Нанси Крес
Безсмъртни в Испания (20)

20

В новогодишния ден Лейша излезе да се поразходи нагоре по брега на замръзналото поточе. Докъдето й стигаше погледът имаше само сняг. Не след дълго я застигна Джордан, запъхтян от бързане. Зачервено от ходенето му, лице бе покрито с бръчки.

Скоро щеше да навърши шейсет и седем.

— Лейша! Убежището обяви, че се отделя от Съединените щати!

— Да, знам — кимна Лейша без да се изненадва. Отдавна предполагаше, че това ще е следващата стъпка на Дженифър.

— Няма ли да дойдеш да гледаш новините?

— Че какво толкова има за гледане?

Убежището бе разпространило декларацията си в 8:00 ч. на 1 януари 2092 г. Предаваха я едновременно по петте най-големи новинарски емисии, а копия от нея бяха изпратени до президента и Конгреса на САЩ, въпреки че бяха официално във ваканция. В декларацията се казваше, че Убежището се обявява за самостоятелна и суверенна държава, отхвърляйки данъчния гнет на Съединените щати, който можел да се сравни само със събирането на десятък в Средновековието, само дето размерът му бил далеч по-голям. Официалният срок за прекратяването на финансовите взаимоотношения бе 15 януари, а крайната дата на окончателното прекъсване — 15 април.

— Ето че го направиха — беше коментарът на Стела.

— Лейша, какво ще стане сега? — попита разтревожено Джордан.

— Министерството на финансите ще чака до 15 януари. След като не получи определения от него данък, ще информира прокуратурата и ще започне съдебна процедура. Най-вероятно ще се вземат решение за отнемане имуществото на Убежището — в случая орбиталната станция.

— Да завземат Убежището? Без дори да се стига до съдебен процес?

— Първо се налага запор на имуществото. След това се изслушват страните. Но това ще стане, след като си размърдат задниците. Конгресът е във ваканция. Шарифи избра най-подходящия момент.

— Но да завземат Убежището… — заговори объркано Стела. — Как — със сила? С армията?

— Ами, стига да поискат и ще го смъкнат долу с една от ония ракети „Истина“.

— Няма да посмеят. Това би означавало да разрушат имущество, върху което е наложен запор. По-скоро може да опитат с директна атака. Божичко, на какво разчитат онези горе! Земята им дава всичко.

— Не знам — отвърна замислено Лейша. — Ей, я вижте подписите! Ричард Антъни Келер Шарифи, Найла Шарифи Джонсън, Хермион Уелз Келер — ама те са се изпоженили. А ние не знаем…

Стела и Джордан се спогледаха.

— Лейша! Сега не е време за семейни клюки. Може да избухне гражданска война! Дженифър иска да скъса с американското общество, същото това общество, което…

— Да не искате да ми кажете, че ние, тримата, които от години живеем насред пустинята, не сме сторили същото?

Никой не отговори.

— Как мислиш, Убежището може ли да удържи на армията?

— Не знам — повтори Лейша. — Трябва да се обърнеш към Дженифър.

— Не, Лейша…

— Ще ида да се поразходя още малко. Извикайте ме, ако почне война.

Остави ги да се блещят един в друг, едновременно разочаровани и гневни, неспособни да видят по-далеч от собствените си носове.

* * *

От самото начало Конгресът на Съединените щати възприе сериозно заплахата от отделянето на Убежището Сенатори и конгресмени, разпръснати из цялата страна още от коледната ваканция, се събраха спешно във Вашингтон.

От друга страна, новинарските предавания за лайфаджии видяха нещо много смешно в тази ситуация — суров материал за две минутни комедийни скечове, които се превърнаха в любима форма на забавление. По принцип лайфаджиите нямаха много вземане-даване с неспящите, отношенията им бяха предимно с пролите. Заглавието на новините по един от лайфаджийските канали бе: „Убежището се отдели! Да се готви Орегон!“. „Свобода за Орегон!“ бе един плакатите, с които безгрижните представители на тази класа побързаха да украсят трибуните за следващите състезания със скутери, но бързо забравиха новината в шумотевицата около новия шампион.

На 3 януари говорителят на Белия дом обяви декларацията на Убежището за „криминален и терористичен акт“ и обвини ръководителите му в „опит да смъкнат законната власт на страната и да предизвикат безредици“. Националната гвардия бе поставена в повишена бойна готовност. Обявено бе, че група от 10 представителя ще отлети за орбиталната станция, където да проведе „обсъждане на положението“.

Убежището заплаши, че ще взриви всеки кораб, който се опита да се скачи с нея.

Конгресът отново се събра, този път посред нощ. Взе се решение да наложат запор на всички недвижими и движими имущества, притежание на корпорация Шарифи на Земята, с надежда, че това ще принуди Убежището да премине към преговори. Тази новина предизвика само нова порция смях в предаванията на лайфаджиите и бе последвана от комични предложения, като: „Продава се леко износена совалка“, или „Заменям чукната орбитална станция за здрава“. Колкото и да е странно, в някои вестници се появиха удивително трезви статии с анализи на ситуацията, които защитаваха правото на Убежището да се отдели от една държава, която изисква от него непосилни данъци.

Но това бяха единични гласове сред кресливото и разнопосочно множество.

* * *

— Сега — каза Уил Сандалейрос. — Старт!

Всички съветници бяха станали на крака и гледаха съсредоточено стенния екран. Дженифър използва този момент, за да ги огледа — виждаше само вълнение, решимост и болка. Но дори последните изглеждаха достатъчно решителни — за необходимост при оздравителния процес. Беше доволна, че точно сега, в период на криза, тя разполагаше с хора, способни да я поддържат независимо от трудните решения, които им предстоеше да вземат.

Робърт Дей, седемдесет и пет годишен ветеран, многоуважаван старейшина на голяма и богата фамилия от Убежището. Открит противник на спящите, заради подигравките, на които е бил подлаган като малък.

Керълайн Ренлейх, двайсет и осем годишна, брилянтен експерт в сферата на комуникациите и с фанатична вяра в еволюционното превъзходство на неспящите.

Каси Блументал, вярна приятелка на Дженифър още от първите години на основаването на Убежището.

Пол Алеон, четирийсет и една годишен, математик икономист, който не само предсказа сгромолясването на американската икономика след премахване на ветото върху Я-енергийните патенти, но създаде програма, която предвиди последвалите събития от икономически и политически аспект в Съединените щати. Именно Алеон бе разработил основите на икономическото бъдеще на Убежището като самостоятелна и независима държава.

Джон Уонг, четирийсет и пет годишен, юрист и историк, неоценим помощник по всички правни въпроси, касаещи Убежището и неговите жители.

Чарлз Стофър, петдесет и три годишен, ръководител на отдела за външна безопасност. Като всички добри войници той бе винаги готов за атака и, изглежда, най-сетне неговият час бе ударил.

Барбара Барчески, шейсет и три годишна, мълчалива, склонна към философски разсъждения, шеф на просперираща частна фирма за моделиране на корпоративна информация.

В началото Дженифър не знаеше как да я възприеме и дори имаше известни съмнения в нейната лоялност. Но отскоро знаеше със сигурност, че Барески обича с цялата си Душа Убежището и ще я поддържа докрай.

Доктор Реймънд Толивери, шейсет и една годишен, ръководител на отдела за изследвания към „Лаборатории Шарифи“. Ум като бръснач. Нито за миг Дженифър не се бе съмнявала в поддръжката му за този проект — та той бе един от създателите му. Трудността в началото идваше от невероятната му заетост, истински подвиг бе да го откъсне от лабораторната маса и да го доведе тук.

Освен това Уил Сандалейрос, Найла и мъжът й Ларс Джонсън, както и Хермион Шарифи. Стояха около нея, горди и непреклонни, съзнаващи напълно последствията от това, което им предстоеше да направят. Готови да срещнат бъдещето без проява на малодушие, без слабост и ненужни извинения.

Само Рики стоеше прегърбен, подпрян на отсрещната стена, забил поглед в пода и скръстил ръце пред гърдите си. Дженифър забеляза, че Хермион избягваше да поглежда към него. Вероятно бяха скарани тъкмо по този въпрос. За миг я завладя гняв, примесен с безпомощност, но бързо прогони ненужните чувства. Сега не е време да съжалява неудачниците. Време е за победи.

— Старт! — произнесе Уил и включи системата, снабдена с огромни екрани и високоговорители навсякъде из станцията.

Дженифър приглади бялата си абая и пристъпи напред.

— Граждани на Убежището! Говори Дженифър Шарифи от купола на Съвета, където сме се събрали на извънредно съвещание. Съединените щати отговориха на нашата Декларация за независимост така, както. Делегацията, която искат да ни натрапят, е всъщност начин да покажат на света, че ние сме безсилни и безпомощни и че търсим само временни решения и краткосрочни отстъпки. Не бива да позволяваме на тази делегация да идва тук.

Но всички опити да попречим със сила на просяците могат да доведат до непредвидени последици. Това ще е открито предизвикателство към Съединените щати. А и неспящите никога не удрят първи. За нас това е само акт на самозащита, а не предвестник на гражданска война. Ние искаме да бъдем свободни, искаме да следваме своя уникален път и да се радваме на плодовете от своя труд, без други да се възползват от усилията ни.

Единственото, което ни остава за да, спрем навреме просяците, е да им дадем нагледен урок за нашата сила. Подчертавам отново, сила, която няма да използваме, освен ако не бъдем принудени. Пряката емисия, на която ще станете свидетели и която ще бъде излъчвана по всички големи земни канали, отразява събитие, извършено с разрешението и под прякото ръководство на Съвета.

Междувременно, по знак от Керълайн Ренлейх, на екрана се появи изображение на една изоставена орбитална станция, закупена наскоро от корпорация Кагура.

Дженифър продължи в ролята на диктор:

— Говори Съветът на Убежището. Правителството на Съединените щати обяви, че утре сутринта негови представители ще навлязат в наша територия, без да получат за целта разрешение от нас. Става дума за така наречената „миротворческа делегация“. Ние не желаем да дискутираме сключването на нови неравностойни договори, в които отново ще се окажем в ролята на крепостни селяни. Ето защо нямаме намерение да допуснем споменатата делегация. Нашето общество уважава мира, но е готово да защитава своята неприкосновеност, в случай че някой — който и да е — дръзне да ни нападне. Заявяваме пред всички — на удара ще отвръщаме с удар. Като нагледен пример за нашата сила, предоставяме на всички заинтересувани следващата демонстрация. От известно време пресата в Съединените щати се занимава с въпроса, дали Убежището разполага с някакви секретни оръжия. Дойде време да сложим край на тези спекулации. И да заявим открито, че сме готови да прекъснем в зародиш всяка война и всяка заплаха.

Пред вас е орбитална станция Кагура, понастоящем притежание на Убежището. На нея има само животни и някои образци растения, оставени за поддържане на екологичното равновесие. Някъде във вътрешността на станцията наши учени оставиха малък херметизиран контейнер, който съдържа в замразено състояние синтезиран от тях микроорганизъм, който се пренася по въздушен път, а в генетичния му код е въведен сигнал за самоунищожение след седемдесет и два часа. По даден от Убежището знак контейнерът ще бъде отворен.

В първия момент картината от станцията изглеждаше непроменена. Подухваше лек ветрец, който поклащаше клоните на храсталаците. Животното, което протягаше глава към сочните им, зелени листа, ненадейно ококори очи и се закашля. Едри пернати птици взеха да тупкат на земята около него. Утихна и жуженето на насекомите. След още две минути нищо не помръдваше, освен листата, полюшвани от лекия вятър.

— Орбитална станция Кагура е отворена за всички научни експедиции, желаещи да изследват наблюдавания феномен — обяви гласът на Дженифър. — Но ви предупреждавам — носете маски и изолационни костюми, ако пристигнете преди да минат указаните седемдесет и два часа. Лично аз ви съветвам да почакате до изтичането им… А сега — контейнери с подобно съдържание са разположени на различни тайни места в градовете Ню Йорк, Вашингтон, Чикаго и Лос Анджелис. Незабавно спрете излитането на делегацията и не правете никакви опити да ни налагате волята си със сила. В противен случай ще бъдем принудени да ви отвърнем по начина, на който бяхте свидетели. Нека ви напомня какво е казал един велик мислител, Томас Пейн: „Ние воюваме не за да заробваме, а да освобождаваме и да осигурим възможност на честните хора да живеят…“

Керълайн Ренлейх прекъсна излъчването. В същия миг екраните на Съвета се изпълниха със сцени от вътрешността на Убежището. Хората се стичаха към градския парк, където в Паметния ден Дженифър бе произнесла своята реч. Някои бяха развълнувани, а други — разгневени. Но никой не нарушаваше реда. Тя проследи лицата от екрана, опитвайки се да прецени към кого е обърнат гнева.

Никой в Убежището, освен членовете на Съвета, не знаеше за предстоящата демонстрация на станция Кагура, нито за скритите контейнери с микроорганизми в големите градове на Земята. Не беше никак лесно да ги убеди в смисъла на подобна секретност и се наложи да им припомни случая с процеса, когато някой от техните бе изпратил на Лейша Камдън копие от разпространената сред членовете на Съвета клетва за вярност. Накрая, макар и неохотно, всички склониха.

„Трябваше да ни кажат — чу се женски глас от екрана. — Убежището не е военна база — добави друг. — Ние не сме убийци! Защо не ни поискахте съгласието?“

— Аз ще се справя с тях — рече Уил Сандалейрос. — Ще им поговоря — ако е нужно с всички.

След около десетина минути духовете започнаха да се уталожват.

Междувременно пристигнаха първите съобщения от Земята. Гласовете на водещите издаваха вълнение.

„… безпрецедентен терористичен акт от групировка със съмнителен характер и цели…“

„… нарастваща паника в градовете, където според съобщенията са заложени контейнерите със смъртоносни вируси…“

„… недооценяване на тяхната сила…“

„… при нас за коментар е професор доктор Стенли Касенбаум, специалист по генно инженерство и вирусология…“

„Дами и господа, президентът на Съединените Американски Щати!“

Същите послания идваха и от обръщението на президента:

„… към гражданите на изброените градове: не се поддавайте на излишна паника… не напускайте домовете си… оставете на правителството на Съединените щати да се грижи за вашата безопасност…“

Един въпрос така и остана без отговор. Дали от Белия дом бяха забранили излитането на совалката с делегацията?

— Държат всички вратички отворени — бе коментарът на съветник Дей. — Грешка, за която ще съжаляват по-късно.

— Те са спящи — отвърна с нескрито съжаление в гласа Алеон.

Час след излъчването на демонстрацията от станция Кагура, Белия дом изпрати пряко послание до Убежището, настоявайки незабавно да му бъдат предадени всички нелегални разработки върху новото биологично оръжие. Убежището отвърна с цитат от Патрик Хенри: „Дай ми свобода, или…“

Два часа по-късно Убежището излъчи нова емисия, в която се съобщаваше, че освен в изброените градове, контейнери с вируси има и в Далас, Ню Орлиънз и Сейнт Луис.

Паниката долу се разрастваше, придобивайки катастрофални размери. Някаква истеричка от Атланта съобщи, че намерила мъртви гълъби и положението в града стана неудържимо. Оказа се, че гълъбите яли отрова за мишки, но докато новината стигне до всички, колоните от автомобили вече наближаваха границите на щата.

Хората в Убежището постепенно се успокояваха. Някои от съветниците бяха излезли да разговарят с тълпите от най-упорити недоволни, дори се съгласиха да събират подписи срещу употребата на сила, само и само да се спечели време.

— Погледнете просяците — рече иронично Дженифър. — Не могат да направят нищо за себе си, дори когато от това им зависи животът.

Само Уил Сандалейрос се усмихна на забележката й.

* * *

— Лейша — обади се притихнало Стела. — Не трябва ли да предприемем нещо за собствената си безопасност?

Лейша не отговори. Седеше пред трите отворени канала на компютъра и следеше новините. Беше толкова вглъбена, че дори не я чу.

— Аз трябваше да помисля за това! — ядоса се Джордан. — Стела, имаме ли свободни хора подръка? Ще поставим постове…

— Няма нужда — намеси се неочаквано Лейша. — Периметърът е заграден със силово поле. Аз наредих да го монтират.

Останалите се спогледаха.

— Благодаря ти, Лейша — прошепна Стела.

Но тя отново им бе обърнала гръб.

* * *

— Нямаме избор — заяви Мири на Никос. Бяха се спотаили в лабораторията на Раул, общо осмина свръхове, успели да се доберат дотук, преди да настъпи суматохата.

Всички вътрешни връзки бяха прекъснати. Имаше официално предупреждение от полицията никой да не напуска дома си.

Тери вече бе задействал тайната система за връзка при екстрени ситуации, върху която неколцина от свръховете бяха работили упорито близо два месеца.

— Никос? Чуваш ли ме?

На екрана се появи лицето на Никос.

— Къде е Джонатан?

— При мен — намеси се Марк от друго място. — Мири, направиха го.

— А ние? Какво ще правим ние? — попита Кристи. Беше прегърнала единайсетгодишната Луди, която плачеше.

— Нищо — заяви Никос. — Нали вече го обсъждахме? Те не ни заплашват, напротив, опитват се да осигурят повече свобода на Убежището.

— Глупости, ще ни избият всичките! — извика Раул. — Или ще избият стотици хиляди невинни, в името на тази тяхна „свобода“. И в двата случая всички ще пострадаме!

— Това е въпрос от отбранително естество — възрази Никос. — Не става дума за нас.

— А за мен е предателство — произнесе Алън. — Предателство на принципите ни. Вижте какво става навън — полиция, всеки да си стои вкъщи, заповеди, прекъсване на връзките. Божичко, малко им остава да започнат и да арестуват! А може вече и да са започнали! Видях един полицай да дърпа Дъглас Уагнър на улицата. Защо — защото не мисли като тях! Не убиха ли някога Тони за същото? Съветът извърши предателство спрямо гражданите на Убежището, включително и към нас. Но за разлика от останалите, ние можем да предприемем нещо!

— Те са наши родители… — каза отчаяно Даян и Мири разбра накъде бие.

— Нека първо се свържем с всички Просяци — каза тя с решителен глас. — Където и да са. Не виждам Питър, някой да знае къде е? Тери, потърси го моля те. После ще вземем общо решение.

За наше добро, добави тя, мислено.

* * *

— Ако превземем станцията — рече Никос, — ей така, без никакво предупреждение, последствията ще са почти толкова тежки, колкото ако Убежището разпространи своя смъртоносен вирус на Земята.

— Добре, тогава да ги предупредим — предложи Кристи.

— Не мога да заплашвам собствената си майка — намеси се Луди. — Дори и косвено, не мога!

„Аз пък мога“ — помисли си Мири, докато следеше спора, разгорял се между Никос, Кристи, Алън и непредсказуемия Тери.

— Добре, добре — махаше с ръка Никос, опитвайки се да успокои духовете. — В такъв случай…

Заваляха нови и нови предложения.

* * *

— Говори президентът на Съединените щати. Обръщам се към управителния съвет на корпорация Убежище.

Лицето на президента Мейерхоф изпълваше целия екран на холовизора.

Колко типично за спящите, мислеше си Дженифър. Увеличавайки изображенията си мислят, че увеличават и действителността. Впрочем, връзката беше двустранна.

— Аз съм Дженифър Шарифи, главен изпълнителен съветник и президент на Съвета на орбиталната станция. Слушаме ви, господин президент. Моля, продължавайте.

— Госпожо Шарифи, сигурно си давате сметка, че нарушавате закона на Съединените щати?

— Ние вече не сме граждани на вашата страна, господин президент.

— Освен това нарушавате и решение 2042 от Женевската конвенция на Обединените нации.

Дженифър направи пауза, достатъчно продължителна, за да даде възможност на президента да осъзнае, че току-що — макар и неволно — бе признал на Убежището статуса на независима нация. Миг по-късно лицето му трепна, макар да се владееше чудесно. Първата грешка.

— Нека Конгресът гласува резолюция, че Убежището вече не е част от Съединените щати и проблемът между нас ще бъде решен.

— Конгресът никога няма да гласува подобна резолюция, госпожо Шарифи. Ние не преговаряме с терористи. По-скоро ще изправим пред съда всички членове на този ваш Съвет — по обвинение в държавна измяна.

— Държавна измяна? Защо? Защото търсим справедливост от една тирания? Г-н президент, ако нямате нищо ново да предложите, по-добре да приключваме този разговор.

Гласът на президента прозвуча по-твърдо.

— Ще ви кажа още нещо. Утре сутрин изтича определеният срок да съобщите къде точно сте разположили контейнерите с биологично оръжие и ако не го сторите, Съединените щати възнамеряват да предприемат атака срещу Убежището с всички средства, с които разполагат.

— Още мога да ви заявя, че няма да го направим. Освен това ви съветвам да не хабите излишна енергия за тяхното издирване. Невъзможно е да ги откриете. Изработени са от материали, които не могат да бъдат засечени с уредите, с които разполагате. Всъщност, господин президент…

От улицата пред купола на Съвета долетя тревожния сигнал на алармената инсталация. Каси Блументал подскочи уплашено. Уил Сандалейрос се хвърли към прозореца. Някой бе нарушил периметъра на силовото поле. Каси побърза да прекъсне връзката със Земята.

На двора, точно пред входа на Съвета, се бяха струпали всички свръхове — общо двайсет и седем.

— Какво правите тук? — викна Уил Сандалейрос. — Вървете си у дома! Веднага!

— Няма — отвърна Мири. Неколцина от възрастните се спогледаха учудени. Едва сега забелязаха, че никое от децата не се тресеше в познатите им конвулсии. А Мири не заекваше вече.

— Миранда, прибирай се вкъщи! — намеси се Хермион. Мири дори не погледна майка си.

Приближи се Дженифър, за да поеме нещата в свои ръце.

— Миранда, какво правите тук? Сигурно си давате сметка, че с присъствието си заплашвате безопасността на станцията.

— Вие сте тази, която ни заплашвате — отвърна Мири и Дженифър неволно отстъпи назад, пред силата, която звучеше в гласа на момичето. Все пак успя да прикрие ужаса от зловещото предчувствие, което я бе завладяло.

— Миранда, имате две възможности. Или веднага си тръгвате, или ще накарам охраната да ви отведе. Това не е училище, а щаб и ние водим истинска война. Каквото и да имате да ни казвате, ще почака, докато Съветът се справи с кризата.

— Не, няма да почака — отвърна Мири. — Касае се тъкмо за кризата. Позволили сте си да отправите заплаха срещу правителството на Съединените щати, без да поискате съгласието на Убежището. Убедили сте членовете на Съвета, а може би сте ги принудили или подкупили…

— Махнете децата — нареди Дженифър. Униформените пазачи вече се бяха подредили зад тях. Една жена сграбчи Мири за ръкава.

— Не можете да го направите — провикна се Никос. — Искам да ви предупредя, че в наши ръце е контролът върху всички системи на Убежището. Съществуват скрити програми, до които не сте в състояние да се доберете.

— Също, както спящите не могат да открият вашите контейнери.

Жената, която дърпаше Мири за ръкава, се огледа смутено.

— Това е невъзможно! — възкликна доктор Толивери.

— Не и за нас — каза уверено Никос.

Дженифър огледа децата.

— Къде е Тери Муакамбе?

— Не е тук — рече Никос и включи микрофона на своя портативен компютър. — Тери, поеми контрол над терминала на Каси Блументал. Свържи го със системата за външна отбрана.

Чарлз Стофър, който отговаряше за тази система, подскочи като ужилен. Каси вече натискаше клавишите на своя компютър, но без никакъв видим ефект.

— Стофър? — подхвърли през рамо Дженифър, като не откъсваше поглед от децата.

— Изгубихме контрол. Люковете на ракетните инсталации се отварят… сега пък се затварят.

— Съобщете на правителството на Съединените щати — продължи Мири, — че ще унищожите контейнерите с вируси в замяна на пълен имунитет на всички жители на Убежището — без членовете на Съвета. Кажете им, че ще позволите на федералните служби да извършат инспекция на станцията. Ако не го направите, ние ще го направим…

— Не можете — подхвърли Робърт Дей.

— Можем! — отвърна троснато Алън. — И по-добре ни повярвайте.

— Та вие сте деца! — извика някой, но Дженифър не можа веднага да разпознае гласа.

Беше Хермион.

— Ние сме това, което ни направихте!

Дженифър погледна внучката си. За нея тя бе разглезено и изнежено дете, неспособно да осъзнае колко много е получило от родителите си и от обществото, сляпо за опасностите, които го дебнеха навън, нехаещо за презрението и омразата на спящите и за усилията, които тя — Дженифър Шарифи — бе полагала през целия си живот, за да постави нещата на мястото им. Не, това алчно и самовглъбено момиченце щеше да разруши всичко, за което се е борила, бъдещето, което си е представяла. И което почти бе създала, със силата на собствената си воля.

Тя се обърна към охраната.

— Отведете ги! Затворете ги и ги пазете! Но преди това ги претърсете. Вземете всичко — компютри, средства за комуникация, дори дрехите!

— Дженифър! Не можеш да го направиш — възрази Робърт Дей. — Те са деца… наши деца!

— Значи това е вашият избор? — попита Миранда.

Дженифър впи поглед в лицето й. От години не си бе позволявала да изпитва омраза. За момент беше заслепена от чувствата си, но веднага се овладя.

— Намерете Тери Муакамбе! Веднага! Приберете го и го обискирайте! И си отваряйте очите! Особено с него.

— Ти не знаеш нищо — пристъпи напред Миранда и я посочи с пръст. — Не знаеш кой е Тери, не знаеш с какво се захващаш. Мислиш си, че можеш да ни разбереш, но спящите си мислят същото за вас. Само си мислиш… Всъщност ти си една зла и хладнокръвна интригантка, ето каква си… Знаеш само едно, че неспящите са по-добри от спящите, но не искаш да признаеш, че ние, свръховете, сме по-добри от вас. А може би го признаваш дълбоко в мислите си. Затова убихте един от нас, нали? Защото не можехте да го контролирате. Само че сега ние сме способни на неща, които не можете и да си представите. Отговори ми, бабо, кои сега са просяците?

— Отведете ги — повтори Дженифър с неузнаваем глас. — Вземете им всичко… и ги съблечете. Искам да задържите и сина ми.

Рики Шарифи се усмихна.

Мири започна да се съблича. След един кратък миг на объркване последва отсечена команда на Никос — команда, която Дженифър не разбра. Нима те имаха собствен език? Другите деца я последваха. Алън Шефилд хвърли своя портативен комуникатор на полираната метална маса и звукът накара всички да се стреснат. Усмихваше се. Дори най-малките не изглеждаха уплашени.

— Казвате, че сте готови да дадете живота си за нашето общество — продължаваше да говори Мири, докато изхлузваше ризата през глава. — Но ние, свръховете, не сме част от това общество, нали? Вие убихте единствения от нас, който можеше да бъде мост между вашето и нашето общество — най-добрия и най-великодушният от нас. Убихте го, защото не отговаряше на вашите представи. Ето че сега и ние не им съответстваме. Може би защото сънуваме? Знаеше ли го, Дженифър? Просветляващ сън! Научихме го от един спящ. — Мири изрита сандалите си.

— Не мога да си възвърна контрола върху системата за връзка — извика Каси Блументал с нарастваща паника в гласа.

— Я престанете — намеси се ядосано Чарлз Стофър. — Обличайте се, деца.

— Не — поклати глава Мири. — Защото тогава ще изглеждаме като вас, нали Дженифър? А ние не сме! И никога няма да бъдем!

— Заловихме Тери Муакамбе — съобщи някой по интеркома. — Не оказва съпротива.

— Всъщност, дори твоето общество не значи нищо за теб. В противен случай щеше да се съгласиш с нашето предложение. Това би означавало да запазим Убежището с цената на твоята свобода. Просяците от Земята щяха да се съгласят да ни оставят на мира. Можеше да го направиш, но не се съгласи, защото тогава щеше изпуснеш властта над всичко и най-вече над възможността да решаваш кой да бъде член на нашето общество и кой да бъде прокуден. Но вече е късно. Ти загуби, Дженифър! Загуби в деня, когато уби Тони!

Някои от момичетата прикриваха едва напъпилите си гърди, момчетата пък бяха скръстили ръце пред гениталиите си. Гледаха мрачно, но никой не плачеше. Имаха студени, съвсем не детски лица, зад които се криеха странни и напълно неразбираеми мисли. Мири държеше гордо изправена несъразмерно голямата си глава.

Рики отиде при нея и я загърна с ризата си, и тя най-сетне — за първи път от началото на инцидента — откъсна поглед от Дженифър.

— Благодаря ти, татко — промълви Мири.

— Изглежда, някой вече е изпратил на Белия дом схемата с точните координатите на контейнерите — произнесе уморено Каси Блументал. — Заедно с упътването за безопасното им неутрализиране.

— Нито една от системите за външна защита не функционира — докладва Чарлз Стофър.

— Все още няма връзка с охраната на станцията… хората излизат на улиците…

Миранда мълчеше. Беше се облегнала на рамото на баща си и по лицето й се стичаха сълзи.