Нанси Крес
Безсмъртни в Испания (15)

15

Първото, което си спомняше Мири, бяха звездите.

След това Тони.

Споменът за звездите беше свързан с баба. Тя я водеше до изпъкналия прозорец, зад който имаше само непрогледен мрак и безброй малки, сияещи точици. Докато ги разглеждаше, една от тях остави диря през тъмнината.

— Метеор — обясни баба й и Мири протегна пръстчета да докосне красивите звезди. Баба се засмя. — О, не, мъничка, те са твърде далеч за твоите ръчички. Но не и за ума ти. Запомни го от мен, Миранда.

Излишно бе да й го казва. Миранда винаги запомняше всичко, дори най-малката подробност около нея. Е, не съвсем всичко — не помнеше например времето преди Тони, въпреки че според мама и татко той се появил на бял свят цяла година след нея. Къде ли се беше дянала тази година?

Помнеше добре когато се появиха Никос и Кристина Деметриос. Скоро след близнаците дойде Алън Шефилд и после Сара Черели. Общо шестима, щъкащи из забавачницата под зорките погледи на госпожа Петерсън и на баба Шефилд. Любимата им игра бе с електродите, с които ги кичеше по главите доктор Толивери. Всички харесваха доктор Толивери, харесваха и доктор Клемент, макар да не бе тъй весел. Всъщност харесваха всичко, защото им беше интересно.

Само една прозрачна стена делеше тяхната забавачница от съседната и денем я вдигаха, позволявайки на децата от двете групи да се смесват.

Помнеше и деня, когато сложиха край на това.

Всичко започна заради Джоан Лукас — по-голяма от нея, с къдрава коса, блестяща като звездите. Веднъж Джоан я попита:

— Защо все подскачаш такава?

— Аз-з-з-з не з-з-зная — отвърна Мири. Беше забелязала, разбира се, че Тони и другите деца в нейната забавачница имаха същите трескави движения, но не и тези от съседната стая. Не и Джоан. Кой знае защо досега това не й бе правило впечатление.

— И главата ти е много голяма — продължи Джоан. Мири я опипа с ръце. Наистина й се стори по-голяма, отколкото на другите.

— Не искам да си играя с теб — викна неочаквано Джоан, обърна се и си тръгна. Мири понечи да й каже нещо, но в тоя миг мисис Петерсън пресече пътя на Джоан.

— Джоан, какъв ти е проблемът?

Джоан спря, вдигна глава и я погледна. Лицето й се изчерви.

— Държиш се глупаво — продължи мисис Петерсън. — Мири е член на твоето общество, на Убежището. Иди да си играеш с нея.

— Да, мадам — кимна покорно Джоан. Лицето й обаче остана затворено и не след дълго Мири сама се отказа да дружи с нея.

Уроци имаха всеки „ден“. Мири си спомняше и мига, когато осъзна, че компютърът не е само за гледане и слушане, а може да върши и разни неща. Например да отговаря на въпроси от типа на: какво ще има за закуска, днес кой ден сме и къде е сега тате.

Помнеше и деня, когато за първи път забеляза, че понякога и компютърът греши.

Джоан бе тази, която я накара да забележи. Двете работеха заедно, макар Мири да се дразнеше, защото Джоан бе твърде бавна — едва приключваше втората задача, когато Мири бе вече на десетата. Изглежда, и на нея също й бе неприятно да работи с Мири. Обучението течеше във визуален режим и на екрана се появи поредната задача: „кукла — пластмаса — бебе?“

— М-м-мой ред! — рече Мири и написа „бог“. Върху екрана се появи навъсено лице.

— Грешка — отбеляза с нескрито задоволство Джоан.

— В-вярно е — настоя Мири. — К-к-компютърът греши!

— Сега ще се изфукаш, че знаеш повече от него.

— „Б-бог“ е правилният отговор. С-само че е ч-ч-четири връзки по-нататък!

Макар и неохотно, Джоан трябваше да признае, че е заинтригувана.

— Какви четири „връзки“? Няма никакви връзки в тази задача.

— Н-не в з-задачата — запелтечи Мири и млъкна. Не знаеше как да го обясни, особено на Джоан, макар всичко да беше пред очите й. В този момент се появи мисис Петерсън.

— Проблем ли има, момичета?

— Мири сбърка отговора, а сега се заяжда — побърза да каже Джоан.

Госпожа Петерсън погледна екрана и коленичи до децата.

— И как според теб е правилно? — обърна се тя към Мири.

— Отговорът е четири връзки п-по-надолу, г-госпожо П-петерсън. В-в-вижте: „к-к-ккуклата“ е играчка, първата в-връзка е от к-кукла към иг-г-грачка. Иг-г-грачката се свързва с „п-п-представа“, к-к-както си п-п-представяме например, че п-п-падащата звезда е истинска з-з-звезда. Следователно с-с-следващата в-в-връзка отива към „п-п-падаща звезда“. З-з-за да с-се п-получи к-картината. — Беше й невероятно трудно да произнесе толкова много думи. — А п-п-падащата звезда е м-метеор, но без да си го п-представяме, и така в-връз-ките станаха четири.

— Продължавай, Мири — кимна заинтригувана госпожа Петерсън.

— П-после идва „п-пластмаса“. П-първата връзка води към „създавам“. Т-т-така трябва, з-защото „играчка“ ни от-тведе при „п-п-представа“.

Чудеше се как да им обясни, че в действителност връзките са част от обща, по-голяма и по-сложна схема, която й беше лесно да види, но не и да предаде с думи.

— От „създ-давам“, р-разбира се, п-получаваме „хора“, з-защото хората създават предметите. Следващият р-ред в тази в-връзка е „общество“, а п-последният т-трябвва да е „орб-бит-тална станция“, з-за да се п-получи изравняване на к-крайните р-редове: м-метеор — орб-бита.

— Чудесна аналогия — похвали я госпожа Петерсън. — Понятието „метеор“ действително има връзка с „орбитална станция“, при това две — една естествена, без човешка намеса, и втора — предизвикана и създадена от хората.

Мири не беше съвсем сигурна какво точно иска да каже госпожа Петерсън, затова пък забеляза, че Джоан изглежда объркана и дори малко изплашена. Реши да продължи посмело.

— С-стигаме до „б-бебето“ — п-първата в-връзка е „малко“, к-което ни води до „п-пазя“, к-както аз пазя Тони, защото е по-малък от м-мен и м-може да се нарани. След това в-връзката ни в-води до „общество“, което п-пък з-защитава хората, които са и четвъртия ред. А като обърнем н-наопаки, „пластмасата“ се с-свързва с „орбитална“, п-понеже голяма ч-част от нашата с-станция е н-направена от п-пластмаса.

— Да, но в края на задачата ти написа „бог“ — каза госпожа Петерсън.

— Д-да — кимна Мири, щастлива, че госпожа Петерсън я разбира. — З-защото орбиталната станция е с-създадено общество, д-докато метеорът е само к-къс скала, и съответно б-бог е планирано общество от умове, д-докато х-хората, в-всеки сам по себ-бе, си са късове к-като метеора.

Госпожа Петерсън я отведе при баба й. Наложи се Мири да обяснява всичко отначало, но този път беше по-лесно, защото баба й начерта схема. Мири се питаше как първа не се е сетила да я нарисува. Схемата й помогна да сложи всички връзки на местата им и сега всичко беше много прегледно и изглеждаше далеч по-просто, отколкото в началото.

Когато приключиха с обясненията и чертането, баба й потъна в дълбоко мълчание.

— Мири, винаги ли разсъждаваш по този начин? С връзки, които създават модели?

— Д-да — кимна учудено Мири. — А т-ти? Баба й избегна отговора.

— Как ти хрумна да напишеш тази прилика, която се появява четири реда по-долу?

— Вместо някоя… к-която е осем или д-десет реда? — попита Мири и баба й я зяпна втрещено.

— Не, вместо тази, която очаква компютърът. Не знаеш ли какво се иска от теб в задачата?

— А, д-да — подсмръкна смутено Мири. — Но ми е с-скучно да свързвам с-само думите от първа линия — тя видя физиономията на баба си и побърза да добави. — Е, н-не винаги.

— Аха — закима баба й. — А къде си чула, че бог е планирано общество от умове?

— К-казаха го п-по мрежата. М-мама слушаше н-нови-ните, а аз си играех.

— Ясно. Мири, ти си едно малко чудо.

— И Т-Тони също. И Н-никос, и К-Кристина, и Алън, и С-Сара. Б-бабо, а н-новото бебе на мама, и т-то ли ще б-бъде специално к-като нас?

— Да.

— А ще т-трепери ли като мен? И като Сатър? Ще яд-де ли т-толкова много?

— Да.

— И ще мисли с връзки?

— Да — кимна за трети път баба й и — Мири запомни завинаги изражението на лицето й.