Нанси Крес
Безсмъртни в Испания (4)

4

— Искам да се срещна с останалите — настояваше Лейша. — Защо толкова дълго сте го крили от мен?

— Нищо не сме крили — отвърна Камдън. — Да не ти казваме, не означава, че крием. Както виждаш, сама го научи.

Лейша го погледна. Беше на петнайсет, последна година в солейското училище.

— А ти защо не ми каза?

— Защо да ти казвам?

— Не знам — въздъхна Лейша. — Всичко друго ми казваше.

— Ти беше напълно свободна да питаш за останалото.

Лейша се замисли и веднага откри противоречието.

— Не съм те молила за нищо от онова, което си ми давал — защото не знаех какво да искам. Смятах, че като възрастен, ти си в правото да решаваш. Но защо нито веднъж не ми предложи да се срещна с другите неспящи мутанти…

— Не използвай тази дума — прекъсна я остро Камдън.

— … или си го смятал за маловажно по отношение на развитието ми, или има някаква друга причина да не се срещам с тях.

— Грешиш. Има и трета възможност. Смятам, че за развитието ти е важно да се срещнеш с тях, но исках това да стане по твой избор и след твое решение — свободно и необвързано.

— Добре. Искам го! Но първо ми кажи, колко неспящи има, освен мен, кои са те и къде се намират?

— Щом използваш термина „неспящи“, значи си чела някъде по този въпрос. Може би дори знаеш, че броят им в Щатите е 1082, но има неколкократно повече отвъд океана, главно в развитите страни. Тук, в Чикаго, са 79 — повечето са малки деца. Едва 19 са около твоята възраст.

Лейша не отрече, че е чела за това. Камдън се наведе напред и примижа късогледо. Беше остарял, имаше едри сиви кичури в косите си. Според „Уолстрийт джърнал“ той беше един от стоте най-богати хора в Америка, но същевременно го обвиняваше, че избягвал обществените контакти, филантропските прояви и любопитството на медиите. За срещи използваше собствения си самолет, че най-често посещаваше Икономическия институт „Ягаи“, чийто почетен председател бе самият той.

Лейша се изтегна във фотьойла, опъна дългите си крака и зарови пръсти в косата си.

— Амиии, тогава искам да се срещна с Ричард Келер.

Келер живееше в Чикаго и беше на седемнайсет.

— Защо ме питаш? Иди и се срещни.

Стори й се, че долови раздразнение в гласа му. Може би защото я бе учил първо да преценява, а после да действа. И двете бяха еднакво важни. Тя се засмя.

— Знаеш ли, татко… започваш да ставаш предсказуем.

Камдън се присъедини към смеха й. Докато се гледаха развеселени, влезе Сюзън.

— Още ненапълно — рече тя, дочула последната реплика. — Роджър, какво става със срещата в четвъртък в Буенос Айрес? Отложена ли е, или не? — след като не получи отговор, тя неочаквано тропна с крак и повтори с писклив глас: — Роджър! На теб говоря!

Лейша отмести поглед. Преди две години Сюзън напусна института за генетични проучвания, за да поеме изцяло домакинството в къщата — дотогава бе опитвала безуспешно да съчетава и двете. Ала откакто изостави БИОТЕХ, тя се промени до неузнаваемост. Караше се с градинаря и икономката и искаше да изпълняват безпрекословно всичко, което тя нареди. Гласът й стана по-строг. Дори косата й се промени, потъмня и увисна.

— Остава — отвърна Роджър.

— Е, благодаря, че поне ми отговори. Аз ще присъствам ли?

— Ако желаеш.

— Желая.

Сюзън излезе. Лейша стана и се протегна, като се надигна на пръсти. Гърдите й, които напоследък бяха пораснали значително, щръкнаха предизвикателно. От прозореца проникваше приятна слънчева светлина. Завъртя се и видя, че баща й я разглежда с неразгадаемо изражение.

— Лейша…?

— Какво?

— Можеш да се срещнеш с Келер. Но внимавай.

— За какво?

Но Камдън не отговори.

* * *

Гласът от телефона не звучеше особено общително.

— Лейша Камдън? Знам коя си. Четвъртък, в три часа. Добре?

Най-обикновена къща, трийсетгодишна, в колониален стил. Намираше се на една странична уличка в предградията, по която се надпреварваха малки деца с велосипеди. Почти никой от съседните покриви нямаше повече от една Я-енергоклетка. Но тополите в двора бяха много красиви.

— Влизай — покани я Келер.

На ръст бе почти колкото нея, набит и с лице, покрито с младежки пъпки. Имаше гъста черна коса, ниско чело и рунтави черни вежди. Преди да затвори вратата, той огледа спрялата отвън лимузина, паркирана до едно раздрънкано ръждясало колело, и шофьора в нея.

— Не ми дават да карам — обясни тя. — Още съм на петнайсет.

— Лесно ще се научиш. Всъщност какво те води насам?

Лейша хареса прямотата му.

— Да се срещна с един неспящ — като мен.

— Че досега не си ли? С никой от нас?

— Искаш да кажеш, че се познавате? — Това беше неочаквано за нея.

— Да отидем в мойта стаята, Лейша.

Последва го към задната част на къщата. Изглежда, бяха сами. Стаята му беше просторна, с големи прозорци, няколко компютъра и лавици с какво ли не. Тя спря до един от компютрите и се вгледа в екрана.

— Ей, какво е това? Да не работиш върху уравнението на Бош?

— Само върху едно негово приложение.

— Кое?

— Модел на рибни миграции.

Лейша се засмя.

— Ами да, ще свърши работа. Никога не ми е хрумвало.

Ричард, изглежда не знаеше как да възприеме усмивката й. Втренчи поглед в стената, сетне в брадичката й.

— Интересуваш ли се от тези неща? От екология?

— Всъщност не. Само в най-общи линии. Смятам да следвам социология в Харвард. Е, в училище имахме уроци по екология.

Ричард най-сетне отлепи очи от лицето й.

— Настанявай се където искаш.

Лейша седна и огледа плакатите по стените. Вниманието й привлече един от тях — зелени и сини извивки, подобно на океански течения.

— Този най-много ми харесва. Ти ли си го правил?

Той продължаваше да я разглежда мълчаливо.

— Защо ме гледаш така? Какво толкова видя в мен? Хайде, кажи!

— Надменна. С чувство за превъзходство. Повърхностна, въпреки високата си интелигентност.

Заболя я много повече, отколкото очакваше.

— Освен това си една от двете неспящи, дето не могат да си преброят парите. Ти и Дженифър Шарифи. Това поне сигурно го знаеш.

— Не. Не го знаех. Никога не съм се интересувала.

Келер се настани на фотьойла до нея и протегна хилавите си крака, но изглеждаше напрегнат.

— Като се замислиш, в това има логика. Богатите не се претрепват да променят генетично отрочетата си, просто защото са уверени, че и така ще превъзхождат останалите. По техните стандарти. Бедните пък не могат да си го позволят. Ето защо повечето неспящи произхождаме от средната класа — горно-средната класа. Деца на професори, учени, — хора, които ценят ума и времето.

— Баща ми също цени ума и времето — възрази тя. — Той е най-големият поддръжник на Кензо Ягаи.

— О, Лейша, да не мислиш, че не го знам? Фукаш ли се, или какво?

— Разговарям с теб — произнесе натъртено тя. Въпреки това в гласа й пролича болка.

— Извинявай — промърмори Ричард. Той скочи от фотьойла, наведе се нервно над екрана, после се обърна. — Наистина съжалявам. Но не разбирам какво търсиш тук?

— Защото съм… самотна — отвърна тя и се изненада от казаното. — Така е, наистина съм самотна. Имам приятели, татко и Алиса. Но никой не ме разбира… напълно. Не зная как да го кажа.

Ричард се усмихна и това промени до неузнаваемост лицето му. Сякаш отвътре бликна скрита светлина.

— Разбирам те. О, как те разбирам! А какво правиш, когато някой от тях изтърси: „Да знаете снощи какво сънувах“?

— Уф! Това не е нищо. Да можеш да ги видиш само, когато им кажа: „Ще се поровя из библиотеката нощем“. Споглеждат се, сякаш си казват: „Значи ще го прави, докато спим“.

— Ами в училище! Поиграем баскетбол, вечеряме и тъкмо когато им предложиш да се разходите край езерото, започват да се оплакват, че са изморени и трябвало да си лягат.

— И това е нищо — не се предаваше Лейша, поразпалена от надпреварата. — Най мразя, когато гледам някой филм, харесам нещо и започна да ръкопляскам или да изразявам одобрението си, Сюзън да каже: „Лейша, да не мислиш, че си първата, която може да го оцени?“

— Коя е Сюзън? — попита Ричард.

Играта свърши.

— Втората ми майка — въздъхна Лейша и сведе глава. Но Ричард стоеше до нея и се усмихваше с такова безгранично разбиране в очите, че тя не се сдържа, вдигна ръце и обгърна шията му. Чак тогава изхлипа — Лейша, която никога не плачеше.

— Ей — рече той. — Ей, ей.

— Много умна забележка — закиска се тя през сълзи.

— Хайде, не плачи. Искаш ли да ти покажа кривите за миграция на рибите?

— Не — отвърна Лейша, но той не я пускаше, сякаш за да подчертае, че тъкмо там й е мястото.

Макар да беше среднощ, Камдън я очакваше. В стаята се стелеше гъст дим от цигари.

— Добре ли прекара, Лейша? — попита той през мъглата.

— Да.

— Радвам се. — Той се надигна, угаси цигарата в пепелника и заизкачва стълбите. Вървеше бавно, вдървено — отскоро беше на седемдесет.

Отиваше да си легне.

* * *

Близо година бяха неразделни: плуваха, танцуваха, посещаваха изложби, библиотеки. Ричард я запозна с другите — група от дванайсет деца, на възраст между четиринайсет и деветнайсет, всичките интелигентни и любознателни. Неспящи.

Лейша попиваше всичко.

Родителите на Тони Индивино, също като нейните, бяха разведени. Но четиринайсетгодишният Тони живееше с майка си, която никога не бе искала неспящо дете, докато баща му — истинският виновник за модификацията — се радваше на червена спортна кола и млада любовница в Париж, където проектираше ергономични кресла. Майка му бе забранила на Тони да казва пред когото и да било, че е неспящ. „Ще те сметнат за чудовище“ — го бе предупредила тя, избягвайки да среща погледа му. Единствения път, когато Тони бе нарушил тази забрана и бе признал пред един приятел, тя го натупа хубавичко. След това напуснаха квартала.

Джини Картър, дългокрака и стройна почти като Лейша, тренираше фигурно пързаляне и се готвеше усилено за Олимпиадата. Тренираше по дванайсет часа, а през другото време ходеше на училище и си готвеше уроците. Засега журналистите не я бяха надушили. Джини се безпокоеше, че ако узнаят, могат по някакъв начин да й попречат да участва.

Джек Белингъм, също като Лейша, щеше да постъпва наесен в колеж. За разлика от нея обаче, вече бе започнал своята кариера. Като бъдещ финансист, бе участвал в няколко рисковани начинания. Благодарение на точните си предсказания бе вложил успешно шестстотинте долара, спечелени от лятната работа. След първата операция те се увеличиха на 3000, а след втората — далеч по-благоприятна инвестиция — в солидната сума от 10 000 долара. Джек беше на петнайсет, твърде млад според закона да участва в борсови операции и сделките бяха извършени на името на Кевин Бейкър, най-възрастният от групата неспящи, който живееше в Остин. Джек призна на Лейша:

— Почти щях да загазя, когато два пъти подред ударих 84 процента чиста печалба и финансовите наблюдатели взеха да ме надушват. Не им се сърдя, това им е работата, дори когато става дума за дребни суми. Не ги е страх за парите, а за тенденцията. Как мислиш, ако знаеха, че Кевин е неспящ, дали щяха да обявят операциите за невалидни?

— Май ти се привиждат духове — отвърна Лейша.

— Ни най-малко, Лейша — възрази Джини. — Ти нищо не знаеш.

— Защо — заради баща ми и неговите пари ли?

— Точно така — кимна Джини. Останалите следяха разговора, но без излишни емоции. Просто като размяна на сведения. — Слушала съм го как говори. Божичко, той е ягаист, нали? Какво пък. Това си е негова работа. Но светът не е устроен така. Те ни мразят, разбираш ли?

— Чак пък да ни мразят — възрази Керъл. — Това май е прекалено.

— Е, добре де — въздъхна Джини. — Но те са различни от нас. Ние сме по-добрите и това ги дразни.

— Струва ми се напълно естествено — каза Тони. — Също както ние се възхищаваме на нещо, което е по-съвършено. Нима някой от нас се дразни от Кензо Ягаи, защото е гений? Или от Нелсън Уейд, физика? Ами Катерина Радуски?

— Не се дразним, тъй като ние сме по-добрите — рече Ричард. — Толкова по въпроса.

— Трябва да си създадем наше общество — предложи Тони. — Защо да позволяваме някакви правила да ограничават възможностите ни честно да се изявяваме в живота? Защо трябва Джини да се крие, защо Джек инвестира под чуждо име? Само защото са неспящи! Но нали и сред тях има хора е различни възможности. Едни са по-умни, други — по-настоятелни. Ние пък притежаваме по-добра концентрация, биохимична стабилност и разполагаме с повече време. Всички не могат да бъдат еднакви.

— Джек, бъди искрен, все още никой от нас не е бил лишаван от онова, което е постигнал.

— Но ще бъде.

— Чакайте — вдигна ръка Лейша. Разговорът я бе разтревожил. — Съгласна съм, че в много отношения сме по-съвършени. Тони, след като намекваш за „Декларацията за независимостта“, не забравяй, че там никой не казва: хората са равни по способности. Говори се за право и власт, което означава, че всички са равни пред закона. Нито могат да ни ограничават, нито да ни разрешават повече, отколкото на останалите. А и каква по-честна размяна от тази, основаваща се на взаимноизгодния договор.

— Думи на истински ягаист — каза Ричард и й стисна ръката.

— Омръзнаха ми тия интелектуални разговори — въздъхна Керъл. — Говорим си едно и също. Намираме се на плажа, за бога. Кой ще плува с мен?

— Аз — скочи Джини. — Хайде, Джек.

Всички станаха, като се отърсваха от пясъка. Ричард подаде ръка на Лейша. Но преди да се затичат към водата, Тони постави ръка на рамото й.

— Лейша, ще те попитам нещо — като храна за размисъл. Не ми отговаряй, ако не искаш. Ако постигнем повече от другите и ако търгуваме с тях на взаимноизгодна основа, без да правим разделение на силни и слаби — какъв тогава ще е дългът ни пред онези, които са толкова слаби, че нямат нищо, което ни предложат в замяна? Вече се съгласихме, че ни предстои да дадем повече, отколкото ще получим, но трябва ли да го правим и тогава, когато няма да вземем нищо? Трябва ли да се грижим за техните сакати и недъгави, за болните, глупавите и мързеливите, лишавайки се от продукта на собствените си усилия?

— Те длъжни ли са да го правят? — попита Лейша.

— Кензо Ягаи би казал, че не. А той е спящ.

— Той би казал друго — че и те ще спечелят, макар и не директно, в едно съглашение с трета страна. Не забравяй, тъкмо благодарение на неговата Я-енергия целият свят е по-добре нахранен и по-сигурен.

— Хайде, стига! — извика Джини. — Лейша, идвай, че ще ме удавят! Помощ!

Лейша се засмя.

Изтича при групата и миг преди да се гмурне, зърна израза на лицата на Ричарди на Тони. Първият открито я желаеше, вторият изглеждаше ядосан. На нея? Защо? Какво е направила, освен да спори за нещо, в което вярва?

Когато отново изплува, Тони си беше отишъл.

* * *

Среднощ.

— Добре — рече Керъл. — Кой ще е пръв?

Шестимата тийнейджъри се спогледаха. Поставена в средата на малката поляна сред къпинака, Я-лампата озаряваше само лицата и босите им крака. Зад тъмните сенки на храстите дърветата в двора на Роджър Камдън се издигаха като стена и скриваха най-близките сгради. Беше нетърпимо горещо, но въпреки това всички единодушно отхвърлиха идеята за климатизиращо Я-поле. Искаха да е като завръщане към примитивното — мъчително и опасно.

Шест чифта очи се впиха в чашата, която Керъл държеше.

— Хайде — подкани ги тя. — Кой пръв ще пие? Да знаете какви усилия ми костваше да го доставя.

— Как го намери? — попита Ричард — единствен в групата, освен Тони, от не толкова заможно семейство. — В течна форма, за пиене…

— Дженифър го направи — поясни Керъл и пет чифта очи се втренчиха в Дженифър Шарифи. Още не бяха свикнали с нея, макар да я познаваха от две седмици — откакто дойде на гости у Керъл. Тя беше дъщеря на прочута холивудска кинозвезда и арабски принц, който някога бе мечтал да основе династия от неспящи. Сега кинозвездата бе станала застаряваща наркоманка, а принцът, който навреме бе изтеглил парите си от петролния бизнес, за да ги вложи в идеята на Кензо Ягаи, бе мъртъв. Дженифър Шарифи бе по-богата, отколкото щеше да бъде Лейша, дори когато получи наследство си, но отсега проявяваше странни вкусове и интереси. Чашата, която Керъл държеше, съдържаше интерлевкин–1 — мощен катализатор на имунната система и едно от многото вещества, които като странична реакция предизвикваха бързонастъпващ и дълбок сън.

Лейша не откъсваше очи от чашата. В слабините й се надигаше странно, топло усещане, различно от онова, което изпитваше, когато се любеха с Ричард. Видя, че Дженифър я гледа и се изчерви.

Дженифър я безпокоеше. Никога досега Лейша не беше виждала неспяща, която не се смее, говори малко и произнася всяка дума с отчетливо безразличие. Започваше да се пита кое е онова, което Дженифър не казва. Странно, но й беше чужда във всичко, за разлика от момчетата, които бяха привлечени от дългата й черна коса, стройното тяло и примамливите й форми.

— Дай ми я! — каза Тони.

Керъл му подаде чашата.

— Помни, само една глътка.

Тони вдигна чашата, спря и ги изгледа над ръба й. Очите му пламтяха като въгленчета. После отпи.

Керъл дръпна чашата от ръката му. Всички погледи бяха насочени към Тони. След минута той лежеше на каменистата почва, след две — затвори очи и потъна в дълбок сън.

И друг път бяха виждали заспали — родителите си, приятели, дошли на гости, непознати по пейките. Но това беше Тони. Спогледаха се с безпокойство, но никой не смееше да заговори. Лейша отново почувства меката топлина в слабините си. Избягваше да среща погледа на Дженифър.

Когато дойде нейния ред тя отпи бавно и после подаде чашата на Ричард. Главата й внезапно натежа, сякаш беше натъпкана с влажни парцали. Дърветата отвъд къпинака взеха да се мержелеят. Замъгли се и светлината от портативната лампа. Вече не беше ярка и чиста, а насечена и в нея сякаш плуваха едри мехури. Сетне мракът започна да се спуска, отнемайки й всичко, отнемайки разума й. „Татко!“ — опита се да извика тя, да се вкопчи в него, но мракът я отнесе.

Всички се събудиха с главоболие. Влачеха се из озарената от първите лъчи на слънцето гора, а всяка крачка беше непоносимо мъчение. Лейша гледаше да е по-далеч от Ричард.

Само Дженифър намери сили да каже.

— Ето че вече знаем — произнесе тя, а в гласа й се долавяше странно задоволство.

Трябваше да мине цял ден, преди пулсиращата болка в слепоочията, гаденето и спазмите в стомаха да изчезнат. Остана си в стаята, насаме с отвратителните усещания и въпреки горещината цялото й тяло трепереше.

* * *

— Искам утре да дойдеш с мен — най-малко за десети път повтори Лейша. — И двете заминаваме след няколко дни за колежите, това е последната ни възможност. Наистина държа да се запознаеш с Ричард.

Алиса лежеше по корем на леглото. Кестенявата й коса беше разрошена, носеше скъп копринен гащеризон с навити до коленете крачоли.

— Защо? Какво ти пука дали ще се запозная с твоя Ричард?

— Защото си ми сестра. — Не каза „близначка“, избягваше тази дума за да не ядосва Алиса.

— Не искам… — но се сепна, когато видя изражението на Лейша. — Извинявай, не исках да бъда груба. Но, повярвай ми, нямам никакво желание.

— Няма да са всички. Само Ричард. Моля те само за един час, обещавам ти. После ще си събереш багажа.

— Няма да заминавам никъде.

Лейша я погледна ококорено.

— Бременна съм — добави Алиса.

Лейша се отпусна на леглото. Алиса се претърколи по гръб, отметна кичур от очите си и се засмя.

— Защо се учудваш? Нали мислеше, че може да стане с теб и твоят Ричард. Не, Лейша, ти не си от тези. Знаеш кога може и трябва да стане всяко нещо. Не и ти.

— Чакай, чакай. И двете носим спирали и…

— Аз я свалих.

— Искала си да забременееш?

— Стопли ли най-сетне? Да знаеш, че татко не може да направи нищо. Освен, разбира се, ако ми отреже издръжката, но мисля, че не е чак толкова дребнав. — Тя се засмя. — Макар да става дума за мен.

— Но… защо? Само за да го ядосаш?

— Не. Защото искам да си имам някой, когото да обичам. Нещо мое. И което няма да има нищо общо е тази къща.

Лейша си спомни колко щастливи бяха като деца.

— Нима ти е било толкова лошо тук?

— Лейша, малкото ми глупаче. Не познавам друг, който да е толкова умен и същевременно глупав. Излез от стаята ми. Излизай!

— Но Алиса… миличка…

— Вън! — изкрещя Алиса. — Отивай в Харвард! Иди и преуспявай! Само се махай по-скоро!

Лейша скочи като ужилена.

— С удоволствие! Ти си толкова безразсъдна. Не умееш да планираш, да гледаш напред, о, Алиса… моля те! — Вече не й се сърдеше, гледаше я с насълзени очи. Алиса скочи и се хвърли в прегръдките й.

— Ти си глупачето… — повтаряше тя. — Ти, ти.

— Ще ти помогна, Алиса — подсмърчайки каза Лейша. — Дори ако тате не иска, аз ще ти помогна.

Алиса неочаквано я отблъсна.

— Не ти ща помощта.

Тя стана, обърна се и изрита ядно един от саковете с дрехи. Но когато продължи, гласът й бе омекнал.

— И гледай да си прекараш добре в Харвард.