Нанси Крес
Безсмъртни в Испания (5)

5

Беше като любов от пръв поглед.

Още щом съгледа Масачузетс хол, Лейша разбра какво му липсва на Чикаго: история, корени, традиция. Плъзна ръка по захабените от времето тухли, полюбува се на отражението си в прозорците на Уайденърската библиотека, позяпа удивено стъклените витрини на музея Пибоди, като да бяха Свещения граал. Никога не се бе впечатлявала от легендите, намираше за изкуствена и блудкава драмата на Жулиета, тази на Лили Уомън пък бе по-скоро глупава. Единствено крал Артур, с опитите му да възстанови социалния ред, й се бе сторил достатъчно разумен. Но сега, докато крачеше между колосалните дървета, изведнъж усети макар и искрата, която е вдъхновявала цели поколения, карала хората да учат, да трупат познания и да стават по-добри. Да полагат неимоверни усилия, но да направят света по-добър, отколкото са го заварили. Спря и вдигна очи към небето над сплетените клони, сетне към високите и солидни сгради наоколо. В подобни моменти се сещаше за баща си, пречупил волята на цял отряд генетични инженери, за да я създаде такава, каквато той е искал.

Само след седмица забрави всички тези величави сравнения.

Тежестта се оказа огромна, дори за нея. В Солейското училище смятаха, че всеки трябва да следва свой темп на развитие, но в Харвард знаеха какво точно да искат и налагаха свой ритъм. Под академичното ръководство на човек, който на младини се бе възхищавал от японското икономическо господство, през последните двайсет години Харвард се бе превърнал в истински бастион на знанието. Беше се върнал към някогашните традиции на обучение, с тяхното безкомпромисно наизустяване на фактите, теориите и приложенията им, в решаването на разнообразни задачи, в непрестанно повишаване и развиване на интелектуалните способности. Само един от двеста кандидатстващи се приемаше в училището. Дъщерята на английския премиер се бе провалила още през първата година от следването си и трябваше да напусне с гръм и трясък.

Лейша разполагаше със собствена стая в едно от новите общежития. Не че всички имаха такива, дадоха й я, за да не безпокои другите с нощните си бдения. Още на втория ден някакво момче от съседния коридор се наведе над банката й.

— Значи ти си Лейша Камдън.

— Аха.

— На колко си… на шестнайсет?

— Почти на седемнайсет.

— И скоро ще ни задминеш всичките, без дори да се напрягаш.

Усмивката на Лейша помръкна. Момчето я разглеждаше мрачно изпод ниските си вежди. Усмихваше се, но си личеше, че е от злоба.

— Да. Така смятам.

— Сигурна ли си? Какво криеш там под къдриците — някое мутирало мозъче?

— Остави я на мира, Ханауей — обади се друг глас. Беше на високо, русо и хърбаво момче, с мокра от банята коса. — Защо постоянно трябва да се правиш на задник пред хората?

— Ами ти? — бе всичко, което можа да измисли Ханауей. Той се обърна рязко и закрачи към вратата. Момчето се отдръпна да му стори път.

Но Лейша не се предаваше лесно.

— И знаеш ли защо ще ви задмина? — извика тя след него. — Имам нещо, което вие не притежавате. Не едно, а много неща — включително и това, че не спя. А след като ви оставя да ми подишате праха, ще се върна и ще ви помогна с уроците — за да може и вие да се справите на тестовете.

Русокосият вдигна глава и се разсмя. Спрял насред крачка, Ханауей се извърна и я погледна със стъклени очи. После излезе и тръшна вратата.

— Бива си те, Камдън — рече русокосият. — А и той си го заслужаваше.

— Говорех сериозно. Ще му помагам, стига да иска.

— Брей, ти наистина го мислиш.

— Ами да! Какво толкова чудно има?

— Не знам. Аз не бих постъпил така. Всъщност, ако закъсам, ти можеш да ми помогнеш. Но аз не бих ти помагал.

— Защо?

— Защото не ме бива толкова, колкото теб, Лейша Камдън.

Тя го изгледа хладно.

— Ти не си един от нас. Не си неспящ.

— Не ми се налага. Знам колко струвам. Искам да бъда, да създавам и да търгувам с това, което мога.

— Ягаист! — произнесе възхитено тя.

— Разбира се. — Той й протегна ръка. — Стюарт Сатър. Какво ще кажеш за един фишбургер в „Дворчето“?

— Става — кимна Лейша.

Излязоха заедно, разговаряйки оживено. Някои от минувачите я заглеждаха, но тя се стараеше да не им обръща внимание. Важното е, че е тук, в сърцето на Харвард. Разполага с всичкото време на света, ще учи и ще се надпреварва с хора като Стюарт Сатър.

Винаги, когато не спят.

* * *

Постепенно заниманията я погълнаха изцяло. Роджър Камдън намери време да прескочи за малко, разходи се с нея из градчето, слушаше я и се усмихваше. Държеше се по-свободно, отколкото Лейша бе очаквала. Оказа се, че познава бащата на Стюарт и дядото на Кейт Адам. Разговаряха за Харвард, за бизнес, за Ягайския Икономически Институт и пак за Харвард. „Как е Алиса?“ — попита Лейша, но Камдън отвърна, че не знаел. Била се преместила и отказвала да говори с него.

— Прехвърлям й пари чрез адвоката.

Докато го казваше, лицето му остана мрачно.

Някъде към средата на семестъра Лейша имаше най-висок успех от целия първи курс. Тестовете й бяха без грешка. Когато приключиха с първите колоквиуми, двамата със Стюарт излязоха да го полеят в една близка бирария. Вечерта, след като се върнаха Лейша откри, че стаята й е преобърната наопаки. Компютърът беше строшен, цялата информация на дискетите — унищожена. Дрехите й бяха накъсани на парцали, книгите — изпотъпкани и запокитени в кошчето. Единственото недокоснато нещо бе леглото.

— Който и да е бил, — няма начин да го е направил тихо — посочи Стюарт. — Чули са го всички на етажа, а и на долния. Все някой ще си признае пред полицията.

Но никой не си призна. Цяла нощ Лейша седя на леглото, втренчила невиждащи очи в разкъсаните си дрехи.

На следващия ден Дейв Ханауей я изгледа с победоносна усмивка.

Камдън долетя, кипящ от гняв. Нае й апартамент в Кеймбридж със сигнална инсталация и бодигард на име Тошио. След като си тръгна, Лейша уволни бодигарда, но си запази апартамента. Така имаше възможност да обсъждат със Стюарт каквото им хрумне до късна нощ, необезпокоявани от никого. Най-често говореха за случилото се.

— Винаги е имало такива, които се уповават на омразата си, Стюарт. Мразели са евреите, негрите, имигрантите, сега мразят ягаистите, защото имат амбиции и достойнство. Аз съм само един от обектите на тяхната омраза. Нито е ново, нито заслужава внимание. Това не означава, че спящите и неспящите са разделени от пропаст.

— Така ли? — учуди се Стюарт, докато дъвчеше сандвич в леглото й. — Лейша, ти си човек от нов тип. Ти си следващото стъпало в еволюцията, много по-добре от нас си подготвена да оцелееш. А другите, които изброи, са били просто неразделна, макар и малобройна съставка на обществото — хора, обитаващи низшите слоеве. А ти и твоите събратя — в Харвард сте трима — вече присъствате в „Лоу ревю“. Кевин Бейкър, той е последен курс, отдавна е основал просперираща фирма за био-интерфейсен софтуер и печели пари, при това много. И тримата получавате само най-високи оценки, никой от вас няма психологични проблеми, пращите от здраве, а още не сте пълнолетни. Представяш ли си водопадите от омраза, които ще се излеят върху вас, когато навлезете истински във финансовия свят?

— Хвърли ми един сандвич. Сега ще ти докажа, че грешиш. Ти самият. Кензо Ягаи. Кейт Адамс. Професор Лейн. Баща ми. Всеки спящ, който обитава света на честната търговия и взаимноизгодните съглашения. А такива са повечето от вас, или поне тези, които заслужават внимание. Вие вярвате, че съревнованието между най-способните носи печалба за всички — и за силните, и за слабите. Неспящите носят реална и конкретна полза за обществото във всички направления. Това трябва да е по-важно от чувствата на отделни хора. Ние сме ценни за вас. И вие го знаете.

— Така е. Знаем го. Но ние — ягаистите.

— Ягаистите дърпат конците във финансовия свят. Но и да не е така, скоро ще стане. В едно нещо обаче бъркаш, Стю — подценяваш волята на мнозинството. Тълпата никога не е обичала тези, които са най-отпред.

— Надявам се да си права. Защото, не знам дали ти е известно, но съм влюбен в теб.

Когато се прибра у дома за Деня на благодарността, тя разказа на Ричард за Стюарт. Изслуша я със стиснати устни.

— Спящ — бе първият му коментар.

— Той е личност. Добър, интелигентен, амбициозен.

— Знаеш ли какво са направили твоите добри интелигентни спящи, Лейша? Забранили са на Джини да участва в Олимпиадата. Формулировката: „Генетични изменения, идентични на злоупотреба със стероидни препарати, с цел да се получи неправомерно, от спортна гледна точка, преимущество“. Чу ли, че Крис Деверю напуснал Станфърд? Разбили са лабораторията му и са унищожили двегодишния му труд върху запаметяващите протеини. А софтуерната компания на Кевин Бейкър води истинска необявена война с неясно от кого подета кампания против употребата на техните продукти, защото били създадени от творения с нечовешки мозъци! Корупция, душевно заробване, лов на вещици — цялата торба с мръсни трикове. Събуди се, Лейша!

Двамата потънаха в мълчание, но всеки си мислеше за своето. Минутите се нижеха една след друга. Накрая той заговори.

— Обичаш ли го?

— Да — отвърна Лейша. — Прости ми.

— Ти си го избрала. Какво правиш, докато спи? Гледаш ли го?

— Изкарваш го така, че да прилича на перверзия!

Ричард не отговори. Тя въздъхна и продължи, като едва сдържаше яда си:

— Когато Стюарт спи, аз работя. Също като теб. О, Ричард. Не исках да ти причинявам болка. Нито пък смятам да се отделя от групата. Но според мен между нас и тях няма никаква разлика — ние сме от един вид. Нима ще ме накажеш за това? И ти ли искаш да се присъединиш към омразата? Или смяташ да ми заявиш, че нямам право да бъда част от един свят, където има честни и добри хора, макар и спящи? Нима наистина мислиш, че най-важното разделение между хората е в някакво генетично различие, а не във възгледите и идеалите им? Сега остава да ме накараш да избирам — или тях, или вас!

— Не става дума за избор — отвърна притихнало Ричард. — Поне засега.

* * *

Камдън посрещна пролетта с влошено здраве. Тъпчеше се с хапчета за високото си кръвно, вече не крачеше така бодро, на всичко отгоре двамата със Сюзън бяха решили да се развеждат. Съобщи го на Лейша официално.

— Тя се е променила, Лейша, не е същата, каквато беше. И ти го виждаш. Беше независима, способна и щастлива, а сега е само досадна. Съгласна си, нали?

Не можеше да не се съгласи. На времето тъкмо Сюзън им измисляше нови игри, увличаше ги, и двете с Алиса никога не скучаеха с нея. Алиса също я обичаше.

— Татко, дай ми адреса на Алиса.

— Казах ти още в Харвард, че не го знам — отвърна раздразнено Роджър и се намести във фотьойла. През януари Кензо Ягаи бе умрял от рак на панкреаса и дълго след това Камдън не можа да се възстанови от загубата. — Пращам й парите по адвокат. Тя поиска така.

— Тогава дай ми адреса на адвоката.

Но и Джон Яровски, адвокатът на Камдън, отказа да й даде адреса.

— Тя не иска да се среща с никого, госпожице Камдън. Имала нужда да се откъсне от света.

— Не и от мен — заяви Лейша.

— И от вас — отвърна той и на устните му трепна злобна усмивка, като тази на Дейв Ханауей.

Лейша отлетя за Остин преди да се върне в Бостън, и намери Кевин Бейкър. Каза му какво иска и той събра малък екип от най-добрите си програмисти. Само след два часа те измъкнаха адреса на Алиса от компютъра на Яровски. За първи път търсеше помощ от неспящ и я бе получила веднага, без да й искат нищо в замяна.

Алиса беше в Пенсилвания. Следващия уикенд Лейша нае вертолет и пилот и отлетя за Хай Ридж в Апалачите.

Кацнаха пред самотна дървена къщичка, отдалечена на двайсет и пет мили от най-близката болница. Алиса живееше с някакъв тип на име Ед — мълчалив дърводелец, поне двайсетина години по-възрастен от нея — който бе сковал собственоръчно къщата от грубо одялани трупи. Имаше вода и ток, но никаква връзка със света. Алиса наближаваше осмия месец на бременността.

— Не исках никой да ме безпокои тук — посрещна я начумерено тя. — Защо си дошла?

— Защото съм ти сестра.

— Божичко, погледни се само. Така ли се носите в Харвард? С тези ботуши? Кога ще се научиш да се обличаш, Лейша? Или ще ставаш като онези раздърпани интелектуалки?

— Какво се е случило, Алиса? Защо си тук?

— Ами тук живея. Далеч от татко, далеч от Чикаго, от съкрушената Сюзън — знаеш ли, че тя пие? Също като мама. Така постъпва той с хората. Но не и с мен. Аз се измъкнах. Чудя се дали и ти ще успееш някога?

— Измъкнала си се? В това?!

— Тук съм щастлива — отвърна простичко Алиса. — Нали това искаме всички? Нали това искаше и твоят Кензо Ягаи — щастие чрез индивидуални усилия?

Според Лейша точно в момента Алиса не полагаше никакви усилия, но реши да й го спести. Разрошено пиле претича през двора. В далечината планините се криеха в синкава мараня. Лейша опита да си представи как ли ще изглежда това място през зимата, отрязано от останалия свят, в който хората търчат подир разни цели, тъпчат си мозъците със знания и преуспяват.

— Радвам се, че си щастлива, Алиса.

— А ти?

— И аз съм щастлива.

— Е, и аз се радвам — рече Алиса, сетне неочаквано се пресегна и я прегърна, макар че коремът й пречеше. Косата й миришеше на цветя и на слънчева светлина.

— Пак ще дойда, сестричке.

— Не идвай — прошепна Алиса.