Нанси Крес
Безсмъртни в Испания (10)

10

Джордан Уатроуз си наля поредното уиски от бара в дневната на майка му. Поредно, но кое? Трето? Четвърто? Не помнеше. А и в момента никой не му обръщаше внимание. Къщата бе изпълнена с шум и смехове. Един от гласовете принадлежеше несъмнено на Хоуки. Какво толкова ли им разказва?

Не искаше да го води тук. Поводът бе чисто семеен — петдесетгодишнината на Бек, вторият му баща, който организира скромно семейно тържество. Но Алиса тъкмо бе привършила с мебелирането на новата им къща и държеше да я покаже на много хора. Вече близо двайсет години Алиса Камдън Уотроуз живееше така, сякаш не притежава никакъв дял от наследството на баща си и не беше вземала нито веднъж от оставените й пари. Джордан все още не можеше да си обясни поведението й.

Бек, вторият й съпруг, беше кротък и жизнерадостен човек, вечно усмихнат и винаги готов да се притече на помощ, когато го повикат. И сега усмивката му не слизаше от лицето и му придаваше младежки вид. Алиса бе поканила всички техни семейни приятели, някои от колегите на Бек, а също и някои от нейните. Освен това тук бяха Лейша, Кевин Бейкър и още една неспяща, която Джордан виждаше за първи път. Беше красива червенокоса жена на име Стела Бевингтън и Алиса я посрещна и прегърна, като да бяха стари приятелки.

Всъщност именно Хоуки бе настоял да присъства ни тържеството. Джордан направи всичко възможно да го разубеди, но Хоуки упорито отстояваше намерението си.

— Хайде, хайде. Знам, че поводът е семеен, но нали майка ти сега има нова къща? Приготвил съм й подарък.

— Много мило от твоя страна — предаде се накрая Джордан и Хоуки кимна засмяно. И ето го сега, стои до бара в компанията на Алиса и Мойра, заобиколен от още неколцина ухилени слушатели, докато Лейша го наблюдава отсреща мълчаливо — безизразна, но нащрек. Тя забеляза, че я гледа, и приближи към него.

— Успокой се — бе първото, което му каза. — Ти не си виновен. Знам, че не си искал да го доведеш и че се е натрапил. Не се обвинявай — излишно е.

— Той е от хората, които просто не чуват, когато им отказват.

— О не, миличък. Тук е, защото Алиса се съгласи, а не защото те е накарал да му издействаш покана.

Почти бяха докоснали въпроса, който го измъчваше от известно време.

— Лейша, дали мама одобрява това, което правя? Говоря за участието ми в движението „Ние спим“.

Лейша не бързаше с отговора.

— Знаеш ли, Джорди, каквото и да мисли, няма да го сподели с мен. Защо не я попиташ?

— Ние не говорим… за спящи и неспящи.

— Бях сигурна в това. Има много неща, за които избягваме да говорим в нашето семейство, не мислиш ли?

— Къде изчезна Кевин?

— Ти май сменяш темата, а?

— Не, Лейша, наистина…

— О, няма нищо, Джорди. Не е нужно постоянно да ми се извиняваш. Кевин отиде да се срещне с един клиент на орбиталната станция.

— Не знаех, че на станциите има неспящи.

Лейша се намръщи.

— Прав си, няма. Само че не всички клиенти на Кевин са неспящи. Има и такива, които са достатъчно заможни, за да…

— … си позволят да го наемат — довърши вместо нея Хоуки. Беше застанал зад тях. — Госпожице Камдън, цяла вечер ме избягвате и не искате да говорите с мен.

— А има ли за какво да разговаряме?

Той се засмя.

— Разбирам. За какво толкова може да разговарят един второстепенен профсъюзен организатор от работническата класа, който пропилява живота си в напразна надпревара с недостижимото, и прочутата Лейша Камдън?

— Никога не бих определила по такъв начин живота на един неспящ — произнесе с равен глас Лейша.

— Наистина? Нима ни смятате за равни? Знаете ли, госпожице Камдън, какво е казал Ейбрахъм Линкълн за равенството? Впрочем не можете да не знаете, след като сте написала книга, посветена на възгледите му за конституцията, нали? Под псевдоним, чакайте да си спомня… Елизабет Камински?

Тя не отговори.

— Достатъчно, Хоуки — рече Джордан.

Хоуки продължи:

— Линкълн казва за хората, на които е отказано икономическо равенство: „Когато го поставите на колене и изравните съществуванието му с това на дивите животни, когато заличите душата му и го накарате да обитава места, където никога не прониква лъчът на надеждата и го заобикаля само прокълната тъмнина, не се ли боите, че демонът, който сте пробудили, ще се върне и ще удари по вас?“

— Знаете ли какво казва Аристотел за равенството? — попита го Лейша. — „Равните се бунтуват, за да могат да станат управляващи. Ето кое у нас поражда революциите.“

Чертите на Хоуки се изостриха. Нещо се мярна в погледа му, той понечи да отвърне, но премълча и се усмихна загадъчно. После се обърна и бавно се отдалечи.

— Съжалявам, Джорди — рече Лейша. — Не биваше да го правя — особено на тържеството. Май взех да се деформирам от тия съдебни зали.

— Изглеждаш ужасно — произнесе неочаквано дори за себе си Джордан. — Отслабнала си и лицето ти има измъчен вид.

— Изглеждам си на годините — тросна се Лейша. После се пресегна и го хвана за ръката. — Джордан, кажи ми нещо… някога приисквало ли ти се е да станеш неспящ?

Той вдигна глава и втренчи поглед в зелените й очи. Изведнъж неувереността му го напусна.

— Да, Лейша. Искам го. Всички го искаме. Но не можем. Ето защо работя при Хоуки и неговия профсъюз от нещастници, пропиляващи живота си в напразна надпревара с недостижимото. Защото не можем да бъдем като вас.

Майка му застана до тях.

— Всичко наред ли е при вас? — попита тя, като местеше разтревожен поглед по лицата им. Носеше зелената копринена рокля, която й бе подарил Бек.

— Ами да — смотолеви Джордан, не успял да измисли нещо по-убедително. Стояха една до друга пред него и той едва сега си даде сметка, че са близначки. Близначки!

— Лейша, разказах ли ти за откритието, което направи нашата група? Двама близнаци били разделени веднага след раждането, но когато единият си счупил ръката, другият не можел да разбере защо седмици наред го боли на същото място.

— Може и да му се е сторило — отвърна Лейша, като избягваше погледа на Алиса.

— Ах — възкликна Алиса, сякаш сестра й току-що й бе дала отговор на нещо, което я е измъчвало отдавна. Но очите й бяха потъмнели, съвсем като тези на Хоуки одеве. Нима криеше нещо?

* * *

В ранната утрин пустинята в Ню Мексико сияеше в бисерна светлина. Сенките бяха с отчетливи контури и се прокрадваха като живи същества през безбрежната пустош. Само в далечината, до самия хоризонт, едва се виждаха очертанията на планините Сангре де Кристо.

— Красиво, нали? — подхвърли Сюзън Мелинг.

— Нямах представа, че светлината може да изглежда така — отвърна Лейша.

— Не всеки обича пустинята. Пусто, безжизнено, враждебно за човека място.

— Но ти я харесваш.

— Да — призна Сюзън. — Харесва ми. Кажи какво има, Лейша? Знам, че не си ми дошла просто на гости. Излъчваш тревога, при това много силна.

Лейша се усмихна. Сюзън, вече на седемдесет и пет, бе изоставила изследванията си след една неравна борба с артрита. Беше се преместила в едно малко градче, на около петдесет мили от Санта Фе, постъпка, необяснима за Лейша. Тук нямаше болници, нито колежи и съответно хора, с които да разговаря. Живееше в стара каменна къща с очукани мебели и панорамен изглед от плоския покрив, който използваше за тераса. Беше подредила по первазите на прозорците излъскани от вятъра камъни, вази със странни, аскетични цветя, а в някои имаше и животински кости, избелели от слънцето и пясъка в пустинята. Докато й показваше стаите, промърмори единственото обяснение: „Твърде дълго работих с ума си. Сега е време да наваксам изпуснатото.“ Кое изпуснато? Не посмя да я попита, щеше да е като намеса в личния й живот.

— Хайде да се прибираме — рече Сюзън. — Твърде млада си да разбереш кое й е хубавото на пустинята.

Когато седнаха вътре на чаша ароматен чай, Лейша насочи разговора към проблема, за който бе дошла.

— Надявам се, че продължаваш да следиш нещата в твоята област? Да си чувала нещо за откритието на Гаспар-Теру? Публикувано е в началото на тази година.

— Да — отвърна Сюзън. Кожата й бе станала прозрачна, беше спряла да боядисва косата си и сега цялата бе изпъстрена с бели кичури. — Още не съм се отрекла от света, като някой фанатизиран отшелник. Получавам редовно научни списания, но ще ти призная, че от доста време няма нищо интересно. Като изключим споменатия Гаспар-Теру, разбира се.

— Е, сега вече има — каза Лейша и на един дъх й разказа за Уолкот, „Семплайс“ и всичко останало. Включително и за кражбата, но без да споменава Дженифър и Убежището. Сюзън посръбваше от чая и я слушаше, без да прекъсва. Не проговори и след като приключи с разказа.

— Сюзън?

— Нека първо погледна бележките — каза тя и остави чашата.

Чете ги дълго. Сетне изчезна в кабинета си да провери някои изчисления.

— Гледай да не е на компютър, свързан с мрежа — помоли я Лейша. — И изтрий всичко накрая. Напълно.

След няколко секунди мълчание, Сюзън кимна бавно.

Докато я чакаше, Лейша се разходи из пустеещата къща с безброй дупки по стените, от които нахлуваха странни ветрове, с камъни, въргаляли се милиони години по дъното на пресъхналия океан и със зловещи животински черепи по стените.

Когато най-сетне Сюзън се появи, изглеждаше не само спокойна, но и далеч по-самоуверена.

— Така… всичко изглежда вярно, поне дотам, докъдето свършва. Нали това искаше да узнаеш?

— А достатъчно далече ли свършва?

— Зависи от онова, което се казва в липсващата част. Това, което носиш, е ново, но е по-скоро различен възглед върху познати неща, отколкото доразвиване на съществуващите познания — ако схващаш разликата.

— Схващам я. Смяташ ли обаче, че погледнато в естественото си продължение, написаното може да завършва с откритие, което наистина да превръща спящите в неспящи?

— Напълно възможно. Тук има някои необичайни решения, но доколкото можах да проследя нишката… да. Мисля, че е възможно.

Сюзън се отпусна на дивана и скри лицето си с ръце.

— Кои от страничните ефекти могат да бъдат… е възможно да…

— Питаш ме дали спящите, превърнати в неспящи отвъд in vitro бариерата, ще притежават неостаряващи тела, каквито имате вие? Божичко, нямам представа. Това е неизследвана територия. — Тя сведе глава и се усмихна. — А и вие се постарахте да ни лишите от всякакъв материал за изследване. Не умирате толкова често.

— Съжалявам — отвърна сухо Лейша. — Графиците ни и без туй са претъпкани със задачи.

— Чакай, Лейша. Сега какво ще стане?

— Освен ядовете със „Семплайс“? Ами, ще издадем патент на името на Уолкот. Вече дадох ход на тази процедура. После, след като приключим с Уолкот и Херлингър… но това е друг проблем.

— Кое е друг проблем?

— Уолкот и Херлингър. Подозирам, че вторият е свършил по-голямата част от работата, а Уолкот ще се опита да заграби цялата слава и облагите за себе си. Той е посредствен, съзнава го и това го прави злобен.

— Познавам тоя тип хора. Нищо общо с баща ти.

Лейша я погледна учудено. Сюзън рядко споменаваше Роджър Камдън.

— Лейша… — поде отново Сюзън със странно променен глас. — Мисля, че двамата с Кевин трябва най-сетне да се решите за бебето, за което толкова говорите. Няма никаква гаранция, че след като досега не си влязла в менопауза, това няма да ти се случи скоро. Дори фалопиевите тръби не са в състояние да произвеждат нови гамети. Все пак твоите яйцеклетки са на четирийсет и три години.

— Сюзън… да не искаш да кажеш, че съжаляваш… че би искала да имаш…

— Не, не това — прекъсна я Сюзън. — Имам теб, Алиса и това ми стига. Биологичните дъщери не могат да бъдат по-важни за мен от вас двете. Но ти, Лейша, кого си имаш? Кевин…

— Двамата с Кевин се разбираме чудесно.

Сюзън й хвърли скептичен поглед и продължи да клати глава, докато Лейша повтаряше.

— Да, добре сме. Работим заедно — това е най-важното, нали?

Но Сюзън само я гледаше и в погледа й се четеше безкрайно съмнение.

* * *

Разсилният я откри точно преди началото на поредното заседание. Тикна в ръката й малка смачкана хартийка и се отдалечи.

Обадете се на Кевин Бейкър в офиса. Спешно.

Лейша затършува из чантата за мултифона. Натискаше трескаво клавишите, докато лицето на Кевин се появи на миниатюрния екран.

— Лейша? Става дума за Уолкот.

— Кевин, знаеш ли колко бързам? А и линията едва ли е обезопасена…

— Знам. Това вече няма значение. Въпросът е обществено достояние. Скоро целият шибан свят ще знае истината. Уолкот няма право на онзи патент.

— Защо? „Семплайс“…

— Забрави „Семплайс“. Патентът вече е издаден, още преди два месеца. Всичко е чисто, легално, съвсем по закона. На името на Убежището… Лейша?

— Тук съм… — произнесе тя. Ала почти не виждаше какво става наоколо. А Кевин я бе уверявал, че никой не е в състояние да фалшифицира официални документи! Кога беше това, преди два месеца?

— Лейша… има и още. Тимъти Херлингър е мъртъв.

— Мъртъв! Та аз го видях само преди час! Качи се на своя скутер.

— Блъснала го е кола. Защитното поле на скутера не издържало. Научих го от полицейската мрежа, нали знаеш, че следя всичко, което става.

— Кой го е ударил?

— Жена на име Стейси Хилман. Адресът й е в Барингтън. Пуснах една програмка по дирите й. Но изглежда като нещастен случай.

— Защитният екран на скутера се захранва от Я-енергетични конуси. Никога не се изключва, нито поддава — пише го във всяка реклама и е вярно. Дори да е някой раздрънкан модел от онези на „Ние спим“.

Кевин подсвирна.

— Той такъв ли караше?

Лейша затвори очи.

— Кевин, прати двама телохранители да открият Уолкот. Най-добрите, които можеш да наемеш. Не… по-добре изпрати твоите. Допреди половин час беше в „Семплайс“. Нека го придружат до апартамента. Или смяташ, че в твоя офис ще е на по-сигурно място?

— В моя офис.

— Сега имам дело. Ще се освободя най-рано след два часа.

— Добре, бъди спокойна. Аз ще се погрижа за всичко.

Лейша отвори очи. Разсилният я гледаше подканящо, застанал на вратата на съдебната зала.

* * *

Лейша заведе Ричард в своя кабинет, затвори вратата, седна и едва тогава си позволи да го погледне.

— Казвай — бяха първите й думи.

— Изчезването на документите е работа на Убежището. Съществува мрежа — потайна, всеобхватна мрежа, която се разстила над целия свят и е с изключително сложен строеж. Дженифър я изгражда от години. „Семплайс“, Първа Национална банка — това е нейна работа.

Нищо ново. Вече се досещаше за ролята на Дженифър.

— Ричард, длъжна съм да те предупредя. Аз съм адвокат на Уолкот и всичко, което кажеш, може да бъде използвано срещу теб. Бих могла да поискам да повториш думите си под клетва. Разбираш ли?

— Нима се съмняваш — усмихна й се той. — Затова съм тук. Записвай, ако желаеш.

— Добре. Включвам на запис.

— Промяната в архивите бе извършена от хора на Убежището. Както електронните, така и разпечатките. Датите бяха подбрани много внимателно — по такъв начин, че документите да имат печат „получено“, но все още да са в процес на придвижване към официалните лица. В момента върху тях липсват подписи или пръстови отпечатъци на висши служители.

— Защо, Ричард? Не питам за Дженифър — ти защо се забърка?

— Едва ли някой би дал еднозначен отговор на подобен въпрос. Защо се преместих в Убежището, защо се ожених за Дженифър, защо децата…

— Кажи ми поне защо я предаваш?

— Това е единственият начин да я спра. Заради нея самата — той вдигна очи, но Лейша знаеше, че не я вижда. — Никой в Убежището вече не може да я спре. По дяволите, те дори я окуражават, а най-много Каси Блументал и Уил Сандалейрос. Нещата могат да станат необратими. Знам, че моето изявление няма да тежи кой знае колко в съда — без факти, без доказателства и други свидетели и накрая всичко ще се потули. Друго ме безпокои, Лейша. Децата — те се учат на омраза, знаят, че всичко това е в името на собственото им оцеляване, смятат го за естествено. Борба за правото им на живот. Не това имаше предвид Тони. Те предадоха идеите му. А и ти, ти също си различна. Отдели се от нас и се огради.

— Различна в какво, Ричард?

Но Ричард само поклати глава.

— Какво ще стане сега, Лейша? Ще подадеш иск срещу Убежището и ще ни обвиниш в кражба и фалшифициране на официални документи?

— Не. В убийство.

Тя го наблюдаваше внимателно. Очите му се разшириха и в тях проблесна такава неподправена изненада, че Лейша веднага повярва — Ричард не знаеше нищо за убийството на Тимъти Херлингър. Но после си спомни, че само преди седмица беше сигурна, че не знае и за кражбата.

— Убийство?

— Тимъти Херлингър е загинал преди час. При съмнителни обстоятелства.

— И ти смяташ… — той кимна, схванал цялата картина. — Ще обвиниш Дженифър в предумишлено убийство. И ще ме накараш да свидетелствам срещу нея. Заради това, което признах одеве.

— Да — прошепна едва чуто тя.

— Никой в Убежището не е планирал убийство! — Когато тя не отговори, Ричард я сграбчи за ръката. — Лейша… чуваш ли, никой в Убежището… никой… дори и Дженифър.

Той изпъшка болезнено, пое дъх и изведнъж се случи най-страшното — избухна в смях.

— Престани! — извика тя, но той не спираше и продължаваше да се тресе. Накрая Лейша стана и нареди на секретарката да се свърже с областния прокурор.