Терънс Маккена
Храната на боговете (14) (Радикална история на растенията, дрогите и човешката еволюция)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Food of the Gods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Терънс Маккена. Храната на боговете

Американска, първо издание

Коректор: Людмила Стефанова

Художник: Марин Нешев

ИК „Лик“, 2003 г.

ISBN: 954-607-592-2

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Глава XII
Димът в твоите очи: опиумът и тютюнът

Малко растения могат да се похвалят с толкова стабилна и сложна връзка с хората, както опиумният мак и тютюнът. И двете играят централна роля в адиктивното поведение на не малко човешки същества, което съкращава живота им и обременява цялото общество със своите медицински и финансови последствия. Но и отношението към тези растения едва ли би могло да е друго. Маковите полета, откъдето идва суровият опиум, се следят денонощно от камерите на най-модерно оборудвани спътници, а прогнозите за бъдещата продукция се взимат под внимание от всички правителства, за да пресметнат колко средства ще трябва да отделят от годишния бюджет за лечението на пристрастените, както и за изкореняването на маковите ниви в чужбина и за ограничаването на производството в собствените си страни на такива деривати на опиума като морфина и хероина.

Колкото до тютюна, той очевидно е най-масово консумираната растителна дрога в света. Само че пушенето никъде не е обявено извън закона и, в интерес на истината, ако някоя страна се опита да го стори, ще се сблъска с един от най-могъщите международни наркокартели, които някога са съществували на Земята. Никой не оспорва, че тютюнът е причина за преждевременната смърт на милиони хора, както и факта, че ракът на белите дробове, емфиземата и сърдечните заболявания до едно са свързани с пушенето. А тютюнът е и не по-малко адиктивен от дрогата, която уж минава за най-„хард“ от всички останали — хероинът. Когато здравният министър Еверет Кууп изнесе този печален факт пред обществеността, гласът му моментално бе заглушен от неописуемия вой, който надигнаха всички големи американски тютюневи компании и верните им легиони от страстни пушачи.

За парадоксалното отношение

Какво можем да научим, ако съпоставим тези растения? И двете имат дълга история на употреба, и двете са адиктивни и абсолютно деструктивни, но въпреки това само едното е пуснало здрави корени в нашия бит и ни се продава като характерен мъжки аксесоар, докато другото е обявено извън закона с мотива, че има смъртоносен ефект и предизвиква в повечето от нас същия ужас, който са будели у предишните поколения болшевизмът, женското движение и оралният секс.

Тази ситуация е поредният пример за фарисейщината на властническата култура, която приема само онази част от реалността, която й изнася. Истината е тази: хероинът действително е силно адиктивен, а един от най-предпочитаните начини на употребата му, интравенозното инжектиране, крие риска от редица зарази, но така или иначе не е по-опасен от своя легален и широко рекламиран конкурент, тютюна:

Изписани са безброй научни доклади, стигнали до един и същ извод: не е известен нито един случай на органично нарушение, дължащо се на употребата на хероин. Той е физически безвреден, независимо че е изключително адиктивен.[1]

Различният начин, по който обществото гледа на тези две растителни дроги, чиято пандемична употреба днес достига глобални мащаби, не се дължи на някаква що-годе разумна преценка на негативното им въздействие върху човечеството. Ако беше така, то тогава и двете щяха да се ползват с еднакво отношение. Затова ще трябва да преразгледаме тези техни черти, нямащи пряко отношение към общата и за двете адиктивност, за да разберем защо властническото общество е предпочело да преследва едната дрога и всячески да лансира другата.

Европа опознава прелестите на пушенето

Родината на тютюна е Новият свят, което важи и за навика да го пушат заради неговия наркотичен ефект. Пушенето може би е било познато и в Стария свят през неолита — тук мненията на учените се различават[2]. Но пък няма никакви доказателства, че тютюнопушенето е било утвърдена практика в която и да било цивилизация в Стария свят, преди Колумб да популяризира там този навик след втората си експедиция до Америка. Но затова пък само след около век на гробовете на лапландските шамани вече били оставяни и малки кесийки с тютюн! Така получаваме известна представа за това колко бързо тютюнът е успял да разшири своята традиционна сфера на употреба, дори и в култури, които преди изобщо не са го познавали. Оттогава насам той е неизменен наш спътник, за да го дъвчем, смъркаме или пушим. През XIX в. тютюнът вече получава и своята културологична класификация като „прерогатив на мъжете“. Социалната реализация на мъжа е преценявана според количеството и качеството на пурите, които пуши. Ето че тютюнът е добавен към дългия списък на чисто мъжките и господарски привилегии, включващ почти всички видове алкохол („за дамите ликьор, моля“), финансовия контрол и достъпа до публичните домове, както и до политическата власт (спомнете си „задимените кафенета“).

Но дори и при днешната дрогофобска атмосфера никой не вижда никакво противоречие между постоянните призиви да бъдат забранени стимулантите в професионалния спорт и добре познатата гледка на дъвчещия тютюн бейзболист, който пристъпва по игрището с изцъклен взор. Дали елиминирането на дрогите в състезателните дисциплини означава и изчезването на този корав и вечно преживяващ мъжага, сеещ жълти храчки по терена? Нещо се съмнявам…

Докато тютюнът си е извоювал днешния завиден статус, опиумът също е ставал обект на масово увлечение, но неиздържащо сравнение с това към неговия конкурент. Лауданумът (разтвор на опиум в спирт) е бил използван при колики у децата, като лекарство срещу „женски болести“ и дизентерия и, по-важното, от редица писатели, пътешественици и други представители на артистичната бохема като мощен стимул за творческото въображение. Морфинът, който се инжектира, е първият синтезиран алкалоид. Това събитие, случило се през 1805 г., хвърля злокобна сянка върху идиличния свят на опиомана — защото, колкото и „творчески стимули“ да са получавали Коулридж и Де Куинси по време на своето имагинерно робуване на „демона опиум“, тяхната зависимост изглежда едва ли не безобидна в светлината на днешния ни опит с кокаина и новите синтетични варианти на хероина.

Опиумът, тази вечна съблазън

Маковото семе е пикантна подправка без психоактивен ефект, нещо, което ще потвърдят всички любители на кифлите. Но ако срежете семето с нож или нокът, скоро ще видите капчица млечнобяла течност, подобна на латекс, която, след като се втвърди, става тъмнокафява. Това всъщност е суровият опиум. Подобно на псилоцибната гъба, която е свързана с добитъка и моравото рогче, паразитиращо по ръжта и други житни култури, опиумният мак е психоактивно растение, еволюирало в непосредствена близост до източник на храна за човека. В случая психоактивността и хранителността присъстват в отделни части на едно и също растение, Papaver somniferum.

Опиумът е попаднал в списъка на лекарствените средства най-късно през XVII в. пр.Хр. Един египетски медицински трактат от този период препоръчва да се дава опиум на плачещите бебета, на същото основание, на което викторианските бавачки са тъпчели малките палавници с опиата „Годфрийс Кордиъл“, за да кротуват.

През по-голямата част от историята си опиумът не е бил пушен. Обичайната практика била следната: лепкавата черна смола се разтваряла във вино и се изпивала или пък се сплесквала на топчица и се поглъщала. Опиумът като болкоуспокоително, еуфориант и (според мълвата) афродизиак е познат в Евразия от няколко хиляди години.

Когато минойската цивилизация с нейния Архаичен култ към Великата Майка клони към своя залез, предишното средство за свързване с Богинята е заменено от интоксикацията с опиум. Още от ранните минойски текстове става ясно, че на Крит и в Пилос са отглеждали мак — например идеограмата „макова глава“ редовно присъства във финансовите отчети. Ако съдим по тях, търсенето на опиум е било толкова голямо, че за известен период науката дори е смятала, че в случая става дума не за мак, а за жито. Объркването на тези растения е лесно обяснимо, когато се има предвид, че Деметра е била богиня и на двете. Все още учените спорят дали макът като сакрално растение е внесен в Деметрините мистерии на континента от Крит, още повече, че някои твърдят, че на въпросните стели и релефи са изобразени не макове, а нарове (още едно растение с мистериална окраска). Керени цитира Теокрит:

За елините Деметра все ще е богинята на мака, държаща житни класове и макове в ръце (VII, 157).[3]

В книгата на Ерих Нойман Великата майка (Neumann 1955) има едно интересно изображение на Богинята, на което тя е застанала до пчелен кошер и държи в лявата си ръка житни класове и макови глави, докато дясната й почива върху една от онези конусовидни колони, играли толкова важна роля в минойския култ към Земята. Едва ли някъде другаде са били съчетавани толкова много елементи от архаичната техника на екстаза, и то по такъв експлицитен начин! Можем да приемем това изображение като алегория на една от късните трансформации на минойската шаманистична душевност. Нейните фунгални корени личат във формата на колоната, на която се подпира Богинята, вперила поглед в примамливо загадъчните макове и ерготизирани житни класове. Кошерът пък въвежда темата за меда — архетипния образ на екстаза, женската сексуалност и инстинкта за самосъхранение, които надживяват променящата се ботаническа идентичност на сакралните растения.

hnb-fig15.png
hnb-fig16.png

Макът и суровият опиум са били известни и на древните египтяни и редовно присъстват в надгробните стенописи, както и в медицинските папируси. Различни сортове мак са били известни и на персите. В Елада и навсякъде другаде макът е бил наричан „унищожител на скръбта“:

Теофраст (IV-III в. пр.Хр.) го е знаел като сънотворно, а тезите му са повторени от Плиний през I в., който добавя и своите размисли за натравянето с опиум. Древните гърци са поднасяли макове в чест на Нюкс, богиня на нощта, Морфей, син на Хипнос и бог на съновиденията, и Танатос, бог на смъртта. Макът е олицетворявал всички качества, приписвани на тези божества. След VII в. опиумът се разпространява и в ислямския свят. Със сигурност е бил използван като средство срещу дизентерия, както и срещу прекомерна скръб и грижи.[4]

Независимо че още през III в. пр.Хр. Хераклит Тарентски споменава за опасността от пристрастяване, в продължение на близо две хилядолетия повечето лекари като че ли не са си давали сметка за това. Ние, които сме закърмени с представата за наркоманията като вид заболяване, трудно ще повярваме, че до началото на XVII в. химическата зависимост от опиатите не е била забелязана или поне не е била описана от медицинските светила. Самюъл Пъчес пише през 1613 г., че „веднъж взет“, опиумът „трябва след това да се взема ежедневно, когато болният изпитва непоносими болки, макар че в някои случаи помага и чаша вино“. Алития Хейтър също подчертава, че в миналото рядко са си давали сметка за адиктивността на опиума.[5]

С други думи, в древния свят опиумът е бил преди всичко нещо, което приспива и облекчава от болката. Предписвали са го най-редовно (и май прекалено често) до последните дни на Римската империя. След това употребата на опиум в Европа почти престава в продължение на цели столетия. Наистина в ранните трактати за билки в Саксонска Англия се споменава за „сока, извлечен от мак“ като средство против главоболие и безсъние, но е ясно, че опиумът е играл незначителна роля в тогавашната медицина.[6] В Алхимичният лексикон на Мартин Руланд, публикуван през 1612 г. (Rulandus 1612), само е споменато понятието osoror като синоним на опиум, но без никакви обяснения.

Алхимичният опиум

Благодарение на трудовете на Парацелз, наречен „бащата на хемотерапията“, можем да проследим възраждането на интереса към опиума. Този знаменит швейцарски алхимик, медик и шарлатанин от XVI в. щедро е предписвал и сам е използвал опиум. Повтаря се случаят с алкохола — отново алхимик, устремен по дирите на духа, заключен в тъмницата на материята, открива начин да освободи енергията, криеща се в едно най-обикновено растение. И подобно на своя предшественик Лулий, Парацелз решава, че е открил универсалната панацея: „Аз разполагам с един таен лек, който наричам лауданум и който превъзхожда всички останали.“[7]

Щом Парацелз започва да възхвалява достойнствата на опиума, лекарите от неговото тесто се заемат с изготвянето на всевъзможни „пенкилери“, чийто ефект се дължи най-вече на солидните дози опиум, които съдържат. Един от тези възторжени почитатели, алхимикът Ван Хелмонт, става известен като „Доктор Опиат“ — първият junk doctor[8] в историята.

Съперничеството с тютюна

Докато „ятрохимиците“ от школата на Парацелз популяризират употребата на опиум, на европейската сцена безшумно се появява още един екзотичен персонаж. Тютюнът е първият и почти непосредствен резултат от откриването на Новия свят. На 2 ноември 1492 г., т.е. по-малко от месец след пристигането си в тези води, Колумб стъпва на северния бряг на Куба. Адмиралът изпраща двама по-находчиви членове на екипажа във вътрешността на острова, където предполага, че се намира резиденцията на местния „крал“. Несъмнено дълбоко в себе си генуезецът се е надявал, че хората му ще докладват за купища злато, скъпоценни камъни, ценна дървесина и подправки, изобщо всичко, което тогава са разбирали под „баснословните богатства на Индия“. Вместо това съгледвачите се завръщат с неколцина туземци, които имат и обичая да палят някакви странни листа и да вдишват дима им. Тези примитивни „пури“ са наречени tobacos и са представлявали изсушени растения, увити в един по-голям и също така изсушен лист. Запалвали ги от единия край и налапвали другия, за да „пият дима“ или да го вдишват — нещо, абсолютно непознато дотогава в Европа.

Епископ Лас Касас[9], който е публикувал този разказ на Колумб, добавя и свой коментар:

Някои испанци вече са усвоили този дивашки обичай и когато ги укорявам за това, те ми отвръщат, че не било по силите им да се откажат. Самите те много се почудили, когато видели за първи път този странен обичай, но след като го изпробвали, толкова им харесало, че последвали примера на диваците.[10]

Четири години след този паметен ден монахът Романо Пане, когото Колумб е оставил на Хаити при втората си експедиция, описва в дневника си местния обичай да се вдишва тютюневия дим с помощта на специален уред, изработен от птича кост и завършващ с глинена чашка, който туземците пъхали в ноздрите си. Никой не е можел да предвиди последствията от това стандартно етнографско описание. Благодарение на него в Европа е популяризиран един изключително ефикасен начин за дрогиране, който се разпространява по целия свят. Оказва се, че така човек може изключително лесно и бързо да се дрогира и с хашиш и опиум, което предполага и съответните злоупотреби. В това отношение тютюнът е далечният предшественик на днешния крек и подобните му (РСР и др.). Освен това само пушачът може да изпита толкова дълбок екстаз от индоловите халюциногени — имам предвид онази рядка, но превъзхождаща всички останали практика да се пуши диметилтриптамин (ДМТ).

Шаманските тютюни

Тютюнопушенето вече е било разпространено в Северна Америка, когато тук пристигат европейците. Обичаят да се смъркат халюциногени, съдържащи ДМТ, е бил утвърден в карибския културен ареал, но нямаме данни, че в Новия свят са пушели нещо друго, освен тютюн.

Високоразвитата цивилизация на маите, процъфтявала в Централна Америка до средата на IX в., е имала отколешни и сложни взаимоотношения с тютюна и самия акт на пушенето. Тютюнът, използван в класическата маянска епоха, е Nicotiana rustica и все още се използва от коренното население на Южна Америка. Този сорт е много по-силен, с по-сложен химически състав и по-голям халюциногенен потенциал, отколкото предлаганите на пазара представители на Nicotiana tabacum. Разликата между него и тютюна за цигари е огромна. Този див тютюн се суши и после от него се свиват пури. Трансоподобното състояние, настъпващо след пушене и дължащо се отчасти на МАО-инхибиторите, е играло централна роля в маянския шаманизъм. Лансираните напоследък антидепресанти от типа на МАО-инхибитори са далечните синтетични потомци на тези естествени съставки. Слабостта на маите към тютюна е описана доста детайлно от Франсис Робичек:

Трябва обаче да се знае, че никотинът съвсем не е единствената биоактивна субстанция в тютюневите листа. Наскоро от някои търговски сортове тютюн и от техния дим бяха извлечени два алкалоида от хармаловата група — харман и норхарман. Те съставят химическата група на бетакарболините, в която влизат още харминът, хармалинът, тетрахидрохарминът и хексаметоксихарминът, всички с халюциногенни свойства. Въпреки че все още нито една от местните разновидности на тютюна не е анализирана за подобни вещества, имаме основания да предположим, че техният химически състав се различава в зависимост от вида и размерите, до които достига самото растение, и някои местни сортове вероятно съдържат относително висока концентрация на споменатите алкалоиди.[11]

И до ден-днешен шаманите в Северна и Южна Америка по традиция смесват с тютюн по-мощните растителни халюциногени. А една от тези традиционни употреби е свързана с клизмите, за които споменахме, че са открити за първи път в Новия свят. С този проблем се е занимавал Питър Фърст:

Едва наскоро учените установиха, че маите, подобно на древните перуанци, са познавали и клизмата. В маянското изкуство често срещаме изображения на иригатори или наркотични клистири. Всъщност клизмата е била истинско свещенодействие. Показателен пример в това отношение е една голяма ваза от периода между VII и IX в., на която е изрисуван мъж, който съсредоточено си прави клизма с нещо като помпичка, като му асистира и някаква дама. След откриването на тази вълнуваща находка археологът М. Д. Коу вече бе в състояние да идентифицира куриозния предмет, който държи божеството ягуар на една друга маянска ваза. Ако течността, която древните маянски лечители са вкарвали в телата на пациентите си, е била, подобно на използваната в древно Перу, интоксикираща или халюциногенна, то тя най-вероятно е представлявала ферментирала balche (медовина). Става дума за ритуална инфузия, чийто ефект може би е бил подсилван с тютюн или семенца на грамофонче. По същия начин явно са оперирали и с отвари от татул и дори халюциногенни гъби. Разбира се, това не изключва и възможността да са използвали само отвара от тютюневи листа.[12]

Тютюнът като шарлатански лек

Всяка дрога, въведена в употреба, неизбежно започва да се свързва с всевъзможни шарлатански теории и лечебни процедури. Злоупотребата с кокаин, както ще видим, е била предшествана от лудостта по тонизиращото Vin de Mariani, а хероинът в началото се лансира като безопасна алтернатива на морфина. Колкото до ритуалните клизми на древните маи, нека си спестим иронията, защото през 1661 г. датският лекар Томас Бартолин е препоръчвал на своите пациенти не какви да е клизми, а клизми с тютюнев дим:

Тези, на които им се е случвало да глътнат късче тютюн, ще потвърдят неговия пургативен ефект. Моят скъп брат Еразъм ми демонстрира следния метод: димът от две лули (натъпкани с тютюн) се издухва във вътрешността на тялото. За целта находчивите англичани са създали един изключително удобен инструмент.[13]

За да не остане по-назад, един френски лекар от XVIII в. на име Бюшоз е препоръчвал като средство срещу истерия „интравагинална инсуфлация на тютюнев дим“.

За разлика от тези екстравагантни приложения на тютюна и въпреки негодуванието на духовенството, пушенето като навик бързо завладява Европа. С навлизането си в нова културна среда всяка дрога обикновено се възхвалява като „любовен еликсир“, което явно е най-сигурната й реклама. Толкова различни дроги като хероина и кокаина, ЛСД и МДМА през определени периоди са били обявявани за идеалното средство за осъществяване на интимни контакти от сексуално или чисто психологическо естество. Тютюнът не прави изключение: една от причините за бързото му разпространение е мълвата, че бил страхотен афродизиак:

Моряците се хвалели наляво и надясно, че никарагуанките обичали да пушат този бурен, който ги карал да изгарят от необуздана страст. Очевидно тези разкази са и в основата на популярността, която пушенето си е извоювало сред европейките. Най-вероятно по същата причина бившият францискански монах Андре Теве е пожънал такъв успех, въвеждайки пушенето във френския двор през 1579 г.[14]

Въпросният Теве е бил наясно, че тютюнът може да доставя удоволствие по най-различни начини. Малко по-рано френският посланик в Португалия, Жан Нико, експериментирал със счукан на прах тютюн, за да лекува главоболието си. През 1560 г. той предложил своето откритие — енфието — на кралица Катерина Медичи, която пък страдала от хронична мигрена. Височайшата особа била във възторг от подаръка, който бързо станал известен като Herba Medicea или Herba Catherinea. Енфието на Нико било приготвяно от общо взето по-токсичния Nicotiana rustica — класическия шамански тютюн на маите. Използваният от Теве Nicotiana tabacum завладява Европа под формата на цигари и след време покрай това растение възниква цял промишлен отрасъл, играещ изключително важна роля в икономиката на колониална Америка.

Срещу тютюна

Тютюнът не е бил посрещан навсякъде с отворени обятия. Папа Урбан VIII заплашва с отлъчване всеки, който се осмели да пуши или да смърка енфие в църквите на Испания. През 1650 г. папа Инокентий X забранява на паството да смърка в базиликата „Св. Петър“, отново със заплахата от отлъчване. Протестантите също заклеймяват новия навик, подкрепени не от друг, а от самия крал на Англия Джеймс I, който през 1604 г. публикува яростна инвектива срещу тютюна (Counterblaste to Tobacco):

А сега, добри ми поданици, нека си помислим (умолявам ви) с каква чест и слава ще се сдобием, като подражаваме на презрените индианци, възприемайки този толкова кощунствен и зловонен обичай… И как да не се червя от възмущение, когато виждам, че скверним телата си, уподобявайки се на червенокожите скотове, заробени от испанците, тази измет на света, с която Бог не е сключил обет?… Че да вземем тогава да тръгнем голи, нали и те така правят?… Защо ли пък не се отречем и от Бога и започнем да се кланяме на дявола, та да станем досущ като тях?…[15]

След като излива душата си в тази риторична тирада, която би могла да се разгледа и като първи вариант на днешното „не на дрогата“, кралят се насочва към други, може би по-важни държавни дела. Изтичат осем години и в един официален доклад се казва, че само в Лондон има не по-малко от 7000 тютюнопродавници! Пушенето и смъркането вече са достигнали епидемични размери.

Триумфът на тютюна

От финансова гледна точка тютюнът не играе кой знае каква роля на пазара до приключването на Тридесетгодишната война през 1648 г. След този момент колониите в Новия свят стават все по-активни в новите международни икономически отношения. В интерес на истината световната икономика по това време разчита най-вече на тютюна от северноамериканските колонии, както и на дестилирания алкохол и суровата захар, идващи от тропическите зони. Тоест прехваленият Век на просвещението почива върху търговията с дроги.

С въвеждането на тютюна в Европа се случва и нещо не по-малко забележително: щом предпочитанията се насочват към Nicotiana tabacum, т.е. по-малко токсичната от двете основни разновидности, която започва да се отглежда в индустриални количества, тютюнът се лишава от своите шаманистични и халюциногенни конотации. Не става дума само за промяна на стандартната доза и начина на употреба. Местните тютюни, които съм изпробвал в Амазония, могат да предизвикат изключително силно замайване, но токсичността им е относително слаба. Затова пък определено могат да предизвикват промени в съзнанието. Новата мода, завладяла Европа, няма нищо общо с ритуалната употреба на тютюна — пушело се е най-вече за удоволствие, затова само по-меките сортове са можели да разчитат на пазарен успех.

Щом се появи нова дрога, най-често започват да я разреждат, докато не се постигне консенсус относно предполагаемия й ефект. Подобен процес е метаморфозата на опиума и хашиша — от нещо за ядене те се превръщат в нещо за пушене. Същото се получава и с ЛСД, като от „конските“ дози през 60-те години се стига до днешната практика с минимални количества — „просто така, за релаксация“. Разбира се, не без значение е и фактът, че има един малък, но устойчив процент хора, страдащи от сериозни психотични разстройства вследствие на употребата на ЛСД в големи дози. Само че представата за „точна“ доза е нещо относително — всяка култура си я изгражда с течение на времето. (Съществуват и обратните примери: преходът от „смъркане на кока“ към „пафкане на крек“ е всъщност пренасочване към по-високи дози и много по-опасни начини на употреба.)

Опиумните войни

Именно забраната на тютюнопушенето в Китай от последния император на династия Мин, Чун Джън (1628–1644), е причина тамошните страстни пушачи да започнат масово да експериментират с опиум. Дотогава пушенето на опиум е било непознато. Очевидно забраната на дадена дрога неизбежно води до пристрастяването към друга. През 1793 г. пушенето на тютюн и опиум вече е рутинна практика в цял Китай.

Още през 1729 г. китайците са наложили строга забрана върху вноса и продажбите на опиум. Въпреки това вносът на опиум, осъществяван от португалците, които го отглеждат в своите плантации в Гоа, Западна Индия, продължава да расте, за да се стигне до 1830 г., когато в Китай са внесени контрабандно повече от 25 000 сандъка опиум. Англичаните, чиито финансови интереси са сериозно накърнени от забраната върху опиума, се възползват от ситуацията, за да предизвикат т.нар. Опиумни войни.

Ост-индийската компания и британското правителство рационализират търговията с опиум с онова безсрамно лицемерие, което в продължение на три века е било запазен знак на управляващата върхушка в Обединеното кралство. До 1834 г. компанията не е взимала пряко участие в бизнеса с опиум, но, разбира се, е имала пълен монопол върху британската търговия с чай. (…) Дотогава опиумът се е предлагал на аукциони в Калкута. След това обаче компанията поема изцяло в свои ръце производството и разпространението му.[16]

Инцидентът, послужил като оправдание за развихрянето на този капиталистически тероризъм и „зарибяването“ на цял народ, е унищожаването на 20 000 сандъка опиум от китайските власти. През 1839 г. императорът Дао Гуан изпраща в Кантон своя емисар Лин, за да сложи край на нелегалния трафик. Издадена е официална заповед, с която британските и китайските търговци се задължават да предадат стоката си, която естествено е игнорирана. Тогава споменатият Лин запалва не само китайските складове на сушата, но и британските кораби, чакащи да бъдат разтоварени в пристанището. В пламъците изчезва почти цялата годишна реколта[17] от региона — очевидците разказват, че уханието било просто „несравнимо“[18].

Избухва международен скандал, а на следващата година и война. Британците поемат инициативата, сигурни в боевата мощ и смазващото превъзходство на своя флот. Китайците нямат никакви шансове, а самата кампания е кратка, но за сметка на това унищожителна. През юли 1840 г. е превзет Динхай, а на следващата година британците обстрелват и разрушават укрепленията на Кантон. Приемникът на Лин, аристократът Ци Шан, бързо се съгласява да предаде на англичаните Хонконг, както и да им изплати репарации от 6 милиона китайски долари (около 300 000 лири стерлинги). Когато новините стигат до Пекин, императорът няма друг избор, освен да капитулира с цената на значителни финансови и териториални загуби за Китай.[19]

След петнадесет години избухва друга опиумна война, която също завършва с поражение за Китай. С подписването на договора от Тиенцин вносът на опиум в Китай става напълно легален.

В много отношения този инцидент служи като модел за правителствата от XX в., за да се намесват далеч по-осезателно в международната търговия с дроги. Той показва ясно, че търговският потенциал на новите дроги е достатъчен, за да бъдат неутрализирани всички онези, които се опитват или само се преструват, че се противопоставят на този бизнес. Същият модел, приложен в случая с опиума от британската дипломация, се повтаря в днешно време, макар и с известни модификации, от ЦРУ, включващо се все по-активно в международния трафик на хероина и кокаина.

Опиумът и цивилизационният стил: Де Куинси

В началото на XIX в. опиумът е фактор не само в далекоизточната политика на финансовите империи — той оказва неочаквано силно влияние върху естетическите възгледи и мисленето на европееца. В известен смисъл европейското общество се отърсва от нарцистичната си ренесансово-класицистична летаргия, за да се включи в игриво метафизичното и по естетски еротичното пиршество, предлагано от Великия везир на Ориента, чийто най-пикантен ордьовър са омайните видения на опиума.

В случая просто няма как да пропуснем Томас Де Куинси. Подобно на Тимоти Лиъри през 60-те, Де Куинси успява да намери адекватен израз на своите видения и да разкаже за онази сила, криеща се в лабиринтите на мака. При това е описал виденията си с размах и филигранна точност, насищайки ги с типичната за романтизма меланхолия. Той е като че ли единственият, съумял да предаде в своите Изповеди на един английски любител на опиума специфичната аура и, бих казал, „Zeitgeist“-а на интоксикацията, както и метафизичните аспекти на опиума. Така той създава нова форма, наркоманската изповед, основен жанр на бъдещата нарколитература. Неговото описание на вселената на опиомана си остава ненадминато и до днес:

Преди много години, когато разглеждах Римски древности на Пиранези, господин Коулридж, който стоеше до мен, ми разказа за серия картини на този художник, наречени негови Сънища, на които били изобразени собствените му видения по време на един пристъп на треска. Някои от тях (просто предавам по памет разказа на господин Коулридж) представлявали огромни готически зали, на чиито подове стояли всякакви машини и механични приспособления, колела, въжета, скрипци, лостове, катапулти и пр., излъчващи огромна мощ и сломена съпротива. Плъзвайки поглед по стените, забелязвате стълбище, по което пипнешком се изкачва самият Пиранези. Малко по-нагоре стълбите изведнъж свършват — без площадка, без никаква балюстрада и този, който е стигнал дотам, вече нямало къде да стъпи, освен в шеметната бездна отдолу. Вече си представяте какво ще се случи на бедния Пиранези: ако не друго, то неговите усилия са обречени да приключат тук… Но повдигате очи и малко по-нагоре забелязвате нови стълби, на които пак откривате Пиранези, този път застанал на самия ръб на бездната. Отново повдигате поглед и забелязвате още един ред стъпала и отново виждате клетия Пиранези, поел по своя шеметен път към висините, и това отново се повтаря, докато накрая недовършеното стълбище и Пиранези не се стопят в сумрака, царящ в горната част на залата. По същия начин продължава, непрестанно нарастваща и самовъзпроизвеждаща се, и архитектурата в моите сънища.[20]

Опиумът ободрява духа; той може да възпроизведе безкрайно извиващи се серпантини на мисълта и възвишени видения. През 50-те години следовниците на Де Куинси и неговите Изповеди… бяха дълбоко впечатлени от въздействието на опиума върху творческото въображение, особено в сферата на литературата. Пионер в това отношение е самият Де Куинси; той е първият писател, който е:

… изучил целенасочено, отвътре собствения си личен опит, начина, по който се образуват сънищата и виденията, как опиумът им помага да се сдобият с форма и ги насища със сила и как след това те се прекомпозират и използват в съзнателното творчество — в неговия случай в „безстрастна проза“, но същият процес може да бъде приложен и в поезията. Изучил е детайлно писателската си техника, която е прилагал наяве, отчасти от наблюденията си на това как умът му е действал в сънищата и бляновете, повлияни от опиума.

Неговото убеждение е било, че опиумното съновидение може да бъде само по себе си творчески процес, едновременно аналогичен на литературното творчество и водещ към него. Той е използвал съновиденията в писането си не като декорация, не като алегория, не и като способ да бъде предсказано или подпомогнато развитието на сюжета, не дори и като загатване за някаква по-висша реалност (макар и да е вярвал, че те са именно това), но като отделна форма на изкуство. Неговото изследване на делата на въображението, творящо по време на съня видения, е проведено със същата съсредоточеност, с която някои негови съвременници са изследвали способността на будното въображение да сътворява поезия.[21]

Началото на психофармакологията

Авалитичните и психологически интереси на хора като Де Куинси и френския психиатър Ж. Ж. Моро дьо Тур и тяхното отношение към субстанциите, които са се стремили да изследват, полагат началото на неособено ползотворните усилия на науката да си изясни тази материя. В основата на тяхната работа е заложено предположението, че интоксикацията може да наподобява лудост, което би трябвало да означава, че самата лудост, това най-„психично“ от всички заболявания, има своите чисто физически причини. Опиумното съновидение е било разглеждано като своеобразен театър на бодърстващото въображение. И в това увлечение по сънищата сякаш се долавят бъдещите психоаналитични методи на Фройд и Юнг; наблюдаваме го в цялата литература на XIX век — при Гьоте, Бодлер, Маларме, Юисманс и Хайне. Това е омайната песен на сирените, този път разнасяща се от селенията на несъзнаваното, замлъкнало след разгрома на Елевзинските мистерии, но заявило за себе си чрез романтизма и прерафаелитите като един чисто езически изблик на чувственост, в чиято основа най-често стои преклонението пред опиума. Блудниците с натежали клепки от някой харем на Бирдзли или от мрачните сънни лабиринти на Одилън Редън и Данте Габриел Росети са нагледното въплъщение на тази естетика.

И както естетичното си има своята тъмна страна, така и алхимията на мака започва да поражда все по-изкусителни и все по-адиктивни производни. Хиподермичната спринцовка е изобретена през 1853 г. и оттогава насам любителите на опиати вече разполагат с печалния и поучителен пример на интравенозния потребител на морфин, който би трябвало да охлажда тяхната страст.

Деветнадесетият век е изправен пред мъчителното изпитание да избира от зашеметяващото изобилие от нови дроги и стимуланти, с което са го дарили двете предходни столетия на велики географски открития и жестока експлоатация на задморски земи. Употребата на тютюн в най-различните й форми се разпространява във всички обществени прослойки, особено сред мъжете. С опиум злоупотребяват по-малък, но също така внушителен брой хора, също идващи от всички класи. С алкохол се злоупотребява в много по-големи количества откогато и да било. В тази среда се появяват и въздържателските дружества, започва да се оформя и съвременното отношение към проблема с наркотиците. Но реалните последици от мълниеносно разпространяващата се употреба на синтетични дроги все още предстоят — те ще се случат през XX век.

Бележки

[1] Trebach (1987), p. 291.

[2] Вж. Глава X и по-специално раздела за хашиша. — Б.пр.

[3] Kerenyi (1976), p. 23.

[4] Emboden (1979), pp. 27–28.

[5] Hayter (1968), p. 22.

[6] Показателен е фактът, че в Gettings (1981) няма нито един сигил или каквото и да било специално означение за опиума, макар че съдържа маркировката на стотици други вещества и материали.

[7] Цит. по: Lewin (1931), p. 38.

[8] Популярното название на корумпиран лекар, изписващ наркотици на клиентите си. — Б.пр.

[9] Бартоломе де Лас Касас (1474–1531) — испански хуманист, духовник и историк (Historia de las Indias), извървял пътя от плантатор на остров Хаити до епископ на Чиапас (Мексико). За него се казва, че е един от първите, издигнали глас в защита на индианците, но със сигурност е един от първите високообразовани (бели) хора, подвизавали се в Новия свят: възпитаник е на университета в Саламанка. — Б.пр.

[10] Цит. по: Lewin (1931), p. 288.

[11] Robicsek (1978), p. 46.

[12] Furst (1978), p. 28.

[13] Bartholin (1661), s. p.

[14] Emboden (1979), p. 38.

[15] Robicsek, Op. cit., p. 28.

[16] Hobhouse (1985), p. 117.

[17] Става дума за повече от 100 000 тона опиум, които Лин Дзъсю публично изгорил на 3 юни 1839 г., полагайки основите на една традиция, битуваща и до днес. Само че обикновено се премълчава (вкл. и от Маккена) фактът, че управляващата манджурска династия е забранявала вноса, но не и производството на опиум в самия Китай. По това време опиумът е бил напълно легална стока в Европа, където потреблението му значително е надвишавало това в Китай… — Б.пр.

[18] По-подробно виж Waley (1958), p. 11–157.

[19] Маккена опростява нещата: въпросният Ци Шан (вицегубернатор на Джъли, дн. Хъбей) наистина предлага на англичаните компенсации за съсипаната стока (какво са шест милиона и някакъв си Хонконг за Поднебесната империя?), само че императорът отказва да ратифицира това споразумение и чак тогава обявява официално война на Великобритания. След три месеца китайският генерал И Шан подписва примирие, по силата на което британците си прибират споменатите милиони плюс Хонконг, но с уговорката да не влизат в Кантон. И не става дума само за опиум, а за всякакви стоки, мита, концесии, инвестиции и т.н. Глобализация… — Б.пр.

[20] De Quincey (1822), p. 117.

[21] Hayter (1968), p. 103.