Нанси Крес
Безсмъртни в Испания (19)

19

Седмица след смъртта на Тони, Мири тръгна да търси баща си. Бяха я прогонили от лабораторията, където двамата с брат си бяха прекарали незабравими щастливи часове, и сега работеше на друго място във Втора секция. Същия следобед при нея дойде Тери Муакамбе. Той бе най-добрия от всички свръхове по системен контрол — по-добър дори от Тони, макар двамата да не бяха работили заедно. Неговата генна модификация бе толкова радикална, че понякога оставаше неразбран дори от своите. Повечето от асоциативните му връзки се състояха от математически формули, основаващи се на теорията на хаоса и на най-новите изследвания върху дисхармоничните феномени. А беше само на дванайсет.

Обожаваше работата си и беше в състояние да прекара десетки часове пред компютъра, но също така страшно много обичаше родителите си — нормални, които бяха склонили да бъде извършена генна модификация с надеждата детето им да надмине и най-смелите им мечти. А ето че сега ги следяха, сякаш са някакви престъпници.

Мири разбра над какво работи, едва когато приключи. Беше направил поредния пробив в системата за наблюдение над свръховете, монтирана по нареждане на Съвета, и сега върху мониторите — дори тези, които показваха обектите в инфрачервения спектър — вероятно се виждаше как Мири играе часове наред на шах с компютъра си. Сякаш се опитваше да потисне скръбта си по любимия брат.

Тери бе не по-малко разгневен от нея.

— Г-готово — каза той и това бе единствения път, когато я заговори. Веднага след това излезе.

А Мири тръгна да търси баща си. Откри го в парка, там откъдето се виждаше плуващата в горната сфера детска площадка. Държеше в скута си тяхното трето дете — този път Хермион бе пожелала да е нормално. Беше почти на две, мъничко момченце на име Гил, и Рики го държеше така, сякаш е от крехък порцелан.

— Още не говори — рече й той, сякаш току-що бяха прекъснали разговора си.

— Им-ма време. Н-нормалните ч-често г-го правят изведнъж.

— Откъде знаеш, Мири? Не си била майка. Откъде би могла да знаеш?

Не му отговори. Нямаше смисъл да му обяснява, все едно да я попита как мисли. Невъзможно бе да го изрази е думи, а и той едва ли би я разбрал.

Вместо това каза:

— Т-ти обич-чаше Т-Тони.

Той я погледна в очите.

— Разбира се, че го обичах. Та той ми беше син. — Но след секунда добави: — Да. Права си. Майка ти не го обичаше.

— И м-м-м-мен също.

— Искаше да те обича… Мири, трябва да ти кажа нещо. Баба ти реши да те освободи от поста съветник. Внесла е предложение възрастовата граница да се качи на двайсет и една години и мисля, че вече го гласуваха.

Мири кимна. Не беше изненадана. Естествено баба й ще направи всичко възможно да я изгони от нейния Съвет и още по-естествено бе Съветът да я подкрепи. Шарифи винаги постигаше онова, което иска. По-важна бе причината за отстраняването й — дали не се бояха, задето е свръх?

Тя протегна треперещата си ръка и докосна челцето на малкия Гил.

— Т-т-той не е като м-м-мен.

— Не е. Ще гледам да не го забравям. Мири, за какво сте се срещали — ти и другите супери — снощи в лабораторията на Алън?

Сърцето й се сви тревожно. Щом баща й знае, дали не е известно и на останалите? Тери и Никос твърдяха, че никои не е в състояние да преодолее поставените от тях в мрежата блокове, но сигурно подобни сериозни предохранителни мерки бяха привлекли вниманието на някого. Дали това няма да предизвика ответна реакция? Какво знаеха те за начина, по който разсъждават нормалните?

— Всъщност знам какво сте правили — продължи баща й, — събрали сте се да почетете паметта на Тони и да бъдете заедно в скръбта по за него. Така поне ще отговоря, ако някой ме попита. Някой нормален. Питат ли те и ти така казвай.

Мири отдели пръсти от челцето на Гил. Сетне пъхна ръката си в шепата на Рики. Пръстите й, подхранвани от пришпорвания метаболизъм на усъвършенстваното й тяло, бяха парещи в сравнение с неговите.

— Д-д-да, т-т-тате — прошепна тя. — Б-б-благодаря.

* * *

Отне им почти месец, за да заложат скрити надпрограми във всички главни системи на Убежището: животоподдържащи, външна защита, безопасност, комуникации, вътрешна поддръжка и записи. Тери Муакамбе, Никос Деметриос и Даян Кларк свършиха по-голямата част от работата. Натъкнаха се на няколко програмни щита, отвъд които така и не съумяха да преминат — най-вече в системата за външна защита. Тери работеше двайсет и три часа в денонощие, под прикритието на маскировъчна програма за наблюдение, която сам бе създал. Мири се чудеше какво ли показват мониторите в залата за наблюдение, но не се реши да попита. И без това Тери не можеше да си прости провала с програмните щитове на външната защита. За разлика от него тя беше изненадана с каква лекота им се отдаде да превземат станцията, макар на пръв поглед нищо да не се бе променило. А може би и никога нямаше да се промени.

Дано не им се наложи.

В началото на втория месец Тери успя да пробие един от най-големите щитове. Двамата с Никос веднага свикаха среща в работната стая на Никос.

— Л-Л-абораторията на Ш-Ш-Ша… — заговори Тери, но не можа да овладее заекването си и махна ядно с ръка.

— Л-Лабораторията на Ш-Шарифи — опита вместо него Никос — е синтез-зирала ос-с-с… — и той също се отказа. Очевидно и двамата бяха прекалено развълнувани, за да говорят. Тери включи компютъра и под пъргавите му пръсти на екрана потекоха връзки, неразбираеми за околните като повечето от вертикалните разсъждения на Тони. Никос също се намеси и скоро пред очите им се появи един нов и зловещ факт.

Оказа се, че в лабораторията на Шарифи били синтезирани и произведени известно количество смъртоносни, мутирали, светкавично действащи, пренасяни по въздушен път и невероятно издръжливи организми, за чийто прототип в началото са били използвани вируси, но крайният продукт достигнал ново еволюционно равнище. Пакети от тези организми в замразено състояние, които бързо можели да бъдат размразени и пуснати за разпространение по команда от Убежището, били разположени на различни места в Съединените щати, като Ню Йорк, Вашингтон, Чикаго, Лос Анжелис, с помощта на неспящи студенти долу на Земята. Дори и на орбиталната станция Кагура, която от известно време бе притежание на „Лаборатории Шарифи“. Вирусът бил в състояние да убие всеки аеробен организъм, достатъчно съвършен, за да притежава заченки на нервна система. За разлика от другите вируси, този организъм не можел да се репродуцира и прекъсвал жизнения си цикъл седемдесет и два часа след момента на размразяване и влизане в действие. Очевидно върху създаването му бяха работили най-изтъкнатите генни инженери, конструкцията му бе истинско произведение на изкуството.

В началото всички бяха потресени.

Алън пръв намери сили да проговори.

— Т-т-това е за з-з-защита. Ще г-го уп-потребят само ак-ко някой нападне Уб-бежището.

— Д-да! — съгласи се Даян. — Т-т-така т-трябва д-да е! З-за защита!

— К-к-като нас! — произнесе отчаяно Кристи. — И т-те се п-пазят.

Други също се обадиха и в стаята настъпи суматоха. Всички искаха да вярват, че хората от Убежището не са различни от тях и че залагат тези зловещи капани с презумпцията да не ги използват никога — само като отбранителна мярка или средство за преговаряне. А може би разменна монета по време на криза или като защита срещу външна заплаха. Разбира се неспящите имаха право на самозащита, ако някой дръзне да нападне открито Убежището. Онези долу, те бяха истинските убийци. Дивите зверове.

Мири се питаше друго. Дали баща й знае?

Накрая, след няколко часа оживени дискусии, просяците решиха да не предприемат нищо по отношение на биологичното оръжие. Просто нямаше какво да се прави. Ако съобщят на Съвета, това означава да разкрият истинските размери и способности на своята организация, нещо от което, поне за момента, нямаха никаква полза. Пък и ако вирусът беше само за защита от външна опасност — а и за какво друго би могъл да бъде, — значи нямаше причини за тревога.

Естествено не пропуснаха да заложат в системата няколко надпрограми. След това се прибраха по стаите си, където според мониторите всички бяха прекарали по няколко безгрижни часа в игри на компютъра.

* * *

Откритието им не даваше покой на Мири дни наред. Беше се върнала към една стара разработка, опит да се потисне, поне на периферно ниво, свръхвисоката нервна възбудимост при децата от нейното поколение — само колкото да се овладее треперенето и заекването. Ала мисълта за баща й не й излизаше от главата. Виждаше го как притиска Гил към гърдите си, но знаеше, че обича и нея. Освен това бе достатъчно прозорлив, за да забележи, че всички свръхове се обособяват в свое малко общество и въпреки това си затваряше очите… защо? Но и какво би могъл да направи всъщност?

А дали въобще искаше да направи нещо?

Хаотичните й мисли започнаха да се протягат една към друга, формирайки с невероятна скорост нови асоциативни връзки: вярност — предателство — самосъхранение — солидарност — родители и деца.

От унеса я пробуди сигналът на интеркома. На екрана се появи лицето на Джоан.

— Мири, ако си там, би ли включила изображението?

Мири не отговори. Джоан й бе донесла новината за смъртта на Тони. Джоан беше нормална. Каква е в действителност — приятел или враг? Категории, които нямаха предишната стойност.

— Или те няма, или не желаеш да говориш с мен — продължи Джоан. Станала вече на седемнайсет години и се бе разхубавила. Имаше решителна брадичка и дълбоки, виолетови очи. — Твоя работа. Знам, че още скърбиш за… Тони. Но ако ме чуваш, исках само да ти кажа да включиш на двайсет и втори американски канал. Веднага. Има един… артист, когото обичам да гледам. Помага ми да преодолея трудностите. Надявам се и на теб да ти помогне. Само, моля те, не го включвай на запис. И внимавай да не те следят — сигурна съм, че знаеш как се прави.

Това, последното, не беше ли намек, че и Джоан е помагала в създаването на маскировъчната програма? Но защо и е да се обажда и да й говори за някакъв „артист“? Какво общо може да има той с проблемите им?

Нищо, що се отнася до Мири.

Тя вдигна микро пипетата, с която работеше, и се наведе над ваните с образци. Ръцете й трепереха твърде силно, едва успяваше да пъхне мундщука в отворите. На няколко пъти не улучи и скъпоценни микроскопични капчици опръскаха съседните проби. Накрая се отказа и захвърли пипетата. Отпусна се на стола и зарови лицето си в шепи. Отново я завладя мъка. Когато най-лошото премина, се надигна и включи холовизора. На двайсет и втора.

В началото нямаше нищо. Само черно петно пред проектора. Тъкмо си помисли, че е сбъркала, когато сцената се озари от светлина. Мъж, седнал във фотьойл и не по-висок от осем сантиметра в своето холоизображение, рецитираше с мелодичен глас:

Щастливи са онези ранни дни, когато

сияех в ангелско безразличие,

преди светът да опозная…

Какво? Стихове, поезия, сътворена от някакъв просяк? Нима Джоан й бе позвънила за да й предложи да гледа това!

Мъжът говореше, а зад гърба му изникнаха образи. Първо бяха неясни, а после бързо се променяха, следвайки някаква предварително заложена логика. И сякаш повлияни от тяхното движение, в мислите й се формираха връзки, но различни от тези, които познаваше от досегашния си опит.

Ала прекрачил прага на плътта,

съзрях аз светлината на безвремието…

Мири осъзна, че фотьойлът на мъжа всъщност е инвалидна количка с вградени в нея различни устройства. Сигурно беше болен или имаше вродена деформация. Думите му излъчваха странно спокойствие, но връзките — връзките които създаваха, бяха наистина чудни. Светът около нея изгуби резките си очертания, реалността отстъпи назад, изчезна дори образът на мъжа и остана само тя — Мири, Миранда Серена Шарифи.

Носеше се надолу в някаква бездна, а тялото й бе изгубило тежестта си. Докато се спускаше, виждаше стаи и във всяка от тях седеше по една Миранда, но другите бяха прозрачни и безплътни. Не, това не бяха Миранди, а някакво чудовище с много глави. В ръката й се появи меч, тя замахна и започна да сече главите. Удряше и удряше, а когато стигна до последната, замръзна.

Беше на Тони. Но вместо да изчезне като другите, от нея израсна тяло. Не беше неговото, а тялото на Дейвид Арансон — генномодифицираният красавец, когото бе опитала да съблазни преди три години.

— Знаех си — прошепна тя. — Винаги съм те желала.

Тони/Дейвид започна да я разсъблича. Положи я на невидимата плоскост, разтвори бедрата й и проникна в нея.

Светът над главите им изригна във фойерверк от нови връзки.

— Не, почакай — викна тя. — Това не са правилните връзки.

Опитваше се да се съсредоточи, дори забеляза противоречие на няколко места.

— Няма значение! — успокои я Тони и продължи да я милва. — Никога не е имало.

Тя се засмя, притисна го към себе си и… се пробуди.

Мири се огледа ужасено. Пред погледа й изплува лабораторията. Тони беше изчезнал… Всичко е било само сън.

— Н-н-не — изстена тя. Как е могла да заспи? ТЯ? Сънищата бяха за спящите, не за нея.

Холовизорът беше тъмен. Мъжът също бе изчезнал.

Очертанията, образите зад гърба му. Те са пробудили ответни сигнали в мозъка й, накарали са я да потъне в унес под въздействието на други центрове, извън мозъчната кора. Но усещането за вътрешен мир, за радост и пълно единение с Тони произтичаха от кората. Непознатият от холовизора я бе „хипнотизирал“ със странните танцуващи очертания, с тъжните си строфи, отвеждайки я във въображаем свят…

„Дрю Арлен“ — обяви гласът на диктора от холовизора. — „Драги зрители, представихме ви изпълнение в нова артистична форма, която авторът определя като «просветляващ сън» и за която напоследък все повече се говори. За всички, които биха желали да си закупят записа, повтарям адреса…“

Мири се пресегна и изключи холовизора. Образът застина и сетне бавно се разпадна във въздуха.

Тя отпусна брадичка на свитите си колене. Току-що бе сънувала. Тя, Миранда Шарифи, неспяща и свръхинтелигентна. Образът на Тони все още стоеше пред нея, усещаше допира на ръцете му и горещите ласки по тялото си. Спомняше си странните асоциации, които я отвеждаха на непознати места.

Мири се изправи, загледана в тъмния проектор на холовизора.

Просветляващ сън.

Сега вече знаеше как да завърши опитите. Умът й сам бе открил решението по време на странното състояние, в което бе изпаднала.

Наистина ли бе спала?

Тя изтича при компютъра и включи всички търсещи програми, легални и нелегални, официални и създадени от нейните съмишленици — на всички постави една и съща задача.

Да намерят Дрю Арлен.

После ще измисли как да се добере до него.

* * *

Лабораторията на Раул изглеждаше тясна за всички просяци, събрали се в нея. Присъстващите разговаряха приглушено, избягваха да се гледат в очите и почти всички носеха маски — мода, възникнала от известно време.

Маската на Мири бе съвсем обикновена, без никакви допълнителни украшения.

— Яд-дрени п-протеини…

— … от-крих нов п-пояс…

— … с-сс д-ва к-к-килограма по-т-т-тежък…

— Я замълчете малко — обади се Мири — Искам да ви покажа нещо.

Всички замръзнаха от изненада. Мири отметна косата си и свали с нетрепваща ръка маската от лицето си, неразкривявано от каквато и да било конвулсивна гримаса.

— Ах-ъ-ъ-ъ … — възкликна някой.

— Открих кода за овладяване на периферните стимулации — обясни Мири. — Ензимът е лесен за синтезиране, няма никакви странични ефекти и се въвежда чрез подкожна инжекция.

Тя нави ръкава си и им показа малката подутина на предмишницата.

— К-к-к-казвай ф-ф-формулата! — извика Раул.

Мири извика страницата с окончателните формули върху екрана на компютъра. Раул се залепи за него.

— К-к-ког-га? — попита Кристи.

— Поставих си инжекцията преди три дни. Оттогава не съм напускала лабораторията. Никой, освен вас не ме е виждал.

— Н-н-нап-прави я и н-на м-м-мен! — обади се Никос.

Мири вече бе приготвила двайсет и седем инжекции. Просяците се подредиха, очаквайки нетърпеливо реда си, а Раул се зае да й помага.

— Първият ефект настъпва след няколко часа — обясняваше Мири. — Ензимът трябва да стартира производството на няколко определени невротрансмитери.

Останалите я гледаха с грейнали от щастие лица. Но Мири не беше свършила.

— Слушайте, трябва да ви кажа и още нещо. От две години работя над това изследване и смятах, че решението му е все още в далечното бъдеще. И сигурно скоро нямаше да го открия, ако не беше едно нещо, което се нарича „просветляващ сън“.

Сега вече владееше напълно аудиторията.

— Джоан Лукас ми каза за него. Това е телевизионна програма, която се води от спящ и помага на такива като нас да сънуват. — Мири им разказа подробно за преживяването си. — Не знам какъв точно е механизмът — заключи тя, — но предполагам, че се касае за въздействие върху центъра на емоциите. Както и да е… просветляващият сън е нещо като… прераждане. А после се пробуждаш в един свят, с много повече измерения от нашия. Искам и вие да го пробвате.

Тя извади от джоба си касетката със записи на няколко от най-известните емисии на Дрю. Беше се добрала до тях направо от телевизионната програма, преодолявайки защитни бариери, които й се сториха направо смешни. Междувременно Тери Муакамбе вече бе задействал една от маскировъчните програми. Мири пъхна касетката в холовизора и обърна гръб на изображението. Не искаше да заспива, а само да наблюдава как ще го правят другите.

Те затвориха очи един по един и потънаха в познатия й причудлив транс. Нежният музикален глас на Дрю галеше слуха на Мири, пробуждайки далечни спомени.

Когато програмата свърши, всички се събудиха като по команда. Смееха се, плачеха и споделяха развълнувани сънищата си — всички освен Тери, най-силно модифицираният, най-сложният от тях. Той седеше ъгъла, без да продумва.

Почти го бяха забравили в суматохата, когато неочаквано се изправи и им махна с решителен жест да млъкнат.

— Вече знам как да преодолея последната защита в лабораторията на Шарифи. Знам също и какво се крие зад нея.