Нанси Крес
Безсмъртни в Испания (14)

14

Сутринта на своя шейсет и седми рожден ден Лейша Камдън седеше в креслото в апартамента си в Ню Мексико.

Погледна краката си — бяха стройни, с изпъната кожа, без намек за подкожна тлъстина. Стана й смешно. Божичко, на тези години да си разглежда краката! И кога бе започнала да обръща внимание на тези неща? А може би търсеше следи от остаряване? In memoriam bipedalis.^[1] Не, сигурно е много уморена. И все пак, не е ли смешно? Сякаш е на шестнайсет и сега открива света.

— Какво толкова смешно има? — попита Стела от вратата. — Хайде, репортерът вече те очаква в гостната.

— Дошъл ли е?

— Да, подранил е май. Представи си само заглавието във вестника: „Когато те са на триста, нас отдавна няма да ни има“, или нещо такова. Побързай.

— Кажи му, че идвам. Поднеси му кафе. Дай ми малко време, искам да видя как е Алиса.

Стела изсумтя недоволно и излезе. Алиса току-що се бе събудила. Седеше на крайчеца на леглото и сестрата изхлузваше нощницата през главата й.

— Лейша — произнесе тя прегракнало. — Честит рожден ден.

— Исках да те изпреваря.

— Жалко. Шейсет и седем години!

— Да — кимна Лейша и двете жени се изгледаха. Лейша — стройна, облечена с елегантни панталони и пуловер и сестра й — подпряла се немощно на съсухрената си, жилеста ръка.

— Честит рожден ден, Алиса.

Лейша се наведе, целуна я по челото и забърза към гостната, където я очакваше репортерът.

Остана изненадана от вида му — беше млад, почти на шестнайсет, издокаран в последна тийнейджърска мода — издути като балон бермуди и полупрозрачна найлонова блуза с червени, сини и зелени пискюли. Седеше надуто във фотьойла, докато Ерик и Сет танцуваха около него и свиреха доста фалшиво с дървените си свирки. Лейша помоли пра племенниците си да излязат. Сет й отвърна с усмивка, но Ерик се намръщи и дори й хлопна вратата.

— За коя новинарска мрежа казахте, че работите, господин… Каваноу?

— Всъщност… за училищната — отвърна момчето и се изчерви. — Не казах на вашата… секретарка, защото инак нямаше да ми определи час.

— Че защо не? Това няма значение. Да започваме, а?

Беше по-делови, отколкото можеше да се предположи. Личеше си, че за първи път разговаря с неспящ. По лицето му се четяха любопитство и нервност, но всичко в рамките на добрия тон. Нито капчица завист или стаени мисли.

— Мама ми каза, че в началото било различно. Всички ви мразели. Най-вече пролите и дори някои от нашите — от лайфаджиите. Вярно ли е?

— А ти мразиш ли ни?

Въпросът го завари неподготвен.

— Ами… защо ми е да ви мразя? Искам да кажа, пролите вършат черната работа, а вие, неспящите, сте нещо като свръхпроли. Ние пък, лайфаджиите, само се наслаждаваме на резултатите. Живеем си живота. Да ви кажа правичката, би трябвало нас да ни мразят.

— Има ли проли във вашето училище?

— Не-е. Те си имат техни училища.

Той погледна Лейша, изненадан, че не е запозната с толкова прости неща. И то във време, когато и първолаците знаеха, че обществото им е разделено на три слоя. „Лайфаджиите“, близо осемдесет процента от населението, бяха като някогашните, отдавна изчезнали аристократи — щастливи в своята осигуреност и лишени от потребността да работят. Над тях — или отдолу — в зависимост от гледната точка — бяха пролите, генетично усъвършенствани спящи, които движеха икономиката и политическата машина. Всъщност пролите само управляваха, а истинската работа се вършеше от роботи. И накрая неспящите, почти невидими за обществото зад непроницаемите стени на своето Убежище, които бяха досадна подробност за лайфаджиите и стаен враг за пролите. Всичко това благодарение на изобилието от евтина Я-енергия, захранваща автоматизираните заводи и фабрики. Една чисто американска система, съчетаваща умело демокрация с материализъм, посредственост с ентусиазъм, власт с илюзия за управление отдолу.

— Кажете ми, господин Каваноу, какво правите вие и приятелите ви по цял ден?

— Да правим? — той изглеждаше шокиран.

— Ами да. Днес, например. Като приключите с интервюто, какво ще правите?

— Ами… ще прескоча до училище да оставя записа. Предполагам, че учителят ще го вкара в училищната мрежа. Ако пожелае.

— Той лайфаджия ли е или прол?

— Лайфаджия, разбира се… После може да се потренирам да чета, докато затворят училището. Знаете ли, почти мога да чета. Не съм много добър, а и какъв е смисълът да се учиш на едно толкова безполезно нещо. Но мама ме кара… След това ще има състезание със скутери. Уговорили сме се да идем с едни приятели…

— А кой плаща за провеждането на състезанието?

— Кати Милър. От организационния комитет. Тя е прол — довърши с нескрито презрение той.

— Естествено.

— Довечера ще има купон у едно момче от нашия клас. Ако искам, мога да ида и на виртуална холовизия, казват, че премиерата била жестока!

— Как се казва?

— „Тамара от марсианските морета“. Вие няма ли да я гледате?

— Може и да погледам. — Тамара, морета, глупости. Мойра, една от дъщерите на Алиса, бе емигрирала на Марс. — Всъщност знаете ли, че на Марс няма морета?

— Ами? — учуди се той. — Все едно, а като свърши купонът ще заведа някъде мацето си да го чукам. Сетне ще ида да видя старците — те ще са на танци. Госпожице Камдън, защо се смеете?

— А, нищо. Сетих се, че някогашните аристократи едва ли са имали толкова натоварени програми.

— Е, аз съм лайфаджия — заяви гордо момчето. — Ей, чакайте, нали трябваше да задавам въпросите. Та, за тая ваша фондация… как се казваше? Какво прави тя?

— Пита просяците защо са такива и осигурява средства за онези тях, които не желаят да бъдат.

Момчето я погледна объркано.

— Ако вие, например, поискате да станете прол, моята фондация ви намира ново училище и всичко, което е необходимо за промяната.

— Че защо ми е да го правя?

— Да, наистина? Но някои хора го правят.

— Не и някой, който познавам — заяви решително момчето. — Още един въпрос. Защо създадохте тази фондация?

— Защото — отвърна замислено Лейша, сякаш отговаряше на друг, — силните го дължат на просяците. Защото обществото е по-скоро предположение, отколкото резултат и само като даваме на непродуктивните равна част от достъпа до красотата, ще изпълним дълга си пред просяците в Испания.

Момчето, естествено, не разбра нито дума. Не я попита, не поиска разяснения, от каквито не се нуждаеше. Изправи се и й кимна.

— Е, май това е всичко. Учителят рече, че четири въпроса са предостатъчно. Благодаря ви, госпожице Камдън.

— И аз ви благодаря — тя се надигна, пресегна се и го хвана на ръката. — Задето ми отговорихте на въпросите. Ще ми отговорите ли на още един?

— Що не?

— Ако учителят пусне интервюто по мрежата, всички ли ще го гледат?

Той отмести поглед, очевидно не искаше да я обиди.

— Всъщност някой от вас гледа ли я тази училищна мрежа? Която и да било новинарска мрежа?

— Но, разбира се! Ето, моите родители например! Инак откъде ще знаят кои проли ще гласуват за нас?

— Аха — кимна Лейша. — Американската Конституция в действие.

— Догодина е триста годишнината — продължи важно момчето, но това изчерпа знанията му. — Аз да си вървя, значи.

* * *

Високо в орбита над Тихия океан, Съветът на Убежището избухна в спонтанни аплодисменти.

Четиринайсет мъже и жени седяха около полирана метална маса с форма на стилизирана двойна спирала в купола на Съвета. Пластостъклен прозорец, монтиран половин метър над пода, обхождаше купола, като на равни интервали се пресичаше от метални подпорни обръчи. Самият купол бе разположен в максимална близост до единия край на цилиндричната орбитална станция и поради това гледката от заседателната зала периодично се променяше. На „север“ се простираха земеделските площи, покрити с вълни от други прозрачни куполи, оформящи гънката на хоризонта, който чезнеше в замъгления небосвод. На „юг“ бе космосът, необятен зад относително тънкия слой въздух, отделящ купола на Съвета от орбиталния цилиндър. На „север“ беше топъл и слънчев „ден“ и слънчевите лъчи заливаха орбиталната станция през издължените, прозрачни прозорци на секциите, на „юг“ цареше безкрайна нощ, изпълнена тук-там с трепкащи звезди и една потискащо грамадна Земя. Неравните извивки на заседателната маса и завинтените за пода кресла напомняха, че присъстващите осем съветника висят под звездите с крака, обърнати към слънцето.

Дженифър Шарифи, несменяем президент на Съвета, седеше с лице на север, където беше слънцето.

Тя заговори, с блещукащо в очите й задоволство:

— Съдейки по компютърно томографските мозъчни изследвания, биохимичните анализи, спиналните картографски проучвания, и разбира се, ДНК-разчитанията, успехът е недвусмислен. Настоявам да се изкаже служебна благодарност на д-р Толивери и д-р Клемент. А също така на Рики и Хермион. — Тя награди с топла усмивка сина си и жена му.

— Не може ли да видим бебето? — попита нетърпеливо съветник Виктор Лин. — Естествено, като спазваме всички хигиенни изисквания.

— Разбира се — кимна съветничката Луси Еймз и се изчерви. Беше само на двайсет и една, родена на станцията и малко се притесняваше.

— Може — притече й се на помощ Дженифър. — Но първо искам да ви припомня какво всъщност сме постигнали. Става въпрос за нов етап на генетични изменения, преодоляващи немалко задръжки, с които сме привикнали. Ако искаме да запазим преднината пред спящите от Земята, длъжни сме да проучваме всички възможни способи за осигуряване на надмощие. За съжаление, нерядко това изисква да се плаща определена, макар и малка цена.

Речта й върна всички към реалността. Осемте съветника — подбрани на лотариен принцип, — които, за разлика от Шарифи, не контролираха 51 процента от финансите на Убежището и следователно също толкова от гласове на Съвета, се спогледаха. Шестимата постоянни консули — Дженифър, Рики, Хермион, Найла, съпругът й Ларс Джонсън и мъжът на Дженифър — Уил Сандалейрос — продължаваха да се усмихват лъчезарно. Всъщност, с изключение на Хермион.

— Донесете бебето — нареди й Дженифър. Хермион излезе. Никой не проговори, докато не се появи отново с вързоп в ръце.

— Това — обяви Дженифър — е Миранда Серена Шарифи. Нашето бъдеще.

Хермион положи бебето върху заседателната маса и разви жълтото покривало. Миранда бе на десет седмици. Имаше бледа кожа, без характерната розовина, а косата й беше гъста и черна. Тя огледа заседателната зала с блеснали черни очи, които й изпъкваха в орбитите и се стрелкаха неспирно, неспособни да останат на място. Дребното, силно телце постоянно се гърчеше. Мъничките юмруци се разтваряха и свиваха толкова бързо, че беше невъзможно да се преброят пръстите. Бебето излъчваше огромна жизненост и прекомерно напрежение.

Еймз притисна устата си с ръка.

— На пръв поглед — заговори Дженифър с преднамерено спокоен глас, — ще ви се стори, че Миранда страда от заболяване на нервната система или е със симптоми на амфетаминово предозиране. Но случаят е съвсем различен. Мозъкът й функционира със скорост три, до четири пъти по-висока от нашите. Тя притежава завидни запаметяващи способности и също възхитителна способност за концентрация. Цената, която — както сами виждате, трябва да плати, се изразява в засягане на двигателния контрол. Генните заложби на Мири включват висок интелект, но именно промените в нервната система ще й позволят да използва своите способности по начин, който все още не сме в състояние да предскажем. Нека ви напомня, че това бе единственият път да се избегне така наречената интелектуална празнина, характерна за децата на свръхинтелигентни родители. Просто осигурихме нова платформа, от която да стартира развитието.

Някои в залата кимнаха, но Найла и Рики седяха със сведени погледи. Съветник Еймз продължаваше да разглежда бебето с разширени от ужас очи.

— Миранда е първата — обясняваше Дженифър. — Но не и последната. Ние, в Убежището, представляваме най-добрите мозъци в Съединените щати. Наш дълг е да запазим това предимство. Заради собственото ни оцеляване. Не бива да храните илюзии за просяците на Земята. Рано или късно те ще надмогнат късогледата си политика по отношение на гениите изменения и отново ще тръгнат да се съревновават с нас. Не бива да спираме, нито да се успокояваме от успехите си. Трябва да се възползваме от всички преимущества, които ни дават генетичните технологии…

Уил Сандалейрос положи ръка на рамото й. За миг Дженифър го изгледа с гневен блясък в очите, но после се усети и се усмихна.

— Какво — пак ли държах реч? Съжалявам. Знам, че всички вие разбирате не по-зле от мен каква трябва да е политиката на Убежището.

Неколцина от присъстващите също си позволиха да се засмеят, но останалите все така се споглеждаха обезпокоено. Съветник Еймз не откъсваше очи от конвулсивно-потрепващото създание на масата. Хермион забеляза погледа й и побърза да го увие в пелените. Но дори под два дебели слоя се виждаше как треперят малките му ръчички. По края на пелените бяха бродирани бели пеперуди и тъмносини звезди.