Нанси Крес
Безсмъртни в Испания (6)

6

„МАЙКА НА НЕСПЯЩО ДЕТЕ Е ГОТОВА НА ВСИЧКО, ЗА ДА НЕУТРАЛИЗИРА ГЕНЕТИЧНАТА ПРОМЯНА“ — гласеше заглавието върху автомата за вестници. „МАМО, ИСКАМ И АЗ ДА СПЯ КАТО НОРМАЛНИТЕ ХОРА!“

Лейша въведе кредитния си номер и поръча печатно копие, макар по принцип да не обръщаше внимание на булевардните писания. Заглавието мигаше с червени светлинки и обикаляше полукръглия автомат. Един от продавачите в близкия магазин се подаде и я загледа втренчено. Брус, бодигардът на Лейша, му отвърна с враждебен поглед.

Лейша беше на двайсет и две, последна година в юридическия факултет на Харвард, отскоро дори редактор в „Лоу ревю“, и първа по успех в курса. Най-близките й приятели — Джонатан Кочиара, Лен Картър и Марта Уенц, също бяха неспящи.

Разтвори вестника едва когато се прибра в апартамента. След като прегледа статията, включи компютъра и потърси локалната мрежа на Остин. Оттам научи много повече подробности за нещастното дете, имаше и коментари с други неспящи, но преди да се свърже с някой от тях, на линията я потърси Кевин Бейкър.

— Лейша. Добре, че се свързах.

— Какво става с тази Стела Бевингтън, Кейв? Някой проверил ли е на място?

— Ранди Дейвс. Той е от Чикаго, не го познавам лично, научих само, че е последна година в гимназията. Живее в Парк Ридж, а Стела е от Скоки. Родителите й отказвали да говорят с него — държали се доста грубичко, изглежда така постъпват и с нея. Но случаят според мен е банален: семейство, което мечтае за гениално дете, пести и събира дълги години, за да го получи, а после не е в състояние да се справи със ситуацията. Принуждавали я да спи, крещели и я заплашвали, когато им отказвала, но поне досега няма данни за физическо насилие.

— Ако ги обвиним в психически тормоз?

— Рано е още. Вече установихме връзка със Стела — има модем, но родителите й не знаят — и държим постоянен контакт с нея. Ранди обеща да я навестява веднъж седмично.

Лейша прехапа устни.

— Четох във вестника, че била на седем.

— Така е.

— Може би не бива да я оставяме там. Имам чикагско гражданство, ще попълним декларация за психически тормоз и ще я измъкнем… само на седем, божичко!

— Не. По-добре е да изчакаме. Мисля, че Стела ще се справи сама. И ти го знаеш.

Знаеше го. Почти всички неспящи рано или късно се справиха със затрудненията си, независимо от какви глупави предразсъдъци бяха породени. Това тук бе просто поредният случай. След време хората щяха да привикнат с увеличаващото се присъствие на неспящите, защото успоредно с успехите те доказваха и ползата си за обществото като цяло.

Едва двайсет и шест годишен, Кевин Бейкър бе направил истинско състояние от микрочипове с толкова революционна конструкция, че изкуственият интелект, който някога е бил мечта, бе почти на една крачка. Керълайн Рицоло, само на двайсет и четири бе спечелила наградата „Пулицър“ за нейната пиеса „Утринна светлина“. Още като първокурсник в Станфорд, Джереми Робинсън се прослави с блестящите си разработки върху приложенията на свръхпроводимостта. Уилям Тейн, бивш редактор на „Лоу ревю“ от времето, когато Лейша постъпи в Харвард, работеше като адвокат и се славеше с това, че досега не е изгубил нито едно дело. Скоро беше навършил двайсет и шест, а вече му възлагаха само най-трудните случаи. Клиентите му го ценяха заради способностите и не обръщаха внимание на възрастта.

Но не всички реагираха така.

Кевин Бейкър и Ричард Келер бяха създали информационна мрежа, която обвързваше неспящите в тясна група и всеки познаваше детайлно проблемите на останалите. Лейша Камдън финансираше правното осигуряване и образованието на онези неспящи, чиито родители не бяха достатъчно заможни. Ронда Лавелие се бе сдобила в Калифорния с разрешително за приемна майка и всеки път, когато се натъкваха на изоставено неспящо, тя се заемаше с отглеждането му. Групата разполагаше с трима дипломирани адвокати, а до една година очакваха още четирима, с лицензи от пет различни щата.

Единствения път, когато не бяха успели да отнемат родителските права върху едно малтретирано неспящо дете, просто го отвлякоха.

Тими Де Марцо, четиригодишен. Лейша беше против крайните мерки, но се оказа малцинство. Боеше се, че ако ги разкрият, обществото ще ги разпъне на кръст.

Но не ги разкриха.

Тими бе твърде малък, за да узнаят проблемите му от самия него. Сведенията стигнаха до тях от един преглед на полицейските доклади, който Кевин бе задал чрез собствената си компютърна система. Отвлякоха го направо от задния двор на къщата и го откараха в една каравана в северна Дакота, под постоянния надзор на тамошната приемна майка на групата. Тя не беше неспяща, а само втора братовчедка на един от техните — жизнерадостна, интелигентна жена, ягаистка. От общо 3248 неспящи в Щатите, едва 10 знаеха за отвличането.

С организацията се зае Тони Индивино.

— Тъкмо за Тони исках да говоря с теб — рече Кевин. — Пак е започнал, но този път се е захванал сериозно. Купува земя.

— Къде?

— В планините Аледжини. Това е в южната част на щата Ню Йорк. Парцелът е доста голям. Вече прокарва и пътища. На пролет щял да вдигне първите постройки.

— Дженифър все още ли го финансира?

Бяха изминали шест години от онази нощ, когато Дженифър им донесе интерлевкина. Лейша честичко си го спомняше. Също и Дженифър.

— Да. Може би трябва да му се обадиш, Лейша.

— Прав си. Дръж ме в течение за Стела.

Същата нощ поработи докъм четири над уроците, отдели един час за правните проблеми на групата и точно в пет позвъни на Тони в Чикаго.

— Тони? Лейша е.

— Отговорът е да, да, не, и да вървят по дяволите.

Лейша стисна зъби.

— Хубаво. Сега да чуя и въпросите.

— Сериозно ли смяташ, че неспящите трябва да се обособят в отделно, самоиздържащо се микрообщество? Дженифър Шарифи готова ли е да финансира проект, включващ построяването на цял град? Според теб това не е ли открито зачеркване на всичко, което би могло да се постигне чрез търпеливи преговори? А какво мислиш за противоречията, които биха възникнали между изолираното и охранявано градче и външния свят?

— Никога не бих ти казала да вървиш по дяволите.

— Радвам се за теб — каза Тони, но почти веднага допълни: — Извинявай. Звучеше ми като някой от тях.

— Грешката е у нас, Тони.

— Благодаря ти, че ми го казваш, но и без теб ще се справим.

— Ние не сме отделни видове.

— Кажи го на спящите.

— Преувеличаваш. Вярно, че има и такива, които ни мразят, но винаги и всякога ги е имало… Не бива да се предаваме и…

— Ние не се предаваме; Готови сме да търгуваме с всичко, което ще създадем: софтуер, хардуер, произведения на изкуството, информация, теории. Всеки от нас може да излиза и да пътува навсякъде. Важното е, че ще разполагаме с безопасно място, където да се връщаме. Без нахални лишеи, които смятат, че могат да ни смучат, само защото сме по-добри от тях.

— Тони, аз вярвам в непринудения обмен, който носи полза и за двете страни. Вярвам, че достойнството на живота се крие в усилията да създаваш и да споделяш с останалите плодовете на създаденото. Вярвам, че истинския символ на тези неща е договорът. Ние се нуждаем един от друг, поради взаимната изгода от нашето общуване.

— Чудесно — отвърна Тони. — А какво ще кажеш за просяците в Испания?

— За кого?

— Представи си, че се разхождаш по улицата в някоя бедна страна като Испания и виждаш просяк. Ще му дадеш ли един долар?

— Вероятно.

— Защо? Той не ти предлага нищо в замяна, защото няма какво.

— Знам. От съжаление. Състрадание.

— Добре, срещаш шестима просяка. На всеки от тях ли ще дадеш по един долар?

— Може би.

— Така. А сега — срещаш стотици просяци, но нямаш парите на Лейша Камдън. Пак ли ще им дадеш по един долар?

— Не.

— Защо?

Лейша си наложи да запази спокойствие. Малцина можеха да я изкарат извън нерви и Тони бе един от тях.

— Непосилно бреме за финансите ми. Все пак моето благосъстояние е на първо място.

— Добре. А сега нещо за вътрешна информация. Вчера в БИОТЕХ — това е институтът, където двамата с теб сме започнали жизнения си път — една персона на име доктор Мелинг…

— Кой?

— Доктор Сюзън Мелинг. О, Боже, забравил съм, че е била омъжена за баща ти!

— Не поддържаме връзки — отряза го Лейша. — Дори не знаех, че отново се е заела с научна дейност. Веднъж Алиса ми каза… няма значение. И какво е станало в БИОТЕХ?

— Две съдбоносни събития, съвсем пресни. Карла Дачър току-що е получила резултатите от генетичния анализ на нейния едномесечен плод. Липсата на нужда от сън вече е доминален ген. Следващото поколение също ще го притежава.

— Това го знаехме — отбеляза Лейша. Карла бе първата забременяла неспяща в света. Освен това мъжът й бе спящ. — Очаквахме го.

— Което не пречи на вестниците да затръбят тревога. Представи си само:

Мутантите идат!

Нова раса ще завладее света по генетичен път!

Лейша не си направи труда да му противоречи.

— А второто събитие?

— То е тъжно. Първата смърт.

Стомахът й се сви.

— Кой?

— Берни Кун. Сиатъл. Едва на седемнайсет. — Не го познаваше. — Катастрофа с кола — изпуснал управлението на един остър завой. По-важното е, че родителите му позволили в БИОТЕХ да направят аутопсия и подробно изследване на мозъка. Искат да разберат дали продължителното въздържане от сън води до някакви анатомични изменения.

— Бедното дете. Нима се боиш, че ще открият нещо неприятно?

— Не знам, не съм лекар. Но каквото и да е, има хора, които ще го използват срещу нас.

— Тони, почваш да виждаш призраци.

— Ни най-малко. По-скоро забелязвам добре организирана офанзива. Не четеш ли вестници?

— Тони…

— Представи си, че вървиш по улицата в Испания и те спират онези сто просяка, искайки своя долар, ти им отказваш, но те толкова са закъсали, че се ядосват и започват да те блъскат и удрят. Повалят те, скачат отгоре ти, и всичко това е само от злоба и отчаяние.

Лейша мълчеше.

— Нима ще ми кажеш, че това никога не се е случвало, в цялата човешка история?

— Случвало се е — произнесе спокойно Лейша. — Но не често.

— Глупости! Чети вестници! Чети книги по история! За друго обаче говорех. Какво ще дължиш на просяците тогава? Какво би дължал един добронамерен ягаист, който вярва във взаимната изгода от договора, на хора, които няма какво да предложат, а могат само да взимат?

— Не си…

— Какво, Лейша? Отговори ми най-общо — какво дължим всички ние на тези, които не произвеждат, а само консумират?

— Каквото ти казах. Състрадание и съжаление.

— Дори ако не получиш нищо в замяна?

— Ами… — тя спря.

— Защо? Защо един законопослушен и продуктивен гражданин трябва да дължи каквото и да било на същества, които нито произвеждат, нито съблюдават законите? Коя философия, възглед или икономика би оправдала този дълг към тях? Кажи ми искрено.

— Не знам — Лейша сведе глава. — Наистина не знам. Но знам, че сме длъжни.

— Защо?

Тя не отговори. Тони първи наруши мълчанието.

— Ела тук напролет. Ще видиш как напредва Убежището. Тогава строежът ще е започнал.

— Не.

— Моля те.

— Не. Въоръженото отстъпление не е изход.

— Колкото повече забогатяват неспящите, толкова по-кръвожадни стават просяците, Лейша. Не говоря само за пари.

— Тони… — рече тя и млъкна. Не знаеше как да продължи.

— И не скитай по улиците, въоръжена единствено със спомена за Кензо Ягаи — предупреди я той.

* * *

Ричард дойде да я види през март. Не бяха се виждали от три години. Чакаше я пред вратата на къщата, където живееше и изненадващо й прегради пътя.

— Ричард! Спокойно, Брус, той ми е приятел.

— Здравей, Лейша.

Беше се променил, понатежал, но това му придаваше по-мъжествен вид. Само в лице си оставаше същия.

— Разхубавила си се — рече той.

— По работа ли си тук? — попита Лейша след като влязоха вътре. От мрежата знаеше, че довършва дипломната си работа по морска биология в Карибите, но това беше стара информация. Преди около година Ричард бе преустановил връзките си с групата и бе изчезнал от мрежата им.

— Не. На разходка. — Той се усмихна и лицето му се промени. — Дойдох да те видя. Струва си да биеш път до Бостън за това. Бях в Индия. После в Китай и Африка. Зяпах, разсъждавах. В началото се стараех да не привличам внимание. В Индия и Китай се срещнах с наши събратя. Там са малко, защото на родителите им е доста трудно да дойдат чак тук за операцията. Но са ги приели, такива, каквито са и не им обръщат внимание. Опитах се да разбера защо някои бедни страни — според нашите стандарти, разбира се, (там разполагат с Я-генератори само в големите градове) — приемат нормално превъзходството на неспящите, а тук, в Америка, — омразата и негодуванието продължават да растат.

— И откри ли?

— Не. Но разбрах нещо друго, докато кръстосвах техните комуни, села и кампонги. Ние сме прекалени индивидуалисти.

Лейша се замисли. Пред погледа й изникна лицето на баща й: „Красотата е нещо много важно, Лейша. Красотата, създадена и поддържана с индивидуално усилие…“

Ричард долови промяната в настроението й, защото се пресегна и хвана ръката й.

— Не ме разбирай погрешно. Не говоря за работата. Исках да кажа, че сме прекалени индивидуалисти във всичко останало. Емоционално-рационални. Самотни. Изолацията заглушава свежия приток на идеи. Тя убива радостта.

Продължаваше да я държи за ръката. Лейша сведе поглед.

— Стюарт? — попита тихо той.

— Отдавна приключихме. Колежанска история.

— Кевин?

— Не, никога… ние сме само приятели.

— Не бях сигурен. Някой друг?

— Не.

Пусна я. Лейша го погледна с любопитство. Ричард неочаквано се разсмя.

— Радостта, Лейша. — Нещо отекна дълбоко вътре в нея, но беше толкова мимолетно, че не можа да го улови, а след това и тя се разсмя.

* * *

— Трябва да си дойдеш, Лейша. Баща ти получи втори инфаркт.

Гласът на Сюзън звучеше уморено.

— Кажи ми честно — настоя Лейша.

— Лекарите не са сигурни. Или поне така казват. Но той иска да те види. Можеш ли да преустановиш проучванията си?

Беше май, напрегнат месец. Изоставаше с графика за „Лоу ревю“. Ричард бе започнал работа като консултант към Бостънския океанографски институт — местните рибари се оплакваха от внезапна и необяснима промяна в океанските течения.

— Ще дойда.

В Чикаго бе по-студено отколкото в Бостън. Плитките води на езерото в подножието на къщата бяха покрити с тънка ледена кора. Оказа се, че Сюзън се е върнала да живее тук — върху бюрото на Камдън имаше нейни научни списания.

— Лейша — посрещна я с притихнал глас баща й. Изглеждаше остарял, сгърчен и уплашен. В ъгъла, в един стар люлеещ стол, седеше ниска, набита жена с кестеняви къдрици.

— Алиса!

— Здравей, Лейша.

— Алиса. Търсих те… — Погрешно начало. Би могла да я намери, ако беше малко по-упорита. — Как си?

— Добре. — Говореше някак отнесено, нищо общо с гневната Алиса, която бе видяла преди шест години в Пенсилвания. Камдън се намести мъчително в леглото. Не откъсваше пламтящите си очи от Лейша.

— Аз я помолих да дойде. И Сюзън — добави той. — Умирам, Лейша.

Никой не направи опит да му противоречи. Лейша почувства тежест в гърдите си.

— Завещанието ми е при Джон Яровски, въпреки това искам да ви кажа какво има в него. През последните няколко години продавах и ликвидирах. Сега по-голямата част от имуществото ми е в пари. Оставям по една десета на Алиса, на Сюзън и Елизабет, всичко друго е за теб, Лейша. Единствено ти можеш да използваш пълноценно парите ми.

Лейша погледна Алиса, която й отвърна със същия безкрайно спокоен поглед.

— Елизабет? Майка ми? Тя жива ли е?

— Да — кимна баща й.

— Но ти ми каза, че е умряла! Преди години!

— Знам. Мислех, че ще е по-добре — за теб. Тя не искаше да станеш това, което си, страхуваше се от теб. А и нямаше какво да ти даде. Освен излишни емоционални сътресения.

Просяци в Испания…

— Сбъркал си, татко. Не трябваше да постъпваш така. Тя ми е майка… — но не можа да довърши изречението.

Камдън дори не трепна.

— Не и по моя преценка. Но ти си вече голяма. Ако искаш, срещни се с нея.

Той продължи да я гледа с ясните си сини очи, подпухнали от болестта, а Лейша отново усети тежестта в гърдите си. Баща й я беше излъгал. Сюзън я наблюдаваше внимателно, с усмивка на лицето. Дали не се радваше, че най-сетне и тя се е разочаровала от баща си? Може би през цялото време я е ревнувала за тясната им връзка…

Кой знае защо си спомни за Тони. Ето, че започва да мисли като него. Баща й не откъсваше очи от нея, опрян на възглавницата, уверен, дори на смъртно легло, че е бил прав.

Алиса положи ръка на лакътя й. Гласът й беше тих и кротък, никога не я бе чувала да говори така.

— Той каза, каквото имаше да ни казва. Ще видиш, скоро ще ти мине.

* * *

Алиса бе оставила сина си Джордан в Калифорния при втория си мъж, с когото живееше от две години. Бяха се запознали с Бек Уотроуз, строителен посредник, по време на една ваканция на Артфишал айлъндс. Той бе осиновил Джордан.

— Беше ми много трудно преди да го срещна — обясняваше Алиса. — Знаеш ли, докато бях бременна непрекъснато сънувах, че детето ми ще е неспящо. А на сутринта се събуждах, повръщах и си мислех, че ще бъде глупаво нищожество, като мен. Тогава живеех с Ед в Апалачите. Нали дойде да ни видиш? Биеше ме, но не ми пукаше. Щеше ми се само татко да ме зърне отнякъде. Ед поне ме докосваше.

Лейша преглътна болезнено.

— Напуснах го, защото се боях за Джордан. Заминах за Калифорния, където цяла година само лежах и плюсках. Станах почти деветдесет килограма. — Лейша прецени, че сега бе най-много петдесет. — Тогава отидох да видя мама.

— Не си ми казала, а си знаела, че е жива.

— Половината от времето е в един санаториум за алкохолици. Нямаше да се срещне с теб, дори и ти да го искаше. Затова пък като ме зърна се хвърли към мен и взе да хленчи, че аз съм й била единствената „истинска“ дъщеря, след което повърна върху роклята ми. Беше отвратително. Грозно. Започна да крещи как татко разбил живота й, моя и твоя. Знаеш ли какво направих тогава?

— Какво? — попита с разтреперан глас Лейша.

— Отлетях обратно, изгорих всичките си дрехи, намерих си работа, започнах да уча в колеж, отслабнах с четирийсет килограма и записах Джордан на игрова терапия.

Сестрите замълчаха. Зад прозореца езерото тънеше в мрак.

— Кажи ми… — поде Лейша преди да осъзнае, че вече е изгубила нишката на мисълта си. — Разкажи ми за Джордан. Той е на пет, нали? Какво представлява?

Алиса завъртя глава и я погледна невъзмутимо.

— Той е щастливо, обикновено малко момче. Съвсем обикновено.

* * *

Камдън умря след седмица. След погребението Лейша направи опит да се срещне с майка си в Центъра за лечение на алкохолици в Брукфилд.

Сюзън Мелинг, облечена в черно, я откара до летището. Разпитваше я съвсем преднамерено, дори загрижено, за научните й изследвания и за работата в „Лоу ревю“. Лейша отговаряше едносрично, но Сюзън настояваше и й задаваше непрекъснато нови въпроси: Кога са й изпитите? Къде се е явявала на интервю за работа? Постепенно Лейша започна да излиза от вцепенението, обхванало я при вида на спускащия се в гроба ковчег. Сюзън очевидно искаше да й помогне.

— На съвестта му тежат не една и две жертви — произнесе неочаквано Лейша.

— Не и аз — отвърна Сюзън. — Само за кратко, когато зарязах работата и се захванах с неговата. Но Роджър не обича пожертвованията. И мисля, че беше прав. Не биваше да изоставям научната работа. Доста време ми беше нужно да наваксам изгубеното.

„Така постъпва той с хората“ — припомни си Лейша. Сюзън? Или Алиса? Не можеше да си спомни кой го бе казал. Умората си казваше своето. Тя се облегна на седалката и затвори очи.

Когато стигнаха летището, Сюзън отби към паркинга, спря и се обърна към нея.

— Трябва да ти кажа нещо, Лейша.

— За завещанието?

— Не — усмихна се Сюзън. — Ти не си притеснена от разпределението, нали? За теб то е логично. Но не е така. Изследователската група на БИОТЕХ е приключила с анализа на мозъка на Берни Кун.

Лейша втренчи поглед в Сюзън. Беше изненадана от чувствата, които преминаваха по лицето й — имаше задоволство, гняв и още нещо, което не можа да определи.

— Другата седмица ще го публикуват в „Ню Инглънд Джърнъл ъф Медисин“. Досега ни забраняваха да даваме каквато и да била информация, но на теб мога да кажа какво открихме. За да бъдеш готова.

— Продължавай — рече Лейша със свито сърце.

— Помниш ли, когато ти и още няколко неспящи деца пихте интерлевкин–1, за да видите какво представлява съня? Тогава май беше на шестнайсет.

— Ти откъде знаеш?

— Наблюдавахме ви далеч по-внимателно, отколкото сте предполагали. Помниш ли главоболието, което получи?

— Да.

— Та искам да поговорим за интерлевкина. Той принадлежи към една група синтетични препарати, които подсилват имунната система. Те стимулират продукцията на антитела, активността на белите кръвни клетки и другите имунозащитни елементи. При обикновените хора се наблюдава отделяне на ИЛ–1 по време на бавната фаза на съня. Това означава, че те — ние — подсилваме имунната си система докато спим. Един от въпросите, който изследователите си задаваха преди двайсет и осем години беше: дали неспящите деца, които са лишени от стимулиращото въздействие на ИЛ–1 ще боледуват по-често?

— Никога не съм боледувала — рече Лейша.

— Не съвсем. Дребна шарка и три незначителни настинки до края на четвъртата година — отвърна Сюзън. — Което не те прави по-малко здрава. Наложи се да преминем към алтернативната теория за имуностимулиране, а именно отделянето на имуноактивни елементи по време на съня съществува в противовес на една по-голяма чувствителност на тялото по време на сън или болест, вероятно свързано по някакъв начин с флуктуациите в телесната температура при REM-съня. С други думи, сънят предизвиква имунната чувствителност на която противодействат ендогенни пирогени от типа на ИЛ–1. Без сън няма да има такъв проблем. Следиш ли мисълта ми?

— Да.

— Права си. Глупав въпрос. — Сюзън отметна един кичур от челото си. Косата й бе започнала да посивява. — През тези години събрахме няколко хиляди томографски изображения на мозъци на неспящи в различен период от развитието им, плюс ЕЕГ, а така също проби от церебро-спиналната течност и всичко останало в тази насока. Но едно не можехме да направим — да надникнем в мозъците ви и да видим какво става вътре, докато не се случи нещастието с Берни Кун.

— Сюзън, говори направо. Няма какво да го усукваш.

— Ти няма да остарееш!

— Какво?

— О, ще има дребни козметични промени, например като отпускане на кожата от постоянното притегляне и други незначителни неща. Но липсата на сънни пептиди и останалите фактори въздействат върху имунната тъканно-възстановяващата система по начин, който засега не разбираме. Черният дроб на Берни бе в идеално състояние. Чудесни бели дробове, сърце, непокътната лимфна система, панкреас… Не просто здрави — в чудесно състояние! Последствия от тъканно възстановяване с размери, които съвременната наука не е в състояние да обясни. Органи, които не показват никакви следи от износване и застаряване, дори в минималната степен, допустима за един седемнайсет годишен младеж. Те просто се регенерират, отново и отново…

— Но докога? — прошепна Лейша.

— Кой, по дяволите, може да каже? Берни Кун бе твърде млад. Може да съществува някакъв механизъм, който да прекъсва регенерацията на определен етап и тогава всичко да се срине изведнъж, като проклетата картина на Дориан Грей. Но не смятам, че е така. Не вярвам естествено и този процес да продължи вечно — подобно нещо просто не е заложено в тъканите. Във всеки случай става дума за много продължителен период.

Лейша се загледа в замъглените образи зад стъклото на колата. Видя лицето на баща си между букетите с рози в ковчега. Сърцето му, лишено от способността да се регенерира, накрая бе отказало.

— Засега можем само да предполагаме как ще се развият нещата — продължи Сюзън. — Знаем, че пептидните структури, отговорни за повишеното напрежение в мозъка, свързано с желанието за сън, наподобяват участъци от бактериалната клетъчна стена. Не е изключено да съществува връзка между съня и патогенната рецептивност. И тук познанията ни куцат. Но това едва ли ще спре журналистите. Исках да те подготвя, защото скоро ще ви обявят за супермени, за хомо перфектус^[1] и за какво ли още не. За безсмъртни!

Известно време двете жени мълчаха. След това Лейша проговори:

— Възнамерявам да информирам и другите чрез мрежата. Не се безпокой — няма да изтече информация. Кевин Бейкър я създаде и никой не е в състояние да проникне вътре, ако не искаме.

— Вече си имате организация?

— Да.

Сюзън погледна часовника си.

— Време е да вървим. Ще закъснееш за полета.

— Сюзън…

— Да?

— Благодаря ти.

— За нищо — отвърна Сюзън и когато я погледна, Лейша прочете на лицето й нещо, което бе зървала и друг път — завист?

* * *

ТЪКАННО ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ. МНОГО ПРОДЪЛЖИТЕЛЕН ПЕРИОД… — отекваше в ушите на Лейша по време на полета за Бостън. Тъканно възстановяване. И може би — безсмъртие. Не, не и това, рече си тя стреснато. Само това не.

— Виждам, че се усмихвате — заговори я мъжът до нея. — Да не сте били на някой голям купон в Чикаго?

— Не, на погребение.

Мъжът изглеждаше поразен, а после отвратен. Лейша се загледа през прозореца. Далеч долу се виждаха разчертани полета, подредени като на карта. Бели пухкави облаци закриваха хоризонта, екзотични цветя озарени от вътрешна светлина.

* * *

Писмото не беше по-дебело от всяко нормално писмо, само дето всеки от тях бе получил същото.

— Може да е бомба — подхвърли нервно Ричард. Лейша погледна още веднъж адреса на получателя: ГОСПОЖИЦА ЛЕИША КАМДЪН, пишеше с едри печатни букви.

— Прилича ми на детски почерк — каза тя.

— Ами ако е преднамерено? Човек не е склонен да проявява подозрение към децата и всичко свързано с тях.

— Преднамерено? Ричард, да не си станал параноик?

Само преди седмица Сюзън бе публикувала в „Ню Инглънд Джърнъл ъф Медисин“ своята статия. В чисто научен, много предпазлив стил. Час след това всички телевизионни и мрежови програми бяха изригнали като фонтан — спекулации, гняв, страх и заплахи. Както всички неспящи, Лейша и Ричард бяха следили внимателно развоя на събитията. Сред реакциите преобладаващи бяха спекулациите: „неспящите могат да живеят векове, а това ще доведе до…“, „ако неспящите се кръстосват помежду си, семействата им ще се разраснат неудържимо…“; в по-гневен тон: „играта със законите на природата доведе до появата на същества, които само външно наподобяват хора и които ще просъществуват прекалено дълго, множейки вида си и трупайки власт и сила, каквато досега светът не е познавал…“; и накрая страх: „Броени дни остават, докато суперрасата на неспящите ни завладее…“

— Те всички се страхуват по един или друг начин — заключи накрая Керълайн Рицоло и групата постепенно изгуби интерес към събитието.

Лейша беше в последната си сесия. Всеки ден чуваше различни коментари по улиците, зад гърба си в коридорите, в учебните зали, постоянно й напомняха, че е различна, и то тук в тази институция, където би трябвало да се уважава само любовта към познанието.

Малкото градче Салт Спрингс в Тексас бе издало забрана неспящи да продават алкохол в рамките на града, основавайки се на „Декларацията за независимостта“, според която „всички хора са създадени равни“, което не можело да се каже за неспящите. Вярно, че в радиус от сто километра нямаше нито един неспящ, а и никой не бе подавал молба за подобно разрешително, но това не попречи новината да бъде подхваната от Юнайтед прес и Дейтанет нюз и да стигне след 24 часа до всяка точка на планетата. Последваха и други подобни закони. В Полюкс, Пенсилвания, на неспящите не им бе разрешено да наемат жилища, тъй като продължителното им бодърстване щяло да доведе до износване собствеността на наемодателите. В Кранстън Истейтс, Калифорния, им бе забранено да подхващат 24-часов бизнес от всякакъв характер на основа „нелоялна конкуренция“. Ирокезка област, щат Ню Йорк, издаде забрана за включване на неспящи в съдебни журита.

— Всички тези решения няма да издържат и час, ако ги обжалваме във Върховния съд — обясни Лейша. — Но като си помисля за загубата на средства, време и усилия? За какво е всичко това?

Щат Джорджия, където някои сексуални действия между възрастни все още се преследваха от закона, обяви интимния контакт между спящи и неспящи за сексуално извращение, сродно със содомията.

Кевин Бейкър бе създал програма, която преглеждаше с висока скорост мрежата и отделяше всички съобщения от подобен характер. След това ги систематизираше и категоризираше и ги предоставяше за ползване от групата. След като изчете всичко, Лейша се свърза с Кевин.

— Не можеш ли да създадеш паралелна програма, която да събира изявленията в наша защита. Така получаваме твърде изкривена картина.

— Права си — призна Кевин. — Ще се постарая.

От всичко най-силно я потискаха историите за неспящи деца — обиди в училище, нападения от съседски деца, смущение и негодувание на родители, които са искали даровито дете, но не и такова, което да ги надживее с петстотин години. Училищният съвет в Колд Ривър, Айова, гласува изключването на всички неспящи от училището, оправдавайки се, че „твърде бързото запаметяване създавало чувство за непълноценност при другите и нарушавало учебния процес“. Същевременно откри подписка за събиране на средства, за да могат изключените да се обучават от частни учители в домашни условия. Никой не дари и цент. Лейша започна да прекарва цялото си свободно време в мрежата, разговаряше с децата през нощта, когато ги оставяха на мира и се стараеше да замества липсващото обучение. Почти не й оставаше време да се готви за изпити, а юли наближаваше.

Стела Бевингтън неочаквано спря да използва своя модем. Междувременно Кевин задейства втората програма, където се систематизираха статии призоваващи за справедливо отношение към неспящите. Вече имаше няколко училищни програми, предназначени за надарени деца и неспящи, като целта им бе максимално бързо развитие на талантите им. Едва на двайсет и една, Даниел дю Черни, неспящ, бе избран за член на градския съвет в Рив Бю. Престижна фирма за медицински изследвания, „Халей хол“, даде широка гласност на постиженията в областта на клетъчната физика, постигнати от неспящия й служител Кристофър Амрен.

Дора Кралк, неспяща от Далас, отворила писмото, адресирано до нея и то избухнало, откъсвайки ръката й.

Лейша и Ричард седяха втренчени в писмата върху полираната масичка. Пликове от плътна, дебела хартия, боядисана в кафяво. Нямаше обратен адрес. Преди час Ричард позвъни на Лиз Бишъп, неспяща, студентка по криминалистика в Мичиган. Лиз предложи да пристигне със следващия самолет и да огледа писмата, но после се съгласи да им обясни по телефона как се прави това. Ричард и Лейша последваха инструкциите й, като за момента на предполагаемото дистанционно взривяване използваха мазето на къщата. Нищо не избухна. От плика изпадна лист хартия, на който пишеше:

Скъпа госпожице Камдън,

Вие бяхте твърде добра към мен, но трябва да ви напусна. Съжалявам. Имам затруднения с профсъюза, сигурно се досещате за причините. На ваше място не бих се обръщал към профсъюза за друг бодигард. Наемете си някой лично и бъдете внимателна. Отново съжалявам, но се налага да се разделим.

Брус

— Не зная дали да плача, или да се смея — каза Лейша. — Загубихме толкова време, купихме инструменти, треперехме да не избухне нещо…

— Аз поне нямам друга работа — отбеляза мрачно Ричард. Откакто бяха започнали антинеспящите вълнения, фирмата го бе освободила от поста консултант, за да не предизвиква излишни емоции у другите служещи.

Интерфейсът на груповата мрежа, с която Лейша все още поддържаше постоянна връзка, мигаше в тревожно червено. Тя включи директната връзка. Обаждаше се Тони Индивино.

— Лейша? Нуждая се от помощта ти на правист. Опитват се да ни отнемат Убежището. Моля те, ела веднага.

* * *

Мястото наподобяваше зейнали кафяви рани в подпухналата пролетна почва. Намираше се в Аледжините — невисоки, обрасли с борове, планини в южната част на щата Ню Йорк. Асфалтиран път тръгваше от най-близкия град, Конеуанго, нагоре в планината. Сградите бяха ниски, едноетажни, солидно строени и с разнообразни фасади. Мрачна и навъсена, Дженифър Шарифи посрещна Лейша и Ричард. Не беше се променила особено през шестте години, освен че косата й бе разчорлена и имаше сенки под очите.

— Тони иска да говори с вас, но първо каза да ви разведа наоколо.

— Какво се е случило? — попита Лейша.

— По-късно. Първо разгледайте Убежището. Лейша, Тони страшно държи на мнението ти и настоя да видиш всичко.

Лейша остана впечатлена от организацията, която позволяваше всички да живеят заедно, ползвайки общи блага и едновременно да имат личен живот. Имаше гимнастически салон, малка болница, детски дом, училище и ферма за интензивно отглеждане на култури.

— Не сме напълно отрязани от света. Повечето от храните ще идват отвън. Това е за всеки случай — обясни Дженифър.

Две неща предизвикаха възхищението й — великолепната Я-енергостанция и планирането на човешките ресурси. Във второто Тони бе надминал себе си. Бе успял да привлече неспящи от практически всички специалности, така че едновременно да се справят с вътрешните проблеми и с тези, които ще им поднесе светът.

Убежището бе заградено от защитен периметър, но по такъв начин, че да не пострадат нарушителите — които и да са те. На половин миля навътре от табелите имаше силово поле, захранвано с Я-енергия, предизвикващо лек електрически шок, но само от външната страна. За движещи се метални обекти съществуваше друга система за проследяване и предупреждение. Цялата площ на Убежището не надхвърляше 150 квадратни мили. „Сто и петдесет! — учуди се Лейша. — Та някои области са много по-малки.“

— Естествено нямаме готовност за въздушна атака или за отблъскване на армейски подразделения — продължаваше Дженифър. — Но и не очакваме подобни затруднения.

Лейша бе обезпокоена от плановете за засилване на отбраната.

— Ако не съумеем да се интегрираме със света… Свободната търговия означава свобода на движението.

— Само ако свободата означава свободни умове — отвърна Дженифър. — Лейша, трябва да ти кажа нещо.

— Какво? — вдигна глава Лейша, обезпокоена от промяната в тона й.

— Тони не е тук.

— А къде?

— В един затвор в Конеуанго. Прибраха го тази сутрин — за отвличането на Тими Де Марцо.

Всичко пред погледа й се разлюля.

— ФБР?

— Да.

— Как… как са узнали?

— Някакъв агент най-сетне разкрил случая. Още не са ни информирали подробно. Лейша, Тони има нужда от адвокат. Бил Тейн вече се съгласи, но Тони настоява да си ти.

— Дженифър, та аз още не съм си взела изпитите!

— Каза, че ще чака. Междувременно Бил ще изпълнява временно твоята роля. Ще се справиш ли с изпитите?

— Разбира се. Но вече си уредих работа при Морхауз, Кенеди и Андерсън в Ню Йорк… — тя млъкна. Ричард я гледаше мрачно, а Дженифър — преценяващо. — Той признава ли се за виновен.

— Да. Поради… как се казва? Извънредни обстоятелства.

Лейша кимна. Боеше се Тони да не упорства за доказване на невинност, тогава щеше да е изключително трудно. Умът й вече прехвърляше всичко, което може да й потрябва — закони, сходни съдебни случаи, прецеденти… Биха могли да използват Клемънс срещу Вой…

— Бил е в затвора. Ще ме закараш ли там? — попита Дженифър и въпросът й прозвуча като предизвикателство.

— Да — кимна Лейша.

Но когато стигнаха затвора в Конеуанго, не им позволиха да се видят с Тони. Обясниха им, че Лейша все още нямала адвокатски права, а що се отнася до Уилям Тейн, той можел да се вижда колкото си иска с Тони. Ричард и Лейша откараха взетата под наем кола до летището, където имаха полет до Бостън. По пътя Ричард й съобщи, че ще се разделят. Възнамерявал да се премести в Убежището, за да помогне с изграждането и планирането.

* * *

Седмица по-късно й позвъни Сюзън Мелинг за една статия в „Таймз“. Беше първият положителен знак след дълги месеци на студено мълчание. Статията беше чудесен анализ на всички слабости, от които Америка не бе успяла да се отърве през вековете — дискриминацията към инакомислещите, и най-вече, към новото поколение неспящи, които, според автора, можели да им донесат само полза и просперитет. Беше чудесно написана, със спокоен, но завладяващ тон и Лейша я хареса.

Същия ден й си обади Стюарт.

— Слушай — започна той припряно, — звъня ти във връзка с предложението за работа от Морхауз, Кенеди и Андерсън в Ню Йорк.

— Ти пък откъде знаеш за него? А и още не съм си взела изпитите.

— Клюки от мъжката тоалетна. А за изпитите, не съм се съмнявал никога. Няма значение, говори се — не ме питай, не знам — че най-вероятно ще ти откажат мястото. Двама от най-важните — Морхауз и Браун, са го решили. „Излишна публичност за една респектабилна фирма и прочие“. Знаеш какви ги дрънкат в подобни случаи. Карлайл и Кенеди са изцяло на твоя страна. Както и да е, исках да знаеш, че ситуацията засега е патова, но малко неща могат да натежат в твоя полза. Поне имаш представа на кого можеш да разчиташ.

— Благодаря ти — въздъхна Лейша. — Всъщност, Стю, защо си толкова загрижен дали ще получа мястото, или не? Какво значение има това за теб?

Настъпи гробна тишина. След известна пауза Стюарт произнесе съвсем тихо:

— Лейша, ние не сме негодници и справедливостта все още не е празна дума за нас.

Нещо просветна в нея, като зарево от наближаващ изгрев.

— Искам да знаеш още нещо. Чухме за проблемите ви с Убежището и тук всички сме на ваша страна.

— Аз нямам нищо общо с Убежището, Стю.

— Така ли? Е, говорех в множествено число.

— Благодаря ти. Ти как се справяш?

— Чудесно. Вече съм татко.

— Наистина? Момче или момиче?

— Момиче. Красива малка кучка на име Джъстин, която ме кара да пощурявам. Кога ще наминеш да те запозная с жена ми?

— Много бих искала — въздъхна Лейша.

Останалата част от нощта прекара над учебниците. Но не беше потисната. Това, което я изпълваше постепенно, бе радост. Всичко ще бъде наред — договорът между нея и обществото — обществото на Кензо Ягаи и на Роджър Камдън. Ще има несъгласни, ще има омраза. Изведнъж си спомни за Тони и неговите просяци в Испания, разгневени на силните, задето не са като тях. Да. И това ще се промени. Вярваше, че ще стане.