Нанси Крес
Безсмъртни в Испания (2)

2

Най-ранните спомени на Лейша бяха трепкащи линии, но те не съществуваха. Последното го знаеше със сигурност, защото всеки път, когато посягаше да ги сграбчи, шепичката й оставаше празна. По-късно осъзна, че трепкащите линии са светлина: слънчеви снопове, които се процеждаха през щорите на нейната стая, между процепите на пердетата в столовата и между кръстосаните метални решетки на прозореца в дневната. Денят, когато откри, че златистото сияние е светлина, тя се засмя радостно на глас, доволна от себе си, а татко й, който тъкмо редеше цветя във вазата, се обърна й я погледна усмихнат.

Цялата къща бе изпълнена със светлина. Тя се отразяваше от повърхността на езерото, плъзгаше се покрай високите бели тавани и се събираше в ослепителни локви на пода. Двете с Алиса по цял ден се движеха през завеси от светлина. Понякога Лейша спираше, вдигаше лице и оставяше светлината да я окъпе цялата. Усещаше я почти като вода.

Най-хубава бе светлината в дневната. Тъкмо там тате седеше през по-голямата част от деня, когато си беше вкъщи и си отдъхваше от печеленето на пари. Поливаше цветя, тананикаше си, а Лейша и Алиса се гонеха между дървените маси със саксии, от които се носеше омаен мирис на влажна пръст.

— Растат — рече баща й като я хвана за ръката. — Изпълняват обещанията си. Алиса, внимавай! Ще ми бутнеш орхидеите!

Алиса спря задъхана и се огледа уплашено. Тате никога не забраняваше на Лейша да тича — дори и когато можеше да събори нещо.

След известно време светлината си отиваше. Тогава ги къпеха, но после Алиса се умълчаваше и изглеждаше някак отпусната. Не искаше да играе с нея, дори когато й предлагаше най-любимите й игри. Малко след това леля отвеждаше Алиса в нейната стая, а Лейша сядаше да говори с тате за разни неща, но по някое време той казваше, че има още работа и се затваряше в кабинета си да печели пари. Винаги изпитваше съжаление, когато си тръгваше, но не задълго, защото тогава идваше мадмоазел и започваше уроците, които Лейша много обичаше. Толкова интересно е да се научават нови неща! Вече можеше да пее цели двайсет песни, знаеше да пише всички букви от азбуката и да брои до петдесет. И докато приключат с уроците, светлината се връщаше и идваше време за закуска.

Това бе единственото нещо, което Лейша не харесваше. Тате трябваше да бърза за службата и затова Лейша и Алиса закусваха с мама в столовата. Мама носеше червен халат, който Лейша харесваше, и нито миришеше странно, нито говореше неразбираемо, както в по-късните часове на деня. И все пак, закуската й бе неприятна. Мама винаги започваше с въпроса.

— Алиса, миличка, как спа?

— Добре, мамо.

— Сънува ли хубави сънища?

В началото Алиса отговаряше отрицателно. Но един ден каза: „Сънувах някакъв кон. И аз го яздех“. Мама плесна с ръце, целуна Алиса и й даде допълнителна захаросана пръчка. След този случай Алиса винаги имаше готов сън, който да разказва на мама.

Веднъж и Лейша се обади.

— Аз също сънувах. Сънувах светлина, която нахлува през прозореца и ме завива като златисто одеяло, а после ме целува по очите.

Мама остави толкова рязко чашата си, че част от кафето се разля по масата.

— Не ме лъжи, Лейша! Никога не ме лъжи! Нищо не си сънувала!

— Не е вярно, сънувах!

— Само децата, които спят, сънуват. Не ме лъжи!

— Сънувах! Сънувах! — извика Лейша.

— Не мога да понасям дете, което ме лъже! Чу ли ме, Лейша, подобно нещо няма да търпя!

Ти лъжеш! — изкрещя Лейша, макар да знаеше, че не е права. В този момент мразеше майка си, както нищо на света, а Алиса седеше с изцъклен поглед, изплашена от думите на сестра си.

— Лельо! Лельо! — извика мама. — Отведете Лейша в стаята й! Веднага! Когато се научи да не лъже, ще я пуснем пак сред възпитаните хора.

Лейша заплака, когато леля се появи и я отведе в стаята. Дори не бе успяла да закуси. Но това не я интересуваше. И без това мразеше закуската. Единственото, за което мислеше сега, бяха очите на Алиса — големи, влажни и изплашени.

Но Лейша не плака дълго. Леля й прочете някаква приказка, после поиграха на компютъра, а след това се появи Алиса. Леля ги откара с колата в Чикаго, в зоопарка, където имаше толкова интересни животни… които дори не биха й се присънили. По-точно на Алиса. Когато се върнаха, мама вече я нямаше и Лейша знаеше, че е отишла при чашите със странно ухаещата течност, с които се забавляваше до късно вечерта.

Но една нощ тя влезе в стаята на мадмоазел.

— Трябва да отида до тоалетната — каза тя. Постоя малко вътре, за да не излезе, че е било лъжа, а после се измъкна на пръсти в коридора. Отиде първо до стаята на Алиса. Една-единствена лампа осветяваше малкото креватче. В стаята на Лейша нямаше креват. Тя погледна лицето на сестра си през пръчките. Алиса лежеше на една страна със затворени очи. Миглите й трепкаха едва забележимо, като полюшвани от вятъра завеси. Брадичката й изглеждаше странно отпусната.

Лейша затвори внимателно вратата и се отправи към стаята на родителите си.

Те не спяха в креватче, а в огромно, просторно легло, където имаше място за още цял куп хора. Миглите на мама не трепкаха. Лежеше изтегната по гръб и тихо похъркваше през носа. От нея се носеше познатата, странна миризма. Лейша отстъпи назад и се прокрадна до тате. Той лежеше настрани като Алиса и брадичката му беше отпусната също като нейната. Имаше нещо във вида му, което я изплаши. Тъкмо понечи да си тръгне, когато очите му неочаквано се отвориха и Лейша изпищя.

Тате скочи от леглото, гушна я и погледна към мама. Тя не помръдваше. Тате беше облечен само с гащета. Занесе Лейша в гостната, а мадмоазел дотича задъхана, като нареждаше:

— Простете ми, господине, ужасно съжалявам, но тя каза, че отива до тоалетната и аз…

— Няма нищо — прекъсна я тате. — Аз ще се погрижа за нея.

— Не! — изпищя Лейша, заради голото му тяло, отпуснатата брадичка и странния мирис на мама. Но тате я отнесе в другата стая, зави я и седна до нея.

— Какво е станало, Лейша? Какво беше намислила?

Тя не отговори.

— Искаше да видиш как спят хората, прав ли съм? — попита тате, а гласът му беше толкова мек и топъл. Тя кимна бавно.

— Интересно ти е, защото ти не спиш, нали?

— Да — рече Лейша. — Но ти ми каза, че ходиш нощем в кабинета, за да печелиш пари?

Тате се засмя.

— Не всяка нощ. Понякога лягам да спя, но за малко. На мен не ми трябва много сън и затова нощем често съм при теб. Хората по принцип имат различна нужда от сън и само малцина никога през живота си не спят. Такава си и ти…

— Защо?

— Защото си особена. По-съвършена от другите. Преди да се родиш, помолих докторите да те направят такава.

— Защо?

— За да правиш всичко, което искаш и да можеш да изявиш напълно личността си.

Лейша се сгуши в него и го погледна. Нищо не беше разбрала от думите му. Тате се пресегна, откъсна едно цвете и го поднесе към нея.

— Ето, виж, Лейша — храстът ражда това цвете. Защото може. Никой друг храст не би могъл да роди същото цвете. Нито онзи в ъгъла, нито растението, което виси от саксията. Следователно най-важното нещо на света за този храст е да отгледа своето цвете. То е неговата личност, онова, което единствено той може да даде на света. Нищо друго няма значение.

— Не разбирам, тате.

— Ще разбереш. Някой ден.

— Но аз искам да разбера сега — настояваше Лейша, а тате се засмя и я прегърна. От прегръдката й стана хубаво, но не й помогна да разбере.

— Когато печелиш пари… и това ли е изява на твоята… на твоята личност.

— Да — кимна щастливо тате.

— Значи никой друг не може да печели пари?

— Никой друг не може да го прави като мен.

— Какво правиш с парите?

— Купувам разни неща за теб. Тази къща, дрехите ти. Плащам уроците на мадмоазел, колата, с която се возите.

— А какво прави храстът с цветето?

— Печели възхищението на околните — отвърна тате, но това също не й говореше нищо. — Красотата е нещо много важно, Лейша. Красотата, създадена и поддържана с индивидуално усилие. Ей това е най-важното нещо.

— Студено ми е, тате.

— Веднага ще повикам мадмоазел.

Лейша не помръдна. Тя протегна ръка и докосна цветето.

— Тате, Искам да спя.

— Не искаш, миличко. Спането е загуба на време. Изгубени мигове. Все едно, че умираш за малко.

— Алиса спи…

— Тя не е като теб.

— Алиса не е ли особена?

— Не. Само ти.

— Защо не направихте и Алиса особена?

— Тя сама се направи такава. Нямах възможност да й помогна.

Всичко беше прекалено сложно. Лейша заряза цветето и се гушна в скута на баща си. Той я дари с усмивка.

— Моята малка питанка. Когато пораснеш, ще откриеш своята собствена красота и тя ще диктува новия ред, какъвто светът няма да е виждал. Може да станеш дори като Кензо Ягаи. Той е измислил генераторът, който захранва целия свят.

— Тате, да знаеш само колко си смешен с тия гащи — засмя се Лейша. Той също се засмя. Но след това добави: — Когато порасна, ще използвам особеността си, за да помогна и на Алиса да стане като мен.

Смехът на баща й секна.

* * *

Доктор Мелинг идваше веднъж седмично да види Лейша и Алиса. Понякога сама, друг път с още хора. Двете с Алиса я харесваха, дали защото се смееше много, или заради блясъка в очите й? Доктор Мелинг играеше с тях на различни игри, първо поотделно, после заедно. Всеки път ги снимаше и измерваше теглото им. Караше ги да лягат на масата и допираше някакви странни метални пръчки до слепоочията им, но не беше страшно, защото приборите издаваха разни смешни звуци. Освен това, също като тате, доктор Мелинг обичаше да отговаря на въпроси. Веднъж Лейша попита: „И доктор Мелинг ли е особена? Като Кензо Ягаи?“ Тате се засмя, погледна докторката и кимна:

— О, да, така е.

Когато Лейша стана на пет, двете с Алиса тръгнаха на училище. Всяка сутрин шофьорът на тате ги караше до Чикаго. Там обаче се разделяха. Отиваха в различни стаи, което никак не се нравеше на Лейша. Децата в стаята на Лейша бяха по-големи. Още от първия ден се влюби в училището с неговите очарователни изследователски прибори, електронни чекмеджета, пълни с математични гатанки, и интересни съученици, заедно с които се ровеше из картите на света. Само след половин година я преместиха в нова стая, с още по-големи деца, но всички се държаха мило с нея. Харесваше й да изрисува различни букви върху плътната, дебела хартия.

— Солейското училище се оказа подходящо място — отбеляза веднъж баща й.

Но Алиса не харесваше Солейското училище. Искаше да ходи на училище с жълтия рейс, с който откарваха децата на съседите. Много плака и често запокитваше рисунките си на пода, след като ги завършеше. Тогава мама излезе от стаята си — Лейша не беше я виждала от няколко седмици — и счупи два порцеланови свещника. Бяха скъпи, китайска изработка, и Лейша се втурна да събира парченцата. През това време мама и тате се надвикваха в гостната, под голямата стълба.

— Тя е и моя дъщеря! Ще върви където й е приятно!

— Какво право имаш ти да решаваш? Погледни се на какво заприлича с твоето непрекъснато наливане… помисли какъв пример им даваш… а мислех, че се женя за английска аристократка!

— Получи това, за което си беше платил! Нищо! Пък и кога ли си имал нужда от мен? От който и да било?

— Престанете! — разплака се Лейша. Изведнъж настъпи тишина. Беше си порязала ръката на едно парче и кръвта й капеше по килима. Тате изтича и я вдигна на ръце. — Престанете — изхлипа Лейша и почти не чу, когато баща й зашепна:

— Ти престани, Лейша. Нищо, което те ти правят, не бива да те засяга. Трябва да си по-силна от тях.

Лейша зарови личице в рамото на тате.

Преместиха Алиса в сандбъргското начално училище, същото, в което отиваше всяка сутрин жълтият рейс от улицата.

След няколко седмици тате им съобщи, че мама постъпва в болница да се лекува и вече нямала да пие толкова много. А когато излезе оттам, продължи той, ще отиде да живее другаде. Двамата вече не били щастливи заедно. Каза им го много внимателно, като подбираше всяка дума.

— Не искам да си отива — заплака Алиса. Лейша си помисли, че баща й ще я вдигне на ръце и ще я прегърне. Но той само стоеше и ги гледаше.

Тогава Лейша застана до Алиса и я прегърна.

— Успокой се, Алиса. Всичко ще бъде наред! Ние ще го направим така! Аз ще си играя с теб, когато не си на училище, за да не ти е мъчно за мама!

Алиса се вкопчи в Лейша. А Лейша извърна глава, за да не вижда лицето на тате.