Терънс Маккена
Храната на боговете (3) (Радикална история на растенията, дрогите и човешката еволюция)

Глава I
Шаманизмът: подготвяне на почвата

Раонги седеше като истукан в изтляващата светлина на пламъците. Изведнъж усети някакъв дълбок спазъм, сякаш бе погълнал змиорка и сега тя се гърчеше в тялото му. Още в същия миг, в който тази мисъл се оформи в съзнанието му, главата на една змиорка, огромна и окъпана в електрическо синьо, покорно изплува в мрака зад неговите клепки.

— Майко на първия водопад…

— Майко на първата река…

— Яви ни се, яви ни се…

Сякаш откликвайки на тези гласове, тъмното пространство зад змиорката, която сега бавно се навиваше на кълбо, се изпъстри с искри; забушуваха вълни от светлина в съпровода на все по-оглушителен грохот.

— Това е първата мария.

Гласът е на Манги, старшият шаман в селцето Харокамена.

— Силна е! Ах, колко е силна…

Ето че Манги замлъква, а виденията продължават… Те са пред прага на Вентури — Истинският свят, Лазурните селения. Гласът на леещия се вън дъжд звучи неузнаваемо. Чува се шумоленето на увехнали листа, примесено със звъна на далечни камбани. Но и този звън е по-скоро светлина, отколкото звук.

До сравнително неотдавна това, което Манги и неговите съплеменници вършат в амазонските джунгли, е било типично за религиозната практика по целия свят. Едва през последните няколко хилядолетия теологията и ритуалът достигат днешните си далеч по-префинени — което обаче не означава и по-ефикасни — форми.

Шаманизмът и обичайната религия

Когато в началото на 70-те години пристигнах в Горна Амазония, вече бях прекарал няколко години сред азиатски общности^[1]. Интересно място е Азия: навсякъде съзираш отломките на древни поопърпани онтологии, проблясващи в прахоляка като излъскани от пясъка брони на скарабеи. Пребродих цяла Индия в търсене на чудодейното. Влизах в храмове и ашрами, усамотявах се в джунгли и планини. Само че Йога, изискваща отдаденост за цял живот и достъпна само за малцина самоотвержени аскети, така и не успя да ме отведе в онези вътрешни селения, към които се бях устремил.

Но затова пък научих нещо — че религията, във всички времена и на всички места, облъхнати от искрометния пламък на духа, е просто една бъркотия. В Индия тя ни съзерцава с отегчен от света взор, пред който са се изнизали четирите хилядолетия на жреческата традиция. За мен тази днешна Индия бе едновременно антитеза и прелюдия към почти архаичния шаманизъм, който открих по долното течение на Рио Путумайо, Колумбия, докато изследвах връзката между шамана и халюциногенните растения.

Шаманизмът е практиката на късно палеолитната лечителска, гадателска и театрална традиция, базираща се на онази натурална магия, развита още преди десет или петнадесет хилядолетия. Мирча Елиаде, авторът на Шаманизмът и архаичните техники на екстаза и всепризнат авторитет по тези въпроси в контекста на сравнителното религиознание, развива тезата, че шаманизмът винаги и навсякъде е демонстрирал едно удивително вътрешно единство между практика и вяра. Независимо дали шаманът е от племето инуит от Арктика или уитото от Горна Амазония, определени техники, както и очакваният резултат си остават същите. Но най-важен от тези инварианти е екстазът, извод, до който стигнахме с моя брат в нашата съвместна книга The Invisible Landscape:

Делът на екстатичното в шаманската инициация по-трудно се поддава на анализ, тъй като това зависи от податливостта на неофита към трансови и екстатични състояния. Той би могъл да е мрачен интроверт, крехък и болнав, склонен към усамотение или пък страдащ от епилепсия, кататония или някое друго психично отклонение (макар и невинаги, както подчертават някои автори)^[2]. Във всеки случай тази психологическа предразположеност към екстаза е само предпоставка за въпросното посвещение: след определен период на психосоматично заболяване или психично отклонение, повече или по-малко интензивно, неофитът започва да преодолява първоначалните симптоми; накрая ляга и потъва в мъртвешки сън или по-скоро дълбок транс. През това време в сънищата му го спохождат неговите духове помощници, от които получава съответните наставления. Но в този продължителен транс неофитът задължително преживява и епизода на мистичната смърт и възкресение — ще се види като скелет, постепенно обвиващ се с нова плът, ще наблюдава как духовете го сваряват в котел и го изяждат, но после отново възстановяват целостта му. Може да му се яви и друго видение: духовете му правят своеобразна операция, за да заменят органите му с „вълшебни камъни“, след което грижливо съшиват разрезите.

Според Елиаде, независимо че отделни мотиви варират при различните култури и дори сред техните представители, в шаманизма се забелязва една обща структура: шаманът неофит преживява символична смърт и възкресение, което се тълкува като радикална трансформация, даряваща го със свръхчовешки сили. Вследствие на това шаманът получава достъп до сферата на свръхестественото — той вече е господар на екстаза, може да странства, когато си поиска, в селенията на духовете и, най-важното, може да изцелява и да разгадава тайните на миналото, настоящето и бъдещето. Или, както го формулирахме в The Invisible Landscape:

Накъсо, шаманът се преобразява, извършвайки прехода от профанното към сакралното. Чрез тази мистична трансмутация той не само получава собственото си изцеление, но тъй като се изпълва с мощта на сакралното, вече може да изцелява и другите. От първостепенна важност е да се разбере, че шаманът е нещо повече от болен или луд; той е болникът, изцелил самия себе си, който се е избавил от болестта си и именно затова трябва да шаманизира — за да не се разболее отново^[3].

Би трябвало да отбележим, че Елиаде неслучайно използва термина „профанно“ — целта му е да направи ясно разграничение между профанния свят на обичайното преживяване и сакралния, който е „Изцяло Друг“^[4].

Техники на екстаза

Не всички шамани прибягват до интоксикация с растения, за да постигнат екстаз, но той е целта на всички шамански практики. Биене на барабан, специфични дихателни техники, мъчителни изпитания, постене, театрални илюзии, сексуално въздържание — всички това са познати от незапомнени времена методи за изпадане в този така необходим транс. Но най-древният, а и най-ефикасният е свързан с употребата на растения, чиито химически съставки предизвикват видения.

За някои на Запад тази практика — използването на визиогенни растителни интоксиканти — може би е нелепа или поне причудлива. Нашето общество възприема психоактивните дроги като прекалено „фриволни“ или направо опасни, които в най-добрия случай стават за лечение на душевни заболявания, но само когато всички други методи са се оказали неефикасни. Нашата представа за лечител се олицетворява от професионалния медик, който може да лекува благодарение на специалните познания, които притежава. Но тясно специализираните познания на съвременния лекар се явяват клинично познание и нямат пряко отношение към драмата, разгръщаща се във всеки отделен и уникален индивид.

Шаманизмът е нещо различно. Най-често „лекарството“ (дрогата) се взима не от пациента, а от самия лечител (шаманът). Мотивацията също е напълно различна. Растенията, използвани от шамана, нямат за цел да засилят имунната система или другите естествени защити на тялото срещу заболяванията. Всъщност тези „шамански билки“ позволяват на лечителя да странства в сферата на незримото, където каузалността на привичния нам свят е заменена с обосновките на натуралната магия. В тази сфера словото, идеята и смисълът имат много по-голяма значимост от причината и следствието. Всевъзможните симпатии, резонанси, интенции и лична воля се сдобиват с неизмерима мощ чрез словото и по-точно чрез поетичната риторика. На помощ се призовава въображението и понякога то се проявява във видима форма. В рамките на магичната нагласа на шамана обичайната връзка със света и онова, което наричаме природни закони, отслабва или просто се игнорира.

Свят, сътворен от словото

Данните от хилядолетния шамански опит подсказват, че в известен смисъл светът действително е сътворен от езика, от Словото. Макар и да не отговаря на очакванията на съвременната наука, това радикално предположение в много отношения се съгласува с модерната езиковедска мисъл.

„Лингвистичната революция през XX в., казва Миша Ландау, антрополог в Бостънския университет, се състои в признанието, че езикът е не само средство за общуване, с чиято помощ обменяме мисли и представи за света, в който живеем, а преди всичко средството, чрез което този свят е започнал да съществува. Реалността не просто се «преживява» или «рефлектира» в езика — всъщност тя се създава от езика.“^[5]

От гледна точка на психеделичния шаман светът се явява по-скоро под формата на слово, словосъчетание или сказание, отколкото в резултат на дейността на лептони и бариони, с всичките им заряди и въртеливи движения, за които говорят днешните ни първожреци, физиците. За шамана космосът е едно сказание, случващо се наяве, докато бива разказвано и докато самото то се разказва. Това предполага, че човешкото въображение може да обхване целия механизъм на пребиваването в света. Това включва свободата, личната отговорност и скромното признание на истинските параметри и разум на света, което пък го превръща в подходяща основа за изживяване на автентичен неоархаичен живот. Благоговение пред словото и взаимообщението, но и потопяване в тяхната сила — това е основата на шаманския път.

Ето защо шаманът се явява далечен предтеча на поета и художника. Нашата потребност да се чувстваме част от света явно ни кара да се изявяваме чрез творческа дейност. Същинският, абсолютен източник на тази дейност е забулен в тайнството на словото. Шаманският екстаз е акт на преклонение, който придава автентичност и на индивидуалния аз, и на онова, пред което се прекланяме — тайнството на битието. И тъй като нашата картография на реалността е обусловена от обстоятелствата, в които понастоящем се намираме, ние сме склонни да пренебрегваме по-мащабните измерения на времето и пространството. Тези измерения, както и нашата роля в тях, могат да бъдат съзрени само ако получим достъп до Трансцендентното Друго. Шаманизмът се стреми именно към тази по-висша перспектива, а тя се постига чрез словодръзновеност. Шаманът е човек, удостоен със специфично видение, в което са му били открити началото и краят на всички неща и който може да комуникира с това видение. Което пък за рационално устроения човек е немислимо, но техниките на шаманизма са насочени именно към тази цел и това е източникът на тяхната мощ. Техниката, до която най-често се прибягва, е употребата на растителни халюциногени, хранилищата на живия гносис на флората, който сме изоставили и днес почти забравили в нашето далечно минало.

Реалност от по-висше измерение

Навлизайки в селенията на растителния разум, шаманът в известен смисъл се удостоява с привилегията да наблюдава от една по-висша перспектива собствените си преживявания. Според общоприетото мнение езикът непрестанно се развива, но в сърцевината си онова, което той изразява, е относително устойчиво и общо за всички хора. Тук някой може би ще възрази и ще даде за пример езика на индианците хопи, в който няма нито минало, нито бъдеще време. Как е възможно светът на тези хора да бъде като нашия? А инуитите? Те пък си нямат първо лице. Може ли техният свят да е подобен на нашия?

Граматиката на езика — неговите вътрешни закони — винаги е била обект на щателни изследвания. Но затова пък се е отделяло твърде малко внимание на начините, по които езикът сътворява и определя границите на реалността. Може би ще разберем по-добре същността му, ако мислим за него като за вълшебство, защото имплицитната теза на магията гласи, че светът се сътворява от езика.

Ако приемем езика като основна предпоставка за познанието, то в такъв случай излиза, че ние на Запад сме се движили в грешна посока, което е много печално. Само шаманският подход е в състояние да ни даде отговор на въпроса, който май най-много ни гнети: кои сме ние, откъде сме дошли и накъде сме се запътили? Днес този въпрос е по-важен от всякога, тъй като навсякъде се сблъскваме с доказателства за неумението на науката да се грижи за душата на човечеството. Не става дума за временно неразположение — ако не вземем необходимите мерки, ще се окажем в крайния стадий на болестта, разяждаща колективното тяло и дух.

Рационалната, механистична и антидуховна нагласа на собствената ни култура ни пречи да проумеем тази на шамана. Ние сме слепи — и в културен, и в езиков план — за неговия свят на сили и взаимоотношения, ясно видим за онези, които са възстановили Архаичната си връзка с природата.

Разбира се, когато пристигнах в Амазония преди двадесетина години, не знаех нищо за горното. Подобно на повечето хора на Запад, бях убеден, че магията като феномен попада в сферата на наивното и примитивното, а науката винаги може да ни предложи удовлетворително обяснение на ставащото в света. И с този интелектуален наивитет аз се срещнах за първи път с псилоцибните гъби, което стана в Сан Аугустине, Алто Магдалена, Южна Колумбия. След това в недалечната Флоренсия също опитах различни халюциногенни отвари, приготвени от лианите Banisteriopsis — знаменитото яге или аяуаска, влязло още през 60-те във фолклора на ъндърграунда^[6].

Опитът, който натрупах по време на тези пътешествия, имаше преобразяващ ефект и, по-важното, ми позволи да опозная цяла една категория преживявания, жизнено необходими за възстановяването на равновесието в нашата обществена и екологична среда.

Споделях груповите възприятия, които се пораждат по време на сеансите с аяуаска. Съзирах вълшебните стрели от червена светлина, които само шаманите могат да си разменят. Но много по-ярко откровение от тези паранормални изяви на вещи магьосници и духовни лечители бяха вътрешните съкровища, които откривах в глъбините на собственото си съзнание в кулминационните мигове на тези преживявания. Предлагам ви наблюденията на един обикновен свидетел, който би могъл да е всеки от нас — щом се е случило на мен, това би могло да стане част от човешкия опит на всички други места.

За шаманската нагласа

Моето шаманско образование не се отличава с нищо уникално. Хиляди хора са стигали, по един или друг начин, до извода, че растителните психеделици и шаманските институции, които тяхната употреба предполага, са ефикасни средства за изследване на спотаените глъбини на човешката психика. Днес психеделичните шамани съставят една обхващаща целия свят и разрастваща се субкултура на изследователи на хиперпространството, много от които са и изкусени от науката. Пред очите ни се очертават незнайни селения, доскоро смътни, но все по-отчетливи, които изискват внимание от страна на рационалния дискурс — но може би заплашват неговото спокойствие. Май ще трябва да си припомним как да се държим, как да подирим подобаващото ни се място в свързващата структура, общата тъкан на всички неща.

За да разберем как да постигнем този баланс, ще трябва да се обърнем към поруганите и забравени култури в джунглите и пустините на Третия свят и към резерватите, в които властническите култури са натикали своето коренно население. Възможно е шаманистичният гносис да отмира, но той със сигурност се променя. Но пък растителните халюциногени, източникът на всичко това, най-древната религия на човечеството, си остават същият непресекващ бистър ручей и водите му са все така освежителни, както винаги. Шаманизмът е жив и реален, защото се базира не на нещо друго, а на личното съприкосновение с предизвикателството и чудото, екстаза и екзалтацията, предизвикани от растителни халюциногени.

Моите срещи с шаманизма и халюциногените на Амазония ме убедиха в техния благотворен ефект. Веднъж убеден, вече знаех как да постъпя по-нататък — трябваше да отсея целия езиков, културен, фармакологичен и личностен шум, заглушаващ зова на Загадъчното. Хранех надежда, че ще съумея да извлека есенцията на шаманизма и да проследя Епифанията до собствената й бърлога. Исках да видя с очите си какво се крие зад воалите на нейния шеметен танц. Като един космически воайор аз бленувах да съзра голата красота.

Някой циник, закърмен с традициите на властничеството, вероятно ще се задоволи да отхвърли всичко това като незрял хлапашки романтизъм. А по една ирония на съдбата аз бях и този циник… Съзнавах колко налудно е моето начинание. Давах си сметка за реакциите: „Какво, какво — Изцяло Другото?! Голата платонична красота?! Хайде бе, ти нещо ни занасяш.“

Има нещо, което не бива да се забравя — по нашия път ни дебнат доста злоключения. „Трябва да станем глупци, юродиви ради Бога“, подхвърлил веднъж един проникновен познавач на дзен, с което явно искал да каже: „Какво толкова му мислиш, я си хващай Пътя.“ Търсенето и откриването бяха методът, който дотогава неизменно ми бе носил успех. Знаех, че шаманските практики, базирани на употребата на растителни халюциногени, все още са съхранени в джунглите на Амазония и реших да потвърдя на дело онова, което интуицията ми нашепваше — че зад този факт се крие една огромна тайна.

Реалността надмина всички очаквания. Прояденото от проказата лице на старицата стана още по-зловещо, когато огънят, над който се бе надвесила, лумна току изведнъж, щом хвърли няколко съчки в него. В полумрака зад нея виждах своя водач, който ме бе довел в това безименно кътче край Рио Кумала. Случайната среща в пристанищната кръчма с някакъв лодкар, който предлагаше да ме заведе при легендарната местна вещица, вършеща уж чудеса с аяуаска, ми се бе сторила като знак от съдбата. Сега, след тридневното пътуване по реката и половиндневното газене по разкаляната пътека, по която рискувах на всяка крачка да загубя ботушите си, вече не бях толкова сигурен.

На този етап първоначалната цел на моите издирвания — автентичната аяуаска от джунглата, за която се твърдеше, че няма нищо общо с боклука, който разни шарлатани пробутват на пазара — едва ли представляваше особен интерес за мене.

— „Tome, caballero“ — изкудкудяка старицата и ми поднесе чаша, пълна догоре с гъста черна течност. Повърхността й лъщеше като машинно масло.

Сигурно се е сраснала с тази роля, помислих си аз, докато отпивах. Течността бе гореща, възсолена и със сладникаво-грапавия привкус на тебешир. Стори ми се, че отпивам от кръвта на нещо много, много старо. Постарах се да не мисля за това, че се бях оставил в ръцете на абсолютно непознати хора. Но истината бе, че куражът ми се стопяваше. Насмешливите погледи на доня Каталина и на водача сега бяха леденостудени. Заприличаха ми на две богомолки. Цвърченето на насекомите, което се понесе като вълна по реката, сякаш раздираше мрака с назъбени отломки светлина. Усетих, че устните ми изтръпват.

Стараейки се да прикрия напрежението, отидох до хамака си и се излегнах в него. Зад притворените ми клепачи се лееше река от пурпурна светлина. В един мълниеносен полусънен пирует на съзнанието ми ми се стори, че на покрива на колибата каца хеликоптер. Това беше и последното, което си спомням.

Когато дойдох в съзнание, вече сърфирах по вътрешната извивка на една ярка вълна от информация, извисяваща се на неколкостотин фута. Първоначалната възхита отстъпи място на ужаса, щом осъзнах, че моята вълна се носи шеметно към скалист бряг. Всичко изчезна в оглушителен хаос, последвал сблъсъка на информационната вълна и виртуалната земя. Отново изгубих съзнание, после ме осени мисълта, че съм корабокрушенец, изхвърлен на тропически остров. Съвсем ясно усещам горещия пясък под лицето си. Решавам, че съм извадил голям късмет, щом съм оцелял. Да, точно така — аз съм късметлия, че съм жив! Или може би жив, за да бъда късметлия? Избухвам в смях.

В този миг старицата започва да пее. Но това не е песен като песен, а икаро, магически напев, който в нашето интоксикирано и екстатично състояние прилича повече на коралова риба или оживял пъстроцветен копринен воал, отколкото на вокално изпълнение. Напевът е видимо проявление на силата, която ни обгръща и закриля…

Шаманизмът и изгубеният архаичен свят

Мирча Елиаде е дал великолепна дефиниция на шаманизма като „архаичните техники на екстаза“. В случая употребата на понятието „архаичен“ е изключително важна, защото загатва за ролята, която шаманизмът трябва да играе във всяко автентично възраждане на архаичните форми на битието, съществуването и познанието. Шаманът получава достъп до свят, скрит за онези, които пребивават в ординарната реалност. В това друго измерение се спотайват сили, едновременно благосклонни и злонамерени. Законите му не са като тези на нашия свят; те по-скоро са като законите, които действат в мита и съня.

Шаманите лечители винаги са твърдели, че край нас, в някакво паралелно измерение съществува Разумното Друго. Съществуването на една такава екология на душите или на безплътния Разум не е нещо, което науката с охота би подкрепила — то си има свои собствени предпоставки. Особено ако това Друго от незапомнени времена влиза в състава на земната екология, вездесъщо, но незримо, част от една глобална мистерия.

Книгите на Карлос Кастанеда и на неговите подражатели докараха на мода една специфична „шаманска нагласа“, което пък, независимо от съпътстващите го неясноти, превърна шамана от периферен герой на антропологическата литература в централен ролеви модел за пълноправно членство в неоархаичното общество. Но въпреки почетното място, заемано от шаманизма в популярните представи, онези паранормални феномени, които той приема като действителни и реални, никога не са били приемани на сериозно от съвременната наука, дори и когато отделни учени са се обръщали към психолозите и антрополозите за един по-детайлен анализ на това явление като цяло. Тази наша слепота за света на паранормалното е причина за интелектуалния луфт, зейващ в нормалния ни светоглед. Ние изобщо не възприемаме магичния свят на шамана. Чисто и просто той е много по-странен, отколкото можем да предположим.

Да вземем шамана, който използва растения, за да се свърже с невидимия свят, обитаван от разумни, но не и човешки същества. Да, знам, че това звучи като заглавие на таблоид. Но пък антрополозите непрестанно съобщават за такива неща и никой не проявява особен скептицизъм. И това е така, защото сме склонни да приемем, че шаманът тълкува своето преживяване, дължащо се на интоксикацията, като общуване със свръхестествени същества или духове на предци. Което пък предполага, че ние с вас ще изтълкуваме същото преживяване по абсолютно различен начин, т.е. че няма нищо необичайно в това, че някакъв беден и неграмотен campesino си мисли, че е разговарял с ангел.

Колкото и ксенофобско да е горното отношение, то крие в себе един нелош оперативен подход: „Покажи ми техниките на твоя екстаз и аз ще преценя доколко ефективни са те спрямо мен.“ Е, аз направих точно това. Това са моите доказателства в полза на теориите и мненията, които отстоявам. В първия миг бях потресен от онова, което открих: светът на шамана, изпълнен с невидими помощници и преображения, светът на магическите атаки, бе далеч по-реален от който и да било научен конструкт, защото всички тези духове и техният Друг свят могат да бъдат видени, почувствани и опознати — но в неординарната реалност.

Очаквани нещо дълбоко, изумително и почти невъобразимо, ако насочим своето внимание към шаманските халюциногени. Хората извън западната история, които все още пребивават в мечтателния унес на предписмеността, поддържат и досега свещения огън на една огромна мистерия. Ще трябва да проявим нужното смирение и да приемем това, както и да се поучим от тези хора, защото това също е част от Архаичното възраждане.

Това не означава, че ще трябва да зейнем от удивление пред постиженията на „примитивните“ култури в поредната поп версия на „Благородния дивак“. Всеки, който се е изявявал в тази сфера, си дава сметка колко често се разминават нашите очаквания за „истинските хора от джунглата“ със суровата реалност на племенното ежедневие. А и никой още не е разгадал естеството на онзи тайнствен разум в растенията, нито докъде би могла да ни изведе идеята, че природата общува с нас чрез един в основата си химически език, несъзнаван, но извиращ от глъбините. Все още не знаем как халюциногените превръщат посланието на несъзнаваното в откровение, което съзнателният разум би могъл да съзре. Когато архаичните хора са развивали своята интуиция и сетива с помощта на онези растения, които са им били подръка, за да увеличат своята приспособимост към околната среда, те са имали малко време за философстване. До ден-днешен не са ясни импликациите, съдържащи се в самия факт, че в природата съществува такъв разум, познат само на шаманските култури.

Междувременно, без да вдига шум и все така извън историята, шаманизмът продължава своя диалог с Невидимия свят. Наследството му би могло да ни послужи като солидна основа, върху която да пренасочим вниманието си към колективната съдба на биосферата. Вярата на шамана се състои в това — че човечеството си има съюзници. Има сили, настроени благосклонно към нашите пориви да изживеем живота си като разумни същества. Но те са тихи и свенливи, трябва да бъдат издирени. Те не се реят с космически флотилии в небесата, а са съвсем близо — в самотата на пустинята, в шума на водопада и, да, точно така, в ливадите и пасбищата, където толкова рядко стъпваме.