Терънс Маккена
Храната на боговете (9) (Радикална история на растенията, дрогите и човешката еволюция)

Глава VII
По следите на сома: златната енигма на Ведите

Сегашната глобална криза е много по-дълбока от която и да било предишна криза в нашата история, затова и решенията ни трябва да бъдат много по-драстични. Растенията и подновената Архаична връзка с тях биха могли да послужат като организационен модел за живота през XXI век, също както компютърът бе доминиращият модел в края на миналия.

Ще трябва мислено да се върнем в онзи последен момент на здрав разум, който някога сме преживели, и чак тогава да действаме съобразно сегашните обстоятелства. Това означава да се върнем към моделите, функционирали с успех преди около 15 000–20 000 години. Тази смяна на парадигмата ще ни позволи да разберем, че растенията предлагат нещо повече от храна, подслон и облекло, а дори и от културата и религията — те ще станат наш образец във всяко отношение. Ако не друго, те ни дават един великолепен пример за симбиоза с околната среда и ефикасно използване на природните ресурси.

Ако сме съгласни с това, че Архаичното възраждане изисква смяна на парадигмата, а ние наистина можем да изградим един по-добър, рефеминизиран и екоцентричен свят, връщайки се към най-древните модели, то тогава ще трябва да приемем също, че ни е нужно нещо повече от обичайната политическа реторика. За да бъде ефикасно, Архаичното възраждане трябва да почива на прекия опит, на преживяване, разтърсило из основи всеки от нас. Въпросното преживяване трябва да бъде реално, всеобщо и подлежащо на обсъждания.

Можем да започнем преустройството на собственото си мислене, като обявим за легитимно онова, което от толкова време охулваме. Нека отхвърлим веднъж завинаги обвиненията срещу Природата. Самата идея за растения „извън закона“ е нелепа и смехотворна.

Контактът с Разума на Природата

Последната ни надежда да разрушим студените зидове на социалния догматизъм, който ни тласка към гибел, е във възродения и обновен шаманизъм. Щом установим пряка връзка с Другото, или Разума на Природата, чрез халюциногенните растения, ние ще погледнем с нови очи и на своя път във Вселената. Когато средновековният светоглед се оказва безвъзвратно остарял, европейското общество потърсва спасение в класическия гръко-римски подход към правото, философията, естетиката, архитектурата и земеделието. Нашата дилема е много по-дълбока и ще ни върне доста по-назад във времето, ако искаме да открием интересуващите ни отговори. Ще трябва да се занимаем с визиогенните интоксиканти от нашето колективно минало, към което спада и онзи странен култ към сомата, споменаван още в най-ранните индоевропейски свещени писания.

Никоя история на растенията и хората не може да претендира за пълнота, ако не отделя подобаващо място за този загадъчен култ. Както се каза в Глава VII, индоевропейците са били номади, чиято прародина все още е обект на научни спорове, а най-характерните черти на техния бит са били патриархалността, колесниците и отглеждането на коне. Но с индоевропейците се свързва и цяла една религия, базираща се на мощното интоксикиращо въздействие на т.нар. сома…

Сома — това е сокът или мъзгата, извличани от растение със същото име^[1]. От текстовете може да се направи изводът, че въпросният сок е бил прецеждан през „филтър“ от (овча) вълна, а след това, поне в някои случаи, смесван с мляко. Ето че за пореден път се сблъскваме с вече познатия ни факт — сомата винаги е тясно свързана със скотовъдната символика и обредност. Както ще стане ясно, тя все още не е точно идентифицирана. Лично аз смятам, че всеки опит за идентификация е обречен на неуспех, ако се игнорира тази връзка.

Най-древните духовни писания на индоевропейските народи са Ведите. От тях най-известна е Ригведа, включваща близо 120 химна на сомата — възприемана и като растение, и като божество. Впрочем цялата девета Мандала на Ригведа е посветена на това магическо растение. Началото^[2] й е типичен пример за хвалебствията, отправяни към сомата, които изпълват и придават характерния облик на индоевропейската литература от този период:

Твоите сокове, о пречиста Сома, всепроникваща и бърза като мисълта, лудуват, сякаш са жребчета на бързоноги кобили; рукнали от небесата и сладкоструйни вдъхновители на екстаза, те се изливат в своя съсъд.

Твоите вдъхновяващи и всепроникващи сокове са пуснати на воля като разпрегнати коне; сладостните вълни на Сома се стремят към Индра, повелителя на гръмотевицата, както кравата с натежало от мляко виме търси своето теленце.

Като пришпорен боен кон, ти, която си всезнаеща, препускаш от небесата към онзи съсъд, чиято майка е облакът. (…)

О пречиста Сома, твоите божествени струи-вихрогони, бързи като мисълта, се изливат с млякото в съсъда; жертвоприносителите риши, които те пречистват, о възлюбена от риши Сома, изливат твоите непресекващи струи в съсъда.^[3]

В предзороастрийската религия на Иран сомата е била известна като хаома. Всъщност и двете названия са произлезли от един и същ индоевропейски корен със значение „изстисквам“, който в санскритски става су, а в авестийския — ху.

Сякаш никое хвалебствие не е звучало пресилено за този интоксикант. Смятало се, че сомата била донесена на земята от някакъв орел — или от най-високото небе, или от планината, на която я оставил Варуна, едно от божествата в ранния индуистки пантеон. Ще приведа още един цитат:

Болният го пие на изгрев-слънце като лекарство. Щом (Сома) бъде вкусен, силата му укрепва крайниците, предпазва нозете от счупване, отблъсква всички болести и удължава живота. Нуждата и неволята изчезват, а мъчителното желание угасва, когато вдъхновителят (Сома) проникне в тялото на смъртния. Беднякът, опиянен от Сома, се чувства богат. Този еликсир кара певеца да извиси глас и го вдъхновява за песен. Дарява поета със свръхестествена мощ и той се чувства безсмъртен…

Още през индоиранския период напитката е персонифицирана като бог Сома, който притежава атрибутите на всички останали божества, черпещи сили от неговия „нектар“. Подобно на Агни, Сома хвърля лъчи и те игриво сияят във водите. Подобно на Ваю, препуска в колесница, теглена от елени. Подобно на Адитите, се притича на помощ, щом бъде призован. Подобно на Пушан, бди над стадата и превежда пътника по най-прекия път. Също като Индра, ако бъде потърсен за съюзник, надделява над всички врагове, близки и далечни, избавя от злите козни на завистниците, от опасности и преследвачи, както и донася щедри дарове от небето, земята и въздуха. Освен това Сома издига Слънцето в небесата, възстановява загубите, помага по хиляди начини, изцелява слепите и сакатите, преследва „чернокожите“ (т.е. коренното неарийско население на Индийския полуостров) и обсипва с щедри дарове благочестивите арийци. Цялата земя е под неговата власт, защото е властелин на света, на него се крепят и небето, и земята, и всички народи са под неговата десница. Блести ярко като Митра и вдъхва благоговение като Аряман. Подобно на Суря, хвърля огнени лъчи. Повелите на Варуна са и негови повели, защото той е измерил земната шир и е съградил небесният купол. Също като Варуна е изпълнен с мъдрост и бди над общността. Никое човешко деяние не може да убегне от зоркия му взор, затова знае и най-съкровените човешки тайни. (…) Удължава до безкрайност живота на благочестивия, а след кончината му го прави безсмъртен в блажената обител на най-високото небе.^[4]

Какво всъщност е сома?

Същият въпрос неминуемо възниква при всяка дискусия за този мощен интоксикант, върху чиито екстатични видения се основава цялата по-късна индуистка религиозност. И така, каква е ботаническата идентичност на Сома, „стълбът на света“?

През XIX в. е било почти невъзможно да се отговори на този въпрос. Сравнителната филология е била още в пелени и условията не са позволявали интердисциплинарен подход: санскритолозите не желаели да общуват с ботаниците, а още по-малко пък с фармаколозите. На практика този въпрос изобщо не интересувал науката — все едно да питаш коя песен са пеели сирените или къде точно се е намирала Троя.

Благодарение на откритията на Хайнрих Шлиман, който следвал своя вътрешен глас и интуитивни догадки, днес всички знаем къде е била древната Троя. Изпълнена със същия дух на уважение към фактологичната достоверност на древните текстове, науката от XX в. прави редица опити да разкодира ботаническата идентичност на Сома. Някои от тях са чиста импровизация, други — плод на продължителна подготовка. Играта е точно от типа, който учените обичат да играят — отговорите трябва да се открият в откъслечните описания на един мъртъв език, гъмжащ от колоритни изрази и специфични слова, срещащи се само веднъж в цялата му книжовна традиция. Та кое растение се вписва най-добре в многобройните препратки към физическата форма на този най-загадъчен представител на визионерската флора?

За да отговорим на този въпрос, трябва първо да възстановим контекста, в който са били поставени самите индоевропейци. Едно от възможните обяснения е, че след миграциите, започнали 6000 години пр.Хр., индоевропейските племена са се отдалечили значително от родната си горска среда, в която е виреела сомата. Разбира се, тези събития са се развили бавно. Може би архаичната сома е била обект на размяна между първоначалното местожилище на арийците и югоизточните граници на тяхната сфера на влияние. Другото възможно обяснение е, че индоевропейците изобщо не са познавали сомата до срещата си с онези планински пастири, които вече са използвали халюциногенни гъби и са се установили в Конийската долина.

Ако приемем втория вариант, нещата вероятно са се развили така. С течение на времето езиковите различия са се задълбочавали, а търговските маршрути са ставали все по-дълги. Междувременно са били открити местни заместители на сомата, покрай усвояването на традициите на коренното население в новите земи. Ето че някогашното сакрално растение започнало да се митологизира. Знанието за сомата ставало все по-езотерично и се превърнало в тайно учение, предавано устно и известно само на малцина посветени, докато накрая е било и забравено. Рецептата за приготовлението му най-вероятно е била изгубена още преди да приключи разселението на индоевропейските народи, а в древния Иран и на индийския субконтинент да започват радикални религиозни реформи.

Хаома и Зороастър

Най-вероятно изчезването на сомата се дължи на новата реформистка религия на Зороастър (Заратустра), установена в Иран около 575 г. пр.Хр., която се е отнасяла отрицателно към древните обреди и напитката, вдъхваща божествени сили. Зороастър е проповядвал за Ахура Мазда, всевишният Творец, който твори чрез своя Свети Дух и властва над свят, поделен между Истината и Лъжата. Сътворените от Ахура Мазда човешки същества са свободни и следователно отговорни за своята орис. Символ на Истината е бил огънят и огненият олтар е заемал централно място в зороастрийската култова практика.^[5] Но, както става ясно от следния цитат, сомата все още е била неустоимо привлекателна:

В Гата (свещените химни) на Зороастър само на две места се споменава за хаома (т.е. сомата), като в единия случай става дума за Дураоса, „Съкрушителят на смъртта“, а в другия — за „нечистотата на тази опияняваща напитка“. Макар и пестеливи, тези намеци са достатъчни да разберем, че върху интоксиканта е била наложена забрана от великия реформатор. Но в по-късните дялове на Авеста (свещеното писание на зороастризма) Хаома, подобно на много други от старите деви (божества), се завръща отново и почти във всяко отношение е идентичен с ведическия Сома.^[6]

Впрочем Зороастър може би изобщо не е имал намерение да забранява хаома, а просто е възразявал срещу жертвоприношенията на бикове, които са били част от същия ритуал. Подобни жертвоприношения със сигурност са били кощунство за всеки, който е съзнавал връзката между добитъка и гъбите в древната вяра на Великата богиня. Р. Занър развива доста аргументирано тезата, че Зороастър никога не е отменял ритуала с хаома:

Според Ясна^[7] хаома се приготвя, за да бъде утолена жаждата на „праведния фраваши^[8] на Заратустра“. Очевидно през периода, в който зороастризмът започва да претендира за универсалност, жреците му са възстановили немалка част от „езическата“ обредност на по-старата национална религия. (…) Доколкото можем да преценим, ритуалът с хаома е бил открай време централният литургиен акт в зороастризма и тази негова позиция никога не е била оспорвана. Това обаче не важи за кървавите жертвоприношения, които и на по-късните етапи са били практикувани от някои, но други решително са въставали срещу тях.^[9]

И така, кои са нишките, които биха ни отвели до сомата? И във Ведите, и в Авеста тя е описана като растение с увиснали клони и жълто на цвят. Общо взето, учените са съгласни, че тя вирее в планините. Когато нейната традиция в Иран е била заклеймена като „езическа“, се е наложило да се търсят заместители. Както можем да предположим, въпросните заместители е трябвало поне външно да приличат на оригиналната сома. Вероятно са били запазени и чисто техническите детайли на ритуала, дори и когато заместителят не е съответствал напълно на прототипа. Тъй като този ритуал е бил есенцията на ведическата обредност, на ден са се правели по три възлияния в чест на божествата, което е изисквало приготовлението на солидни количества от напитката. Но по-същественото е, че никое растение не би могло да замести сомата, ако то самото не е екстатичен интоксикант, достоен за подобни възторжени панегирици:

Там, където вечно грее светлина и където Слънцето живее — там, в онзи безсмъртен и нетленен свят ме изпрати, о, Сома!…

Там, където животът е волен, на третото небе на рая, където неземни светове сияят — там с безсмъртие ме дари…

Там, където има щастие и блаженство, където цари радостта и насладата и се сбъдват най-съкровените ни желания — там с безсмъртие ме дари.^[10]

Хаома и хармалин

Всички опити за идентификация на сомата предизвикват разгорещени дебати — например за точното значение на някой епитет във ведическите описания.^[11] Сомата е била идентифицирана по най-различни начини: като Ephedra, растение, доста сродно на онова, от което се извлича стимулантът ефедрин; като Sarcostemmac, родственик на американската отровна млечка; като Cannabis, а също и като едно безлистно и увивно растение, представител на рода Periploca. Според някои версии сомата е ферментирало кобилешко мляко или ферментирал мед, или пък смес от тези две субстанции плюс някои други. Наскоро Дейвид Флатъри и Мартин Шварц в своята интригуваща книга Хаома и хармалин (Flattery and Schwartz, 1978) предложиха една доста убедителна хипотеза, според която сомата е всъщност Peganum harmala, гигантското сирийско седефче, съдържащо психоактивни вещества. С други думи, сър Уилям Джоунс, който още през 1794 г. идентифицира сомата със сирийското седефче, е бил прав. Авторите се аргументират не само със Зенд Авеста, но и с други свещени писания на парсите^[12], обикновено подминавани от учените. По повод невидимия — при обичайни обстоятелства — свят на духовете, в който човек попада след смъртта си, т.е. състоянието, наричано меног в авестийската религия, Флатъри казва следното:

Явно саума (сома) е било основното средство, признавано от древноиранската религия, с чиято помощ човек би могъл да види още преди смъртта си какво представлява меног — във всеки случай е единственото, споменато в зороастрийската книжнина, (…) и по-точно с него си служи Ормазд (Ормузд), когато иска да разкрие меног пред взора на живите. Разполагаме с твърде оскъдни данни, за да твърдим, че в древноиранската религия се е отделяло някакво по-особено внимание на медитативните практики, които биха могли да ускорят развитието на други, нефармокологични методи за постигането на подобни видения. Просто в Иран не са смятали, че способността да съзерцаваш духовния свят е някакъв „дар свише“ или награда за свят живот. Саума несъмнено е изпълнявала важна функция в посветителските обреди, затова можем да приемем, че личното преживяване на нейния ефект, т.е. видението на отвъдния свят (меног), е било задължително изискване за всеки жрец (както и за неговите предшественици, шаманите).^[13]

Уосън и теорията за мухоморката

Гордън и Валентина Уосън, основателите на етномикологията, т.е. науката, изучаваща начините, по които човекът използва гъбите и родствените им растения, първи изказват предположението, че сомата е всъщност гъба и по-точно онази стара наша позната с червена качулка на бели точки — мухоморката или Amanita muscaria, един изключително древен шамански интоксикант, използван до съвсем скоро от тунгуските народи в арктическите области на Сибир.

Уосънови привеждат и солидни доказателства. Проследявайки еволюцията на съответните езици и изобразителните мотиви, както и подлагайки на щателен анализ ведическите текстове, двамата стигат до извода, че зад загадката, забулваща сомата, се крие именно тази гъба. На практика те са първите, подходили като ботаници и фармаколози към сомата.

При други свои изследвания Уосънови установяват, че в Сиера Масатека, в щата Оаксака, Мексико, все още съществуват шаманистични култове към халюциногенните гъби. Гордън Уосън донася образци от тези гъби на швейцарския фармацевт и химик Алберт Хофман и така се стига до изолирането и научното описание на псилоцибина през 1957 г. — същият този псилоцибин, който, по мое мнение, има пръст в еволюцията на човешкото самосъзнание в африканските савани преди няколко десетки хилядолетия.

През 1971 г. Гордън Уосън публикува Сома: Божествената гъба на безсмъртието (Wasson 1971). В тази книга теорията за мухоморката е изложена в най-пълен вид. Уосън тръгва от блестящата си догадка, че зад мистерията, наречена сома, се крие просто една гъба. Далеч не толкова убедителен е, когато се стреми да докаже, че тази гъба е мухоморката. Както и при предишните опити за идентификация, той забравя, че сомата, която и да е тя, е преди всичко изключително мощен визионерски интоксикант без паралели в света на халюциногените. За сметка на това е добре запознат с тезата на европейската наука, а именно че всичко, което важи за сибирското шаманство, важи и изобщо за шаманизма от архаичната епоха, а, както е известно, в Сибир от незапомнени времена използват мухоморката при екстатичните „пътешествия“ в отвъдното, както и при посвещаването на бъдещите шамани.

Но, както казахме, самият Уосън открива в Мексико и други гъби, съдържащи подобни интоксиканти. Учените обаче смятат, че псилоцибните гъби се срещат единствено в Новия свят или поне такива са данните, с които разполагат. В същия дух разсъждава и Уосън: ако сомата е гъба, то тя може да бъде само мухоморка и тази пристрастност към Amanita muscaria осуетява всички по-нататъшни опити за идентификация на сомата.

Възражения срещу теорията за мухоморката

Работата е там, че Amanita muscaria изключително варира в генетично и химическо отношение и много от нейните разновидности не предлагат надеждни екстатични преживявания. Съставът на почвата, както и редица географски и климатични фактори също се отразяват на нейния халюциногенен потенциал. Това, че шаманът използва дадено растение, не означава непременно, че то е екстатично. Впрочем шаманите използват някои доста неприятно въздействащи растения, за да се интоксикират и отворят „проход между световете“. Сред тях са представителите на семейство Daturae, или разновидностите на татула, дървесните Brugmansiae, чиито полюшващи се цветчета са добре познат детайл от пейзажа, семената на Sophora secundifolia, както и Brunfelsiae, а също и различни дървесни смоли, изсушени и счукани на прах. Независимо че фигурират в шаманския инструментариум, тези растения не могат да предизвикват екстатични състояния, достойни за хвалебствията, отправяни към сомата. Впрочем Уосън явно си е давал сметка, че Amanita не е особено надеждна в това отношение, тъй като признава, че той лично никога не е изпадал в екстатично състояние, след като е вкусвал от нея.

Но вместо да се съгласи, че мухоморката явно не е прототипът на ведическата сома, Уосън решава, че в случая е бил използван някакъв по-специален метод за приготовление. Само че досега не е открита нито една съставка или процедура, която би превърнала често неприятното субтоксично усещане от мухоморката в някакво що-годе приемливо визионерско пътешествие в селенията на магичното. Самият Уосън съобщава само за едно-единствено изключение, което обаче остава без обяснение:

През 1965 и 1966 г. отново изпробвахме неколкократно ефекта на Amanita върху себе си. Резултатите бяха доста обезкуражаващи. Ядохме гъбите сурови, на гладен стомах. На гладен стомах пиехме и сока им. Разреждахме го с мляко и пиехме получената смес — отново на гладен стомах. Усещахме пристъпи на гадене и някои от нас повръщаха. Налягаше ни сънливост и потъвахме в дълбока непробудна дрямка, налягали като кучета на земята и без да издаваме звук — просто мъртви за околния свят. Веднъж в това състояние имах много реалистични съновидения, но те не издържаха никакво сравнение с онова, което ми се случи с псилоцибната гъба в Мексико, когато изобщо не заспах. По време на един от експериментите в Сугадаира, Япония, се случи нещо по-различно, нещо, което бихме могли да наречем „успех“. Нашият приятел Рокуя Имадзеки прие дозата си с мидзо ширу, онази възхитителна супа, която японците обикновено сервират за закуска, а преди това пък бе опекъл на огън набодените на вилица качулки на гъбите. Когато се събуди от последвалата дрямка, беше в доста приповдигнато състояние на духа. Не млъкна цели три часа. Коментарите му общо взето се състояха в следното: състоянието му нямало нищо общо с алкохолното опиянение, било къде-къде по-хубаво и с нищо не можело да се сравни. Така и не разбрахме на какво се дължеше този ефект.^[14]

Активните химически съставки в Amanita muscaria са мускарин и мускимол. Мускаринът е силно токсичен, но, подобно на много холинергични отрови, токсичността му се преодолява с инжектиране на атропинов сулфат. Мускимолът, на който най-вероятно се дължи психоактивността на мухоморката, е представян просто като седатив и еметик.^[15] Впрочем ефектът му върху хора не е описан в научната литература. (Да, колкото и невероятно да звучи, не е предприет възможно най-логичният ход, а именно — да се даде мускимол на хора, за да се провери евентуалният му психеделичен потенциал. Този факт за пореден път потвърждава липсата на логика, характерна за академичния манталитет, особено когато въпросът опре до съзнателно предизвиканите промени в съзнанието.)

Ще си позволя да добавя към горното и своя собствен опит с Amanita. Пробвал съм я два пъти. В единия случай ставаше дума за изсушени гъби, набрани в Северна Калифорния, на височината на морското равнище. Усещането от петте грама изсушен материал бяха: гадене, обилно слюноотделяне и помътен поглед. Щом затворех очи, се появяваха реещи се образи, но от най-тривиално и не особено интригуващо естество. Вторият ми експеримент бе с една чиния пресни гъби, набрани на 10 000 фута височина в планините край Боулдър, щата Колорадо. В този случай ефектът се свеждаше единствено до слюноотделяне и стомашни колики.

За финал ще приведа част от описанието на едно преживяване с мухоморка. „Опитното зайче“ в този експеримент е професионален психотерапевт и неврофизиолог, а дозата — една чаена чаша със ситно нарязани гъби от басейна на Пекос в Ню Мексико.

От време на време потръпвах и ме избиваше пот. От устата ми се стичаше слюнка. Изгубих представа за времето. Мисля, че бях буден, но затова пък сънувах напълно реалистични сънища — един вид, осъзнато сънуване. Едва чувах музиката, която бяха пуснали. Отхвърлих одеялото, облян от студена пот, но без видимо треперене. В стаята цареше необичайна тишина. Бях много друсан. Усещането не можеше да се сравни с нищо, което бях изпитвал досега — „психеделично“ е прекалено общо понятие, натоварено с твърде много значения, тъй че не бе „психеделично“ в истинския смисъл на думата. Сякаш всичко си беше такова, каквото винаги е било, и все пак абсолютно непознато, макар и да изглеждаше уж по същия начин. Като изключим това, че светът неусетно се разпадаше (може би на някакво квантово ниво) — различен по един напълно необичаен и същевременно категоричен начин. Бях атаксичен (неспособен да координирам движенията си) и еуфоричен — но затова пък визуалният елемент бе доста нищожен.^[16]

Накъсо, Amanita muscaria несъмнено е ефикасно шаманско средство, особено на фона на оскъдната растителност в арктическите области, където го използват като традиционен психоактивант. Но онзи визионерски екстаз, който е вдъхновявал авторите на Ведите и е бил най-великото тайнство на индоевропейските народи, докато са прекосявали иранското плато, явно не се е дължал на мухоморката.

Противоречията при Уосън и останалите гъби кандидатки за мястото на сома

Уосън остава докрай убеден, че е разгадал тайната на прословутата сома. В последната си книга, Persephone’s Quest, публикувана посмъртно, той определя мухоморката като „най-великия ентеоген на всички времена“ — очевидно само на доверие, тъй като признава, че резултатите са го разочаровали, и само съобщава за шаманистичния екстаз, получен с помощта на псилоцибни гъби, които така и не взима под внимание в разсъжденията си за реалния прототип на сомата. Затова пък повдига едно интересно възражение срещу собствената си теза:

В по-ниските местности (в Индия) виреят и други гъби-_ентеогени_. Те никнат в изпражненията на добитъка, лесно се разпознават и събират, и на всичкото отгоре са много ефикасни, обаче не се вписват в браминската практика. Познати са само на полудивите номади и на шудра (най-низшето съсловие). От друга страна, сомата изисква от свещенослужителя строга самодисциплина и дълга подготовка: тя е достояние единствено на жреческия елит. Но евентуалната роля на Stropharia cubensis в живота на простолюдието остава и до днес непроучена. Дали няма някаква връзка със сакралния статус на кравата? А с включването на кравешка урина и тор в панчагавя (ведическото жертвоприношение)? И дали това не е ускорило раздялата със сомата? С оглед на екологичната среда в долината на Инд и в Кашмир, явно малцина индоевропейци са могли да знаят от личен опит тайната на Божествената билка. Култът към Сома би трябвало да се е формирал от специфичните условия в този ареал, които обаче са станали и причина за забравата му. Днес той съществува в Индия само като един томителен и ярък спомен за древен ритуал.^[17]

По повод забраната на брамините да ядат гъби, наложена в края на ведическия период, Уосън казва:

Все още не знаем, а и вероятно никога няма да узнаем кога забраната е влязла в сила — дали векове, след като са били съставени ведическите химни, или когато най-високопоставените брамини са разбрали, че ентеогеничните свойства на Stropharia cubensis са известни тъкмо на най-презрените съсловия в древна Индия…^[18]

В тези два пасажа се случва нещо необичайно. Един голям учен, самият той нещо като брамин, по професия банкер, а иначе доктор хонорис кауза на Харвардския университет, започва да се държи по крайно ненаучен начин. От собствените му думи научаваме за екстаза, който е преживял неколкократно с помощта псилоцибни гъби. Знаем също, че никога не е постигал задоволителни резултати с Amanita muscaria. И въпреки това Уосън продължава да игнорира и подминава очевидните доказателства, че гъбата, криеща се зад загадката „сома“, не е никоя друга, а богатата на псилоцибин Stropharia cubensis. Нарича я „лесно разпознаваема“ и „ефикасна“, но сякаш и през ум не му минава, че може би тъкмо тя е сомата, която от толкова време издирва. Сам се пита дали Stropharia не е ускорила „раздялата със сомата“, след което забравя собствения си въпрос. Но ако сомата е Stropharia cubensis, то в такъв случай нейната традиция може да се проследи чак до праисторическа Африка. Два пъти споменава за „най-презрените съсловия“ — нещо, което не се връзва с обичайния му егалитаризъм. Лично аз смятам, че той се е ръководел от прекалено много съображения, някои от които неосъзнати, когато е формулирал окончателното си заключение за проблема, на който е посветил по-голямата част от живота си.

Близките на Уосън разказват, че е изпитвал огромна неприязън към „хипитата“ и бил много притеснен от онова, което станало в Оаксака, след като публикувал книгата си за тамошните халюциногенни гъби и свързаните с тях шаманистични култове. Последвалото напълно обяснимо нашествие от авантюристи и хора с духовни интереси, любопитни младоци и просто търсачи на сензации доста го огорчило и затвърдило обичайната му резервираност към психеделичната култура:

Често съм вкусвал свещените гъби, но никога за да се „издрусам“ или просто за удоволствие. Съзнавайки дълбоката почит, която хранят към тях хората, вярващи в техните магически свойства, аз не бих си позволил да ги профанизирам по този начин. След излизането на моята статия в Лайф, в Уатла де Хименес се изсипа цяла тълпа от търсачи на силни усещания — хипита, самозвани психиатри, ексцентрици, дори екскурзоводи, следвани от стада туристи, много от които съпровождани и от своите благоверни съпруги… Навсякъде другаде хиляди бяха изпробвали гъбите (или синтетичните хапчета, съдържащи техните активни съставки) и самохвалните им тиради изпълваха страниците на нашия „независим печат“. Тези прояви на утайката на нашето общество ме отвращават, но пък какво друго можехме да направим?^[19]

Уосън категорично не одобрява хедонистичната употреба на неговите любими „ентеогени“ — едно чудато понятие, изпълнено с теологически конотации, което той предпочита пред популярното „психеделици“. Може би това обяснява защо през 60-те години не е искал да бъде преведен на английски най-сериозният му труд, писан заедно с френския миколог Роже Хайм, Les Champignons Hallucinogenes du Mexique. Да, възможно е да е имал и други съображения, но така или иначе най-важната творба на Уосън вече близо половин век е недостъпна за англоезичния читател.

Сома и Peganum Harmala

За да бъдем честни към Уосън, трябва да признаем, че според него индоевропейците все пак са попаднали на Stropharia cubensis, но едва когато достигат пределите на Индия и затова той я включва доста късно в своите сметки. Моето лично убеждение е, че Stropharia cubensis или поне подобни копрофилни гъби са били широко разпространени в Африка, Мала Азия и може би на иранското плато хилядолетия преди идването на индоевропейците. Това променя съществено ситуацията, защото означава, че те вече са имали контакти с култури, използващи халюциногенни гъби.

Общото засушаване в региона вероятно е ускорило диренето на гъби заместители много преди индоевропейското нашествие. Признавам, че бях впечатлен от новите данни за хармалина, изложени в книгата на Флатъри и Шварц^[20], които смятат, че поне в края на ведическата епоха под хаома или сома би трябвало да се разбира Peganum harmala. Хармалинът, или бета-карболинът в това растение, се различава във фармакологично отношение от своя родственик хармина, който се съдържа в Banisteriopsis caapi, южноамериканската лиана, от която приготвят аяуаска. Известно е, че хармалинът е по-мощен психоактивант и не толкова токсичен като хармина. Това означава, че отварата от Peganum harmala, ако, разбира се, е постигната нужната концентрация, може да предложи интензивни и екстатични халюциногенни преживявания. Със сигурност е вярно и това, че в комбинация с псилоцибин Peganum harmala синергетизира и подсилва ефекта на самия псилоцибин^[21]. Може би тъкмо тази комбинация е била използвана, когато реколтата от гъби е била оскъдна. Възможно е също така с течение на времето Peganum harmala да е изместила напълно гъбите. Ето още една област, която просто плаче да бъде изследвана.

Но каквото и да е било етнофармакологичното приложение на Peganum harmala, едно е ясно: преди индоевропейското нашествие културите на Мала Азия и Иран са били от типа на тази в Чатал Хююк. Това са били скотовъдни и почитащи Великата богиня общности, изградени върху принципа на партньорството, които са практикували една оргиастична и психеделична религия, чиито корени ни отвеждат към неолитна Африка и появата на човешкото самосъзнание.

Сома като бог на Луната

В Деветата мандала на Ригведа сомата е описана много детайлно и, по-важното, оказва се, че тя стои над всички божества. Сома е върховният бог. Тя е Луната и по-точно Месецът, т.е. Сома е мъж. Ето че се сблъскваме с наистина рядко явление — лунно божество от мъжки пол. Тази представа битува сред някои северноамерикански индиански племена и сред индоевропейците (в немския фолклор Луната неизменно е от мъжки пол). Но ако се занимаем със световните фолклорни традиции, ще се убедим, че връзката между женствеността и Луната е толкова дълбока и очевидна, че подобни изключения веднага се набиват на очи, което пък позволява да се проследи по-лесно генезисът на една такава представа в съответния регион.

В близкоизточните митологии действително присъства един лунен бог, затова можем да предположим, че е дошъл в Индия от запад. Най-северният граничен пункт на вавилонската цивилизация е бил град Харан, който традицията свързва с Авраам^[22], както и със създаването на астрологията. Божеството покровител на Харан е бил богът на Луната, известен като Син или Наннар. За него се смята, че първоначално е бил номадско божество, закрилник на добитъка — аналогичен култ е имало и в древна Арабия. С течение на времето дъщеря му Ищар засенчва всички други женски божества, както впрочем става и с древноегипетското й съответствие Изида.^[23]

Като баща на Богинята Син съвсем обяснимо носи на главата си украшение, чиято форма наподобява гъба. Никое друго божество от вавилонския пантеон не притежава този атрибут. Знам за три изображения на Син върху цилиндрични печати — на всяко от тях въпросното украшение си личи съвсем ясно, а в единия случай в пояснителния текст, писан от европейски учен от XIX в., изрично се подчертава, че то е характерно само за това божество.^[24]

Но защо все пак божеството покровител на Харан, свързано с гъбата, е било възприемано като мъж? Този проблем е от компетентността на фолклористите и митолозите, но е ясно, че Stropharia cubensis може да бъде проецирана с еднаква лекота и в мъжки, и в женски облик. Видът й определено навява асоциации с Луната — качулката е с лъскава сребриста повърхност. Когато хората са я срещали нощем в полето, озарена от лунните лъчи, е било логично да предположат, че тя се активизира именно по това време на денонощието, когато на небесата властва Луната. От друга страна, тази гледна точка лесно може да бъде сменена и да възприемеш гъбата като олицетворение на мъжествеността — златистият й цвят асоциира със Слънцето, формата е откровено фалическа и внушава усещането за огромна енергия (неслучайно е била смятана за дете на мълнията). Но най-правилният подход към гъбата би бил, ако тя се разглежда като андрогинно божество, приемащо различни облици в зависимост от предпочитанията на съответната култура. Можем дори да кажем, че тя е нещо като огледало на цивилизационния модел, затова и за индоевропейците е възприела някои мъжки черти, докато в Сахара и Чатал Хююк е останала подчертано лунарна и женствена. Във всеки случай тя е халюциноген и съответно божество, което се асоциира не толкова с „дивата“ природа, колкото с опитомяването на животните и човешката култура.

Сома и добитъкът

Култивирането на гъбата може да се окаже свързващото звено между копрофилната Stropharia cubensis и сомата. Това, че кравите и биковете са основен мотив в култа към Сома, говори твърде малко (ако изобщо говори нещо) на тези, които идентифицират вълшебния еликсир с Amanita muscaria. Уосън отбелязва връзката между Сома и добитъка, но всячески се старае да избегне логичното заключение, че реалният прототип на сомата би трябвало да е някой растителен вид с предпочитания към говеждия тор: „Ригведа отделя такова внимание на добитъка и урината на биковете, че съвсем естествено възниква и този въпрос: дали кравите не пасат и мухоморки и какво би могло да е въздействието им върху тях (и съответно върху хората, които консумират млякото и урината им). Аз обаче не мога да отговоря на този въпрос.“^[25]

Само след двадесетина години Карл А. П. Рък, който подготвя за печат последната публикувана творба на Уосън, коментира същия абзац в бележка под линия:

Метафорите, свързани с добитъка, са също така и атрибути на Сома, описван и като „виме“, набъбнало от ентеогенно мляко, и като „мучащ бик“, като второто явно важи и за гъбата, която Персей откъсва в Микена. „Бикът“ е най-честата метафора за Сома и този ипостас на свещеното растение може би стои в основата на популярния мит за Зевс като основател на европейската цивилизация — както знаем, той отвлича Европа от Мала Азия^[26], преобразен като белоснежен бик с „дъх на амброзия“ (детайл, който отново ни отпраща към „божествения нектар“, или сомата).^[27]

За да спасят хипотезата си за Amanita muscaria, тези автори се хващат като удавници за сламка за факта, че урината на северния елен, както и на хората, яли мухоморка, е психоактивна. Впрочем сибирските племена, при които е регистрирана такава практика, предпочитат урината пред самата гъба. Но има и нещо друго: Amanita muscaria не расте по пасбища, а и биковете май нямат обичай да пасат гъби, а дори и да го правят понякога, едва ли имаме основания да смятаме, че урината им ще бъде с халюциногенни свойства, тъй като необходимите за целта съставки най-вероятно ще се разградят при метаболизма.

Съмненията на Уосън

Очевидно Уосън не е бил толкова сигурен, колкото би помислил човек, съдейки по книгите му. През 1977 г. той ми писа следното в отговор на моя въпрос относно дилемата Amanita или Stropharia:

Мога да ви уверя, че аз също съм си задавал този въпрос. Когато през 1967 г. бяхме с Роже Хайм в Индия, в Симлипал, щата Ориса, ми разказаха за една гъба, растяща в кравешкия тор, който съответстваше точно на Str. cubensis, включително и по психоактивни свойства. Моят информатор каза, че всички я избягвали. Останах с впечатлението, че той самият не страда от подобни скрупули. Обеща, че ще ни донесе от тези гъби, но макар и да останахме още няколко дни, повече не му видяхме очите. Впрочем бяхме отишли в Индия със съвършено различна цел. В този смисъл е необходимо да се провери как стоят нещата със Str. cubensis, и то не само в Индия, а и по целия свят. Естествено, в Индия би трябвало да я има в изобилие. Но дали тя има някакво отношение към сомата — това вече е друга тема. По мое мнение опиянението с Str. cubensis, както и с други псилоцибни гъби, би било по-силно, отколкото с A. muscaria. Може би това ще е една от темите, които ще включа в следващата си книга.^[28]

Впоследствие обаче Уосън отхвърли тези предположения.

Един по-приемлив аргумент

Тъй като аргументите в полза на Amanita са доста измъчени, аз смятам, че тази идея е най-добре да бъде забравена. Стената от текстуални и езиковедски доказателства може да изглежда солидна на някои, но в нея зейват не малко пробойни. Затова пък можем да предложим една далеч по-приемлива възстановка на случилото се в онази далечна епоха.

В своята прародина на север от Черно море индоевропейците вероятно са практикували някаква религия от шаманистичен тип, доста сходна с базиращия се на Amanita шаманизъм, характерен за коряките, чукчите и камчадалите^[29] от Североизточен Сибир. По това време индоевропейците са били съседи с някои угро-фински народи, за които можем да предположим, че са имали богат опит с мухоморката.

През шестото хилядолетие преди Христа в Европа вече отдавна е имало уседнали земеделски култури, както и градски цивилизации в плодородните речни долини в Близкия изток и хълмистите равнини на Мала Азия. Някъде по това време започва и индоевропейската колонизация на азиатските степи и пустини. Решаващо се оказва опитомяването на коня, станало най-вероятно в евразийските степи на север от Черно море. Ако опитомяването на добитъка в Африка е подготвило почвата за употребата на халюциногенни гъби, то това на коня не само е увеличило мобилността на индоевропейците, но е ускорило и налагането на мъжкото господство и поминъка, разчитащ най-вече на грабителските набези и отвличанията. Колелото, открито за първи път в подножието на Кавказките планини, където се срещат степи и гори, скоро се разпространява сред всички индоевропейски племена. Разполагащи вече с коне и колесници, те започват да се придвижват в три основни посоки: на запад към зоната на уседналите земеделски култури, на изток към Централна Азия и на юг към езерото Ван, където пък се натъкват на градските култури от Мала Азия и иранското плато. Последните са били отдавна изградени по тези места и свързани с някогашната си югозападна родина, люлката на човешкото съзнание в африканските савани. Употребата на псилоцибин е била утвърдена практика, стара колкото самите култури.

Индоевропейците

Каквото и отношение да са имали индоевропейците към Amanita в своята първоначална родина, най-логично е да предположим, че Ведите са били създавани в продължение на столетия, докато тези народи са се придвижвали към Индийския субконтинент. През този период индоевропейците покоряват и асимилират пастирските народи от долините, през които минават. При контактите си с тези култури те опознават за първи път чудодейните свойства на сомата и невероятната мощ, таяща се в псилоцибина. И ако Великата майка е отхвърлена в полза на ранния ведически пантеон, а партньорският модел — заменен с мъжкото господство и патриархата; онова, което е било открито и обожествено по време на номадската фаза, а именно гъбата, сега се превръща в Сома, гръмотевицата на Индра.

Наистина в предните глави аз развих тезата, че употребата на псилоцибин е била позната в праисторическа Африка и Мала Азия, но доказателствата в нейна полза все пак са твърде фрагментарни. Но откриването на онзи съд с двете усмихнати антропоморфни гъби, изваян преди 2500 години, подсказва, че в най-скоро време ще разполагаме и с по-конкретни свидетелства. Впрочем подобни обекти с форма на гъби, издялани от зелен камък, са откривани и в Югославия.^[30]

Колкото по на изток мигрират индоевропейците, толкова повече се променят и климатичните условия. Вече ги няма умерените температури и обширните пасбища, които са идеалната среда за Stropharia cubensis. Вероятно са били използвани други гъби като нейни заместители и най-предпочитаната от тях може би е била тъкмо Amanita muscaria, тъй като вирее и при по-хладен климат, психоактивна е (колкото и спорно да е това), и най-вече е с характерна окраска.

Тази теория създава и някои проблеми. На първо място идва липсата на доказателства за наличието на Stropharia cubensis, както и на други псилоцибни гъби в Индия. Но и Amanita muscaria се среща рядко там. Предполагам обаче, че при едно по-щателно изследване ще се окаже, че Stropharia cubensis фигурира в местната флора. Впрочем последвалото общо засушаване в целия регион от Северна Африка до Делхи ни пречи да направим що-годе прецизна възстановка на древните култури, когато те са били в своята младенческа възраст, а в земите им са падали обилни дъждове.

Религията на псилоцибната гъба, чието зараждане съвпада с това на човешкото самосъзнание в африканските савани, може да се окаже най-старата религия на цялото човечество. В основата на всичките й по-късни модификации в Близкия изток стои култът към Богинята и почитането на едрия рогат добитък, а той на свой ред се корени в един изключително древен обичай — човекът е използвал псилоцибните гъби, за да изпада в екстаз, в който границите на егото изчезват и субектът се слива с обекта на своя култ, т.е. персонифицираната растителна матрица на планетарния живот.