Нанси Крес
Безсмъртни в Испания (17)

17

Мири беше на тринайсет. Вече година, откакто й бяха разрешили да гледа предавания от Земята — както на пролите, така и на лайфаджиите. През първите няколко месеца я вълнуваха най-различни въпроси: Какво толкова интересно има в състезанията със скутери? Защо красивите млади мъже и жени от „Среднощни истории“ сменяха толкова често партньорите си? Защо жените имаха толкова големи гърди, а мъжете — пениси? Защо една конгресменка от Айова вдигаше такъв неописуем шум за парите, които друга конгресменка похарчила за нещо, след като и тя, вероятно, не харчеше по-малко обществени средства за лични нужди? А нали и двете живееха в едно общество? Защо предаванията представяха лайфаджиите — хора, които всъщност не вършеха нищо полезно — едва ли не като герои на своето време, а не казваха нито дума за истинските създатели на ценности?

С течение на времето Мири откри отговорите на тези въпроси — някои в разговори с родителите си, други, след като се порови из библиотеката. Проблемът беше в това, че те се оказаха съвсем банални. В състезанията със скутери нямаше нищо интересно. Целта бе да занимават мислите на почитателите им за известно време — докато дойде моментът за следващите състезания.

Умът й обмисляше дълги и сложни връзки, произтичащи от този въпрос, който обхващаха принципа на Хайзенберг, епикурейците, един полузабравен философски възглед, наричан екзистенциализъм, константата на Раволи за периферните дразнители, епилептичните атаки в така наречения „ясновидски“ център на главния мозък, социалната демокрация, свойствата на обществения организъм и дори басните на Езоп. Всичко това бе далеч по-интересно от телевизионните предавания, които го бяха предизвикали.

Същото важеше с не по-малка сила и за останалите въпроси, които си бе задавала. Политическите организации и преразпределението на обществените блага зависеха от един крайно нестабилен баланс между гласовете на лайфаджиите и реалната власт на пролите, възникнал в резултат от случайната социална еволюция, а не като следствие на строго прилагани принципи на планиране.

Нито веднъж, в нито една програма не стана дума за радостта от опознаването на природата, за нови научни открития — стига да не засягаха пряко благосъстоянието на населението. Никой вече не се наслаждаваше на сложни музикални произведения, като тези, на които се бе натъкнала в библиотеката — Бах, Моцарт. Нямаше и повей от идеите, които така обичаха да обсъждат двамата с Тони.

Само след шест месеца Мири загуби интерес към предаванията от Земята.

Едно нещо обаче се промени. Напоследък Дженифър бе доста заета в лабораториите и с възпитанието на Мири се зае баща й. Но не го биваше много в точните отговори. Оправдаваше се с това, че бил напуснал Земята още като малък — едва на десет години — и не познавал живота там. Когато му се налагаше да свърши нещо долу, прибягваше до услугите на посредник на име Кевин Бейкър.

Мири познаваше Бейкър, човек отдаден изцяло на работата и усъвършенстването на сложна мрежа от бази данни. Беше скучен, дори малко го съжаляваше, задето трябва да живее сред просяците, вместо да допринася със своя труд в полза на обществото.

На нейното общество!

Оставаха й само две години, за преди да я приемат за равноправен член на Съвета.

* * *

— Сега — каза Уил Сандалейрос.

Дженифър се наведе напред, загледана в триизмерното изображение. На около хиляда мили в открития космос, неговият прототип вече се изпълваше и раздуваше, освобождавайки притиснатите тунели за поредната порция опитни мишки. Микропредавателите, прикачени на вратлетата им, изпращаха данни за нормално състояние на биоконстантите им. Само след няколко минути светещите точици, съответстващи на обречените животинки, се разпръснаха равномерно из вътрешността на сферата, която притежаваше сложна топографска структура, математически съответстваща на град Вашингтон.

— Готови — произнесе доктор Толивери. — Пред стартово броене: шест, пет, четири, три, две, едно, старт!

В атмосферата бяха освободени малка порция мутирали вируси. Въздушните течения, отговарящи на ветрове със скорост пет мили в час, понесоха невидимите частици в северозападна посока. Температурата в сферата засега оставаше постоянна. Дженифър погледна биометричните индикатори на съседната стена. Само след три минути всичките сочеха липса на жизнена активност.

— Да — кимна Уил. — Това е.

Беше усмихнат.

Дженифър също кимна.

— Чудесна работа — рече тя на Толивери, Блър и останалите трима лаборанти. — Вече сме готови за следващата фаза.

— Да — каза Уил.

— Започнете преговорите за закупуване на орбитална станция Кагура. Използвайте Кевин Бейкър, но не му разкривайте крайната цел.

Нищо по лицето на Уил Сандалейрос не издаваше, че знае за този план и че дори го е обсъждал с жена си още преди години. Сияещите му очи му не се откъсваха от плоските линии на биометрите.

* * *

— Съветът на Убежището има честта да посрещне своя нов член — Миранда Серена Шарифи — произнесе с официален тон Дженифър. Всички се надигнаха, ръкопляскайки. Миранда седна на стола, който й бяха отредили. Беше съвсем нов, кожената му тапицерия блестеше.

Всички я гледаха усмихнати, но въпреки това тя се чудеше дали не й завиждат за успеха — поне мъничко?

— Чака ни напрегнато заседание — припомни им Дженифър. — Първо, съветник Дрекслер ще ни запознае с финансовия отчет.

След него изслушаха доклада на земеделския отдел, както и тези от юридическия, правния и в заключение — от медицинската служба. Накрая Дженифър отново взе думата:

— Още един допълнителен въпрос към медицинския доклад, който предпочетох да бъде обсъждан отделно. Повечето от вас вече знаят за аварията. За останалите ще преразкажа накратко: Табита Селенски, монтьор, пострадала от токов удар, докато работела в един от енергийните кладенци в шести сектор. Изгарянето е от висока степен, но, макар и бавно, раната се възстановява. За съжаление не може да се каже същото и за мозъчните увреждания — там лекарите не дават надежда за каквато и да било регенерация. Невъзможно е да се възстанови предишната личност, липсват дори най-първични рефлекси… Ще се нуждае от постоянни грижи, включително и такива като преобличане, смяна на бельото, измиване, хранене. С други думи, тя никога вече няма да е продуктивен член на нашето общество.

Дженифър плъзна поглед по лицата на присъстващите. Думите бяха излишни — ставаше въпрос за едно безпомощно и безполезно същество, което ще е в тежест на всички.

За просяк!

— Някога, на Земята, познавах една жена — продължи Дженифър. — Тогава бях съвсем малка. Беше приятелка на мама. Тя имаше дете с тежко заболяване на нервната система. Като част от неговото „лечение“, майката трябваше часове наред да размахва ръце и крака пред детето, да пълзи и да издава различни звуци с надежда, че ще въздейства върху определени, трайно потиснати мозъчни центрове. Лекарите й казаха, че трябва да го прави по шест часа всеки ден. Между сеансите естествено се налагаше да преоблича и храни детето, да го мие, да изсмуква изпражненията от червата му и всичко останало. На времето тази жена беше прекрасна пианистка, но бе принудена да забрави увлечението си по музиката. Когато детето навърши четири години, лекарите добавиха нова група упражнения, отнемащи допълнително време. Жената продължаваше да следва всички напътствия, но с течение на времето бе завладяна от нарастваща апатия и нежелание дори да се прибира вкъщи. Същото, изглежда, важеше и за нейния съпруг, който един ден я напусна. Накрая майката застреля детето и себе си и така приключи тази тъжна история.

Дженифър направи пауза и вдигна един лист от бюрото.

— Получихме молба от съпруга на Табита, който настоява да бъдат прекратени страданията на неговата съпруга. От нас се иска да вземем решение. Сега.

Съветник Лети Рюбин, млада жена с ъгловато лице, скочи развълнувано от мястото си.

— Табита все още може да се усмихва, дори реагира по малко. Когато й заговорих, видях как трепват краищата на устните й! Тя има право на живот, какъвто и да е той!

— Детето на моята приятелка също можеше да се усмихва — рече Дженифър. — Въпросът е, имаме ли право да жертваме нечий друг живот, за да се грижим за нея?

— Това няма да е саможертва! Ако разделим грижите между много хора и направим график — например с двучасови дежурства, на никой няма да му натежи.

— Става дума за принципа — намеси се Уил Сандалейрос. — За това, че слабите не бива да налагат своята воля върху силните — дори, когато тя се поражда от собствената им безпомощност Просякът няма право да се разпорежда с плодовете от труда на този, който създава. Ние не признаваме, че сме морално задължени към слабите.

— Сандалейрос, опомни се — произнесе съветник Джеймисън. — Говорим за човешки живот! За член на нашето общество. Нима не дължим подкрепа на всеки, който е изпълнявал съвестно социалните си задължения?

— Аз пък ще ви попитам докога един гражданин е член на нашето общество? Естествено, докато внася своя дан в неговото развитие. Ако някой от клиентите на вашата застрахователна компания престане да си плаща задълженията, няма ли да го изключите?

Джеймисън млъкна. Вместо него се обади Рюбин.

— Не можем да сравняваме обществото с някаква си компания. То значи много повече за всички нас!

— Това, което означава — прекъсна ги с нетърпящ възражение глас Дженифър — е, че Табита Серенски не би желала да е бреме на своето общество. Ако наистина вярва в принципите, които проповядваме, съществуванието на просяк в едно съзидателно общество ще й е чуждо. Ако пък не следва тези принципи, значи няма право да бъде член на същото това общество.

Мири не можеше да откъсне поглед от нея. Никога не я бе чувала да говори толкова разпалено. Логиката й беше безупречна, само дето касаеше нещо, което — според Мири — не биваше никога да обсъждат тук.

Ставаше дума за убийство.

За убийството на Табита Селенски.

Не бе усетила, кога се е изправила на крака. Всички погледи бяха вперени в нея. В ума й се блъскаха мисли, странни асоциации, далечни връзки. Хариджан.^[1] Проскрипт.^[2] Светата инквизиция. Кристалнахт.^[3] Гулаг.

— В-всяко об-бщество, р-разделено в основните си п-принципи, рано или к-късно ще се саморазруши.

— Което значи, че не бива да се разделяме на можещи и паразити.

— Н-не т-това исках д-да к-кажа.

Спорът продължи още пет часа. Накрая гласуваха — девет срещу шест — че Табита Селенски трябва да напусне станцията и да бъде преместена на Земята, където ще бъде сред свои.

Стига да се съгласи и нейният съпруг.

Мири гласува с малцинството. Също и баща й — за нейна изненада. Едва дочакала оповестяването на резултатите, тя се втурна към Тони. Искаше да сподели час по-скоро всичко с него.

На следващия ден Табита Серенски издъхна от свръхдоза обезболяваща инжекция. Беше разпространен слухът, че го е направила сама и по свое желание, но Мири не вярваше на това. Ако Табита бе в състояние да се грижи за себе си, Съветът щеше да гласува иначе. В действителност тя бе само едно безпомощно растение.

Нали така бе казала Дженифър?