? За много неща. Но този път се страхуваше, че не би си простила, ако не се опита да го намери. Нощта на раждането се губеше в мъгла от мъчителни емоции. Може би го идеализираше в спомените си. Но трябваше да разбере.

 

 

Макс беше на трактора и товареше палети. Едната му ръка беше на волана, другата върху лоста за регулиране на височината, а между зъбите му стърчеше половин сандвич с фъстъчено масло, когато бялата й кола пристигна. Беше осем вечерта. Работниците си бяха тръгнали отдавна. Триетажната червена плевня беше строена миналия век и служеше за офис, преработвателен цех, сортировъчна линия и склад. В момента всичко беше замряло. На запад се простираха двеста акра праскови. Градините изглеждаха добре поддържани и сякаш тънеха в сънливата нега на последните слънчеви лъчи. Плоските листа на застаряващите дървета, ограждащи пътя, не помръдваха. Дворът беше пясъчножълт, пуст и тих. Сцената бе идилична и само Макс знаеше, че това е измамно усещане.

Той изоставаше. Бе последният ден на август и сезонът на прасковите бе в разгара си. Старият камион трябваше да се ремонтира преди шест сутринта и да се натоварят още три палети, за да ги предадат на Литовски преди полунощ. Вече три седмици не бе намерил време да окоси тревата. Бог знае откога не бе поглеждал сметките. Никога не му оставаха и пет минути да си приготви едно топло ядене.

Изведнъж позна колата й. Едва не разби палетата в камиона и за миг забрави да дъвче. Твърдият залък с дъх на фъстъчено масло заседна в гърлото му. Все пак успя да преглътне, довърши товаренето и угаси мотора. Дворът притихна и едва сега той осъзна колко издайнически силно биеше сърцето му.

Кит беше паркирала в сянката на дървото до къщата. Забеляза го, но се позабави около колата. Не бе трудно да предположи, че тя се опитва да вземе бебето, когато се чу познат рев.

Макс понечи да се усмихне, но не го направи.

През всичките тези седмици се беше тревожил за нея. Сама, без работа, неподготвена да бъде майка на бебето, което искаше да даде за осиновяване… Беше се опитал да я прогони от мислите си, но тя упорито се промъкваше обратно. Бе се примирил с мисълта, че никога няма да я види отново. Защо? Сам не знаеше.

По начина, по който се беше навела, той можеше прекрасно да огледа фигурата й. Не беше съвсем нова гледка за него. Преди шест седмици бе имал много по-добра възможност за това, но сега не беше същото. В онази тъмна влажна нощ той беше редувал горещи молитви и проклятия и никаква сексуална мисъл не беше минала през ума му.

Сега обаче това бе първото нещо, за което си помисли. Стройните бедра и онези дълги, дълги крака бяха скрити в бели панталони. Не бяха тесни, но обвиваха формите на елегантния й ханш като шепите на влюбен. Тя беше напъхала в тях краищата на ефирна бяла блуза с широки бухнали ръкави и дълбоко деколте. Колан от медни плочки пристягаше талията й. Последният път, когато я беше видял, тя изобщо нямаше такава, макар че гърдите й бяха по-големи. Можеше да се закълне в това. На ушите й проблясваха обеци. Сигурно бяха диаманти. Тъй като носеше сандали на босо, дамата без съмнение смяташе, че е облечена непретенциозно.

Макс почеса наболата си брада и се въздържа да погледне надолу към скъсаните джинси и калните работни ботуши. Бяха минали през кал и пясък, докато отстранят аварията в напоителната система през последните три часа.

Косата й още беше по-къса от неговата, с все същият пепеляво рус оттенък. Беше запомнил това дръзко лице, покрито с мръсотия и следи от сълзи, но сега нямаше и помен от тях. Като изключим лекия загар по скулите, кожата й беше безупречна. Мъничко гланц за устни правеше красивата й уста дяволски сексапилна, а никой нормален мъж не би могъл да забрави тези пленяващи сини очи.

На пръв поглед Кит не изглеждаше красива, но ако човек се вгледаше… Изглеждаше точно така, както той тогава предположи, че ще изглежда на дневна светлина — скъпа като голяма грешка. Реакцията му трябваше да бъде като при алергия. Вместо това хормоните за нула време го подгониха. Беше се справил с пушенето, но никога не успя да се отърси от навика да си пада по неподходящи жени.

— Макс! — Тя вървеше към него с несигурна усмивка и петкилограмов ревящ вързоп в ръце. — Надявам се, че не съм постъпила лошо. Сигурно имаш много работа?!

— Не, няма проблеми. — Стомахът му се сви. Какво трябваше да направи? Да си стиснат учтиво ръцете изглеждаше малко смешно след всичко, което бяха преживели.

— Не знаех как да те открия. Накрая намерих един човек, който те познава от фермерската борса. Но дори тогава… — Тя поклати глава и се усмихна. Усмивката й беше по-заразна и от грип.

— Почти се бях отказала. Реших, че сигурно искаш да забравиш онази нощ. Не бих те винила, ако е така, но после си помислих, че може би искаш да видиш Дженифър Лайз. Ти, един вид, си отговорен за нея, след всичко, което се случи, и ме тормозеше мисълта, че може би се тревожиш…

— Тревожех се — призна той. Не спомена, че се беше тревожил сто пъти повече за нея, отколкото за малката.

Тромавата му забележка прекъсна разговора им. Въпреки това огреният от вечерното слънце двор вече трудно можеше да се нарече тих. Напук на отчаяните ласки и милувки от страна на Кит, хлапето виеше като сирена.

— Тя невинаги е такава. Обикновено е кротка като ангел.

Макс обърса ръцете си в джинсите и ги протегна.

— Ако малко мръсотия няма да й навреди, би ли ми разрешила да я взема?

Предложението я стресна.

— Сигурен ли си, че искаш да я държиш, докато се дере така?

— Децата на сестрите ми прекарваха първите шест месеца от живота си в упражняване на дробовете си. Малко рев няма да ме уплаши. — Той отново протегна ръце и пое бебето, като се стараеше да не докосне Кит. Всеки физически контакт би й напомнил за интимностите, които бяха принудени да споделят. Можеше да постави Кит в неудобно положение, защото бе замесена от друго тесто.

Дженифър Лайз нададе още един писък и се настани на мускулестата ръка с хълцукане. Кит я беше нарекла ангел, но Макс имаше някои съмнения. Лайз едва ли щеше да печели конкурси за красота. Диви кичури коса стърчаха на главичката й като на петкилограмово пънкарче. Може би майка й нямаше нищо излишно по себе си, но дребосъчето имаше в изобилие. Изглежда щеше да става и боксьор, защото сви ръчичката си в юмруче и чевръсто се удари по носа. Розовите устица се отвориха, за да се оплачат от несправедливостите на живота. Макс докосна носа й и нежносините очи се отправиха нагоре, за да открият кой я държи. Тя го помнеше! Той не беше толкова глупав да направи това идиотско сантиментално изявление на глас, но… тя го помнеше. Усещаше го.

Синият поглед беше замъглен тогава, но тя знаеше кой я е измъкнал в този ослепително ярък свят. Той също я помнеше. Без значение колко неравни пътища е пропътувал, един мъж просто не би могъл да забрави такова нещо.

— Не знам какво правиш, но го патентовай.

— Моля?

— Спря да плаче.

— Нали каза, че е ангел?

— Тя наистина е ангел. Поне по три минути на ден.

Макс сподави смеха си.

— Сестрите ми все раждаха терористчета, така че съм свикнал да се оправям с тях, докато са в този размер.

Той се поколеба, съзнавайки, че тя го изучава с нескрит интерес — това, което той се опитваше да не прави с нея.

— Не е нужно да стоим на двора. Имам готов чай в къщата.

— Ние не можем да останем. Не искаме да ти пречим. Знам, че си зает по това време на годината…

— Не се тревожи. От шест сутринта съм на крак. И на мен чаша чай няма да ми се отрази зле.

— Не би трябвало да останем — повтори тя, но беше повече от ясно, че протестът е символичен. Разтовари от колата багаж, достатъчен за шестмесечно пътуване из Европа: дамска чанта, куфари, пакети с пелени, одеяло и накрая бебешко кошче. Всъщност той добре знаеше от сестрите си, че колкото по-малко е едно бебе, толкова повече неща са нужни дори за кратко излизане от къщи. Но май Кит се нанасяше завинаги, защото жадният интерес, с който се промушваше под ръката му, го направи много, много бдителен.

— Какъв прекрасен дом!

— Ако си падаш по наследствени реликви. Можеш да поразгледаш наоколо. Ние двамата с Пънкарчето ще се погрижим за чая.

Тя се усмихна на не съвсем елегантния прякор на дъщеря си, но в мекия й глас имаше нотка на несигурност.

— Макс. Наистина не искам да прекъсвам работата ти. Сигурен ли си, че нямаш нищо против?

Макс не знаеше какво точно има против, но щом Кит изчезна от погледа му, приближи с бебето до хладилника, за да вземе лед — горе-долу единственото, което можеше да се намери там. Беше чудо, че намери две чисти чаши и достатъчно чай в каната да ги напълни. Две сини очи сериозно наблюдаваха всичко, което правеше.

— Дали ще плачеш, ако те оставя за малко? Трябва да си измия ръцете. — Той шепнеше, за да не го чуе Кит. Не искаше тя да си помисли, че е един от ония идиоти, които се лигавят с бебетата. Одеялото не направи твърдата маса особено удобна, но на бебето изглежда не му направи впечатление. Докато сапунисваше ръцете си, тя му направи балонче с уста.

— Ние двамата чудесно бихме могли да наваксаме изгубеното време, Пънки, но да пукна, ако знам какво да кажа на майка ти. Първо на първо, никога не съм знаел как да си приказвам с жените. Последния път, когато я видях, ръцете ми пипаха по такива места, където никой мъж няма работа, освен ако не я познава много добре… — Ново балонче. — Губиш си времето. Тия женски номера не ми минават. Ще трябва да си тръгнете — веднага щом се уверя, че тя има достатъчно пари, за да преживявате. Виждам пълничките ти бузки, но майка ти е прекалено слаба. Копринените й парцали няма да платят разходите. Затова те питам направо — много ли е загазила? — Той обърса ръцете си и я гушна отново. — Добре, не ми казвай. Сам ще я питам. Писна ми да не спя по цяла нощ от тревоги за нея, Пънки, но, слава Богу, това посещение ще бъде кратко. Само да разбера как сте.

Един час по-късно той знаеше как се чувства човек при подводно нападение. Тя все още не беше си тръгнала. Беше отговорила весело и разсеяно на всичките му въпроси.

Само дето Макс не хареса нито един от отговорите.